
МОРЯКЪТ И КРАЯТ
Гербовете бляскави, властта помпозна,
прелестта, богатството на този свят,
тях всички ги очаква неизбежното -
пътеките на славата, към гроба водещи.
Томас Грей (1716-1771)
Когато сме деца ние се учим как да живеем, а когато сме възрастни - как да умираме.
Днес вече му се вижда краят, както казваше баба ми, но се радвам, че при мен това (засега) се случва бавно и мога да го наблюдавам, че и описвам, а ако може да има въобще нещо радостно в собствения ми край, то е, че поне не съм обременен с власт, богатства и гербове, по сър Томас Грей - най-великият от т.н. „гробищни” писатели.
В средата на миналия век бях твърде малък, за да мисля за края. Приятелят ми Къки дори мечтаеше да научим персийски, за да четем в оригинал великия Омар Хаям, но ние все пропускахме да забележим, че нашият любим поет и трубадур на виното, и веселбата, често споменава „краят”:
Ще дойде краят, но кога - кой знае?
Да пием вино - истината май в това е.
Не си лоза, глупако: от пръстта
едва ли някой ще те откопае!
Покрай пандемията и войната в Украйна си спомних песните на отдавна забравения съветски певец Марк Бернес. Хората го знаят от жизнеутвърждаващата „Я люблю тебя, жизнь”, но аз помня и прекрасните му песни за края и смъртта. Думите на фронтовия шофьор „а помирать нам рановато, есть у нас еще дома дела”, които винаги са ме възхищавали, днес звучат ужасяващо тъжно и актуално. Нямаше човек в моето детство, който да не е слушал „Тьомная ноч” в изпълнение на Бернес. В наистина красивата песен, войник от фронта се обръща към жена си, която го чака с бебе на ръце и я уверява, че ще преживее и най-смъртоносната битка, докато знае, че тя го чака.
В края на миналия век руската рок група „Чайф”, ползвайки идеята от песента на фронтовия шофьор, създаде нова песен, която много ми хареса. Ще я преведа с риск да се удавя на края на Дунава, както казват власите:
И не бързайте да ни погребвате,
Че още неща имаме да свършим,
Че с малки дечица е пълен дома ни,
Пък и още ни се иска да поживеем.
Песента се казва „Не спеши” и наистина е чудесна, а за да угодя на повече читатели, първо потърсих песен на същата тема от много по-популярната днес сред моряците група „Любе”. Не открих сходна песен в техния репертоар, но за успокоение на по-нервните читатели, ще отбележа, че по въпроса за СВО, двете групи са съмишленици. Единствената разлика между тях е, че „Чайф” започнаха преди половин век с кавъри на „Крийдънс”, „Ти Рекс” и „Ролинг стоунс”, докато „Любе”, десет години по-късно, пееха отначало само песни на „Битълс”. След 2022-ра и двете групи избягват да си спомнят за иноагентските се увлечения.
И така: музикантите възпяват края, есеистите го славят, а фотографите го увековечават. Преди повече от век знаменитият мексикански фотограф Агустин Касасола заснема буквално последните секунди преди екзекуцията на някой си Карлос Самано, уж капитан от въстаническата армия. На снимката Карлос пуши последната си цигара, гледайки с презрение смъртта в очите. В наше време се появиха съмнения какъв точно е бил Самано преди екзекуцията, но снимката отдавна бе станала легендарна, а с нея и двамата „участници” в нея - фотографът Касасола и осъденият на разстрел, за незнайно какво, Самано!
На 26.12.2024-а се срещна със своя край моят съвипускник и съчинник Константин Алтъпърмаков, по-известен като Алтъто. От половин век той твърдеше, че ще живее 120 години и ние вече бяхме започнали да вярваме в това чудо, предвид дълголетието му, съпроводено с неговия нездравословен начин на живот през последните петдесет години. Алтъпармаков разказваше, че когато през 1966-та той падна от третия етаж на източния блок, където бе нашето спално помещение, първо се озовал в рая, но Господ го върнал, защото го нямало в списъка и го пратил при рогатия в съседната институция. За изненада на младия курсант, дяволът също не го приел, защото бил подранил и трябвало да се яви на същото място, чак като навърши 120 години. За тези свои „срещи”, както и за предсказанието на Луцифер, Алтъто разправяше наляво и надясно, но все се намираше някой неверник, който не пропускаше да подхвърли, че “алкохолът не прощава никому” и на моя съвипускник скоро ще му дойде краят. Стараех се да успокоя човека, с когото цяла година седяхме на един чин, а когато той навърши 70, му предрекох безсмъртие, защото никой от редовно пиещите като него, не е достигал до тази възраст, дори напротив, умирали са много по рано: великият композитор Мусоргски - на 42, О,Хенри - 47, Франсис Скот Фицжералд - 44, Едгар Алан По - 40, Ван Гог - 37, Сергей Есенин - 30, Хашек - 39 , Шукшин - 45, Висоцки - 42, Джон Бонъм - 32 ...
Тук Алтъто ме прекъсна, каза, че тези са достатъчни и ме помоли да му направя списък на великите пиячи и до каква възраст са доживели. Вследствие на многократно цитиране, той бе научил списъка наизуст и никога не го бъркаше, защото числата му бяха стара любов, но напоследък му се губеха чувствата за време и място, което ние неговите приятели, му прощавахме. Почивай в мир, Приятелю!
През 1972-ра Алекси Филипов, втори механик и мой ментор на кораб „Оборище”, ми даде да прочета едно тънко книжле. Останах учуден от избора му, защото авторът бе Лев Николаевич Толстой, а книгата - „Смъртта на Иван Илич”, но имах вяра в литературния вкус на „Втория” и се оказах прав, защото докато четях повестта, през цялото време ме тресеше. Много години минаха оттогава, замина си и Алекси, а аз все още вярвам, че „Смъртта на Иван Илич” е сред най-великите произведения в световната литература. Прочети го и ти, Читателю. Щом четеш мен, ще се справиш и с Иван Илич, пък и колко книжка е.
Неотдавна почина моят стар приятел, механикът Тодор Тодоров, когото на м/к „Вола” в далечната 1975-а наричахме „чичо” Тошко, защото бе с две-три години по-дърт от нас. Съпругата му Ирина ми се обади три дена след погребението, тъй като всичко се случило някак ненадейно и се наложило голямо тичане по институциите. Развълнувах се истински и запелтечих съболезнования, а жената ме прекъсна:
- Слави, самата аз още не мога да повярвам, че Тошко вече го няма. Все си мисля, че е заминал на рейс и скоро ще се върне...
Когато честитих новата 2025-а на моя приятел от детството Сашко Тангото с обичайното „за много години”, той ми каза:
- Броят на годините няма значение! Важното е да сме от горната страна на тревата.
И не забравяй, Читателю, че за истинските моряци краят никога не идва. Ние просто заминаваме на рейс и скоро ще се върнем!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
„И не забравяй, Читателю, че за истинските моряци краят никога не идва. Ние просто заминаваме на рейс и скоро ще се върнем!“ Худ. И. Г. КИРМУ
Последните два куплета от стихотворение на Евстати Бурнаски (1922-2015 г.), посветено на Матей Шопкин (1938 г.).
Легендарната фотография - символ на мъжеството пред лицето на смъртта.
1961 г. Сашко Тангото и Бизона от горната страна на тревата ...
1971 г. С чичо Тошко в порт Алжир.
Коцето Алтъпармаков. Почивай в мир, Приятелю!
Тук Къки отдавна е над 55, но и той като Лили се кани да гони стоте ...