ВАРНЕНСКОТО ЕЛЕКТРИЧЕСКО ОСВЕТЛЕНИЕ ДО
1913 Г.
Поправки и добавки по изложбата „Варна - 100 години енергия и светлина”, открита на 14 август 2013 г. във Варна
На 14 август т. г. ЕНЕРГО-ПРО Варна ЕООД спретна честване на 100- годишнина от електрифицирането на Варна и по този повод откри изложбата „Варна - 100 години енергия и светлина”. За мен като човек, който от години е изкушен от техническото минало на страната, особен интерес представляваше събитието, избрано от организаторите като основание за честването, и внимателно разгледах текстовете на изложбата. Ако някой е пропуснал да направи това, препоръчвам да се запознае с официалната информация за юбилейното тържество, публикувана на следващия ден в сайта на организатора [1]. И така, какви са представите на ЕНЕРГО-ПРО Варна за ранната история на електрическото осветление в България?
Според тази фирма, „През 1883 година в двореца „Евксиноград” край град Варна заработва първата дизелова електроцентрала. Поставено е началото на електрическото осветление - символът на ерата на електрификация в България” (подч. И.А.).
Когато прочетох това изречение, отначало помислих, че при изписването на годината е допусната досадна грешка, каквато на всеки би могло да се случи. Следващото изречение обаче недвусмислено изтъква: „Тридесет години по-късно, през 1913 година...” (подч. И.А.) [1], сиреч изобщо не е допусната грешка, а авторите на изложбата съвсем сериозно са сътворили гореспоменатия историко-технически „бисер”. За него всеки читател с интернет-връзка само за няколко секунди може да установи, че първият в света експериментален дизелов двигател се появява едва през 1897 г. [2], т.е. 14 г. по-късно...
Точната година на влизането в действие на парната електроцентрала при двореца „Евксиноград” (1893 или 1894 г.) и до днес не е установена документално. Досега нито един автор, включително най-големият познавач на историята на варненската електрификация Николай Ст. Бешков [3] и на електрификацията в България Мире Спиров [4], не посочва източник за нейното начало. През 1996 г. въз основа на косвен източник - реклама за продажба на „електрически ... ламби”, поместена през март 1893 г. във „Варненски общински вестник”, - приех условно, че електроцентралата на двореца „Евксиноград” влиза в действие през 1893 г. [5, с. 10]. Необходимо е обаче допълнително потвърждение от пряк първичен документ.
Мнозина автори от години внушават на варненци, че електроцентралата при дворец „Евксиноград” е първата по рода си в България. Очевидно в това изфантазирано историческо „начало” са повярвали и авторите на изложбата, състарявайки го обаче с още 10 години.
Въпреки ограничения брой източници, с които разполагах през 1996 г., още тогава обосновах, че тази електроцентрала в най-добрия случай е петата индивидуална микро-електроцентрала у нас [5, с. 11-12]. През 1999 г. М. Спиров публикува нови сведения, според които тя е едва седмата [4, с. 32]. Като имам предвид обаче, че индивидуалните електроцентрали в страната (включително и във Варна) до началото на ХХ в. са все още много слабо проучени, напълно е възможно ново преподреждане. Вследствие на браншово пристрастие историците на електрификацията до 1918 г. изследват и популяризират изключително общините, загърбвайки нерядко електрифицирането на фабрики, хотели, мелници, частни обекти, пристанища и т.п., да не говорим за военните обекти.
Варненци виждат електрическо осветление най-напред вероятно благодарение на някои чужди кораби, пристигащи в местното пристанище. Например още през октомври 1886 г., по време на дипломатическата криза между Русия и България, във Варна пристига руският клипер „Забияка”, който има бойно електрическо осветление от два прожектора и корабно електрическо осветление система „Яблочков” [6, с. 5]. Посещенията на чуждите кораби са епизодични, но пък през ноември 1898 г. във Варна пристига новопостроеният български крайцер „Надежда”, който също е електрифициран и има бойно електрическо осветление.
