НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
„МОИТЕ” КОМАНДВАЩИ ФЛОТА
От прекрачването на прага на флотската Алма матер до денят, в който бях назначен за командир на подводница, цели единадесет години, аз служех при един и същи: министър на отбраната, началник на генералния щаб и командващ флота. Повярвайте ми, до 1989 година тази „картинка” се възприемаше сред нас повече от нормално, мислех си, че така и ще бъде до самото ми уволнение. Партията ни водеше уверено към комунизЪма, ние се сплотявахме около нейния централен комитет, без това да ни пречи особено да си караме подводниците.
Те, подводниците, бяха вече четири, чуваше се, че ще ставаме бригада и това ни ласкаеше силно. Нормално, мисля, че никой от колегите няма да отрече факта, че през осемдесетте години на миналия век бяхме достигнали ниво на „висш пилотаж” под вода. Все още дивизионът бе подчинен пряко на командващия флота – както е навсякъде по света.... Та, за „моите” командващи иде реч надолу....
І. Адмирал Васил Янакиев
„Пълен” адмирал – три звезди. Партизанин от отряда „Чавдар”. По онова време командващите на всички видове Въоръжени сили бяха от този отряд. Защо ли?
Аз така и не опознах този човек, може би защото бях млад и „чорапите ми миришеха” за да контактувам с него. От малкото срещи, основно по разбори на учения, или общофлотски мероприятия някакви, ми се натрапваше мисълта, че той не работи! Само „носи” отговорността, други работеха вместо него. Обикновено той седеше в деловия прездиум, слушаше какво се докладва, свиваше огромните си пестници върху покривката от зелено сукно, и накрая утвърждаваше, или не, докладите. Толкова.
Бях чувал от колеги, че може и лично да прави някои работи, например да ловува на „Родни балкани”, или, като се напие в батальона за осигуряване, на „Почивка”, да марширува по плаца под собствен акомпанимент на флигорна.... Но не съм свидетел.
Веднъж имах честта да докладвам лично на него. И то не какво да е, а „Решение на командира на ПЛ-81 за носене на бойна служба”, на подходите към Босфора. Беше първото ми плаване в отдалечен район, като млад командир. Тези „решения” винаги се докладваха на командващия, лично. Защото бойната служба бе най-сериозната задача, която изпълнявахме в мирно време. Имахме право дори да използваме оръжието, вярно, при самоотбрана. Слава Богу, такова не се бе случвало! И добре, защото в онези времена самоотбраната трябваше да се доказва!
И тъй, подхождаме към Щаба на Флота с тогавашния комдив – Петър Петров и право при капитан I ранг Янкулов – заместник-началник на големия щаб! Той ни извика по-раничко, за да „хвърли поглед” на „Решението”. Освен него на доклада ми щеше да присъства и капитан I ранг Йосифов – като подводничар и представител на отдел „Бойна подготовка”. Естествено, около командващия очаквах „съзвездие” от началници на отдели, които обаче „нямаха хабер” от нашата работа и за това гледах Янкула и Йоската „на четири”!
Пропуснах да кажа, че докладът на командира на подводница по документи трябваше да трае... шест-седем минути! „Много приказки на пазара”! При нас – по същество!
Преди да вляза Янкула ми пошепна:
- Видиш ли, че започне да свива пестници и да потропва нервно по масата – до минута приключвай – няма значение докъде си, това е сигурен знак, че той вече не те слуша!
Не зная как съм го погледнал, а той с позасмя и ме избута пред себе си в залата. Доложих. Преди да съм омръзнал никому. Вече знаех, че командващият ни е в състояние да слуша някой от подчинените си, поне седем минути! Йоската зададе два въпроса, проформа. Янкулов нямаше въпроси. Другите „мълчаха и получиха „отличен” – като на Веселин Ханчев „най-добрият в класа”. Накрая и командващият взе решение:
- Добре, Станков, изпълнявайте! – и продължи да носи своята огромна
отговорност на командващ флота...
ІІ. Вицеадмирал Димитър (Мито) Павлов - „Доброто”
С една дума – моряк. Военен моряк, до „мозъка на костите си”. За това подчинените му го обичаха. Сестрин син на Странджите – Стоян и Иван Добреви, партизани от Приморския партизански отряд. Беше
От прекрачването на прага на флотската Алма матер до денят, в който бях назначен за командир на подводница, цели единадесет години, аз служех при един и същи: министър на отбраната, началник на генералния щаб и командващ флота. Повярвайте ми, до 1989 година тази „картинка” се възприемаше сред нас повече от нормално, мислех си, че така и ще бъде до самото ми уволнение. Партията ни водеше уверено към комунизЪма, ние се сплотявахме около нейния централен комитет, без това да ни пречи особено да си караме подводниците.
Те, подводниците, бяха вече четири, чуваше се, че ще ставаме бригада и това ни ласкаеше силно. Нормално, мисля, че никой от колегите няма да отрече факта, че през осемдесетте години на миналия век бяхме достигнали ниво на „висш пилотаж” под вода. Все още дивизионът бе подчинен пряко на командващия флота – както е навсякъде по света.... Та, за „моите” командващи иде реч надолу....
І. Адмирал Васил Янакиев
„Пълен” адмирал – три звезди. Партизанин от отряда „Чавдар”. По онова време командващите на всички видове Въоръжени сили бяха от този отряд. Защо ли?
Аз така и не опознах този човек, може би защото бях млад и „чорапите ми миришеха” за да контактувам с него. От малкото срещи, основно по разбори на учения, или общофлотски мероприятия някакви, ми се натрапваше мисълта, че той не работи! Само „носи” отговорността, други работеха вместо него. Обикновено той седеше в деловия прездиум, слушаше какво се докладва, свиваше огромните си пестници върху покривката от зелено сукно, и накрая утвърждаваше, или не, докладите. Толкова.
