НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ТРИМА БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТИ ДО БОЖИ ГРОБ И НАЗАД (ПРЕДИ 25 ГОДИНИ)
На приятеля хаджи Матей Тодоров (1953-2020 г.)
Преди четвърт век, през 2001 г., предстоеше да направим втората част от планираните снимки в чужбина за филма „Обратен курс няма“ Матей, който тогава бе директор на Регионалния телевизионен център във Варна, направи постоянна „обсада“ на БНТ в София, за да преодолее препятствията, които администрацията на телевизията-майка по традиция създаваше на всеки, който не е от кръга на „помазаните“ и се опитваше да направи нещо ново. В крайна сметка, той получи височайше благоволение да бъдат отпуснати командировъчни за една седмица на трима души: на него, на Емил Жупов - оператор в РТВЦ-Варна и на моя милост - външен автор. За мизерния размер на тези командировъчни и за това какви проблеми ми създадоха - малко по-късно. Парите за всички останали разходи трябваше да си осигурим сами. А бяха бедни и гладни години… Да не забравя, от БНТ дадоха на Матей мобилен телефон с предупреждението да го използва максимално икономично. Но без него нямаше как да се справим в Израел.
Матей намери връзки (то и днес без връзки нищо у нас не става) и осигури спонсорството на българска авиокомпания, която ни осигури самолетните билети от Варна до Тел Авив и обратно. Аз успях да спечеля съпричастността към идеята на филма на тогавашния генерален директор на Параходство БМФ к.д.п. Румен Георгиев. Той разпореди тогавашният агент на БМФ в Ашдод да осигури шофьор с лек автомобил под наем на наше разположение. Наемът се поемаше от Параходството. Това бе решение от особена важност за логистиката на бъдещите снимки и ние много скоро се убедихме в това. Благоприятно се стекоха обстоятелствата и при издаването на нашите визи от посолството на Израел. Тъй като това не изискваше финансови разходи, със съдействието на външния отдел на БНТ ги получихме навреме, след като от посолството внимателно ни проучиха и се убедиха в нашите най-добри намерения.
А по това време, особено Тел Авив и Йерусалим, не бяха най-спокойните места на света. Периодично по улиците им отекваха взривове от палестински атентати, имаше убити и ранени. Ще дам само един пример като илюстрация за тогавашната обстановка там. По време на снимките, които правихме в Музея на Холокоста „Яд Вашем“ чухме тътен от силен взрив. На излизане питахме нашия шофьор Алекс, който спокойно си пиеше кафето на входа на музея, какво се е случило. „А, това е на половин километър от тук!“… - отговори той и допи последната глътка кафе. Не пожелавам на никого да свиква с такава обстановка и атентат на половин километър от тебе изобщо да не те трогне!
Олекна ни (след като имахме вече и визите) и това ни даде възможност да се съсредоточим върху подготовката за снимките и за последни координации по програмата за нашето пребиваване в Израел. Програмата беше много натоварена и включваше координация с различни обществени организации, институции, длъжностни и частни лица. Тази програма бе отражение от една страна, на нашите големи амбиции да направим нещо наистина добро, и от друга страна, на това, че всички снимки правихме по наш план, но без режисьор. Оказа се, че сме си правили сметката без кръчмаря. По-късно, когато събрахме целия материал, половин дузина режисьори категорично отказаха да се занимават с нас… Единственият, който отначало също се хванал за главата и цъкал с език като швейцарски часовник, все пак размислил и решил да опита и да преведе на телевизионен език нашите постижения. Това беше Людмил Колев - възпитаник на московската школа по кинодокументалистика. Сполай ти, Людмиле! Без теб просто не си представям как щяхме да преживеем жертвата на повече от година упорита работа…
Местата ни самолета бяха последните - на опашката. Това изобщо не ни притесни. Ние вече бяхме във въздуха! По време на полета ни дадоха по един сандвич, върху който имаше етикет с информацията, че в този продукт няма свинско месо. Когато отхапахме, се спогледахме, беше си свинско филе! А всички останали пътници бяха евреи, дошли във Варна, за да си опитат късмета в казината в близките курортни комплекси. Всички те си хапваха сандвичите без всякакво притеснение, а уж евреите не консумирали свинско… Техен си проблем!
А нашите проблеми започнаха веднага след кацането ни на летище „Бен Гурион“. На гишето за паспортен контрол се озовахме пред граничен полицай - етиопска еврейка. Отдавна не бях виждал толкова красива жена! Очевидно - Матей и Емо, също. Нямам никакъв спомен как сме реагирали пред дамата, но тя най-безпардонно удари по един черен печат върху визите ни и обяви на английски: „Съкращавам вашия престой в Израел от един месец на една седмица!“ И ни посочи с пръст изхода. Дори и не успяхме да гъкнем. То и да бяхме … На практика нашата командировка бе точно за една седмица, но визата бе за един месец за всеки случай. Едва ли дамата е имала тази информация, но печатът върху визата бе окончателен. Добре дошли в Израел!
Със смесени чувства застанахме край лентата за багажите. Пристигнаха всичките наши куфари, но тубусът с триногата за телевизионната камера на Емил Жупов го нямаше. Търпеливо изчакахме следващата партида, но този наш багаж пак го нямаше. Отидохме до бюрото за информация, зададохме въпроса си на руски език за това къде да си търсим тубуса, а там ни отговориха (също на руски език) като ни насочиха отново към лентата за багаж. По това време мобилният телефон на Матей позвъня. Беше шофьорът на лекия автомобил, който Параходството бе ни осигурил чрез агента си в Ашдод. На руски език той ни се представи като Алекс и ни информира, че е паркирал близо до изхода на летището бял „Мерцедес“. Матей му обясни, че имаме проблем с един от багажите, а Алекс го успокои, че не бързаме за никъде и най-добре е да почакаме. След половин час на същата лента тубусът наистина се появи. Вярно, с разбита ключалка на капака, но пък триногата си беше в него. Емо въздъхна и изказа хипотезата, че някой от служителите по сигурността на летището е взел тубуса за гранатомет или нещо подобно. Пак добре дошли в Израел!