Пак през 1898 г. към новоизградената памукопредачна фабрика „Княз Борис” във Варна е построена фирмена парна електроцентрала и в историографията на електрификацията на България това е известно от 1975 г. [3, с. II]. Към началото на ХХ в. в тази фабрика работят 560 души и дори левият „Работнически вестник”, въпреки обичайната критичност към условията на работа в индустриалните предприятия, изтъква наличието на „електрически ламби” [7]. През октомври 1905 г. по предложение на варненския кмет Кръстю Мирски Общинският съвет приема решение да вземе заем от 800 000 лв. с цел благоустройство на града през 1906 г., като част от тази сума е предназначена за „Инсталиране електрическо осветление в улиците Преславска и Цариградска до към гарата”. Необходимата във връзка с това електрическа енергия е предвидено да се вземе от фабриката „Княз Борис” или фабриката на дружеството „Сила” [8, с. 58]. Проектът предвижда на двете улици да се поставят 75 железни стълба с по една електрическа лампа с 35 свещи [9].
Варненското индустриално дружество „Сила” е основано на 12 (25) септември 1904 г. с цел „да построи във Варна фабрика за мелене на брашно, грис и други за своя и чужда сметка; да построи модерна хлебопекарница, да търгува с брашна, хляб е други тестени произведения и храни” [10]. През август 1906 г. новата мелница „Сила” влиза в действие [11], но липсва пряко сведение дали по това време тя има вече собствено електрозахранване. През октомври 1909 г. обаче във варненския вестник „Свободен глас” се появява съобщение, че членовете на Управителния съвет на дружеството „Сила” Яков Найденов и Коста Ранков „проектират в скоро време да доставят един крупен мотор с 400 конски сили за добиване на електрическа енергия. Мотора ще бъде поставен до мелницата „Сила”, а главният електрически стълб, от дето ще се разпраща електричеството по всички краища на града ни, ще бъде поставен в центъра на града” [12]. Същевременно към август 1911 г. трите фабрики на
1913 Г.
Поправки и добавки по изложбата „Варна - 100 години енергия и светлина”, открита на 14 август 2013 г. във Варна
На 14 август т. г. ЕНЕРГО-ПРО Варна ЕООД спретна честване на 100- годишнина от електрифицирането на Варна и по този повод откри изложбата „Варна - 100 години енергия и светлина”. За мен като човек, който от години е изкушен от техническото минало на страната, особен интерес представляваше събитието, избрано от организаторите като основание за честването, и внимателно разгледах текстовете на изложбата. Ако някой е пропуснал да направи това, препоръчвам да се запознае с официалната информация за юбилейното тържество, публикувана на следващия ден в сайта на организатора [1]. И така, какви са представите на ЕНЕРГО-ПРО Варна за ранната история на електрическото осветление в България?
Според тази фирма, „През 1883 година в двореца „Евксиноград” край град Варна заработва първата дизелова електроцентрала. Поставено е началото на електрическото осветление - символът на ерата на електрификация в България” (подч. И.А.).
Когато прочетох това изречение, отначало помислих, че при изписването на годината е допусната досадна грешка, каквато на всеки би могло да се случи. Следващото изречение обаче недвусмислено изтъква: „Тридесет години по-късно, през 1913 година...” (подч. И.А.) [1], сиреч изобщо не е допусната грешка, а авторите на изложбата съвсем сериозно са сътворили гореспоменатия историко-технически „бисер”. За него всеки читател с интернет-връзка само за няколко секунди може да установи, че първият в света експериментален дизелов двигател се появява едва през 1897 г. [2], т.е. 14 г. по-късно...
Точната година на влизането в действие на парната електроцентрала при двореца „Евксиноград” (1893 или 1894 г.) и до днес не е установена документално. Досега нито един автор, включително най-големият познавач на историята на варненската електрификация Николай Ст. Бешков [3] и на електрификацията в България Мире Спиров [4], не посочва източник за нейното начало. През 1996 г. въз основа на косвен източник - реклама за продажба на „електрически ... ламби”, поместена през март 1893 г. във „Варненски общински вестник”, - приех условно, че електроцентралата на двореца „Евксиноград” влиза в действие през 1893 г. [5, с. 10]. Необходимо е обаче допълнително потвърждение от пряк първичен документ.
Мнозина автори от години внушават на варненци, че електроцентралата при дворец „Евксиноград” е първата по рода си в България. Очевидно в това изфантазирано историческо „начало” са повярвали и авторите на изложбата, състарявайки го обаче с още 10 години.