Бях чувал от колеги, че може и лично да прави някои работи, например да ловува на „Родни балкани”, или, като се напие в батальона за осигуряване, на „Почивка”, да марширува по плаца под собствен акомпанимент на флигорна.... Но не съм свидетел.
Веднъж имах честта да докладвам лично на него. И то не какво да е, а „Решение на командира на ПЛ-81 за носене на бойна служба”, на подходите към Босфора. Беше първото ми плаване в отдалечен район, като млад командир. Тези „решения” винаги се докладваха на командващия, лично. Защото бойната служба бе най-сериозната задача, която изпълнявахме в мирно време. Имахме право дори да използваме оръжието, вярно, при самоотбрана. Слава Богу, такова не се бе случвало! И добре, защото в онези времена самоотбраната трябваше да се доказва!
И тъй, подхождаме към Щаба на Флота с тогавашния комдив – Петър Петров и право при капитан I ранг Янкулов – заместник-началник на големия щаб! Той ни извика по-раничко, за да „хвърли поглед” на „Решението”. Освен него на доклада ми щеше да присъства и капитан I ранг Йосифов – като подводничар и представител на отдел „Бойна подготовка”. Естествено, около командващия очаквах „съзвездие” от началници на отдели, които обаче „нямаха хабер” от нашата работа и за това гледах Янкула и Йоската „на четири”!
Пропуснах да кажа, че докладът на командира на подводница по документи трябваше да трае... шест-седем минути! „Много приказки на пазара”! При нас – по същество!
Преди да вляза Янкула ми пошепна:
- Видиш ли, че започне да свива пестници и да потропва нервно по масата – до минута приключвай – няма значение докъде си, това е сигурен знак, че той вече не те слуша!
Не зная как съм го погледнал, а той с позасмя и ме избута пред себе си в залата. Доложих. Преди да съм омръзнал никому. Вече знаех, че командващият ни е в състояние да слуша някой от подчинените си, поне седем минути! Йоската зададе два въпроса, проформа. Янкулов нямаше въпроси. Другите „мълчаха и получиха „отличен” – като на Веселин Ханчев „най-добрият в класа”. Накрая и командващият взе решение:
- Добре, Станков, изпълнявайте! – и продължи да носи своята огромна
отговорност на командващ флота...
ІІ. Вицеадмирал Димитър (Мито) Павлов - „Доброто”
С една дума – моряк. Военен моряк, до „мозъка на костите си”. За това подчинените му го обичаха. Сестрин син на Странджите – Стоян и Иван Добреви, партизани от Приморския партизански отряд. Беше
Авторът – капитан I ранг Станко СТАНКОВ по времето, когато като началник на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров” връчваше пагоните и дипломите на випускниците на Флотската алма матер.
Вицеадмирал Венцеслав Велков
Вицеадмирал Петър Панчев Петров (в средата) по време на учение на ВМС.
Контраадмирал Нейко Атанасов
командващ в смутно време - флотът се „люлееше” от „застой”, към реформи, които „боксуваха” здраво.
Контактувах пряко с него най-вече на командния пункт (КП) на флота, по време на учения, където развръщахме наш, на подводниците, КП. Като противолодъчник, вицеадмирал Павлов познаваше в детайли нашата тактика и ръководеше грамотно „бойните” ни действия, без да ми пречи много, за което винаги съм му бил благодарен!
Силен опонент, по време на флотски учения, му бе адмирал Велков, по него време на служба в София, в Генералния щаб. Той го и измести от длъжността, по-късно.
След години Мито стана министър на отбраната. И като такъв ни гостува в база Варна. И като такъв ме разочарова.
Бях вече заместник началник на щаба на базата. Години наред военните моряци получаваха от Училишето диплом, в който изрично, след квалификацията, бе записано: „... за ВМС”. Това силно „спъваше” офицерите, уволнили се от военния флот и желаещи да постъпят в гражданския - необходимо бе да доучват - английски, товарно дело... С една дума - време и пари. А програмите можеха да се „пипнат” и уравнят. Това обаче, не бе изгодно за началниците - видите ли, всеки който иска, ще избяга на „шарените” кораби. Не че офицерите не бягаха и така - бягаха, но се чувстваха обидени! Така де, карал си кораб, боен, или спомагателен, карал си подводница, а като се уволниш - нямаш квалификация даже за вахтен офицер - хайде де! Кому бе необходимо това?
Казах на командира на базата - капитан II ранг Георги Груев, че сега е момента да оправим тази неправда. Предложихме на министър Павлов корекция на програмите. Помълча той, изгледа ни тежко (той и в колата си влизаше като адмирал), и отсече:
- Излиза, че вие, господа командири, пак ми предлагате да готвим кадри за
БМФ (Български морски флот, „шарените” кораби)? Вие знаете ли как ме дебнат всички? Ха съм направил нещо за Флота, ха са ме обвинили в пристрастие!
Да-а, готовите да бъдат обвинени в пристрастие са малко! Но те остават в историята...
ІІІ. Вицеадмирал Венцеслав Велков
Безспорно, за мен, най-интелигентният от „моите” командващи флота! Професионалист и дипломат, уравновесен и спокоен, човек на решението и действието.
Той направи много неща. Най-вече го помнят със съкращаването на Мичманското училище и речният дивизион тралчици, заради което някои даже го нарекоха „ликвидатор”. Истината бе, че той предвиди бъдещите погроми във флота и навреме започна да редуцира - по-малко. Дивизионът в Русе видимо нямаше бъдеще и това се доказа във времето. Колкото до мичманското - то бе доказало ефективността си, но неговото съкращаване не бе свързано със съкращаване на бойна техника - важно! След години, когато се наложиха драстични съкращения, когато „План - 2010” се превърна в „План - 2004”, командващите другите видове Въоръжени сили плачеха със сълзи! Нямаше места за випускниците на училищата в Шумен, Велико Търново и Долна Митрополия! А за флотските имаше, защото във флота продължиха „с акъл”, започнатото от вицеадмирал Велков!
