СБОГОМ, О. З. ПРИЯТЕЛИ!
„Чете ли? Ами какво ще кажеш за този? Ти досещал ли си се?”, звънят телефони и втора седмица удивени гласове обменят повече емоции, отколкото рационална информация.
Да, за този бях чувал, за онзи подозирах, но за повечето не бях си и помисляля. Ами другият? Ами следващият? С някои се чувствах съмишленик. С други бяхме приятели. Споделяли сме толкова неща...
Всъщност дали още на някого му пука за тази „овехтели” досиета? Минали са толкова години. И аз, и те сме пенсионери. Освен да изкажем учудването или възмущението си в мемоарите или в кафенето, кой би се интересувал от сведения, че през 60-те или 70-те някой си е вербувал някого си?
Днес България е друга. И армията е друга, и ние не сме същите.
Но телефонните обаждания и възбудените гласове подсказват друго. Болката, с която ме опарват безкрайните списъци с познати имена, също говори за нещо друго. Призлява ми от натрапчивото усещане, че някой ме е предал. Лъгал ме е в очите. Задигнал ми е най-свидното богатство, докато се е представял за скъп приятел.
Всъщност, чувствам се като измамения съпруг от вицовете. Онзи, дето все се връща неочаквано от командировка и сварва жена си с най-добрия си приятел. Колко такива вицове съм разказал досега! Доживях да се почувствам като героя. Не е приятно.
И все пак, кое е по-полезно: болезнената истина или сладката заблуда? С неутихналата болка на излъгания поемем отговорността да изрека: „Истината е най-силното лекарство!” Ако преди 20 години тези досиета бяха отворени, отдавна щяхме да сме преболедували шоковото им въздействие. Да сме забравили мнимите приятели. Да сме се запознали и сближили с други, може би по-свестни хора. Днес, в напреднала пенсионерска възраст, да се разочароваш от приятели, колеги, уважавани началници и авторитетни имена от горния слой на военния ешелон, е повече от неприятно. Май не остава време за нови приятели, за нови контакти, за нови авторитети.
Тепърва ще ближа рани. Тепърва ще се питам: „Може би такова поведение е било нормалното, а аз съм нередовен?” А уж знаех толкова неща. Уж бях подготвен.
Но дотук с личните изповеди и емоционалните заключения.
Изнесените имена допълват неприятната и достоверна картина за т. нар. български преход. Изводът е повече от очебиен: замисълът, подготовката, основните процеси до ден-днешен на т. нар. преход бяха и са осъществявани от върхушката на бившата (настоящата) комунистическа партия и от нейния ударен юмрук – репресивните служби на престъпния комунистически режим.
Такъв железен юмрук бе и ВКР (Трето управление на ДС) в армията. Някога, в зората на социализЪма, чекистите с офицерска униформа са предали по веригата: „Който играй заедно с нас, ПИЧЕЛИ. Който ни играй, ни ПИЧЕЛИ!” Ясно като бял ден.
С днешна дата се оказва, че и Българската армия никога не е била „народна” и общонационална, а чисто партийна, милиционерска, ченгесарска армия. След като 30 години Генералният щаб е ръководен от ген. Семерджиев с милия псевдоним Славейче, как да повярвам, че тези чутовни пълководци с тайни имена са били готови да ни поведат в победни битки срещу злия враг от НАТО, да погинат заедно с нас за род и Родина, без умора да раздават ум, сили, воля и талант за профъцтяването на нашето скъпо Отечество?...
Планът да бъдат овладяни и да не се изпускат командните лостове в армията е бил в ход още с първите инструкции на КГБ, изпълнявани от 9 септември 1944 г. насам.
Нямало е начин талантлив, волеви, трудолюбив и тачен български офицер да получи високо звание без одобрението на военния отдел на ЦК и на службите. Без краткото, неясно, стряскащо като смеха на Берия, но незаменимо допълнение: „Служба ВКР не възразява/възразява срещу назначаването (обучението в академия, получаването на по-високо звание, сключването на брак с... и т. н.)” Изключенията ще бъдат обяснявани по-късно. След като разберем и осмислим основния принцип, според който е действала системата.
През 1992 г. бях решил да се пенсионирам. Министърът на отбраната от „най-дясното” СДС Сашо Сталийски (Стъклото) обяви, че всички офицери са болшевики и ще ни гони. Чувствах се обиден и омерзен, но ги разбирах. Бяхме хора от различни планети. Тогава в МО назначиха доста цивилни експерти. С целта да декомунизират червената система на отбраната. Шефове на управления и на отдели станаха мъже и жени, които били работили в някакви научни, най-вече технически институти. КНИПИТУГА, както се шегувахме тогава. Повтаряха мантрите на Сашо Стъклото, че всички сме за затвора. Точно тогава забелязах, че на възлови длъжности у нас и в чужбина масово назначават синчета на комунистическата номенклатура. Били най-добри професионалисти. Делата на „тъмносините реформатори” драстично се разминаваха с декларираните намерения. Теглих им една и преминах на друга работа.
И какво виждам днес? Някои от „сините каски” били ченгета.
Първата партида цивилни ченгета десантира в МО с екипа на „риформатора” Д. Луджев. Със следващия министър дойдоха още, с по-следващия - още. Същият процес е осъществен и в администрацията на президента. Така – до днес.