Въпреки ограничения брой източници, с които разполагах през 1996 г., още тогава обосновах, че тази електроцентрала в най-добрия случай е петата индивидуална микро-електроцентрала у нас [5, с. 11-12]. През 1999 г. М. Спиров публикува нови сведения, според които тя е едва седмата [4, с. 32]. Като имам предвид обаче, че индивидуалните електроцентрали в страната (включително и във Варна) до началото на ХХ в. са все още много слабо проучени, напълно е възможно ново преподреждане. Вследствие на браншово пристрастие историците на електрификацията до 1918 г. изследват и популяризират изключително общините, загърбвайки нерядко електрифицирането на фабрики, хотели, мелници, частни обекти, пристанища и т.п., да не говорим за военните обекти.
Варненци виждат електрическо осветление най-напред вероятно благодарение на някои чужди кораби, пристигащи в местното пристанище. Например още през октомври 1886 г., по време на дипломатическата криза между Русия и България, във Варна пристига руският клипер „Забияка”, който има бойно електрическо осветление от два прожектора и корабно електрическо осветление система „Яблочков” [6, с. 5]. Посещенията на чуждите кораби са епизодични, но пък през ноември 1898 г. във Варна пристига новопостроеният български крайцер „Надежда”, който също е електрифициран и има бойно електрическо осветление.
Пак през 1898 г. към новоизградената памукопредачна фабрика „Княз Борис” във Варна е построена фирмена парна електроцентрала и в историографията на електрификацията на България това е известно от 1975 г. [3, с. II]. Към началото на ХХ в. в тази фабрика работят 560 души и дори левият „Работнически вестник”, въпреки обичайната критичност към условията на работа в индустриалните предприятия, изтъква наличието на „електрически ламби” [7]. През октомври 1905 г. по предложение на варненския кмет Кръстю Мирски Общинският съвет приема решение да вземе заем от 800 000 лв. с цел благоустройство на града през 1906 г., като част от тази сума е предназначена за „Инсталиране електрическо осветление в улиците Преславска и Цариградска до към гарата”. Необходимата във връзка с това електрическа енергия е предвидено да се вземе от фабриката „Княз Борис” или фабриката на дружеството „Сила” [8, с. 58]. Проектът предвижда на двете улици да се поставят 75 железни стълба с по една електрическа лампа с 35 свещи [9].
Варненското индустриално дружество „Сила” е основано на 12 (25) септември 1904 г. с цел „да построи във Варна фабрика за мелене на брашно, грис и други за своя и чужда сметка; да построи модерна хлебопекарница, да търгува с брашна, хляб е други тестени произведения и храни” [10]. През август 1906 г. новата мелница „Сила” влиза в действие [11], но липсва пряко сведение дали по това време тя има вече собствено електрозахранване. През октомври 1909 г. обаче във варненския вестник „Свободен глас” се появява съобщение, че членовете на Управителния съвет на дружеството „Сила” Яков Найденов и Коста Ранков „проектират в скоро време да доставят един крупен мотор с 400 конски сили за добиване на електрическа енергия. Мотора ще бъде поставен до мелницата „Сила”, а главният електрически стълб, от дето ще се разпраща електричеството по всички краища на града ни, ще бъде поставен в центъра на града” [12]. Същевременно към август 1911 г. трите фабрики на
Поканата за изложбата „Варна – 100 години енергия и светлина”.
Реклама на Николай Кирилов за електрически материали, Варненски общински вестник, № 9, 20 март 1893, с. 1 - https://catalog.libvar.bg/
Памучната фабрика „Княз Борис” във Варна - https://catalog.libvar.bg/view/
Пароцентралата на фабриката „Княз Борис” във Варна - https://photos.wikimapia.org/
Кръстю Мирски (1852-1920 г.), кмет на Варна апр. 1888-окт. 1890, септ. 1905-авг. 1906 г. - https://www.varna.bg/bg/
Част от фасадата на ДЕЦ „Варна” (въведена в експлоатация януари 1914 г.), 28 авг. 2013 г. Снимка МОРСКИ ВЕСТНИК
Сградата на ДЕЦ „Варна”, поглед отстрани, 2012 г. https://photos.wikimapia.org/
Ангел Г. Кацули, построени в местността „Рупите” край Варна (днес в този район е застроен кв. „Чайка”), „се осветляват с електрическо осветление - динамо от 10 конски сили със 120 волта” [13].