Бързо намерихме Алекс и много се зарадвахме на неговия автомобил - нов бял „Мерцедес“, с климатик. Пей, сърце! След като наместихме куфарите в багажника, се настанихме. Матей се настани на предната седалка, а Алекс вежливо му каза, че може би е добре да си смени мястото с някой от нас двамата. Матей изсумтя, с което даде да се разбере, че не приема предложението. Алекс не каза нищо и потегли. Не бяхме изминали повече от 300-400 метра и ни спряха за полицейска проверка. Слязохме от колата, дадохме на полицаите нашите паспорти, а те старателно ни провериха багажите. След като се убедиха, че сме „редовни“, полицаите ни дадоха разрешение да си продължим по пътя. Матей изрази учудването си защо са ни спрели за такава проверка, а Алекс невъзмутимо му обясни: „Защото Вие приличате на арабин. И затова Ви помолих да седнете на задната седалка“… Матей млъкна и докато стигнем до хотела не обели нито дума.
Хотелът не беше супер лукс, но имаше едно достойнство, което много скоро оценихме. След като се настанихме, взехме си по един душ и решихме да се разходим по крайбрежната улица, която се оказа наблизо. Минахме покрай няколко заведения с масички на улицата и с поставени на видно място менюта. А до всяко предложено ястие - съответната цена. Точно тази информация ни „приземи“ окончателно. И без да бъдем големи финансисти, разбрахме, че проблемите по нашето изхранване тепърва започват и ще приключат с излитането ни за Варна. Окончателно се убедихме в това, когато посетихме няколко най-обикновени квартални магазина, където предполагахме, че ще можем да направим покупки на нормални цени, а не на тези, които видяхме на менютата пред заведенията. Тук вече изживяхме нещо като културен шок.
Само няколко месеца по-рано с Матей пътувахме (с неговия личен автомобил) от Варна за Щутгарт (през Гърция, Италия, Австрия, Унгария), Германия. Вярно, пазарувахме само в супермаркети, където имаше обособен щанд за хранителни стоки с изтичащ срок на годност, но никога не сме гладували. Сега, в най-обикновените квартални магазини на Тел Авив гледахме етикетите с цените на хранителни продукти и не вярвахме на очите си. Стандартът на живота в Израел не беше по нашия джоб, по-точно - по размерите на нашите командировъчни. След „маркетинга“ се прибрахме в хотела, без да купим нищо. Вечеряхме с малките запаси от суха храна, която бяхме „замаскирали“ в куфарите си.
На състоялия се „военен съвет“ констатирахме, че ако отделим някой долар за края на командировката, когато планирахме да купим дребни сувенири и подаръчета за най-близките, ни остава съвсем скромна сума. От нея трябваше да заделим и перо „непредвидени разходи“, което се оказа правилно решение. Оказа се, че за вечеря можем да си купуваме от кварталните магазини по един хляб и по една голяма бутилка минерална вода (водата от чешмите в хотела не бе годна за пиене). В интерес на истината, тукашният хляб бе разкошен и ни напомняше за хляба, който някога сме си купували от селските фурни в България. Но и перспективата всяка вечер да сме на хляб и вода, не ни изпълваше с оптимизъм.
Тогава спасителната идея се роди в моята плешива глава. Малко акъл да имаш, но да ти дойде навреме! Предложих на Матей и Емо по време на сутрешната закуска в хотела да „зареждаме“ външните и вътрешните джобове на моя непретенциозен на вид елек с пакетирани лакомства от шведската маса. Само аз носех елек! Двамата ми спътници отначало реагираха негативно: не бива да се излагаме (пред чужденците)! Съгласих се, че не бива да се излагаме, но и те трябваше да се съгласят с мен, че не бива и да гладуваме, без да имаме вина за това. А гладна мечка хоро не играе!
На сутринта, облечен с елека, се отправих заедно с колегите към залата за закуска. Наистина бе шведска маса и наистина, освен основни ястия, имаше и пакетирани в малки пластмасови кутийки лакомства (конфитюр, краве масло, пилешки пастет, мед, топено сирене и т.н.). Бързо създадохме организация. Хапвахме бавно и поемахме повече течности (трябваше да „заредим“ за цял ден), Матей и Емо периодично отиваха до шведската маса, вземаха по няколко пакетирани лакомства и сядаха до мен. След като тези лакомства се оказваха в моята чиния, почти като фокусник, гледах да не бия на очи, аз ги премествах в някой от свободните (вътрешни или външни) джобове на елека. След това, в хотелската стая, „разтоварвах“ провизиите в непрозрачна пластмасова торбичка и ги поставях в хладилника. А вечерта вече никой не обсъждаше темата дали се излагаме (пред чужденците).
В някои от снимачните дни ни посрещаха с покана първо да ни почерпят с кафе, на няколко места ни предложиха дребни сладки. Това не ни решаваше проблема с редовното хранене, но все пак беше нещо. С кафе (от вендинг-автомат) ни почерпи един от българските евреи, който бе единствената ни връзка с българска еврейка, оцеляла при корабокрушението на емигрантския кораб „Салвадор“ (бивш „Цар Крум“) през 1940 г. Тогава тя е била невръстно дете, но в драматичната обстановка край потъващия кораб се сетила да се помоли на Исус Христос и обещала, ако оцелее, да му служи, докато е жива. Чудото станало и момичето изпълнило обещанието си. Приела християнството и станала монахиня в един от християнските манастири в Израел. А нашата „връзка“ с нея - българският евреин, бе колега - режисьор в държавната телевизия в Тел Авив. Там стана и нашата среща. Бяхме силно изненадани от поведението му и от въпросите, които ни задаваше.
Колегата веднага ни подкара по темата, но по своему: кой ни е дал пари, за да направим нашия филм, ако той кандидатства пред БНТ, дали ще му дадат и на него пари, какви хора в Израел сме избрали за нашите снимки и т.н. Почти като при полицейски разпит. Все пак, успяхме да вземем думата от него и да го попитаме кога ще снимаме „калугерката“ (така той наричаше монахинята, която ни интересуваше). Обеща това да стане утре и се уговорихме той да ни се обади рано сутринта, за да ни даде адреса, на който да минем да го вземем с „нашия“ автомобил. Той категорично постави условието да присъства на снимките, като се позова на предварителна уговорка с нашата бъдеща героиня. Нищо необичайно. До тук…
На другата сутрин станахме рано, изпълнихме си „ритуала“ с хотелската закуска, слязохме пред хотела, а когато Алекс пристигна, настанихме техниката в багажника и зачакахме. След като мина половин час и никой не ни се обади, Матей почна да търси колегата - режисьор. Но той не отговаряше на нашите обаждания. Беше ни вързал тенекия, вероятно, за да запази „калугерката“ само за своя евентуален бъдещ филм.
