НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
ОТ СТАРИТЕ ПРОФЕСОРИ
24 май е хубав повод да си припомним, че някога академик Дмитрий Лихачов, човекът, който откри за света хилядолетната славянска „държава на духа” – България, беше казал: „Един университет, даже да е опожарен или сринат от земетресение, той ще живее, ако са съхранени библиотеката му и неговите професори”. Сигурно е знаел какво говори.
Моят преподавател, историкът Павел Спиридонович Смирнов, беше част от гилдията професори-хуманитаристи от следреволюционните поколения в Русия, които под общ знаменател наричаха „съветски папагали“ – повтаряли точно каквото им се казва. Повечето родени по далечни градчета и села из необятната страна, в грамадни количества, те се втурнали по академии и институти да правят „голяма наука” така, както й се искало на властта (и да се преборят за топличко местенце). Някои, между които и той самият, оставиха добро име, но мнозина са се задоволили само с топличките си местенца.
Родом някъде от дълбоката провинция, в градче, което няма да намерите на картата, Смирнов е имал добри и лоши дни. Имаше и прелюбопитна творческа съдба: специализирал се като преподавател по „История на Съветския съюз”, той е бил свидетел на неговото възникване, а успя и да го надживее.
Преподаваше на моряците в академия „Ленин” в Москва като извънреден преподавател, на 76-годишна възраст. Енергичен, „морж”, скърцащ от здраве, разхождаше се по коридорите на Чуждестранния факултет само по риза, макар че навън беше зима не на шега! Като съвсем млад човек, някъде в края на 30-те, бил директор на селско училище (сградата била от дърво), което намерило време да изгори тъкмо когато Павел Спиридонович бил на курс за валификация. И докато го намерят къде е, та да го пратят на зимен курорт, селяните набързо изградили училището наново и му се разминало.
Като си отвоювал своето на фронта и като защитил след войната кандидатската си дисертация, назначили го да преподава на слушателите в знаменитата общовойскова академия „Фрунзе”. Оттук са преминали практически всички офицери (грамадната част от тях – герои от войната), които са направили кариера в следвоенната Съветска армия. Шанс за Павел Спиридонович била и възможността да работи с колеги, изнесли на плещите си цяла една епоха, включително и знаменитите курсове за революционния команден състав през Гражданската война и въстановяването на академичната традиция в Русия. Умееше да предразположи за сериозен разговор, това качество му е помогнало да събере колекция от спомени и разкази от „първа ръка”, част от които споделяше и с нас.
Беше „изобретил” нещо като мултимедиен проектор – преди часа с „другарите” от „Третия свят” кабинетът се оборудваше с телевизор и свързана към него миникамера на статив. „Материалът“ е отпечатан на пишеща машина с големи букви, на „слайдове”. Листите с текста се поставят последователно пред обектива на камерата и на телевизионния екран се показват написаните на тях мъдри изречения.
24 май е хубав повод да си припомним, че някога академик Дмитрий Лихачов, човекът, който откри за света хилядолетната славянска „държава на духа” – България, беше казал: „Един университет, даже да е опожарен или сринат от земетресение, той ще живее, ако са съхранени библиотеката му и неговите професори”. Сигурно е знаел какво говори.
Моят преподавател, историкът Павел Спиридонович Смирнов, беше част от гилдията професори-хуманитаристи от следреволюционните поколения в Русия, които под общ знаменател наричаха „съветски папагали“ – повтаряли точно каквото им се казва. Повечето родени по далечни градчета и села из необятната страна, в грамадни количества, те се втурнали по академии и институти да правят „голяма наука” така, както й се искало на властта (и да се преборят за топличко местенце). Някои, между които и той самият, оставиха добро име, но мнозина са се задоволили само с топличките си местенца.
Родом някъде от дълбоката провинция, в градче, което няма да намерите на картата, Смирнов е имал добри и лоши дни. Имаше и прелюбопитна творческа съдба: специализирал се като преподавател по „История на Съветския съюз”, той е бил свидетел на неговото възникване, а успя и да го надживее.
Преподаваше на моряците в академия „Ленин” в Москва като извънреден преподавател, на 76-годишна възраст. Енергичен, „морж”, скърцащ от здраве, разхождаше се по коридорите на Чуждестранния факултет само по риза, макар че навън беше зима не на шега! Като съвсем млад човек, някъде в края на 30-те, бил директор на селско училище (сградата била от дърво), което намерило време да изгори тъкмо когато Павел Спиридонович бил на курс за валификация. И докато го намерят къде е, та да го пратят на зимен курорт, селяните набързо изградили училището наново и му се разминало.