Още през първите години на ХХ в. варненци виждат електрическо осветление благодарение и на навлизащите тогава в страната кинематографи. Известният варненски музикален деец Найден Найденов (1897-1976 г.) си спомня следното за брезентовата постройка на пътуващото кино, пристигнало „в 1904 или 1905 г.” във Варна: „Още същата вечер зад нея забоботи мотор и пред входа й замъждукаха няколко електрически крушки (по това време в града още нямаше електрическо осветление)” [14, с. 41]. Седем-осемгодишното момче положително не е знаело, че електрическата енергия вече е навлязла в някои от местните фабрики, но е запомнило за цял живот първото впечатление от електрическата светлина.
Вестникарите от онова време не са обръщали голямо внимание на техническата страна на първите кинематографи, но все пак тук-там отбелязват някои данни, които подсказват, че значителна част от кинаджиите са разчитали на електрозахранването. Макар и рядко обаче, срещат се и такива съобщения. Например през 1909 г. във Варна пристига кинематографът „Идеал”: „снабден с безопасен бензинов мотор и електрическо осветление... Той се помещава в театъра х. Панако и ще дава редовни представления през целия летен сезон. Представленията ще почват от 9 ? и ще траят до 12 часа вечерта” [15]. През лятото на 1911 г. два месеца във Варна пребивава русенският „Гранд-електро-биоскоп” [16, с. 133], а предният летен сезон градът се обслужва вече от три кинематографа [17]. През декември 1911 г. влиза в действие модерния киносалон на Коста Ранков (на ул. „Шипка”), който разполага „с нов мотор и нов апарат” [18]. Като се има предвид склонността на собственика К. Ранков към техническите новости и широко разпространеното по това време електрозахранване на кинематографите, най-вероятно киносалонът е имал и собствено електрическо осветление. Подсказва го и рекламата на техническото бюро „Марко Шехтер” с представителство във Варна, което към март 1912 г. [19] и особено към януари 1913 г. доставя „Комплектни модерни кинематографни инсталации заедно с електрическото осветление” [20].
От двайсетина години разнокалибрени управници и специалисти упорито внушават на българското общество колко модерно нещо са възобновяемите енергийни източници. Някои от тях го правят поради незнание, други - съвсем съзнателно... В действителност използването на тези източници е отдавна известно. Тяхната история в българската техника е много богата, но тук отбелязвам само два случая:
- през 1908 г. във Варна е издадена брошурата „Изгарянето на сметта като източник на електричество, двигателна сила, топливо и прочее” от д-р Параскев Стоянов. Това е първият проект за широкомащабно внедряване на сметоизгарящи инсталации в страната с цел оползотворяване на отпадъците, включително за производство на електроенергия [21]. Нелицеприятната съдба на внедряването на тази технология в България е добре позната в наши дни, но пък използването на вятъра за производство на електроенергия в България още в началото на ХХ в. е все още слабо известно. През 1906 г. варненската фирма „Ю. Мицов & Натан” продава вече „мотори ... вятърни”, но от рекламата й не става ясно предназначението им, т.е. възможно е конструкцията да е използвана най-вече за получаване на механична енергия [22]. През септември 1911 г. обаче варненският вестник „Търговски фар” помества реклама за немски ветротурбини за електрически инсталации [23], но засега липсват сведения каква част от тях са пласирани на варненския пазар.
За размисъл и без коментар отбелязвам статията: Електропрожекторната кула в[ъв] Варна. - Мир, № 3637, 24 юли 1912, с. 3
Към края на XIX в. се появява вече потребност и от подготовка на специалисти по електротехника в страната. Още през учебната 1899-1900 г. в Машинното училище при флота (днес ВВМУ „Н. Вапцаров”-Варна) е въведено изучаването на предмета „електротехника” с преподавател мичман I ранг Димитър Альов - един от пионерите на корабната електротехника в България. През следваща учебна година Машинното училище е преместено във Варна и през периода 1901-1908 г. преподавател по този предмет е Владимир Велчев - един от първите български електроинженери. Свидетелство за увеличеното потребление на електроенергия във Варна и региона е нарасналото търсене на електротехници. Във връзка с него Варненската търговско-индустриална камара (ВТИК) организира курсове, в които включва и преподаването по електротехника. Например:
- през септември 1909 г. открива такъв осеммесечен курс за железари [24, с. 16-19];
- през лятото на 1911 г. - за майстори мелничари [25]. Нищо чудно, ако се отчете фактът, че в реклама от края на 1906 г. за продажбата на мелница на река Девня едно от изтъкнатите качества е наличието на електрическо осветление [26].