Веднага свикахме „разширен“ (включихме и Алекс) „военен съвет“. Никой не искаше да загубим деня, затова преминахме на план „Б“. А той беше следният: преместваме планираното за последния ден „мероприятие“ - поклонение на Божи гроб и да станем хаджии. Планирахме го за последния ден по съвет на Алекс, защото той ни предупреди, че този ден - шабат, за евреите е свещен ден, в който те не правят нищо, освен да се молят. Никой магазин не работи! Само големите супермаркети отварят за няколко часа след залез слънце. Затова именно тогава решихме да направим и покупките на сувенири за близките. А за последния ден (шабат), в който никой евреин не правеше нищо, бързо намерихме друга дестинация. Но за това, малко по-късно.
Поехме веднага по магистралата Тел Авив - Йерусалим. Тя си беше тип „българска“ - двулентов скоростен път. Но с качествено асфалтово покритие и с друга забележителност - буквално на всеки 200-300 метра имаше стълб с камера на видно място. Алекс ни обясни, че камерите снимат много точно, като в кадър попадат не само предния регистрационен номер на автомобила, но и двамата пътника на предните седалки. Снимката се носи от куриер до домашния адрес на нарушителя. И ако снимката се получи от съпругата на нарушителя, а ако на седалката до шофьора е руса дама, а съпругата е блондинка … Затова всички караха внимателно!
Другата забележителност на тази магистрала бе интересната „нагледна агитация“ покрай пътните платна. Ще споделя само една малка подробност от пътуването ни до тази забележителност и обратно. От двете страни на пътя, който се водеше магистрала (да, но от „български“ тип!) можехме да се любуваме на най-голямата музейна експозиция от бойна техника (танкове, бронетранспортьори и др.). Алекс ни обясни, че всичко това е пленено от арабите по време на Арабско-израелската война (1973 г.). Тогавашното правителство на Израел решава цялата пленена бойна техника от арабите да не бъде изпратена за претопяване, а да бъде поставена край магистралата Тел Авив - Йерусалим и обратно. За гордост на евреите и за назидание на арабите!
Когато Алекс паркира недалече от Божия храм „Възкресение Христово“, той ни каза, че ще дойде с нас само до Гроба на цар Давид и след това ще се върне в колата. Защо? Ами защото преди няколко години именно на този паркинг му откраднали чисто нов автомобил… Нима и по Светите места около Божи гроб крадат? Крадат! … Така и стана. Алекс дойде с нас до Гроба на цар Давид, направи ни снимка с моята китайска сапунерка и се върна на паркинга. Преди това ни инструктира как да се ориентираме и да се върнем при него. Уговорихме се и в колко часа най-късно трябва да сме на мястото за среща.
Поклонението пред Божи гроб е лично преживяване, което всеки трябва да изпита. Каквото и да напиша, ще бъде субективно и пречупено през призмата на моите преживявания. Мястото има своето неповторимо излъчване и трябва да имаш отворени всички сетива, за да се опиташ да се пренесеш в един друг свят и да се извисиш над всекидневието. Ще споделя само един леко комичен парадокс, който ме впечатли. Край православния олтар над мястото на Разпятието имаше нещо като дежурен монах, който да следи за реда (може би). Но тъй като очевидно редът се спазваше, той беше седнал на малко столче и на екрана на своя мобилен телефон (2001 г., все пак) цъкаше някаква игричка. Матей носеше вече запалена свещ и на висок глас ме попита от коя страна на олтара трябва да я постави. Вдигнах рамене - аз пък откъде да знам? И докато се чудех какво да му отговоря, като спазя благоприличие, монахът, без да прекъсва игричката, каза на чист български език: „Няма значение! Може в ляво, може в дясно!“… Виж ти! Не реагирахме и след като Матей си постави запалената свещ продължихме напред.
Имахме предварителна информация, че за да си вземем „удостоверение“ за това, че вече сме хаджии, трябва да си купим от някъде готови формуляри. Но нито във „Възкресение Христово“, нито около храма, не видяхме такова място. Можехме да си купим от безбройните арабски сергии, на които продавачите плющяха табла и на висок глас обсъждаха играта. Решихме, че ще бъде кощунство да купуваме християнски сертификат от мюсюлманска сергия. Знаехме, че наблизо има магазин на гръцката патриаршия и решихме, че вероятно там ще има такива формуляри. Да, имаше, но на три пъти по-висока цена! Е, гърците са си гърци… Дори не си направих труда да попълня формуляра - абсолютна показуха, ненужна никому. Хаджия не е този, който се е снабдил (закупил) със сертификат, а този, който от тук нататък завинаги ще носи в себе си онова, което е почувствал в Божия храм по време на поклонението…
На приятеля хаджи Матей Тодоров (1953-2020 г.)
Преди четвърт век, през 2001 г., предстоеше да направим втората част от планираните снимки в чужбина за филма „Обратен курс няма“ Матей, който тогава бе директор на Регионалния телевизионен център във Варна, направи постоянна „обсада“ на БНТ в София, за да преодолее препятствията, които администрацията на телевизията-майка по традиция създаваше на всеки, който не е от кръга на „помазаните“ и се опитваше да направи нещо ново. В крайна сметка, той получи височайше благоволение да бъдат отпуснати командировъчни за една седмица на трима души: на него, на Емил Жупов - оператор в РТВЦ-Варна и на моя милост - външен автор. За мизерния размер на тези командировъчни и за това какви проблеми ми създадоха - малко по-късно. Парите за всички останали разходи трябваше да си осигурим сами. А бяха бедни и гладни години… Да не забравя, от БНТ дадоха на Матей мобилен телефон с предупреждението да го използва максимално икономично. Но без него нямаше как да се справим в Израел.
Матей намери връзки (то и днес без връзки нищо у нас не става) и осигури спонсорството на българска авиокомпания, която ни осигури самолетните билети от Варна до Тел Авив и обратно. Аз успях да спечеля съпричастността към идеята на филма на тогавашния генерален директор на Параходство БМФ к.д.п. Румен Георгиев. Той разпореди тогавашният агент на БМФ в Ашдод да осигури шофьор с лек автомобил под наем на наше разположение. Наемът се поемаше от Параходството. Това бе решение от особена важност за логистиката на бъдещите снимки и ние много скоро се убедихме в това. Благоприятно се стекоха обстоятелствата и при издаването на нашите визи от посолството на Израел. Тъй като това не изискваше финансови разходи, със съдействието на външния отдел на БНТ ги получихме навреме, след като от посолството внимателно ни проучиха и се убедиха в нашите най-добри намерения.