Той „въведе” Флота ни в предприсъединителната програма на НАТО „Партньорство за мир”, през 1994 година. Нещо повече - той започна партньорството преди да е подписана програмата! През 1993 година база Варна вече провеждаше съвместни учения с гостуващите американски кораби. Мисля, че първото бе с крейсера „Йорктаун”, в наши води!
Адмирал Велков премахна и порочната практика да се „стоварват” на главата на командирите една камара началници, когато кораб отива да изпълнява отговорни задачи, тоест, той ни вярваше и го демонстрираше.
През 1994 година, проведохме аварийно-спасително учение в турски води, в района на военноморска база Ерегли. Като днес си спомням, беше в началото на месец юли. Предстоеше, за втори път, турският спасителен кораб „Куртаран” да „извади” на повърхността група наши подводничари, от борда на „затънала”-та „Слава”. Бях командир на дивизиона подводници във ВМС.
Но, да започна от начало. Преди да тръгнем за Ерегли, сформирахме отряд кораби в състав - подводница с бордови номер 84 - „Слава” и в качество на щабен кораб - „Димитър Добрев”- кораб-станция за размагнитване от състава на 18-ти дивизион спомагателни кораби на Военноморска база Варна. В т.н. походен щаб, освен „моите” специалисти влязоха трима „външни” хора - капитан І ранг Тодор Илиев, началник на аварийно-спасителната служба на флота, полковник-доктор Петър Ганчев от състава на Военноморската болница - най-добрият специалист по физиология на водолазните спускания у нас, и полковник Янко Георгиев от научно изследователския институт на ВМС - специалист по подводно- звукова свръзка. Тези хора бяха действително необходими - като професионалисти, гарантиращи успеха на изпълнението на задачата.
В хода на планирането на похода, при определяне на списъка на личния състав, първоначално в щаба на флота се бяха увлекли, включвайки куп началници-екскурзианти - както всеки път дотогава - по „традиция”. При доклада на моето решение за изпълнение на задачата обаче, това направи впечатление на командващия - адмирал Велков. Без да задава излишни въпроси, той просто разпореди:
- Командирът на дивизиона подводници ще бъде старши на похода. Не са му необходими „шапки”, той може да води корабите и без тях. От щаба на ВМС ще замине само капитан І ранг Илиев (Тошко вече беше шеф на аварийно-спасителната служба на Флота), в качеството си на мой представител, повтарям, само представител, който след завръщането да ми доложи как е изпълнена поставената задача. Капитан Станков, кой още ви е необходим?
- Господин адмирал, моля в походният шаб да останат полковник-доктор Ганчев и полковник Георгиев от института! - очаквах този въпрос.
- Утвърждавам предложението на командира на осми дивизион! - и всичко свърши.
Въпроси нямаше. Ето така един командващ трябва да демонстрира кой кой е във флота и какво значи командирът да си „носи раницата”, без никой да му пречи, или да се опитва да му я свали от гърба!
Жалко, вицеадмирал Велков си отиде много рано, но до последно бе на бойния си пост!
ІV. Адмирал Христо Контров (екс Петров)
Беше заместник на адмирал Велков. За мен, правилно бе назначен за командващ, след кончината на последният - все пак адмирал Контров бе „извървял” търпеливо цялата командна стълбица във ВМС.
Баща му - мичман Петров, бе „активен борец срещу фашизма и капитализма” (каква, титла, а, срам ме е даже да я пиша!). След неговата смърт, синът му смени фамилията си на Контров. Това пък, съвпадна с получаването на висше военно звание - контраадмирал. Във флота започнаха да се бъзикат, че преди да получи следващо звание, ще се прекръсти пак - на Вицев!
Когато, през лятото на 1994 година капитан II ранг (тогава) Петър Панчев Петров ме покани на длъжността „Заместник нащалник на щаба” на база Варна, аз поисках беседа с адмирал Велков. Той приветства идеята и работата тръгна. Седмица след това бяхме в морето с Контров. Попита ме:
- Станков, вярно ли е, че си беседвал с командващия за зам. началник щаб на базата?
- Тъй вярно, - казвам - капитан Петров ме покани и мисля, че ще се справя!
- Хм, осъществимо е...
Останах с усещането, че не му стана хубаво. Вярно, от години наред тази длъжност се заемаше винаги от офицер от първи, неговият, дивизион. И въобще, издигането на кадри, непроизлизащи от „великия” дивизион, се възприемаше негативно от всичките му възпитаници...
След пенсионирането си адмиралът влезе в политиката, стана общински съветник от квотата на СДС, а по-късно и на ДПС. Тези му действия му навлякоха омразата на старите адмирали, които го „зачеркнаха от списъчния състав” завинаги! Крайности, типични за българина, макар, че аз и до днес смятам, че партийното членство е крачка надолу за офицера. Неговата, на офицера, партия, както казваше покойния бай Христо Миевски, е България!
Днес адмирал Контров е почетен член на Съюза на подводничарите в Република България. Негова е заслугата за сключването на договор за сътрудничество с Австрийския военноморски съюз - той ни свърза с колегите от Австрия, чрез техния председател - полковник Карл Скриванек, и лобира за нас. Затова го удостоихме с почетно членство в Съюза.