Разширяването на преподаването на електротехника във Варна съвсем естествено налага и издаването на специализирана електротехническа литература:
- Електротехника. Теория, източници и употребление на електричеството. Машинно училище при флота. Варна, Машинно училище при флота, 1902. 144 с., литогр.;
- Електрическо осветление. [Варна, 1907], литогр. Под това заглавие в едно общо тяло има три учебника: Каэн, Э. Електрическо осветление. 1907. 232 с.; Жане, Пол. Основни начала на индустриалното електричество. 1906. 256 с. Альов, Д. Ръководство по електротехниката за миньорите и минните ун. офицери на флота на Н. Ц. В., Б. г.;
- Альов, [Димитър]. Ръководство по електротехника за миньорите и минните подофицери от Флота на Н. Ц. Височество. Варна, печ. Войников, 1908. 337 с.
- Жане, Пол - син. Основни начала на индустриалното електричество. Елементи, акумулатори, динама, трансформатори. Прев. от фр. Недев. Варна, печ. К. Николов, 1908. VIII, 268 с.
Това са всъщност първите български електротехнически книги.
Междувременно във Варна се появяват и специализирани електротехнически фирми, от които ще спомена само електротехническото и информационно бюро на ветерана на варненската електротехника Николай Кирилов, който към 1909 г. „Информира и представлява разни електротехнически фабрики по съобщителни и осветителни инсталации” [27].
Що се отнася до общинската дизелова електроцентрала във Варна, тя е открита тържествено в началото на януари 1914 г., но привременното приемане на самата централа и електрическата мрежа започва непосредствено след това и завършва през февруари с.г. [4, с. 79]. Нямам никаква представа какво събитие от все още незавършената към август 1913 г. електроцентрала се е привидяло на ЕНЕРГО-ПРО Варна като възможност за уж влизането й в редовна експлоатация.
През 1975 г. инж. Н. Бешков съобщава, че по това време в ДЕЦ-Варна са останали два от трите стари дизел-агрегата и има неофициално решение „дизеловата централа да се обърне на музей, като с две елцентрали в страната, а именно ПЕЦ „Курило” и ВЕЦ „Панчарево” преминат към Политехническия музей” [3, с. 72]. За съжаление, административното тесногръдие на предшествениците на ЕНЕРГО-ПРО Варна надделява над истинската грижа за опазването на миналото на варненската електрификация и около средата на 80-те години двата уникални за страната дизел-агрегата, произведени през 1912 г., изчезнаха безследно. От проучванията, които по онова време направих, получих непотвърдени сведения, че единият от тях е заминал за Толбухин (днес Добрич), другият - за Шумен. Усилията ми да ги открия в тези два града останаха без резултат. Предполагам, че внушителните дизел-агрегати са изпълнили и преизпълнили плановете на тогавашното държавно предприятие за вторични суровини. Сигурно вече се досещате, че ДЕЦ-Варна не е била предадена на Националния политехнически музей. Нищо чудно някой ден да съборят и сградата на историческата варненска електроцентрала ...
Литература
1. През тази година честваме 100 години от електрификацията на град Варна. - https://www.energo-pro.bg/bg/Novini/87
2. Дизелов двигател. - https://bg.wikipedia.org/wiki/
3. Бешков, Николай. Материали за историята на електрификацията на Варна и областта. В 3 т. Т. 1. С., 1975. 81 с.
4. Спиров, Мире. Електрификацията на България и нейните строители. Историография. Том 1 (1879-1947 г.). С., Херон прес, 1999. 431 с.
5. Алексиев, Иван. Когато машините бяха рядкост. Варненски приноси в техническото развитие на България 20-те години на XIX - 40-те години на XX в. Варна, ИК „Икар”, 1996. 152 с.
6. Алексиев, Иван. Посещения на чужди военни кораби във Варна 1878-1906 г. Библиотечна поредица „Морски свят”, № 1. Приложение към „Морски вестник”, бр. 371-372, юни 2013. 24 с.
7. Н. Памучната фабрика във Варна. - Раб. вестник, № 40, 1 юни 1901, 2-3.
8. Мирски, Кръстю. Някои сведения за Варна, материали по капиталните работи, нужни на града: докарване нова вода за пиене, канализация, електрическо осветление и др., и кои само работи да се отдадат на концесия. Варна, 1 юли 1906.
9. За какво ще се употреби общинския заем. - Свободен глас (Варна), № 32, 6 ноем. 1905, 2-3.