А по това време, особено Тел Авив и Йерусалим, не бяха най-спокойните места на света. Периодично по улиците им отекваха взривове от палестински атентати, имаше убити и ранени. Ще дам само един пример като илюстрация за тогавашната обстановка там. По време на снимките, които правихме в Музея на Холокоста „Яд Вашем“ чухме тътен от силен взрив. На излизане питахме нашия шофьор Алекс, който спокойно си пиеше кафето на входа на музея, какво се е случило. „А, това е на половин километър от тук!“… - отговори той и допи последната глътка кафе. Не пожелавам на никого да свиква с такава обстановка и атентат на половин километър от тебе изобщо да не те трогне!
Олекна ни (след като имахме вече и визите) и това ни даде възможност да се съсредоточим върху подготовката за снимките и за последни координации по програмата за нашето пребиваване в Израел. Програмата беше много натоварена и включваше координация с различни обществени организации, институции, длъжностни и частни лица. Тази програма бе отражение от една страна, на нашите големи амбиции да направим нещо наистина добро, и от друга страна, на това, че всички снимки правихме по наш план, но без режисьор. Оказа се, че сме си правили сметката без кръчмаря. По-късно, когато събрахме целия материал, половин дузина режисьори категорично отказаха да се занимават с нас… Единственият, който отначало също се хванал за главата и цъкал с език като швейцарски часовник, все пак размислил и решил да опита и да преведе на телевизионен език нашите постижения. Това беше Людмил Колев - възпитаник на московската школа по кинодокументалистика. Сполай ти, Людмиле! Без теб просто не си представям как щяхме да преживеем жертвата на повече от година упорита работа…
Местата ни самолета бяха последните - на опашката. Това изобщо не ни притесни. Ние вече бяхме във въздуха! По време на полета ни дадоха по един сандвич, върху който имаше етикет с информацията, че в този продукт няма свинско месо. Когато отхапахме, се спогледахме, беше си свинско филе! А всички останали пътници бяха евреи, дошли във Варна, за да си опитат късмета в казината в близките курортни комплекси. Всички те си хапваха сандвичите без всякакво притеснение, а уж евреите не консумирали свинско… Техен си проблем!
А нашите проблеми започнаха веднага след кацането ни на летище „Бен Гурион“. На гишето за паспортен контрол се озовахме пред граничен полицай - етиопска еврейка. Отдавна не бях виждал толкова красива жена! Очевидно - Матей и Емо, също. Нямам никакъв спомен как сме реагирали пред дамата, но тя най-безпардонно удари по един черен печат върху визите ни и обяви на английски: „Съкращавам вашия престой в Израел от един месец на една седмица!“ И ни посочи с пръст изхода. Дори и не успяхме да гъкнем. То и да бяхме … На практика нашата командировка бе точно за една седмица, но визата бе за един месец за всеки случай. Едва ли дамата е имала тази информация, но печатът върху визата бе окончателен. Добре дошли в Израел!
Със смесени чувства застанахме край лентата за багажите. Пристигнаха всичките наши куфари, но тубусът с триногата за телевизионната камера на Емил Жупов го нямаше. Търпеливо изчакахме следващата партида, но този наш багаж пак го нямаше. Отидохме до бюрото за информация, зададохме въпроса си на руски език за това къде да си търсим тубуса, а там ни отговориха (също на руски език) като ни насочиха отново към лентата за багаж. По това време мобилният телефон на Матей позвъня. Беше шофьорът на лекия автомобил, който Параходството бе ни осигурил чрез агента си в Ашдод. На руски език той ни се представи като Алекс и ни информира, че е паркирал близо до изхода на летището бял „Мерцедес“. Матей му обясни, че имаме проблем с един от багажите, а Алекс го успокои, че не бързаме за никъде и най-добре е да почакаме. След половин час на същата лента тубусът наистина се появи. Вярно, с разбита ключалка на капака, но пък триногата си беше в него. Емо въздъхна и изказа хипотезата, че някой от служителите по сигурността на летището е взел тубуса за гранатомет или нещо подобно. Пак добре дошли в Израел!
Бързо намерихме Алекс и много се зарадвахме на неговия автомобил - нов бял „Мерцедес“, с климатик. Пей, сърце! След като наместихме куфарите в багажника, се настанихме. Матей се настани на предната седалка, а Алекс вежливо му каза, че може би е добре да си смени мястото с някой от нас двамата. Матей изсумтя, с което даде да се разбере, че не приема предложението. Алекс не каза нищо и потегли. Не бяхме изминали повече от 300-400 метра и ни спряха за полицейска проверка. Слязохме от колата, дадохме на полицаите нашите паспорти, а те старателно ни провериха багажите. След като се убедиха, че сме „редовни“, полицаите ни дадоха разрешение да си продължим по пътя. Матей изрази учудването си защо са ни спрели за такава проверка, а Алекс невъзмутимо му обясни: „Защото Вие приличате на арабин. И затова Ви помолих да седнете на задната седалка“… Матей млъкна и докато стигнем до хотела не обели нито дума.
Хотелът не беше супер лукс, но имаше едно достойнство, което много скоро оценихме. След като се настанихме, взехме си по един душ и решихме да се разходим по крайбрежната улица, която се оказа наблизо. Минахме покрай няколко заведения с масички на улицата и с поставени на видно място менюта. А до всяко предложено ястие - съответната цена. Точно тази информация ни „приземи“ окончателно. И без да бъдем големи финансисти, разбрахме, че проблемите по нашето изхранване тепърва започват и ще приключат с излитането ни за Варна. Окончателно се убедихме в това, когато посетихме няколко най-обикновени квартални магазина, където предполагахме, че ще можем да направим покупки на нормални цени, а не на тези, които видяхме на менютата пред заведенията. Тук вече изживяхме нещо като културен шок.
Само няколко месеца по-рано с Матей пътувахме (с неговия личен автомобил) от Варна за Щутгарт (през Гърция, Италия, Австрия, Унгария), Германия. Вярно, пазарувахме само в супермаркети, където имаше обособен щанд за хранителни стоки с изтичащ срок на годност, но никога не сме гладували. Сега, в най-обикновените квартални магазини на Тел Авив гледахме етикетите с цените на хранителни продукти и не вярвахме на очите си. Стандартът на живота в Израел не беше по нашия джоб, по-точно - по размерите на нашите командировъчни. След „маркетинга“ се прибрахме в хотела, без да купим нищо. Вечеряхме с малките запаси от суха храна, която бяхме „замаскирали“ в куфарите си.