Като си отвоювал своето на фронта и като защитил след войната кандидатската си дисертация, назначили го да преподава на слушателите в знаменитата общовойскова академия „Фрунзе”. Оттук са преминали практически всички офицери (грамадната част от тях – герои от войната), които са направили кариера в следвоенната Съветска армия. Шанс за Павел Спиридонович била и възможността да работи с колеги, изнесли на плещите си цяла една епоха, включително и знаменитите курсове за революционния команден състав през Гражданската война и въстановяването на академичната традиция в Русия. Умееше да предразположи за сериозен разговор, това качество му е помогнало да събере колекция от спомени и разкази от „първа ръка”, част от които споделяше и с нас.
Беше „изобретил” нещо като мултимедиен проектор – преди часа с „другарите” от „Третия свят” кабинетът се оборудваше с телевизор и свързана към него миникамера на статив. „Материалът“ е отпечатан на пишеща машина с големи букви, на „слайдове”. Листите с текста се поставят последователно пред обектива на камерата и на телевизионния екран се показват написаните на тях мъдри изречения.
Академик Дмитрий Лихачов (1906 – 1999)
Витраж в аулата на „Алма Матер” на Софийския университет „Св. Климент Охридски”
Така смелият командир на „голяма рота” от Камбоджа (питаме го: „колко е голяма?”, той показва пръстите на двете си ръце и с опулени очи уточнява: „повече!”) ще може да срича с устни, да си записва и да се учи на ум и разум.
По думите на Смирнов, неговите по-стари академични колеги са имали за слушатели големи храбреци. В едно затишие от фронтови операции на академичен курс е бил и самият Чапаев, но групата му имала нисък статус - без тетрадки. Бъдещият военен министър на еднодневката „Далекоизточна република“ и бъдещ маршал Блюхер се учел в по-високото ниво - с осигурени тетрадки и моливи. На професорската катедра излизали хора от дореволюционната школа, в кители, в амуниция, с командирски чанти през рамо, само без пагони. Един такъв изкарал от планшетката си лекционния материал (по тригонометрия - нали командирите трябва да могат да се „привързват“ на местността) и започнал да пише на дъската:
Синусът на ъгъл ? е отношението на срещулежащия катет към хипотенузата;
sin(u - v) = sin(u).cos(v) - cos(u).sin(v);
От тази абракадабра най-озадачен останал партизанският „командарм“ Блюхер, който през почивката казал на останалите от групата:
- Ще закъснея малко. Отивам да си взема сабята от гардероба и тази „контра“, ако продължава да се подиграва с нас, и да ни кара да вадим букви, направо ще го насека!
(По време на Съветско-Японския конфликт при езерото Хасан през 1938 г. „математикът“ Блюхер призовава в редовете на армията си 12 набора наведнъж, което едва не довежда до пълномащабна война с Япония). (1)
Стана наистина интересно, когато навлязохме в „силния период“ на Павел Спиридонович. Нека да поясня, че това се случваше в годините на т. нар. „перестройка“, а сборният ни клас в часовете по история беше взривообразна смес от поляци, германци унгарци, чехи и българи. „Комсомолская правда“, „Огонек“ и кой ли не още, пишеха, та пишеха за епохата на Сталинизма. Нашият даскал идваше в клас с купища архивни материали - преснети, преписани на ръка от архивни „единици“, изрезки от стари вестници, статии от списания, редки библиографски издания, снимков материал... Четяхме, питахме, слушахме го, спорехме...
Един ден ни сюрпризира със спомен от деня, в който бил разстрелян Лаврентий Берия. След обяд Смирнов разхождал дъщеричката си в градинката недалеч от станцията на метрото „Фрунзенская“ - наблизо беше сградата на военната прокуратура на СССР, а отсреща - стрелбището на ЦСКА. Откъм стрелбището, на път за прокуратурата, към него се приближавал генерал-майор Дуб, военен прокурор на Москва и негов познат от обучението му в академията.
- Ей сега гръмнахме Берия - казал генералът без предисловие.