10. Държ. вестник, № 226, 15 окт. 1904, Обявления, с. III.
11. Новопостроената мелница ... - Свободен глас (Варна), № 30, 12 авг. 1906, с. 3.
12. Електрическо осветление. - Свободен глас (Варна), № 38, 10 окт. 1909, с. 2.
13. Първа българска фабрика за бисквити на Ангел Г. Кацули - Варна. - Варн. търг. вестник, № 457, 25 авг. 1911, с. 2.
14. Найденов, Найден. Из музикалното минало на Варна. С., Наука и изкуство, 1972. 207 с.
15. Нов кинема-театър „Идеал”. - Известник (Варна), № 41, 25 юни 1909, с. 3.
16. Миндов, Димо. Из историята на киното в град Русе. - Кино и време, 1973, № 4, 131-144.
17. Киноизкуство, 1961, № 7, с.68.
18. Нов кинематограф. - Варн. търг. вестник, № 479, 8 дек. 1911, с. 3.
19. Варн. търг. вестник, № 507, 31 март 1912, с. 2.
20. България, 15 ян. 1913, с. 4.
21. Алексиев, Иван. Пионерен варненски принос за внедряването на сметоизгарянето в България още през 1908 г. - В: 10 книги за Варна 2007. Варна, издателство МС, 2008, 268 - 276.
22. Свободен глас (Варна), № 36, 24 септ. 1906, с. 1.
23. Търговски фар (Варна), № 272, 24 септ. 1911, с. 6.
24. XVIII редовна сесия на Варненската търговско-индустриална камара 30 ноември - 12 декември 1909 г. Варна, печ. „Зора”, 1910. 220 с.
25. Мелничарски курс във Варна. - Варн. търговски вестник, № 449, 10 юли 1911, с. 2
26. Воденицата „Duncus” на река Девня ... - Свободен глас (Варна), № 44, 19 ноем. 1906, с.5.
27. Свободен глас (Варна), № 32, 30 авг. 1909, с. 4.
Иван АЛЕКСИЕВ
Още през първите години на ХХ в. варненци виждат електрическо осветление благодарение и на навлизащите тогава в страната кинематографи. Известният варненски музикален деец Найден Найденов (1897-1976 г.) си спомня следното за брезентовата постройка на пътуващото кино, пристигнало „в 1904 или 1905 г.” във Варна: „Още същата вечер зад нея забоботи мотор и пред входа й замъждукаха няколко електрически крушки (по това време в града още нямаше електрическо осветление)” [14, с. 41]. Седем-осемгодишното момче положително не е знаело, че електрическата енергия вече е навлязла в някои от местните фабрики, но е запомнило за цял живот първото впечатление от електрическата светлина.
Вестникарите от онова време не са обръщали голямо внимание на техническата страна на първите кинематографи, но все пак тук-там отбелязват някои данни, които подсказват, че значителна част от кинаджиите са разчитали на електрозахранването. Макар и рядко обаче, срещат се и такива съобщения. Например през 1909 г. във Варна пристига кинематографът „Идеал”: „снабден с безопасен бензинов мотор и електрическо осветление... Той се помещава в театъра х. Панако и ще дава редовни представления през целия летен сезон. Представленията ще почват от 9 ? и ще траят до 12 часа вечерта” [15]. През лятото на 1911 г. два месеца във Варна пребивава русенският „Гранд-електро-биоскоп” [16, с. 133], а предният летен сезон градът се обслужва вече от три кинематографа [17]. През декември 1911 г. влиза в действие модерния киносалон на Коста Ранков (на ул. „Шипка”), който разполага „с нов мотор и нов апарат” [18]. Като се има предвид склонността на собственика К. Ранков към техническите новости и широко разпространеното по това време електрозахранване на кинематографите, най-вероятно киносалонът е имал и собствено електрическо осветление. Подсказва го и рекламата на техническото бюро „Марко Шехтер” с представителство във Варна, което към март 1912 г. [19] и особено към януари 1913 г. доставя „Комплектни модерни кинематографни инсталации заедно с електрическото осветление” [20].
