НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЗАЩО НЕ СЪМ
„За да си направиш прерия
ти трябват пчела и детелина,
и една мечта голяма.
Дори мечтата само стига,
когато
пчела и детелина
няма.“
Емили Дикинсън
Лесно й е на госпожа Дикинсън, май че беше госпожица, пчелички и тревички, докато точно по същото време, нашият Ботев е писал, че „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”! То туй със смъртта, май доста ги сродява, ама друго си е да викнеш през 1873-та:
„Но защо не съм Славейков,
да заплача, да запея:
„Не пей ми се, не смей ми се,
от днес вече ще да блея?“
Та в онази година Петко Славейков вече има издадени десетки сборници със стихове, народни песни, притчи и пословици, той е кажи-речи най-известният български писател, а Христо е 24 годишен младок. И се е изрепчил салагата му със салага, на този литературен исполин! Сякаш е знаел, че шест години по-късно Славейков ще бъде депутат в Учредителното събрание от квотата на руския имперски комисар Дондуков-Корсаков, ще стане и председател на Народното събрание, на три пъти - министър (на просвещението и на вътрешните работи), и помощник-комисар в Южна България.
Всъщност, Ботев не започва стихотворението „Защо не съм” със Славейков. Преди него „ядат калая” Кръстьо Пишурка, Добри Войников и Григор Пърличев, все достойни възрожденци, будители и автори, а накрая го отнася и самият Иван Вазов:
„Но защо не съм и Вазов,
„вярата“ си да възпея:
че ще стане вълк овцата,
а певците като нея?!“
На това място сестра ми Надка, вечна й памет, щеше да възкликне: „Дека се вреш, шиле врътОглаво, къде ти не е работата”, както много пъти ми е казвала, но аз на Ботев, шапка му свалям. Самият Вазов се е прекланял пред ботевото творчество и подвиг, а когато след освобождението Георги Бакалов „случайно” го пита защо Христо Ботев не е включен в „Епопея на забравените”, народният поет мъдро отговаря: „Защото той никога не е бил забравен”...
Не знам как е с теб, Читателю, но на мен често ми се случва, когато не ми се получават някои от нещата, които захващам да пиша, да започна да хленча „защо не съм писател като Ботев”, че да напиша бързо, лесно и красиво, това есе.
Един американски президент, мой набор, за съжаление, сам си прецени, че Америка днес не била вече велика и реши да я прави отново такава. Та кога, в нашия с вас живот, тя не е била велика, мистър прЕзидент? Дори любимите ни британски музикални революционери от 60-те го знаеха и след 1970-та правеха концертите си и издаваха своите плочи в САЩ, а някои и заживяха там!
Една напориста европейска политичка също си хареса идеята и реши да прави, и Западна Европа отново велика, защото днес тя вече не била такава. Какво невежество, Господи! Трябва ли да цитирам друг мой набор, морякът Стоян Добрев за това как „се клатят устоите на гнилия Запад”. Не бива, защото цинизмите днес са приоритет на гореспоменатите умници. Питам се дали те правят връзка между Дилън Томас и Боб Дилън. Надали!
Споменах моряка Стоян Добрев, та се сетих за една неотдавнашна случка.
Много моряци наричат популярния капитан Странджата. Чух го обаче на последния Никулден да мърмори, че Странджата е герой на Вазов и той няма нищо общо с него. Досещам се коя е причината за планинския му прякор, но съм сигурен, че ако имаше право да избира, капитан Добрев би избрал някой пО сходен на него герой от „Немили недраги”. Спиро Македонски, например, но пък нали цяла България помни онова изречение: „Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин”. Дай им на моряците да се бъзикат - като нищо ще сътворят нещо от рода на Стоян Бедни, и иди им разправяй, че Демян Бедни е куриозен литературен феномен от съветската история.
Помня как в Морско Училище много от моите съвипускници мечтаеха да бъдат като Стоян Добрев, в някакъв техен си смисъл. Един дори започна да заеква като него и го практикуваше толкова дълго, че после с мъка, но за щастие без логопед, се отучи. Ние със Стоян бяхме едни и същи по отношение на рокендрола и това ми беше достатъчно, но много морски лица продължиха да мечтаят да бъдат като него, в един или друг смисъл. А ако, все пак, има нещо, в което бих си пожелал да съм като него, то е аз да съм доставил прекрасната видео и аудио техника за българското морячество, или барем да съм изрекъл пред някой вуйчо оня знаменит лаф за клатещите се устои. Да, но като се замисля - дупе се иска и за едното, и за другото. Пак не устисках и сега може заради мен да се карат на Наско за цинизмите, а на последния Никулден не чух Стоян Добрев нито веднъж да напсува, въпреки, че повече от три часа пийвахме рамо до рамо в нездрава моряшка компания. А ругатните добре ги знаехме в резултат на дългогодишната ни служба по корабите на БМФ.
Тук с пълно основание мога да се провикна: Ех, защо не съм и като Алтъто, че да мога на висок глас и безнаказано да му тегля една безадресна...