И като на изповед заразказвал как се настанила в Кремъл „генералската“ група за ареста, как били неутрализирани дивизиите на НКВД, придвижващи се по заповед на Берия към Москва, как успели да го изнесат на „своя територия“, как протекъл съдебният процес и накрая - кои са стреляли.
Двадесет и пет минути, не по-малко, Павел Спиридонович преразказваше с големи подробности, така, както го е чул от очевидеца. Берия бил смазан психически и посрещнал смъртта недостойно. Някой от „командирите“ си позволил нетактична шега с него и т.н.
Петнадесетина години по-късно, случайно чух по наш радиоканал да се излъчва магнетофонен запис, предоставен на медиите в Русия от някой си вицеадмирал Дуб малко преди да си отиде от този свят, който бил записал на смъртното легло на баща си, генерал-майор Дуб, бивш военен прокурор на Москва. Категоричното му желание било този спомен да се съхрани, но синът му да го огласи чак след своята смърт! Колко е бил наплашен, завалията!
Слушах откъс от същия разказ, дума по дума, предаден ми някога от моя професор. Имал е редкия шанс да бъде на точното място в точното време и да разговаря с точния човек. След което замлъкнали и двамата. Но преценката на Павел Спиридонович е била по-точна. Някои прокурори дума не дават да се издума за тяхната работа докато са живи - професорите трябва да говорят, щом ги попитат учениците им.
(1) Заповед 0040 на Народния комисар на отбраната, Москва, 04.09.1938 г.
P.S.
Професор Бантутов (още бил „в процедара“) имал неблагоразумието да изрази гласно и писмено „некои съображения” относно съвременното (1984 г.) „марксистко” учение за войната и мира. След което го уволнили от редовете на Българската армия, поради несъвпадение на тезите му с Партийната повеля (чак после разбрахме, че това било „дисидентство”).
Професурата си приключил, след години митарствания, във Военно-транспортното училище. След което го уволнили и от там, по закона „Панев” - за това, че е участвал активно в разработването на съременното „марксистко“ учение за войната и мира. След което се записал за прием при самия Панев, автор на „онзи“ лустрационен закон за науката, който имал добрината да му обясни ситуацията:
- Какво да се прави, господин професор, времената са такива!
Няколко години по-късно, вече като член на Специализиран научен съвет, Бантутов трябваше да изслуша (в мое присъствие) разгромна рецензия за труда на един напорист учен „от нашите“.
- Професор Георгиев, - пита той рецензента, - нищо добро ли не намерихте в дадената Ви за рецензиране работа?
- Аз не съм я теглил на кантар за „добро“ и за „лошо“, нали не сме се събрали да я купуваме! Докторантът претендира за научна степен „доктор на психологическите науки“, а от това, което е написал, става ясно, че няма елементарни познания по психология!
Пропуснали да предупредят рецензента, че нашето момче е от „добрите“, научило си е урока и то както трябва. И го избраха за „голям доктор“, че и за професор, нашето момче, пак такива времена бяха дошли!
ЯНЧО БАКАЛОВ,
доцент, доктор
(1) Заповед 0040 на Народния комисар на отбраната, Москва, 04.09.1938 г.
По думите на Смирнов, неговите по-стари академични колеги са имали за слушатели големи храбреци. В едно затишие от фронтови операции на академичен курс е бил и самият Чапаев, но групата му имала нисък статус - без тетрадки. Бъдещият военен министър на еднодневката „Далекоизточна република“ и бъдещ маршал Блюхер се учел в по-високото ниво - с осигурени тетрадки и моливи. На професорската катедра излизали хора от дореволюционната школа, в кители, в амуниция, с командирски чанти през рамо, само без пагони. Един такъв изкарал от планшетката си лекционния материал (по тригонометрия - нали командирите трябва да могат да се „привързват“ на местността) и започнал да пише на дъската:
Синусът на ъгъл ? е отношението на срещулежащия катет към хипотенузата;
sin(u - v) = sin(u).cos(v) - cos(u).sin(v);
От тази абракадабра най-озадачен останал партизанският „командарм“ Блюхер, който през почивката казал на останалите от групата:
- Ще закъснея малко. Отивам да си взема сабята от гардероба и тази „контра“, ако продължава да се подиграва с нас, и да ни кара да вадим букви, направо ще го насека!