От двайсетина години разнокалибрени управници и специалисти упорито внушават на българското общество колко модерно нещо са възобновяемите енергийни източници. Някои от тях го правят поради незнание, други - съвсем съзнателно... В действителност използването на тези източници е отдавна известно. Тяхната история в българската техника е много богата, но тук отбелязвам само два случая:
- през 1908 г. във Варна е издадена брошурата „Изгарянето на сметта като източник на електричество, двигателна сила, топливо и прочее” от д-р Параскев Стоянов. Това е първият проект за широкомащабно внедряване на сметоизгарящи инсталации в страната с цел оползотворяване на отпадъците, включително за производство на електроенергия [21]. Нелицеприятната съдба на внедряването на тази технология в България е добре позната в наши дни, но пък използването на вятъра за производство на електроенергия в България още в началото на ХХ в. е все още слабо известно. През 1906 г. варненската фирма „Ю. Мицов & Натан” продава вече „мотори ... вятърни”, но от рекламата й не става ясно предназначението им, т.е. възможно е конструкцията да е използвана най-вече за получаване на механична енергия [22]. През септември 1911 г. обаче варненският вестник „Търговски фар” помества реклама за немски ветротурбини за електрически инсталации [23], но засега липсват сведения каква част от тях са пласирани на варненския пазар.
За размисъл и без коментар отбелязвам статията: Електропрожекторната кула в[ъв] Варна. - Мир, № 3637, 24 юли 1912, с. 3
Към края на XIX в. се появява вече потребност и от подготовка на специалисти по електротехника в страната. Още през учебната 1899-1900 г. в Машинното училище при флота (днес ВВМУ „Н. Вапцаров”-Варна) е въведено изучаването на предмета „електротехника” с преподавател мичман I ранг Димитър Альов - един от пионерите на корабната електротехника в България. През следваща учебна година Машинното училище е преместено във Варна и през периода 1901-1908 г. преподавател по този предмет е Владимир Велчев - един от първите български електроинженери. Свидетелство за увеличеното потребление на електроенергия във Варна и региона е нарасналото търсене на електротехници. Във връзка с него Варненската търговско-индустриална камара (ВТИК) организира курсове, в които включва и преподаването по електротехника. Например:
- през септември 1909 г. открива такъв осеммесечен курс за железари [24, с. 16-19];
- през лятото на 1911 г. - за майстори мелничари [25]. Нищо чудно, ако се отчете фактът, че в реклама от края на 1906 г. за продажбата на мелница на река Девня едно от изтъкнатите качества е наличието на електрическо осветление [26].
Разширяването на преподаването на електротехника във Варна съвсем естествено налага и издаването на специализирана електротехническа литература:
- Електротехника. Теория, източници и употребление на електричеството. Машинно училище при флота. Варна, Машинно училище при флота, 1902. 144 с., литогр.;
- Електрическо осветление. [Варна, 1907], литогр. Под това заглавие в едно общо тяло има три учебника: Каэн, Э. Електрическо осветление. 1907. 232 с.; Жане, Пол. Основни начала на индустриалното електричество. 1906. 256 с. Альов, Д. Ръководство по електротехниката за миньорите и минните ун. офицери на флота на Н. Ц. В., Б. г.;
- Альов, [Димитър]. Ръководство по електротехника за миньорите и минните подофицери от Флота на Н. Ц. Височество. Варна, печ. Войников, 1908. 337 с.
- Жане, Пол - син. Основни начала на индустриалното електричество. Елементи, акумулатори, динама, трансформатори. Прев. от фр. Недев. Варна, печ. К. Николов, 1908. VIII, 268 с.
Това са всъщност първите български електротехнически книги.
Междувременно във Варна се появяват и специализирани електротехнически фирми, от които ще спомена само електротехническото и информационно бюро на ветерана на варненската електротехника Николай Кирилов, който към 1909 г. „Информира и представлява разни електротехнически фабрики по съобщителни и осветителни инсталации” [27].
Що се отнася до общинската дизелова електроцентрала във Варна, тя е открита тържествено в началото на януари 1914 г., но привременното приемане на самата централа и електрическата мрежа започва непосредствено след това и завършва през февруари с.г. [4, с. 79]. Нямам никаква представа какво събитие от все още незавършената към август 1913 г. електроцентрала се е привидяло на ЕНЕРГО-ПРО Варна като възможност за уж влизането й в редовна експлоатация.