На състоялия се „военен съвет“ констатирахме, че ако отделим някой долар за края на командировката, когато планирахме да купим дребни сувенири и подаръчета за най-близките, ни остава съвсем скромна сума. От нея трябваше да заделим и перо „непредвидени разходи“, което се оказа правилно решение. Оказа се, че за вечеря можем да си купуваме от кварталните магазини по един хляб и по една голяма бутилка минерална вода (водата от чешмите в хотела не бе годна за пиене). В интерес на истината, тукашният хляб бе разкошен и ни напомняше за хляба, който някога сме си купували от селските фурни в България. Но и перспективата всяка вечер да сме на хляб и вода, не ни изпълваше с оптимизъм.
Тогава спасителната идея се роди в моята плешива глава. Малко акъл да имаш, но да ти дойде навреме! Предложих на Матей и Емо по време на сутрешната закуска в хотела да „зареждаме“ външните и вътрешните джобове на моя непретенциозен на вид елек с пакетирани лакомства от шведската маса. Само аз носех елек! Двамата ми спътници отначало реагираха негативно: не бива да се излагаме (пред чужденците)! Съгласих се, че не бива да се излагаме, но и те трябваше да се съгласят с мен, че не бива и да гладуваме, без да имаме вина за това. А гладна мечка хоро не играе!
На сутринта, облечен с елека, се отправих заедно с колегите към залата за закуска. Наистина бе шведска маса и наистина, освен основни ястия, имаше и пакетирани в малки пластмасови кутийки лакомства (конфитюр, краве масло, пилешки пастет, мед, топено сирене и т.н.). Бързо създадохме организация. Хапвахме бавно и поемахме повече течности (трябваше да „заредим“ за цял ден), Матей и Емо периодично отиваха до шведската маса, вземаха по няколко пакетирани лакомства и сядаха до мен. След като тези лакомства се оказваха в моята чиния, почти като фокусник, гледах да не бия на очи, аз ги премествах в някой от свободните (вътрешни или външни) джобове на елека. След това, в хотелската стая, „разтоварвах“ провизиите в непрозрачна пластмасова торбичка и ги поставях в хладилника. А вечерта вече никой не обсъждаше темата дали се излагаме (пред чужденците).
В някои от снимачните дни ни посрещаха с покана първо да ни почерпят с кафе, на няколко места ни предложиха дребни сладки. Това не ни решаваше проблема с редовното хранене, но все пак беше нещо. С кафе (от вендинг-автомат) ни почерпи един от българските евреи, който бе единствената ни връзка с българска еврейка, оцеляла при корабокрушението на емигрантския кораб „Салвадор“ (бивш „Цар Крум“) през 1940 г. Тогава тя е била невръстно дете, но в драматичната обстановка край потъващия кораб се сетила да се помоли на Исус Христос и обещала, ако оцелее, да му служи, докато е жива. Чудото станало и момичето изпълнило обещанието си. Приела християнството и станала монахиня в един от християнските манастири в Израел. А нашата „връзка“ с нея - българският евреин, бе колега - режисьор в държавната телевизия в Тел Авив. Там стана и нашата среща. Бяхме силно изненадани от поведението му и от въпросите, които ни задаваше.
Колегата веднага ни подкара по темата, но по своему: кой ни е дал пари, за да направим нашия филм, ако той кандидатства пред БНТ, дали ще му дадат и на него пари, какви хора в Израел сме избрали за нашите снимки и т.н. Почти като при полицейски разпит. Все пак, успяхме да вземем думата от него и да го попитаме кога ще снимаме „калугерката“ (така той наричаше монахинята, която ни интересуваше). Обеща това да стане утре и се уговорихме той да ни се обади рано сутринта, за да ни даде адреса, на който да минем да го вземем с „нашия“ автомобил. Той категорично постави условието да присъства на снимките, като се позова на предварителна уговорка с нашата бъдеща героиня. Нищо необичайно. До тук…
На другата сутрин станахме рано, изпълнихме си „ритуала“ с хотелската закуска, слязохме пред хотела, а когато Алекс пристигна, настанихме техниката в багажника и зачакахме. След като мина половин час и никой не ни се обади, Матей почна да търси колегата - режисьор. Но той не отговаряше на нашите обаждания. Беше ни вързал тенекия, вероятно, за да запази „калугерката“ само за своя евентуален бъдещ филм.
Веднага свикахме „разширен“ (включихме и Алекс) „военен съвет“. Никой не искаше да загубим деня, затова преминахме на план „Б“. А той беше следният: преместваме планираното за последния ден „мероприятие“ - поклонение на Божи гроб и да станем хаджии. Планирахме го за последния ден по съвет на Алекс, защото той ни предупреди, че този ден - шабат, за евреите е свещен ден, в който те не правят нищо, освен да се молят. Никой магазин не работи! Само големите супермаркети отварят за няколко часа след залез слънце. Затова именно тогава решихме да направим и покупките на сувенири за близките. А за последния ден (шабат), в който никой евреин не правеше нищо, бързо намерихме друга дестинация. Но за това, малко по-късно.
Поехме веднага по магистралата Тел Авив - Йерусалим. Тя си беше тип „българска“ - двулентов скоростен път. Но с качествено асфалтово покритие и с друга забележителност - буквално на всеки 200-300 метра имаше стълб с камера на видно място. Алекс ни обясни, че камерите снимат много точно, като в кадър попадат не само предния регистрационен номер на автомобила, но и двамата пътника на предните седалки. Снимката се носи от куриер до домашния адрес на нарушителя. И ако снимката се получи от съпругата на нарушителя, а ако на седалката до шофьора е руса дама, а съпругата е блондинка … Затова всички караха внимателно!
Другата забележителност на тази магистрала бе интересната „нагледна агитация“ покрай пътните платна. Ще споделя само една малка подробност от пътуването ни до тази забележителност и обратно. От двете страни на пътя, който се водеше магистрала (да, но от „български“ тип!) можехме да се любуваме на най-голямата музейна експозиция от бойна техника (танкове, бронетранспортьори и др.). Алекс ни обясни, че всичко това е пленено от арабите по време на Арабско-израелската война (1973 г.). Тогавашното правителство на Израел решава цялата пленена бойна техника от арабите да не бъде изпратена за претопяване, а да бъде поставена край магистралата Тел Авив - Йерусалим и обратно. За гордост на евреите и за назидание на арабите!