V. Вицеадмирал Петър Панчев Петров
Да не повярваш! Баща му нито е партизанин, нито ятак, нито генерал! Но той стана командващ! Изключение! Дядо Панчо,обаче, правеше разкошна рибена чорба, царство му небесно! Също моряк, без пропусната длъжност в кариерата си. Комуникативен, човек на решението, убедителен и спокоен, като командир. Случи и на заместници, най-важният от които бе Нейко Атанасов. Той носеше флота на гърба си, в най-трудните години.
Адмирал Петров стигна далеч - на една крачка от длъжността началник на Генералния щаб на войската! Предпочетоха генерал Колев. Петров му стана първи заместник... Остана у мен горчилка от съвместната ни служба, от времето, когато бях началник на Морско училище. Готвехме се да отбележим 125-ата годишнина на Училището...
Не мога да не разкажа как нашата, военно-бюрократична система едва не ми навлече наказание, най-малкото за да развеселя уважаемия читател. Всеизвестна истина е, че всичко във войската „върви” по команден ред. То другояче не може, пък и не бива да бъде! Само че, ако наистина „върви”. И ако няма началници, които те дебнат на всяка крачка - ха си стъпил „накриво”, ха са те „поръсили” солено. А в случая всички условия „анти Станков” бяха налице - трън си бях аз и в очите на двама командващи, и в тези на началниците ми от Генералния щаб, с малки изключения...
Ta, още когато седнахме да мислим празника бяхме наясно, че патронажа на президента без „благословията” на началството няма да мине. И затова първата ми работа бе да напиша докладна записка до началника на Генералния щаб на войската с подробни предложения относно плана за подготовката и провеждането на празника, състава на Организационния комитет, сроковете за различните мероприятия и, разбира се, персонални покани, придружени с настоятелна молба за ангажиране на президента Първанов с патронажа на юбилея. На следващото заседание на организационния комитет аз, познавайки тромавата ни система на коренспонденция, предложих да си „вържем гащите”, като отправим покана към президента от името на комитета. За да не бъдем обвинени в прескачане на началството, поканата подписа Боби Медникаров, естествено, като „доцент”, а не като капитан І ранг - в качеството си на секретар на организационния комитет. Тази покана бе получена в Президентството, и благодарение най-вече на контраадмирал Петър Странчевски, (по това време секретар по националната отбрана), нещата тръгнаха нормално по плана. Месецът беше ноември 2006 година...
Какво бе учудването ми, когато в началото на май 2007 година, само две седмици преди юбилея, ми се обади един колега от Канцеларията на ГЩ и ми каза:
- Капитане, много ми е неприятно да пиша заповеди за наказание на съвипускници! Наказват те за това, че си поканил президента през главата на началника на ГЩ! Нали знаеш бе човек, колко болезнено реагира началството на такива действия!
- Знам, рекох, ама ти дали знаеш, че аз писах докладна записка още през ноември?
- Ако си сигурен, моля те звънни на адмирал Петров, заповедта е при него, още не е поднесена за подпис от генерал Колев!
„Изкопах” си докладната, записах изходящия номер и доложих на адмирала.
- Така ли? - звучеше изненадано - Ще видим тази работа. - Не се сети обаче да ме попита откъде имам информация за заповедта.
Помогна ми човек, който никога не се е „писал” голям приятел, но за това пък- истински човек. Ще изпиша само първото му име - Румен, от Самоков. А всички останали мълчаха... Мълча началникът на Генералния щаб на Българската армия. Макар, че бе редно поне да ме попита защо не съм докладвал. Мълча неговият първи заместник. И той не ме попита, а беше подписал заповедта. Може да е бил подведен...
Мълча Командващият на ВМС. Бих се учудил на всяка друга реакция от негова страна. Мълчаха всички „приятели” и в ГЩ, и в Щаба на Флота. Мълчаха и получиха... мъмрене от началника на ГЩ за пропуски в работата и недоглеждане. Сеирджии, но в отсъствие на сеир...
Малко след като доложих на адмирал Петров, Румен ми звънна и ми каза, че адмирала го е извикал при себе си с документа. Заповедта бе спряна от производство. На мен обаче, приятели ми я изпратиха, ей така, да си я имам за спомен. Пазя я в архива си и днес - с подписа на адмирала, но без този на генерал Колев.
И сега си мисля - може би генерал Колев правилно е бил предпочетен...
VІ. Контраадмирал Нейко Атанасов
Първият механик - командващ флота! Няма роднини и близки - „активни борци”, или поне аз не знам за такива. Работохолик и много умен, в допълнение и хитър, като лисица, но никога не е хитрувал във вреда на флота и държавата! Изключително грамотен в техническо отношение офицер, на чийто гръб няколко командващи си изкараха мандатите сравнително спокойно, що се отнася до поддържането на въоръжението и техниката.
Пазеше хората си, но изискваше пълен професионализъм от тях. Самият той бе пример за това. И никога, ама никога не се изтъкваше, казваше: „За това сме тук”. Сякаш нищо за него не беше много спешно, и правилно - всичко, свързано с поддръжка и ремонт на оръжие и техника, е свързано с процедури и съответно - време! Целият процес на флотското осигуряване - също! Затова и при него не се вършеха прибързани неща, които, като правило са недогледани и недоносени! Имах удоволствието да работя под негово ръководство, когато организирахме аварийно-спасително учение с италианския спасителен кораб „Антео” и нашата „Слава”. Целта на Нейко беше под формата на учение, значи - без пари, да проведем дълбоководно изпитание на току-що докуваната подводница. Защото тези изпитания, по документи, изискваха осигуряване от специализиран кораб, какъвто нашият флот нямаше, а руснаци и турци искаха много пари за такива дейности.