През 1975 г. инж. Н. Бешков съобщава, че по това време в ДЕЦ-Варна са останали два от трите стари дизел-агрегата и има неофициално решение „дизеловата централа да се обърне на музей, като с две елцентрали в страната, а именно ПЕЦ „Курило” и ВЕЦ „Панчарево” преминат към Политехническия музей” [3, с. 72]. За съжаление, административното тесногръдие на предшествениците на ЕНЕРГО-ПРО Варна надделява над истинската грижа за опазването на миналото на варненската електрификация и около средата на 80-те години двата уникални за страната дизел-агрегата, произведени през 1912 г., изчезнаха безследно. От проучванията, които по онова време направих, получих непотвърдени сведения, че единият от тях е заминал за Толбухин (днес Добрич), другият - за Шумен. Усилията ми да ги открия в тези два града останаха без резултат. Предполагам, че внушителните дизел-агрегати са изпълнили и преизпълнили плановете на тогавашното държавно предприятие за вторични суровини. Сигурно вече се досещате, че ДЕЦ-Варна не е била предадена на Националния политехнически музей. Нищо чудно някой ден да съборят и сградата на историческата варненска електроцентрала ...
Литература
1. През тази година честваме 100 години от електрификацията на град Варна. - https://www.energo-pro.bg/bg/Novini/87
2. Дизелов двигател. - https://bg.wikipedia.org/wiki/
3. Бешков, Николай. Материали за историята на електрификацията на Варна и областта. В 3 т. Т. 1. С., 1975. 81 с.
4. Спиров, Мире. Електрификацията на България и нейните строители. Историография. Том 1 (1879-1947 г.). С., Херон прес, 1999. 431 с.
5. Алексиев, Иван. Когато машините бяха рядкост. Варненски приноси в техническото развитие на България 20-те години на XIX - 40-те години на XX в. Варна, ИК „Икар”, 1996. 152 с.
6. Алексиев, Иван. Посещения на чужди военни кораби във Варна 1878-1906 г. Библиотечна поредица „Морски свят”, № 1. Приложение към „Морски вестник”, бр. 371-372, юни 2013. 24 с.
7. Н. Памучната фабрика във Варна. - Раб. вестник, № 40, 1 юни 1901, 2-3.
8. Мирски, Кръстю. Някои сведения за Варна, материали по капиталните работи, нужни на града: докарване нова вода за пиене, канализация, електрическо осветление и др., и кои само работи да се отдадат на концесия. Варна, 1 юли 1906.
9. За какво ще се употреби общинския заем. - Свободен глас (Варна), № 32, 6 ноем. 1905, 2-3.
10. Държ. вестник, № 226, 15 окт. 1904, Обявления, с. III.
11. Новопостроената мелница ... - Свободен глас (Варна), № 30, 12 авг. 1906, с. 3.
12. Електрическо осветление. - Свободен глас (Варна), № 38, 10 окт. 1909, с. 2.
13. Първа българска фабрика за бисквити на Ангел Г. Кацули - Варна. - Варн. търг. вестник, № 457, 25 авг. 1911, с. 2.
14. Найденов, Найден. Из музикалното минало на Варна. С., Наука и изкуство, 1972. 207 с.
15. Нов кинема-театър „Идеал”. - Известник (Варна), № 41, 25 юни 1909, с. 3.
16. Миндов, Димо. Из историята на киното в град Русе. - Кино и време, 1973, № 4, 131-144.
17. Киноизкуство, 1961, № 7, с.68.
18. Нов кинематограф. - Варн. търг. вестник, № 479, 8 дек. 1911, с. 3.
19. Варн. търг. вестник, № 507, 31 март 1912, с. 2.
20. България, 15 ян. 1913, с. 4.
21. Алексиев, Иван. Пионерен варненски принос за внедряването на сметоизгарянето в България още през 1908 г. - В: 10 книги за Варна 2007. Варна, издателство МС, 2008, 268 - 276.
22. Свободен глас (Варна), № 36, 24 септ. 1906, с. 1.
23. Търговски фар (Варна), № 272, 24 септ. 1911, с. 6.
24. XVIII редовна сесия на Варненската търговско-индустриална камара 30 ноември - 12 декември 1909 г. Варна, печ. „Зора”, 1910. 220 с.
25. Мелничарски курс във Варна. - Варн. търговски вестник, № 449, 10 юли 1911, с. 2
26. Воденицата „Duncus” на река Девня ... - Свободен глас (Варна), № 44, 19 ноем. 1906, с.5.
27. Свободен глас (Варна), № 32, 30 авг. 1909, с. 4.
Иван АЛЕКСИЕВ