Когато Алекс паркира недалече от Божия храм „Възкресение Христово“, той ни каза, че ще дойде с нас само до Гроба на цар Давид и след това ще се върне в колата. Защо? Ами защото преди няколко години именно на този паркинг му откраднали чисто нов автомобил… Нима и по Светите места около Божи гроб крадат? Крадат! … Така и стана. Алекс дойде с нас до Гроба на цар Давид, направи ни снимка с моята китайска сапунерка и се върна на паркинга. Преди това ни инструктира как да се ориентираме и да се върнем при него. Уговорихме се и в колко часа най-късно трябва да сме на мястото за среща.
Поклонението пред Божи гроб е лично преживяване, което всеки трябва да изпита. Каквото и да напиша, ще бъде субективно и пречупено през призмата на моите преживявания. Мястото има своето неповторимо излъчване и трябва да имаш отворени всички сетива, за да се опиташ да се пренесеш в един друг свят и да се извисиш над всекидневието. Ще споделя само един леко комичен парадокс, който ме впечатли. Край православния олтар над мястото на Разпятието имаше нещо като дежурен монах, който да следи за реда (може би). Но тъй като очевидно редът се спазваше, той беше седнал на малко столче и на екрана на своя мобилен телефон (2001 г., все пак) цъкаше някаква игричка. Матей носеше вече запалена свещ и на висок глас ме попита от коя страна на олтара трябва да я постави. Вдигнах рамене - аз пък откъде да знам? И докато се чудех какво да му отговоря, като спазя благоприличие, монахът, без да прекъсва игричката, каза на чист български език: „Няма значение! Може в ляво, може в дясно!“… Виж ти! Не реагирахме и след като Матей си постави запалената свещ продължихме напред.
Имахме предварителна информация, че за да си вземем „удостоверение“ за това, че вече сме хаджии, трябва да си купим от някъде готови формуляри. Но нито във „Възкресение Христово“, нито около храма, не видяхме такова място. Можехме да си купим от безбройните арабски сергии, на които продавачите плющяха табла и на висок глас обсъждаха играта. Решихме, че ще бъде кощунство да купуваме християнски сертификат от мюсюлманска сергия. Знаехме, че наблизо има магазин на гръцката патриаршия и решихме, че вероятно там ще има такива формуляри. Да, имаше, но на три пъти по-висока цена! Е, гърците са си гърци… Дори не си направих труда да попълня формуляра - абсолютна показуха, ненужна никому. Хаджия не е този, който се е снабдил (закупил) със сертификат, а този, който от тук нататък завинаги ще носи в себе си онова, което е почувствал в Божия храм по време на поклонението…
Тримата бъдещи хаджии първо преминават през помещението, където е гробът на цар Давид.
Поредният пленен от арабите танк, изложен край магистралата „Тел Авив - Йерусалим“. Бялото петно долу вляво е мерцедесът на Алекс. Той (Алекс) ни беше и шофьор, и гид.
Божият храм „Възкресение Христово“ (фрагмент).
Божият храм „Възкресение Христово“, интересен архитектурен детайл: някога това е било един от входовете, сега е здраво преграден с метални решетки.
Матей Тодоров излиза от Божи гроб. След поклонението можем да го титулуваме „Хаджи“.
Опашката от желаещите да се поклонят на Божи гроб е внушителна и почва още от входа на храма.
Хаджи Матей снима хаджи Емил и хаджи Атанас. Тази снимка е по-важна от всякакъв измислен сертификат!
Хаджи Емил е впечатлен от интересен детайл, но нямаше време да го разгадаваме …
Хаджи Емил снима хаджи Матей и хаджи Атанас.
Хаджи Емил излиза от Божи гроб.
Ето ме и мен - хаджия!
Това съм пак аз, но публикувам снимката заради моя исторически елек, който помогна да бъдат спасени от почти гладна смърт трима български журналисти в Израел.
В деня Шабат осъществихме още едно наше голямо желание. Потопихме се в Мъртво море и излязохме от него живи. Това е тема за друг разказ. Дано не се сбъдне прогнозата на много учени, че този уникален природен феномен ще изчезне, защото всяка година губи близо метър от своето ниво!
В края на деня Алекс ни закара до голям хипермаркет, за да направим нашите планирани покупки. На входа ни спря млада служителка във военна униформа (вероятно от фирмата, която отговаря за сигурността на хипермаркета) и много щателно ни провери с метал-детектор. След като се убеди, че сме „чисти“, ни пусна да влизаме. През цялото време мълчахме, защото вече имахме опита с етиопската еврейка.
Пазарувахме трудно, не защото нямаше какво, а защото бюджетите ни бяха прекалено скромни. Все пак, купихме някои неща и се наредихме на една от касите. Матей беше пръв и симпатична млада касиерка почна да обявява какво точно маркира, но на иврит. Матей мълчеше и се наложи да прекъсна касиерката на руски език, като я помолих и тя да мине на комуникация на руски. „Я сейчас перестроюсь!“ - отговори касиерката и започна отначало. …
На излизане от магазина, това мълчание на Матей пред касиерката бе повод да го вдигнем „на балон“ и да използваме повода да разредим малко от натрупаното през седмицата напрежение. Този път Матей не мълча дълго, забрави, че е завършил българска филология и с удоволствие ни отговаряше с думи, които не бихме намерили в Българския тълковен речник. И изведнъж тази размяна на любезности бе прекъсната от женски глас на чист български език: „Момчета, вие от Бургас ли сте?“ Беше същата служителка, която ни провери на влизане, но вече явно си тръгваше след като й е свършила смяната. „От Варна сме - отговорих аз, - но ругаем не по-зле от бургазлии“…
Спряхме да си поговорим. Дамата се представи като Хелия от София, българска еврейка. Ние също й разказахме накратко за целта на нашата командировка. Тогава тя сподели с нас своята удивителна история, която и днес ми изглежда невероятна, но пък от друга страна, тя нямаше никакъв мотив да ни заблуждава - ние се виждахме с нея за първи път и най-вероятно - за последен път. Преди година и половина с група приятели от София, също български евреи, организирали екскурзия до Йерусалим. На стената на плача Хелия мушнала между големите камъни малко листче с написано на български език пожелание: „След три месеца отново да бъда тук“…
Хелия ни убеди, че не е правила никакви постъпки пред когото и да е било, но след три месеца тя отново се озовава в Израел! Как е станало това, тя няма никакво обяснение. Нещо повече, тя веднага се включва в системата на еврейското образование, като започва с първи клас! Напредва бързо и макар че учи и работи, вече е в четвърти клас и продължава успешно напред. Мотивът й да прави това е да получи един ден легализация на своите български дипломи, които не важат тук, ако не владееш перфектно иврит. Мисълта за връщане в България вече не беше актуална за нея.