На това учение адмирал Атанасов му бе ръководител, а аз - началник на щаба на ръководството. Направихме го по „ноти”, след което помолих адмирала, ако някога му потрябва човек като мен, да не ме забравя. Случи се, през 2000-та година. Оваканти се длъжността „Началник на управление „Материално техническо и медицинско осигуряване”(МТМО) в щаба на флота. Това бе новото име на флотския тил. След назначението ми, командващият, адмирал Петров, ме попита:
Станко, чудя се защо адмирал Атанасов толкова бързо „кандиса” да те вземе за заместник, даже каза: „Време беше да дойде един командир в тила, че да сложи полковниците по местата им”!
Нищо не казах, той се досещаше защо. А полковниците си бяха много на място и не се нуждаеха от акъл. В своята област, всеки си беше специалист и професионал. Вярно е, че преработихме всички планове, в съответствие с новите изисквания - на Алианса. Това пък, аз го можех! След година Нейко стана началник на управление МТМО в Генералния щаб на БА. А след още една - и командващ флота. За съжаление годинките му бяха повечко и командва малко време. Но добре!
През лятото на 2002 година, „партенката”, че Нейко става командващ бе вече вход. Бях в отпуск, чувах, че Нейко подбира екип, но не очаквах промяна лично за себе си. Знаех от един приятел, че не бива де се надявам за Морско училище, тъй като за там „гласяха” командира на ракетната бригада - Георги Лозанов, мир на праха му! Боядисвах с латекс апартамента, когато адмирал Атанасов лично, по телефона, ме свали от стълбата с разпореждане да се явя при него възможно най-скоро.
След половин час влязох, седнах и той заяви:
- Търси се началник на Морското. Имаш тридесет секунди за размисъл - познавахме се много добре.
- Намерихте го! - казвам, за да спестя опитите на Гочето Петров (началник на отдел „Личен състав”) да предлага време за размисъл. Той пък сякаш не знае на какво мнение съм... В този отдел винаги са били „тайни” до последно, нищо, че цял флот знаеше всичко по кадровите промени...
Случи се! Мечтал съм само. И много пъти съм заявявал, че за мен, когато бях новобранец, Началникът беше повече от Господ. Защото Господ, пък беше забранен! Аз на мястото на адмирал Дичо Узунов!
През своето сто двадесет и седем годишно съществуване Морското училище е било подчинено на кого ли не, но основно на флота. В края на двадесети век, в резултат на т. н. реформи във Въоръжените ни сили (изразяващи се изключително в редуциране на числеността на войската, без увеличаване на бойния потенциал), за определен период от време Училището беше подчинено директно на министъра на отбраната, естествено чрез неговата, (на министерството) Дирекция „ Кадрова политика”. Единственото предимство на това подчинение бе фактът, че то прави по-кратки пътят на парите „отгоре надолу”, и пътят на документите „отдолу нагоре”. Иначе, поради факта, че го управляват цивилни хора, през повечето време „управление”, като категория на военната наука на практика отсъства. А това води, понякога до сериозни грешки както в стратегията, така и в ежедневната дейност на институцията...
Но... Фактът, на кого Училището е подчинено принципно не влияе нито на мисията му, нито на задачите, които то изпълнява, нито на „производството” му, т. е. на качеството на крайния продукт. Изводът е: Всъщност цялата „гюрултия” е за това, кой ще води „бащина дружина”, т. е. кой е по велик! А мераклии за това колкото щеш. Рано разбрах този факт. Седмица след назначаването ми Нейко ми се обади и сърдито попита:
- Аз за какво те изпратих там бе, синко?
- Ами за доброто на Алма матер! - отговорих.
- Добре, ама защо дърпаш чергата изпод моите крака? - явно ставаше въпрос за парите за обучение на новобранци при нас.
- Е - казвам, - на това пък Вие сте ме учили! Стратегът се бори за ресурс, нали господин адмирал?
- Май ще трябва да те отучвам сега, защото видимо много добре си усвоил материала - заключи той.
* * *
Докато бях началник на Морско училище, във Флота се изредиха още двама командващи. Аз, обаче, не им бях подчинен и не позволих Училището да им бъде подчинено, за което никога, ама никога няма да съжалявам! Защото те не бяха командващи! Първият бе „гений с празна глава” (IQ -15)*, а вторият - сливенски „герой” с наченки на параноя! За мен те са празни места...
Капитан I ранг от резерва
Станко СТАНКОВ
Снимки архив на „Морски вестник”
* Янчо Бакалов, „Морско царство”, Изд. къща „Стено”, Варна, 2010 г.
Контактувах пряко с него най-вече на командния пункт (КП) на флота, по време на учения, където развръщахме наш, на подводниците, КП. Като противолодъчник, вицеадмирал Павлов познаваше в детайли нашата тактика и ръководеше грамотно „бойните” ни действия, без да ми пречи много, за което винаги съм му бил благодарен!
Силен опонент, по време на флотски учения, му бе адмирал Велков, по него време на служба в София, в Генералния щаб. Той го и измести от длъжността, по-късно.
След години Мито стана министър на отбраната. И като такъв ни гостува в база Варна. И като такъв ме разочарова.
Бях вече заместник началник на щаба на базата. Години наред военните моряци получаваха от Училишето диплом, в който изрично, след квалификацията, бе записано: „... за ВМС”. Това силно „спъваше” офицерите, уволнили се от военния флот и желаещи да постъпят в гражданския - необходимо бе да доучват - английски, товарно дело... С една дума - време и пари. А програмите можеха да се „пипнат” и уравнят. Това обаче, не бе изгодно за началниците - видите ли, всеки който иска, ще избяга на „шарените” кораби. Не че офицерите не бягаха и така - бягаха, но се чувстваха обидени! Така де, карал си кораб, боен, или спомагателен, карал си подводница, а като се уволниш - нямаш квалификация даже за вахтен офицер - хайде де! Кому бе необходимо това?
