ПРЕДПРАЗНИЧНО ОПТИМИСТИЧНО
Укорявали са ме, че съм скептичен мърморко, загърбил хубавите неща, които се случват около нас. В навечерието на Трети март искам да разкажа какво витае около мен и хората, които най-искрено уважавам.
Имахме си наскоро един началник на Генералния щаб, който се беше усетил, че армия без воинско възпитание на шерпите не върви. И се разпоредил „да се засили възпитателната работа”. Такива засилки са се случвали и преди, и по-малките щабове бързо „набелязали” цяла редица мерки. Една от мерките била да се информират господа офицерите от всички нива в системата за състоянието на проблема и да видят там какви нови тенденции има, по света и у нас. По този повод ми позвъни началникът на канцеларията на командващия флота и аз седнах да се готвя за изява пред Големия щаб.
На входа на Щаба на флота ме посрещна бате Наско Панайотов, с новия вестник „Българска армия” в ръка, в който пишеше, че днес съм говорил пред господа офицерите интересни неща и те останали чудо доволни, макар че още очите им не бях видял, ама няма да напишат друго я!
Видяхме се, с някои сме започвали заедно службата си, с други сме се прескачали тук и там, говорихме си, стискахме си ръцете и накрая получих покана от Военноморската база във Варна, да отида и при тях по време на годишния сбор на командира.
Тук стигнахме до консенсус, че за да не се излекуваме окончателно от „патриотизъма” – трябва да сме наясно що за национален идеал стопля сърцето на съвременния българин. „България на три морета”, „Единна и неделима”, „Мизия Тракия и Македония”, „Съединението прави силата” – всичко това е било и е вълнувало юнашките сърца, но...
Колкото и странно да прозвучи на някои – в беседи с хора от офицерския корпус извън контекста на баналните доктрини са формулирани ориентирите за смисъла на нашето съществуване като въоръжени сили. Дори във времето на блоковото противопоставяне за нас беше ясно, че реалната заплаха за националната ни сигурност е перспективата съседна Турция да бъде потопена в ислямския фундаментализъм – прави сме били. В деня, в който „другарят” Димитров от ОК на БКП във Варна ни информираше на някакъв флотски форум за началото на „възродителния процес”, който започна уж само за българските граждани от смесени бракове, но той ни каза, че ще се провежда поголовно – спонтанната
България на три морета при Цар Иван Асен II. Невъзможна картина за съвременна мечта, след като и политиците ни, и държавниците ни не могат да се съизмерват и с кутрето на великия български владетел. Изображение: bulgarica.com
България на три морета при Цар Симеон – изображение на тениски, продавани успешно на вътрешния пазар. Изображение: teniskite.eu
реакция беше, че така сами си отваряме кървяща рана, от която има да теглят и правнуците ни. Договорихме се с офицерите от базата, че на прага (тогава) на приемането ни в Европейския съюз и като за страна - членка на НАТО, има една цел, достойна да съживи националния идеализъм на българина - „Модерна България”.
Сигурно си струва в навечерието на националния празник да се запитаме - какво може да направи една нация модерна? В първите години на съзидание е било по-лесно - конституция, университет, железници, пристанища, индустриализация, търговски флот, банки, външноикономически връзки, а сега?
Ако попитате политолозите, ще ви кажат, че модерната държава е правова, универсална общност, където императивно е гарантирана свободата на личността. Философската същност на феномена е гарантирането на гражданските свободи на индивида и правно установения суверенитет на народа, като се изключат възможностите за посегателства върху свободата на личността от страна на всяка власт. Израз на това е равната мяра на свобода, предоставена на всяка личност. Естественото състояние на такава общност е народовластието, при което държавата се подчинява на народа чрез правото. Същевременно не всяка законност означава, че държавата е правова. Тъй като за гарантирането на личните интереси от първостепенно значение е наличието на гражданско общество, всички негови сфери съществуват суверенно само ако са гарантирани срещу тоталната намеса на държавата. В модерната държава също така е недопустимо подзаконови актове да противоречат на закона. В нея всички субекти се чувстват отговорни за поведението си един спрямо друг - да оставим нашенския терк, за един и същи казус няколко закона да сочат в различни посоки.
Ето го пред нас с малко повече думи, националният идеал на хората от моето поколение. Той се различава твърде много от реалностите в епохата на уж-демокрацията, защото днес често най-ярките цветове на живота се израждат до мръсно сиво...
Иска ми се в мемоарите на българската политическа класа да четем, че партньорите им никога не са излъчвали странни вибрации и никой не можел да ги заподозре в скрити мотиви. Надявам се някога да можем да кажем и че при встъпването си на поста някой министър-председател е разполагал с повече опитни и талантливи хора, отколкото места, които да им предложи (по Алън Грийнспан).
Заслужава ли си да се стремим към това, макар и без „трите морета”, и Солунската митница като бонус? Ако добавим, че ще изчезнат проявите на дехуманизиращо насилие, а националната икономика ще се развива и процъфтява в степента, в която нейните субекти са се интегрирали и участват в глобалното разпределение на труда - това е моята нация!
И ако един ден някой умен човек се изправи пред множеството и възкликне: „не ме питайте какво е направила страната ви за вас, кажете ми какво направи всеки един от вас за страната си?” - да имаме достоен отговор.
Или поне да науча един ден, че Варненският корабостроителен завод е затрит от знайни политици за рушвет от поне пет-шест милиона долара, а не за някакви кирливи петдесет хиляди, както се оказва.
Ръка МАРИНОВА