Разделихме се с взаимни пожелания за успехи и докато стигнахме до паркинга не обелихме нито дума. Предполагам, че не само аз мислено си припомних какво бях написал на листчето, което оставих в една цепнатина на стената на плача…
Последното (от тази командировка) ни утро в Тел Авив не беше по-мъдро от вечерта, но пък на закуската в хотела за първи път се появих без елек. Бяхме си приготвили багажа от вечерта и веднага слязохме, защото Алекс вече ни очакваше. Решихме да тръгнем по-рано за летището „Бен Гурион“, защото вече не знаехме каква още (неприятна) изненада ще ни сервира съдбата. Предчувствието ни почти се оправда. Пристигнахме наистина по-рано, сбогувахме се сърдечно с Алекс и се ориентирахме към паспортния контрол и контрола на багажа. Преминахме без проблем. Бяхме готови да си отдъхнем и да чакаме пред гейта на нашия самолет, когато изведнъж се появи ново, непредвидено, препятствие. Не можехме да продължим напред, без да преминем още една проверка.
Пътят ни бе преграден с колчета и ленти, прекъснати от няколко импровизирани контролно-пропускателни пункта. Оказа се, че всеки от нас трябваше да премине подробно интервю на един от следните езици: английски, руски, френски, немски. Изборът бе на пътника, а на това КПП имаше четирима служители, като всеки един от тях говореше само един от посочените езици. Емо изпъшка: „Аз не знам никакъв език!“ Казах му, че поне малко руски знае, учихме го още от началното училище. Попитах Матей кой от останалите езици предпочита. Руският вече бе определен за Емо. Матей по стар навик замълча, но онези четиримата ни гледаха с изпитателен поглед и нямаше време за излишни разсъждения. Знаех, че Матей е учил френски, а аз с този език никога не съм имал нищо общо. С английския се справях на ниво обикновен разговор. Грабнаха ни съответните служители и ни разделиха на достатъчно голяма дистанция, за да не чуваме отговорите на другите двама колеги.
Започна умопомрачителен разпит за всеки детайл от нашата командировка. Не чувах какво отговарят Матей и Емо, но виждах напрегнатите им физиономии. Очевидно, и при тях положението не бе по-добро. Разпитът започваше с въпроси от нашето пристигане в Израел и свършваше с това кой ни е изпратил преди да влезем в летището. Моят мъчител се връщаше от време на време и назад, за да уточни някои подробности от нашето пребиваване в неговата държава. Трябваше да давам подробна информация за всеки с когото сме се срещали, място, продължителност и тема на разговора, уточнение дали ние сме му носили някакъв пакет (подарък, сувенир) или пък сме получили такъв. Това не ме притесняваше, защото на подробните описателни въпроси отговарях кратко: не сме носили пакет, не сме получавали пакет, а само кафе и вода, разговорите бяха само по темата на филма и т.н. Притесни ме друго, когато чух за първото повикване на пътниците за полета за Варна и му казах на моя разпитвач, че закъсняваме. Той само вдигна рамене и каза, че това не е негов проблем. Зададе ми още няколко глупави въпроса, спогледа се с другите са двама колеги и след второто повикване на пътниците за полета за Варна ни освободиха. Мълчешком и на бегом се добрахме до гейта. Бяхме последните пътници. Заехме местата си в опашката на самолета и първите десет минути мълчахме. Имаше време да обсъждаме всички емоции. Важното бе да не даваме никакъв повод за интерес от останалите пътници. Хапнахме си сандвичите със свинско филе, които уж не били такива и се унесохме в дрямка. Във Варна кацнахме навреме, разбрахме се кога ще се видим отново и всеки пое по своя път.
Екипът на филма бе отличен с няколко награди. Първата от тях бе на международния телевизионен фестивал „Златната ракла“ в Пловдив. И там срещнахме един човек, с когото се запознахме в Израел. Това бе режисьорът, българският евреин, който ни провали един от снимачните дни. С физиономия тип „гьон сурат“ той дойде при нас и ни поздрави за наградата. Все пак го попитахме защо ни провали този ден. Той убедено ни каза, че тогава цял предобед е звънял на нашия телефон, но никой не е отговарял! Комуникационна грешка? Едва ли. …
Четвърт век по-късно, когато извадих снимките от тази командировка от моя личен архив, още веднъж се упрекнах, че не съм успял да осигуря малко по-свестен фотоапарат. Снимките тъмнееха, а и времето бе сложило отпечатък върху не особено качествения хартиен носител. Веднага се сетих за „жокера“ обади се на приятел. Веднага се свързах с творческия тандем R&A, с когото вече имаме сериозно партньорство. Резултатът от обработката на старите оригинали ме зарадва искрено. Нямаше как да бъде иначе. Освен всичко друго, R е и хаджия. Така че тук няма нищо случайно. То, когато става въпрос за нещо, което е свързано с Божи гроб, място за случайности няма!
Хаджи Атанас ПАНАЙОТОВ
Снимките са направени през 2001 г. в Израел и са от личния архив на автора
Обработката на оригиналните кадри е дело на творческия тандем R&A
В края на деня Алекс ни закара до голям хипермаркет, за да направим нашите планирани покупки. На входа ни спря млада служителка във военна униформа (вероятно от фирмата, която отговаря за сигурността на хипермаркета) и много щателно ни провери с метал-детектор. След като се убеди, че сме „чисти“, ни пусна да влизаме. През цялото време мълчахме, защото вече имахме опита с етиопската еврейка.