Константин Алтъпармаков, като биография, живот и възгледи е много далеч от нечий възглас „защо не съм като Алтъто”. Той почина някъде в края на миналата година, а едва неотдавна открих, че почти никой не знае, за това събитие. Тогава аз берях душа в болница, но зная, че на погребението му, освен семплата група наследници, са присъствали верните му поддръжници и защитници Данчо Кавалджиев и Наско Николов от Клуба на Механиците. Затова на 30 април т.г. извърших тих помен за кончината на моя съвипускник в неговия любим дом - Клуба на Корабните Механици. Нямаше предварително огласяване, организация или покани, но съдбата, а може би оня отгоре, събра на милото събитие механиците Манолин Кючуков, Валентин Петранов, Данчо Гочев, Наско Николов и капитан Александър Александров - Алекса, дори и капитан Магдичев се мярна по едно време. Кажи речи, целият елит на Клуба и Асоциацията! Искрено се надявам информацията за това събитие да достигне до многобройната моряшка общност в отвъдното...
Неотдавна се зачетох в старо мое есе, а те вече наближават 500 на брой и по едно време се усетих, че си мисля „защо не съм в състояние и днес да пиша така”. Дали не се затвори кръгът на литературното ми скитничество. Що за глупав нарцисизъм е възхищението ми от мен самия. А бях се зачел в стария текст от страх да не допусна досадно повторение. И да ме пита моряк защо се притеснявах - изминали бяха десет години от публикацията - нима някой ще ме помни толкова дълго!
Гореспоменатата моя сестра също казваше „защо не съм”, но не мечтаеше да е нещо кой знае какво, а „му(х)а на стената”... Това бе мечта и за целокупното малакутловско население, което си пожелаваше да се превърне в муха на стената, за да се наслаждава на страданията на своите врагове, когато правдата един ден ще възтържествува ...
В края ще изпиша едно моряшко извинение към гениалната Емили Дикинсън, като която никой нормален моряк не би си пожелал да бъде, поради много причини ... Тя, макар и малко куку, е необичаен и направо уникален поет като синтаксис и стихотворна форма. А по темата за смъртта, направо няма стигане. Именно тази тема я прави безсмъртна и вечна, точно като нашия Ботев!
Здраве ти желая, Читателю и бъди себе си!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
„За да си направиш прерия
ти трябват пчела и детелина,
и една мечта голяма.
Дори мечтата само стига,
когато
пчела и детелина
няма.“
Емили Дикинсън
Лесно й е на госпожа Дикинсън, май че беше госпожица, пчелички и тревички, докато точно по същото време, нашият Ботев е писал, че „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”! То туй със смъртта, май доста ги сродява, ама друго си е да викнеш през 1873-та:
„Но защо не съм Славейков,
да заплача, да запея:
„Не пей ми се, не смей ми се,
от днес вече ще да блея?“
Та в онази година Петко Славейков вече има издадени десетки сборници със стихове, народни песни, притчи и пословици, той е кажи-речи най-известният български писател, а Христо е 24 годишен младок. И се е изрепчил салагата му със салага, на този литературен исполин! Сякаш е знаел, че шест години по-късно Славейков ще бъде депутат в Учредителното събрание от квотата на руския имперски комисар Дондуков-Корсаков, ще стане и председател на Народното събрание, на три пъти - министър (на просвещението и на вътрешните работи), и помощник-комисар в Южна България.
Всъщност, Ботев не започва стихотворението „Защо не съм” със Славейков. Преди него „ядат калая” Кръстьо Пишурка, Добри Войников и Григор Пърличев, все достойни възрожденци, будители и автори, а накрая го отнася и самият Иван Вазов:
„Но защо не съм и Вазов,
„вярата“ си да възпея:
че ще стане вълк овцата,
а певците като нея?!“
На това място сестра ми Надка, вечна й памет, щеше да възкликне: „Дека се вреш, шиле врътОглаво, къде ти не е работата”, както много пъти ми е казвала, но аз на Ботев, шапка му свалям. Самият Вазов се е прекланял пред ботевото творчество и подвиг, а когато след освобождението Георги Бакалов „случайно” го пита защо Христо Ботев не е включен в „Епопея на забравените”, народният поет мъдро отговаря: „Защото той никога не е бил забравен”...
Не знам как е с теб, Читателю, но на мен често ми се случва, когато не ми се получават някои от нещата, които захващам да пиша, да започна да хленча „защо не съм писател като Ботев”, че да напиша бързо, лесно и красиво, това есе.
Един американски президент, мой набор, за съжаление, сам си прецени, че Америка днес не била вече велика и реши да я прави отново такава. Та кога, в нашия с вас живот, тя не е била велика, мистър прЕзидент? Дори любимите ни британски музикални революционери от 60-те го знаеха и след 1970-та правеха концертите си и издаваха своите плочи в САЩ, а някои и заживяха там!