Казах на командира на базата - капитан II ранг Георги Груев, че сега е момента да оправим тази неправда. Предложихме на министър Павлов корекция на програмите. Помълча той, изгледа ни тежко (той и в колата си влизаше като адмирал), и отсече:
- Излиза, че вие, господа командири, пак ми предлагате да готвим кадри за
БМФ (Български морски флот, „шарените” кораби)? Вие знаете ли как ме дебнат всички? Ха съм направил нещо за Флота, ха са ме обвинили в пристрастие!
Да-а, готовите да бъдат обвинени в пристрастие са малко! Но те остават в историята...
ІІІ. Вицеадмирал Венцеслав Велков
Безспорно, за мен, най-интелигентният от „моите” командващи флота! Професионалист и дипломат, уравновесен и спокоен, човек на решението и действието.
Той направи много неща. Най-вече го помнят със съкращаването на Мичманското училище и речният дивизион тралчици, заради което някои даже го нарекоха „ликвидатор”. Истината бе, че той предвиди бъдещите погроми във флота и навреме започна да редуцира - по-малко. Дивизионът в Русе видимо нямаше бъдеще и това се доказа във времето. Колкото до мичманското - то бе доказало ефективността си, но неговото съкращаване не бе свързано със съкращаване на бойна техника - важно! След години, когато се наложиха драстични съкращения, когато „План - 2010” се превърна в „План - 2004”, командващите другите видове Въоръжени сили плачеха със сълзи! Нямаше места за випускниците на училищата в Шумен, Велико Търново и Долна Митрополия! А за флотските имаше, защото във флота продължиха „с акъл”, започнатото от вицеадмирал Велков!
Той „въведе” Флота ни в предприсъединителната програма на НАТО „Партньорство за мир”, през 1994 година. Нещо повече - той започна партньорството преди да е подписана програмата! През 1993 година база Варна вече провеждаше съвместни учения с гостуващите американски кораби. Мисля, че първото бе с крейсера „Йорктаун”, в наши води!
Адмирал Велков премахна и порочната практика да се „стоварват” на главата на командирите една камара началници, когато кораб отива да изпълнява отговорни задачи, тоест, той ни вярваше и го демонстрираше.
През 1994 година, проведохме аварийно-спасително учение в турски води, в района на военноморска база Ерегли. Като днес си спомням, беше в началото на месец юли. Предстоеше, за втори път, турският спасителен кораб „Куртаран” да „извади” на повърхността група наши подводничари, от борда на „затънала”-та „Слава”. Бях командир на дивизиона подводници във ВМС.
Но, да започна от начало. Преди да тръгнем за Ерегли, сформирахме отряд кораби в състав - подводница с бордови номер 84 - „Слава” и в качество на щабен кораб - „Димитър Добрев”- кораб-станция за размагнитване от състава на 18-ти дивизион спомагателни кораби на Военноморска база Варна. В т.н. походен щаб, освен „моите” специалисти влязоха трима „външни” хора - капитан І ранг Тодор Илиев, началник на аварийно-спасителната служба на флота, полковник-доктор Петър Ганчев от състава на Военноморската болница - най-добрият специалист по физиология на водолазните спускания у нас, и полковник Янко Георгиев от научно изследователския институт на ВМС - специалист по подводно- звукова свръзка. Тези хора бяха действително необходими - като професионалисти, гарантиращи успеха на изпълнението на задачата.
В хода на планирането на похода, при определяне на списъка на личния състав, първоначално в щаба на флота се бяха увлекли, включвайки куп началници-екскурзианти - както всеки път дотогава - по „традиция”. При доклада на моето решение за изпълнение на задачата обаче, това направи впечатление на командващия - адмирал Велков. Без да задава излишни въпроси, той просто разпореди:
- Командирът на дивизиона подводници ще бъде старши на похода. Не са му необходими „шапки”, той може да води корабите и без тях. От щаба на ВМС ще замине само капитан І ранг Илиев (Тошко вече беше шеф на аварийно-спасителната служба на Флота), в качеството си на мой представител, повтарям, само представител, който след завръщането да ми доложи как е изпълнена поставената задача. Капитан Станков, кой още ви е необходим?
- Господин адмирал, моля в походният шаб да останат полковник-доктор Ганчев и полковник Георгиев от института! - очаквах този въпрос.
- Утвърждавам предложението на командира на осми дивизион! - и всичко свърши.
Въпроси нямаше. Ето така един командващ трябва да демонстрира кой кой е във флота и какво значи командирът да си „носи раницата”, без никой да му пречи, или да се опитва да му я свали от гърба!
Жалко, вицеадмирал Велков си отиде много рано, но до последно бе на бойния си пост!
ІV. Адмирал Христо Контров (екс Петров)
Беше заместник на адмирал Велков. За мен, правилно бе назначен за командващ, след кончината на последният - все пак адмирал Контров бе „извървял” търпеливо цялата командна стълбица във ВМС.
Баща му - мичман Петров, бе „активен борец срещу фашизма и капитализма” (каква, титла, а, срам ме е даже да я пиша!). След неговата смърт, синът му смени фамилията си на Контров. Това пък, съвпадна с получаването на висше военно звание - контраадмирал. Във флота започнаха да се бъзикат, че преди да получи следващо звание, ще се прекръсти пак - на Вицев!
Когато, през лятото на 1994 година капитан II ранг (тогава) Петър Панчев Петров ме покани на длъжността „Заместник нащалник на щаба” на база Варна, аз поисках беседа с адмирал Велков. Той приветства идеята и работата тръгна. Седмица след това бяхме в морето с Контров. Попита ме:
- Станков, вярно ли е, че си беседвал с командващия за зам. началник щаб на базата?