Пазарувахме трудно, не защото нямаше какво, а защото бюджетите ни бяха прекалено скромни. Все пак, купихме някои неща и се наредихме на една от касите. Матей беше пръв и симпатична млада касиерка почна да обявява какво точно маркира, но на иврит. Матей мълчеше и се наложи да прекъсна касиерката на руски език, като я помолих и тя да мине на комуникация на руски. „Я сейчас перестроюсь!“ - отговори касиерката и започна отначало. …
На излизане от магазина, това мълчание на Матей пред касиерката бе повод да го вдигнем „на балон“ и да използваме повода да разредим малко от натрупаното през седмицата напрежение. Този път Матей не мълча дълго, забрави, че е завършил българска филология и с удоволствие ни отговаряше с думи, които не бихме намерили в Българския тълковен речник. И изведнъж тази размяна на любезности бе прекъсната от женски глас на чист български език: „Момчета, вие от Бургас ли сте?“ Беше същата служителка, която ни провери на влизане, но вече явно си тръгваше след като й е свършила смяната. „От Варна сме - отговорих аз, - но ругаем не по-зле от бургазлии“…
Спряхме да си поговорим. Дамата се представи като Хелия от София, българска еврейка. Ние също й разказахме накратко за целта на нашата командировка. Тогава тя сподели с нас своята удивителна история, която и днес ми изглежда невероятна, но пък от друга страна, тя нямаше никакъв мотив да ни заблуждава - ние се виждахме с нея за първи път и най-вероятно - за последен път. Преди година и половина с група приятели от София, също български евреи, организирали екскурзия до Йерусалим. На стената на плача Хелия мушнала между големите камъни малко листче с написано на български език пожелание: „След три месеца отново да бъда тук“…
Хелия ни убеди, че не е правила никакви постъпки пред когото и да е било, но след три месеца тя отново се озовава в Израел! Как е станало това, тя няма никакво обяснение. Нещо повече, тя веднага се включва в системата на еврейското образование, като започва с първи клас! Напредва бързо и макар че учи и работи, вече е в четвърти клас и продължава успешно напред. Мотивът й да прави това е да получи един ден легализация на своите български дипломи, които не важат тук, ако не владееш перфектно иврит. Мисълта за връщане в България вече не беше актуална за нея.
Разделихме се с взаимни пожелания за успехи и докато стигнахме до паркинга не обелихме нито дума. Предполагам, че не само аз мислено си припомних какво бях написал на листчето, което оставих в една цепнатина на стената на плача…
Последното (от тази командировка) ни утро в Тел Авив не беше по-мъдро от вечерта, но пък на закуската в хотела за първи път се появих без елек. Бяхме си приготвили багажа от вечерта и веднага слязохме, защото Алекс вече ни очакваше. Решихме да тръгнем по-рано за летището „Бен Гурион“, защото вече не знаехме каква още (неприятна) изненада ще ни сервира съдбата. Предчувствието ни почти се оправда. Пристигнахме наистина по-рано, сбогувахме се сърдечно с Алекс и се ориентирахме към паспортния контрол и контрола на багажа. Преминахме без проблем. Бяхме готови да си отдъхнем и да чакаме пред гейта на нашия самолет, когато изведнъж се появи ново, непредвидено, препятствие. Не можехме да продължим напред, без да преминем още една проверка.
Пътят ни бе преграден с колчета и ленти, прекъснати от няколко импровизирани контролно-пропускателни пункта. Оказа се, че всеки от нас трябваше да премине подробно интервю на един от следните езици: английски, руски, френски, немски. Изборът бе на пътника, а на това КПП имаше четирима служители, като всеки един от тях говореше само един от посочените езици. Емо изпъшка: „Аз не знам никакъв език!“ Казах му, че поне малко руски знае, учихме го още от началното училище. Попитах Матей кой от останалите езици предпочита. Руският вече бе определен за Емо. Матей по стар навик замълча, но онези четиримата ни гледаха с изпитателен поглед и нямаше време за излишни разсъждения. Знаех, че Матей е учил френски, а аз с този език никога не съм имал нищо общо. С английския се справях на ниво обикновен разговор. Грабнаха ни съответните служители и ни разделиха на достатъчно голяма дистанция, за да не чуваме отговорите на другите двама колеги.
Започна умопомрачителен разпит за всеки детайл от нашата командировка. Не чувах какво отговарят Матей и Емо, но виждах напрегнатите им физиономии. Очевидно, и при тях положението не бе по-добро. Разпитът започваше с въпроси от нашето пристигане в Израел и свършваше с това кой ни е изпратил преди да влезем в летището. Моят мъчител се връщаше от време на време и назад, за да уточни някои подробности от нашето пребиваване в неговата държава. Трябваше да давам подробна информация за всеки с когото сме се срещали, място, продължителност и тема на разговора, уточнение дали ние сме му носили някакъв пакет (подарък, сувенир) или пък сме получили такъв. Това не ме притесняваше, защото на подробните описателни въпроси отговарях кратко: не сме носили пакет, не сме получавали пакет, а само кафе и вода, разговорите бяха само по темата на филма и т.н. Притесни ме друго, когато чух за първото повикване на пътниците за полета за Варна и му казах на моя разпитвач, че закъсняваме. Той само вдигна рамене и каза, че това не е негов проблем. Зададе ми още няколко глупави въпроса, спогледа се с другите са двама колеги и след второто повикване на пътниците за полета за Варна ни освободиха. Мълчешком и на бегом се добрахме до гейта. Бяхме последните пътници. Заехме местата си в опашката на самолета и първите десет минути мълчахме. Имаше време да обсъждаме всички емоции. Важното бе да не даваме никакъв повод за интерес от останалите пътници. Хапнахме си сандвичите със свинско филе, които уж не били такива и се унесохме в дрямка. Във Варна кацнахме навреме, разбрахме се кога ще се видим отново и всеки пое по своя път.
Екипът на филма бе отличен с няколко награди. Първата от тях бе на международния телевизионен фестивал „Златната ракла“ в Пловдив. И там срещнахме един човек, с когото се запознахме в Израел. Това бе режисьорът, българският евреин, който ни провали един от снимачните дни. С физиономия тип „гьон сурат“ той дойде при нас и ни поздрави за наградата. Все пак го попитахме защо ни провали този ден. Той убедено ни каза, че тогава цял предобед е звънял на нашия телефон, но никой не е отговарял! Комуникационна грешка? Едва ли. …
Четвърт век по-късно, когато извадих снимките от тази командировка от моя личен архив, още веднъж се упрекнах, че не съм успял да осигуря малко по-свестен фотоапарат. Снимките тъмнееха, а и времето бе сложило отпечатък върху не особено качествения хартиен носител. Веднага се сетих за „жокера“ обади се на приятел. Веднага се свързах с творческия тандем R&A, с когото вече имаме сериозно партньорство. Резултатът от обработката на старите оригинали ме зарадва искрено. Нямаше как да бъде иначе. Освен всичко друго, R е и хаджия. Така че тук няма нищо случайно. То, когато става въпрос за нещо, което е свързано с Божи гроб, място за случайности няма!
Хаджи Атанас ПАНАЙОТОВ
Снимките са направени през 2001 г. в Израел и са от личния архив на автора
Обработката на оригиналните кадри е дело на творческия тандем R&A