Една напориста европейска политичка също си хареса идеята и реши да прави, и Западна Европа отново велика, защото днес тя вече не била такава. Какво невежество, Господи! Трябва ли да цитирам друг мой набор, морякът Стоян Добрев за това как „се клатят устоите на гнилия Запад”. Не бива, защото цинизмите днес са приоритет на гореспоменатите умници. Питам се дали те правят връзка между Дилън Томас и Боб Дилън. Надали!
Споменах моряка Стоян Добрев, та се сетих за една неотдавнашна случка.
Много моряци наричат популярния капитан Странджата. Чух го обаче на последния Никулден да мърмори, че Странджата е герой на Вазов и той няма нищо общо с него. Досещам се коя е причината за планинския му прякор, но съм сигурен, че ако имаше право да избира, капитан Добрев би избрал някой пО сходен на него герой от „Немили недраги”. Спиро Македонски, например, но пък нали цяла България помни онова изречение: „Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин”. Дай им на моряците да се бъзикат - като нищо ще сътворят нещо от рода на Стоян Бедни, и иди им разправяй, че Демян Бедни е куриозен литературен феномен от съветската история.
Помня как в Морско Училище много от моите съвипускници мечтаеха да бъдат като Стоян Добрев, в някакъв техен си смисъл. Един дори започна да заеква като него и го практикуваше толкова дълго, че после с мъка, но за щастие без логопед, се отучи. Ние със Стоян бяхме едни и същи по отношение на рокендрола и това ми беше достатъчно, но много морски лица продължиха да мечтаят да бъдат като него, в един или друг смисъл. А ако, все пак, има нещо, в което бих си пожелал да съм като него, то е аз да съм доставил прекрасната видео и аудио техника за българското морячество, или барем да съм изрекъл пред някой вуйчо оня знаменит лаф за клатещите се устои. Да, но като се замисля - дупе се иска и за едното, и за другото. Пак не устисках и сега може заради мен да се карат на Наско за цинизмите, а на последния Никулден не чух Стоян Добрев нито веднъж да напсува, въпреки, че повече от три часа пийвахме рамо до рамо в нездрава моряшка компания. А ругатните добре ги знаехме в резултат на дългогодишната ни служба по корабите на БМФ.
Тук с пълно основание мога да се провикна: Ех, защо не съм и като Алтъто, че да мога на висок глас и безнаказано да му тегля една безадресна...
Константин Алтъпармаков, като биография, живот и възгледи е много далеч от нечий възглас „защо не съм като Алтъто”. Той почина някъде в края на миналата година, а едва неотдавна открих, че почти никой не знае, за това събитие. Тогава аз берях душа в болница, но зная, че на погребението му, освен семплата група наследници, са присъствали верните му поддръжници и защитници Данчо Кавалджиев и Наско Николов от Клуба на Механиците. Затова на 30 април т.г. извърших тих помен за кончината на моя съвипускник в неговия любим дом - Клуба на Корабните Механици. Нямаше предварително огласяване, организация или покани, но съдбата, а може би оня отгоре, събра на милото събитие механиците Манолин Кючуков, Валентин Петранов, Данчо Гочев, Наско Николов и капитан Александър Александров - Алекса, дори и капитан Магдичев се мярна по едно време. Кажи речи, целият елит на Клуба и Асоциацията! Искрено се надявам информацията за това събитие да достигне до многобройната моряшка общност в отвъдното...
Неотдавна се зачетох в старо мое есе, а те вече наближават 500 на брой и по едно време се усетих, че си мисля „защо не съм в състояние и днес да пиша така”. Дали не се затвори кръгът на литературното ми скитничество. Що за глупав нарцисизъм е възхищението ми от мен самия. А бях се зачел в стария текст от страх да не допусна досадно повторение. И да ме пита моряк защо се притеснявах - изминали бяха десет години от публикацията - нима някой ще ме помни толкова дълго!
Гореспоменатата моя сестра също казваше „защо не съм”, но не мечтаеше да е нещо кой знае какво, а „му(х)а на стената”... Това бе мечта и за целокупното малакутловско население, което си пожелаваше да се превърне в муха на стената, за да се наслаждава на страданията на своите врагове, когато правдата един ден ще възтържествува ...
В края ще изпиша едно моряшко извинение към гениалната Емили Дикинсън, като която никой нормален моряк не би си пожелал да бъде, поради много причини ... Тя, макар и малко куку, е необичаен и направо уникален поет като синтаксис и стихотворна форма. А по темата за смъртта, направо няма стигане. Именно тази тема я прави безсмъртна и вечна, точно като нашия Ботев!
Здраве ти желая, Читателю и бъди себе си!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Никулден, 2024-а. Стоян Добрев скромно наднича между Данчо Кавалджиев и капитан Алекс.
30.04.2025-а. Част от мен, капитан Алекс, Данчо Гочев и Наско Николов на скромния помен.
2023 г. Коцето Алгъпърмаков на последния му Никулден. Срещу него е Данчо Кавалджиев, а в дъното - Наско Николов.
Стоян Добрев и Вальо Петранов на последния Никулден.