- Тъй вярно, - казвам - капитан Петров ме покани и мисля, че ще се справя!
- Хм, осъществимо е...
Останах с усещането, че не му стана хубаво. Вярно, от години наред тази длъжност се заемаше винаги от офицер от първи, неговият, дивизион. И въобще, издигането на кадри, непроизлизащи от „великия” дивизион, се възприемаше негативно от всичките му възпитаници...
След пенсионирането си адмиралът влезе в политиката, стана общински съветник от квотата на СДС, а по-късно и на ДПС. Тези му действия му навлякоха омразата на старите адмирали, които го „зачеркнаха от списъчния състав” завинаги! Крайности, типични за българина, макар, че аз и до днес смятам, че партийното членство е крачка надолу за офицера. Неговата, на офицера, партия, както казваше покойния бай Христо Миевски, е България!
Днес адмирал Контров е почетен член на Съюза на подводничарите в Република България. Негова е заслугата за сключването на договор за сътрудничество с Австрийския военноморски съюз - той ни свърза с колегите от Австрия, чрез техния председател - полковник Карл Скриванек, и лобира за нас. Затова го удостоихме с почетно членство в Съюза.
V. Вицеадмирал Петър Панчев Петров
Да не повярваш! Баща му нито е партизанин, нито ятак, нито генерал! Но той стана командващ! Изключение! Дядо Панчо,обаче, правеше разкошна рибена чорба, царство му небесно! Също моряк, без пропусната длъжност в кариерата си. Комуникативен, човек на решението, убедителен и спокоен, като командир. Случи и на заместници, най-важният от които бе Нейко Атанасов. Той носеше флота на гърба си, в най-трудните години.
Адмирал Петров стигна далеч - на една крачка от длъжността началник на Генералния щаб на войската! Предпочетоха генерал Колев. Петров му стана първи заместник... Остана у мен горчилка от съвместната ни служба, от времето, когато бях началник на Морско училище. Готвехме се да отбележим 125-ата годишнина на Училището...
Не мога да не разкажа как нашата, военно-бюрократична система едва не ми навлече наказание, най-малкото за да развеселя уважаемия читател. Всеизвестна истина е, че всичко във войската „върви” по команден ред. То другояче не може, пък и не бива да бъде! Само че, ако наистина „върви”. И ако няма началници, които те дебнат на всяка крачка - ха си стъпил „накриво”, ха са те „поръсили” солено. А в случая всички условия „анти Станков” бяха налице - трън си бях аз и в очите на двама командващи, и в тези на началниците ми от Генералния щаб, с малки изключения...
Ta, още когато седнахме да мислим празника бяхме наясно, че патронажа на президента без „благословията” на началството няма да мине. И затова първата ми работа бе да напиша докладна записка до началника на Генералния щаб на войската с подробни предложения относно плана за подготовката и провеждането на празника, състава на Организационния комитет, сроковете за различните мероприятия и, разбира се, персонални покани, придружени с настоятелна молба за ангажиране на президента Първанов с патронажа на юбилея. На следващото заседание на организационния комитет аз, познавайки тромавата ни система на коренспонденция, предложих да си „вържем гащите”, като отправим покана към президента от името на комитета. За да не бъдем обвинени в прескачане на началството, поканата подписа Боби Медникаров, естествено, като „доцент”, а не като капитан І ранг - в качеството си на секретар на организационния комитет. Тази покана бе получена в Президентството, и благодарение най-вече на контраадмирал Петър Странчевски, (по това време секретар по националната отбрана), нещата тръгнаха нормално по плана. Месецът беше ноември 2006 година...
Какво бе учудването ми, когато в началото на май 2007 година, само две седмици преди юбилея, ми се обади един колега от Канцеларията на ГЩ и ми каза:
- Капитане, много ми е неприятно да пиша заповеди за наказание на съвипускници! Наказват те за това, че си поканил президента през главата на началника на ГЩ! Нали знаеш бе човек, колко болезнено реагира началството на такива действия!
- Знам, рекох, ама ти дали знаеш, че аз писах докладна записка още през ноември?
- Ако си сигурен, моля те звънни на адмирал Петров, заповедта е при него, още не е поднесена за подпис от генерал Колев!
„Изкопах” си докладната, записах изходящия номер и доложих на адмирала.
- Така ли? - звучеше изненадано - Ще видим тази работа. - Не се сети обаче да ме попита откъде имам информация за заповедта.
Помогна ми човек, който никога не се е „писал” голям приятел, но за това пък- истински човек. Ще изпиша само първото му име - Румен, от Самоков. А всички останали мълчаха... Мълча началникът на Генералния щаб на Българската армия. Макар, че бе редно поне да ме попита защо не съм докладвал. Мълча неговият първи заместник. И той не ме попита, а беше подписал заповедта. Може да е бил подведен...
Мълча Командващият на ВМС. Бих се учудил на всяка друга реакция от негова страна. Мълчаха всички „приятели” и в ГЩ, и в Щаба на Флота. Мълчаха и получиха... мъмрене от началника на ГЩ за пропуски в работата и недоглеждане. Сеирджии, но в отсъствие на сеир...
Малко след като доложих на адмирал Петров, Румен ми звънна и ми каза, че адмирала го е извикал при себе си с документа. Заповедта бе спряна от производство. На мен обаче, приятели ми я изпратиха, ей така, да си я имам за спомен. Пазя я в архива си и днес - с подписа на адмирала, но без този на генерал Колев.
И сега си мисля - може би генерал Колев правилно е бил предпочетен...