(По време на Съветско-Японския конфликт при езерото Хасан през 1938 г. „математикът“ Блюхер призовава в редовете на армията си 12 набора наведнъж, което едва не довежда до пълномащабна война с Япония). (1)
Стана наистина интересно, когато навлязохме в „силния период“ на Павел Спиридонович. Нека да поясня, че това се случваше в годините на т. нар. „перестройка“, а сборният ни клас в часовете по история беше взривообразна смес от поляци, германци унгарци, чехи и българи. „Комсомолская правда“, „Огонек“ и кой ли не още, пишеха, та пишеха за епохата на Сталинизма. Нашият даскал идваше в клас с купища архивни материали - преснети, преписани на ръка от архивни „единици“, изрезки от стари вестници, статии от списания, редки библиографски издания, снимков материал... Четяхме, питахме, слушахме го, спорехме...
Един ден ни сюрпризира със спомен от деня, в който бил разстрелян Лаврентий Берия. След обяд Смирнов разхождал дъщеричката си в градинката недалеч от станцията на метрото „Фрунзенская“ - наблизо беше сградата на военната прокуратура на СССР, а отсреща - стрелбището на ЦСКА. Откъм стрелбището, на път за прокуратурата, към него се приближавал генерал-майор Дуб, военен прокурор на Москва и негов познат от обучението му в академията.
- Ей сега гръмнахме Берия - казал генералът без предисловие.
И като на изповед заразказвал как се настанила в Кремъл „генералската“ група за ареста, как били неутрализирани дивизиите на НКВД, придвижващи се по заповед на Берия към Москва, как успели да го изнесат на „своя територия“, как протекъл съдебният процес и накрая - кои са стреляли.
Двадесет и пет минути, не по-малко, Павел Спиридонович преразказваше с големи подробности, така, както го е чул от очевидеца. Берия бил смазан психически и посрещнал смъртта недостойно. Някой от „командирите“ си позволил нетактична шега с него и т.н.
Петнадесетина години по-късно, случайно чух по наш радиоканал да се излъчва магнетофонен запис, предоставен на медиите в Русия от някой си вицеадмирал Дуб малко преди да си отиде от този свят, който бил записал на смъртното легло на баща си, генерал-майор Дуб, бивш военен прокурор на Москва. Категоричното му желание било този спомен да се съхрани, но синът му да го огласи чак след своята смърт! Колко е бил наплашен, завалията!
Слушах откъс от същия разказ, дума по дума, предаден ми някога от моя професор. Имал е редкия шанс да бъде на точното място в точното време и да разговаря с точния човек. След което замлъкнали и двамата. Но преценката на Павел Спиридонович е била по-точна. Някои прокурори дума не дават да се издума за тяхната работа докато са живи - професорите трябва да говорят, щом ги попитат учениците им.
(1) Заповед 0040 на Народния комисар на отбраната, Москва, 04.09.1938 г.
P.S.
Професор Бантутов (още бил „в процедара“) имал неблагоразумието да изрази гласно и писмено „некои съображения” относно съвременното (1984 г.) „марксистко” учение за войната и мира. След което го уволнили от редовете на Българската армия, поради несъвпадение на тезите му с Партийната повеля (чак после разбрахме, че това било „дисидентство”).
Професурата си приключил, след години митарствания, във Военно-транспортното училище. След което го уволнили и от там, по закона „Панев” - за това, че е участвал активно в разработването на съременното „марксистко“ учение за войната и мира. След което се записал за прием при самия Панев, автор на „онзи“ лустрационен закон за науката, който имал добрината да му обясни ситуацията:
- Какво да се прави, господин професор, времената са такива!
Няколко години по-късно, вече като член на Специализиран научен съвет, Бантутов трябваше да изслуша (в мое присъствие) разгромна рецензия за труда на един напорист учен „от нашите“.
- Професор Георгиев, - пита той рецензента, - нищо добро ли не намерихте в дадената Ви за рецензиране работа?
- Аз не съм я теглил на кантар за „добро“ и за „лошо“, нали не сме се събрали да я купуваме! Докторантът претендира за научна степен „доктор на психологическите науки“, а от това, което е написал, става ясно, че няма елементарни познания по психология!
Пропуснали да предупредят рецензента, че нашето момче е от „добрите“, научило си е урока и то както трябва. И го избраха за „голям доктор“, че и за професор, нашето момче, пак такива времена бяха дошли!
ЯНЧО БАКАЛОВ,
доцент, доктор
(1) Заповед 0040 на Народния комисар на отбраната, Москва, 04.09.1938 г.
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::