VІ. Контраадмирал Нейко Атанасов
Първият механик - командващ флота! Няма роднини и близки - „активни борци”, или поне аз не знам за такива. Работохолик и много умен, в допълнение и хитър, като лисица, но никога не е хитрувал във вреда на флота и държавата! Изключително грамотен в техническо отношение офицер, на чийто гръб няколко командващи си изкараха мандатите сравнително спокойно, що се отнася до поддържането на въоръжението и техниката.
Пазеше хората си, но изискваше пълен професионализъм от тях. Самият той бе пример за това. И никога, ама никога не се изтъкваше, казваше: „За това сме тук”. Сякаш нищо за него не беше много спешно, и правилно - всичко, свързано с поддръжка и ремонт на оръжие и техника, е свързано с процедури и съответно - време! Целият процес на флотското осигуряване - също! Затова и при него не се вършеха прибързани неща, които, като правило са недогледани и недоносени! Имах удоволствието да работя под негово ръководство, когато организирахме аварийно-спасително учение с италианския спасителен кораб „Антео” и нашата „Слава”. Целта на Нейко беше под формата на учение, значи - без пари, да проведем дълбоководно изпитание на току-що докуваната подводница. Защото тези изпитания, по документи, изискваха осигуряване от специализиран кораб, какъвто нашият флот нямаше, а руснаци и турци искаха много пари за такива дейности.
На това учение адмирал Атанасов му бе ръководител, а аз - началник на щаба на ръководството. Направихме го по „ноти”, след което помолих адмирала, ако някога му потрябва човек като мен, да не ме забравя. Случи се, през 2000-та година. Оваканти се длъжността „Началник на управление „Материално техническо и медицинско осигуряване”(МТМО) в щаба на флота. Това бе новото име на флотския тил. След назначението ми, командващият, адмирал Петров, ме попита:
Станко, чудя се защо адмирал Атанасов толкова бързо „кандиса” да те вземе за заместник, даже каза: „Време беше да дойде един командир в тила, че да сложи полковниците по местата им”!
Нищо не казах, той се досещаше защо. А полковниците си бяха много на място и не се нуждаеха от акъл. В своята област, всеки си беше специалист и професионал. Вярно е, че преработихме всички планове, в съответствие с новите изисквания - на Алианса. Това пък, аз го можех! След година Нейко стана началник на управление МТМО в Генералния щаб на БА. А след още една - и командващ флота. За съжаление годинките му бяха повечко и командва малко време. Но добре!
През лятото на 2002 година, „партенката”, че Нейко става командващ бе вече вход. Бях в отпуск, чувах, че Нейко подбира екип, но не очаквах промяна лично за себе си. Знаех от един приятел, че не бива де се надявам за Морско училище, тъй като за там „гласяха” командира на ракетната бригада - Георги Лозанов, мир на праха му! Боядисвах с латекс апартамента, когато адмирал Атанасов лично, по телефона, ме свали от стълбата с разпореждане да се явя при него възможно най-скоро.
След половин час влязох, седнах и той заяви:
- Търси се началник на Морското. Имаш тридесет секунди за размисъл - познавахме се много добре.
- Намерихте го! - казвам, за да спестя опитите на Гочето Петров (началник на отдел „Личен състав”) да предлага време за размисъл. Той пък сякаш не знае на какво мнение съм... В този отдел винаги са били „тайни” до последно, нищо, че цял флот знаеше всичко по кадровите промени...
Случи се! Мечтал съм само. И много пъти съм заявявал, че за мен, когато бях новобранец, Началникът беше повече от Господ. Защото Господ, пък беше забранен! Аз на мястото на адмирал Дичо Узунов!
През своето сто двадесет и седем годишно съществуване Морското училище е било подчинено на кого ли не, но основно на флота. В края на двадесети век, в резултат на т. н. реформи във Въоръжените ни сили (изразяващи се изключително в редуциране на числеността на войската, без увеличаване на бойния потенциал), за определен период от време Училището беше подчинено директно на министъра на отбраната, естествено чрез неговата, (на министерството) Дирекция „ Кадрова политика”. Единственото предимство на това подчинение бе фактът, че то прави по-кратки пътят на парите „отгоре надолу”, и пътят на документите „отдолу нагоре”. Иначе, поради факта, че го управляват цивилни хора, през повечето време „управление”, като категория на военната наука на практика отсъства. А това води, понякога до сериозни грешки както в стратегията, така и в ежедневната дейност на институцията...
Но... Фактът, на кого Училището е подчинено принципно не влияе нито на мисията му, нито на задачите, които то изпълнява, нито на „производството” му, т. е. на качеството на крайния продукт. Изводът е: Всъщност цялата „гюрултия” е за това, кой ще води „бащина дружина”, т. е. кой е по велик! А мераклии за това колкото щеш. Рано разбрах този факт. Седмица след назначаването ми Нейко ми се обади и сърдито попита:
- Аз за какво те изпратих там бе, синко?
- Ами за доброто на Алма матер! - отговорих.
- Добре, ама защо дърпаш чергата изпод моите крака? - явно ставаше въпрос за парите за обучение на новобранци при нас.
- Е - казвам, - на това пък Вие сте ме учили! Стратегът се бори за ресурс, нали господин адмирал?
- Май ще трябва да те отучвам сега, защото видимо много добре си усвоил материала - заключи той.
* * *
Докато бях началник на Морско училище, във Флота се изредиха още двама командващи. Аз, обаче, не им бях подчинен и не позволих Училището да им бъде подчинено, за което никога, ама никога няма да съжалявам! Защото те не бяха командващи! Първият бе „гений с празна глава” (IQ -15)*, а вторият - сливенски „герой” с наченки на параноя! За мен те са празни места...
Капитан I ранг от резерва
Станко СТАНКОВ
Снимки архив на „Морски вестник”
* Янчо Бакалов, „Морско царство”, Изд. къща „Стено”, Варна, 2010 г.