За всеки нормално мислещ човек вече става ясно, че назначенията на военни и цивилни ченгета (сътрудници, агенти) в структурите на МО са уж предимно политически, но всъщност са ченгесарски. С ангажименти за отстояване на определени, главно икономически интереси. След по-подробен анализ се оказва, че някои от тези „реформатори” бяха назначавани, без да отговарят на редица сериозни изисквания: за езикова подготовка, за академии, за командирски стаж. Стигна се дотам, че дори в ЗОВС бяха внасяни спешни поправки, за да може определен „другар” да заеме някаква висока длъжност. След като възсядаха съответния пост, за особено ценните кадри бяха организирани езикови курсове в братска Канада. След което у нас се правеха специални сесии със занижени изисквания.
Синове на активни борци, повечето от генералите-агенти са могли изобщо да не се цапат с ВКР. И така са щели да си получат лампазите. Но лакомията за кариера, чувството за безнаказаност, наследено от бащите-шумкари, гаранциите и внушенията на „специалистите” от ВКР, че ако им снасят по нещо, ще растат по-бързо, са прилъгали бедните момчета да продадат душите си.
Повечето от оповестените са със скромни интелектуални, волеви и лидерски възможности. Без невидимата, но решаваща подкрепа на ВКР, никога не биха стигнали върховете, на които ги осветява комисията. Знаели са го сами и затова са решили да участват в житейския покер с фалшиви карти.
Западни дипломати неведнъж изразяваха недоволство от непрекъснатото изпращане на безплатно обучение в техните колежи и академии на офицери-сътрудници на службите. Имаха и имат достатъчно информация кой кой е. След 1991 г. военни аташета на страни от НАТО са правили експерименти, като предлагат „свои” кандидатури за обучение на Запад, които в огромното си мнозинство са отхвърляни под благовидни предлози.
„Кадрите” на ДС заемаха ключови командни и административни длъжности по време на прехода. Пребиваването им там, без да имат нужния ценз, способности, доказани в конкурентна среда, истински лидерски и творчески потенциал, представлява НЕИЗЧИСЛИМА ВРЕДА върху отбранителния потенциал на страната ни. Нанесе тежки поражения върху генната тъкан на Българската армия. Подборът, издигането, награждаването и уважението към подобни индивиди действаше и действа РАЗВРАЩАВАЩО върху останалите. Недвусмислено им показва кой е моделът за подражание. Какъв е и трябва да бъде добрият български офицер. Повечето от тези „елитни” кадри след пенсионирането си останаха като цивилни експерти в МО, във военното разузнаване и в другите специални служби. Другите, простосмъртните, бяха пенсионирани и станаха „оператори на бариера”.
След 1995 г. чрез агенти на ДС БСП и сателитните й организации овладяха значителна част от неправителствения сектор. Например, след 1990 г. Съюзът на офицерите и сержантите от запаса е оглавяван от трима запасни генерали, двама от които (66 %) бяха оповестени сега, а третият е син на активни борци.
Някои се жалват, че късното им оповестяване било репресия. Мисля, че е тъкмо обратното. Издигането, толерирането и обгрижването на подобни „специалисти” е същинска репресия срещу другите българи, оказали се без подходящ класово-партиен произход, не толкова пъргави и не така готови да предоставят уменията и съвестта си на всяка власт.
Трогателно-наивно звучи „доводът”, че пред страната ни имало други, далеч по-важни проблеми от досиетата и скелетите в гардероба на ДС. Лъжа! Няма друг проблем. Това е проблемът на проблемите. Проблемът на мъчителния преход, на несъстоялия се честен прочит на историята, на незапочналия обществен катарзис. Незавидният хал на българската държава, гнетящата атмосфера в битието и в духа на нацията са пряко следствие от дейността на „професионалистите” от ДС.
Преди и след 1989 г. с тяхното интелектуално и лично участие бе осъщестявана търговията с наркотици и оръжие. Чрез т. нар. външнотърговски дружества те планираха и организираха грабежа на значителна част от националното богатство.
Неоценим е и приносът им за другия колосален грабеж - т. нар. банкова приватизация и последващите фалити, чрез които бяха откраднати спестяванията на милиони обикновени българи, сред които и десетки хиляди кадрови и запасни офицери и сержанти.
Сред интелектуалните „ноу-хау”, приложени от стратезите на ДС, са създаването и укрепването на силовите групировки, които с убийствата, набезите и „бизнес-културата” си задушиха кълновете на свободното предприемачество, не позволиха да бъде създадена действаща конкурентна среда и вече две десетилетия държат средностатистическия български гражданин отвъд ръба на нервна криза.
Заедно с подставените и зависими политици „професионалистите” от ДС носят главната вина за трагичното състояние на българската нация днес: най-болната, най-бедната, най-застаряващата и най-нещастната в Европа. Две десетилетия тези господа така и не пожелаха да научат, че патриотичният дълг не започва с клетвата за вярност към КГБ.
Интересно, кой от животрептящите проблеми с национално значение досегашните правителства успяха да решат точно за сметка на отложения прочит на досиетата на ДС?
Тезата за „обща вина” и за обща подкрепа на осъдения от цивилизования свят тоталитарен комунистически режим, също звучи кухо и преднамерено-популистки. На подобни теории поетът-сатирик Радой Ралин отдавна даде ясен отговор:
„Да, всички ний сме в култа съпричастни!
Но едни са щастливи, другите – нещастни,
едни бяха бити, други са побойници,
едни си живеят, други са покойници! ”
Слава Богу, че осветяването на подобни герои става макар и в закъсняло съзвучие с общоевропейските процеси. Без натиска на ЕНП нямаше да бъдат оповестени и вече отзовавани посланиците-агенти. Без дискретните или по-категорични напомняния на ръководители от НАТО, у нас оповестяването на агентите на ВКР щеше да се влачи още кой знае колко.
Колкото и да не им се иска на кадрите на КГБ, ГРУ, ВКР и другите управления на ДС, процесът на европеизация у нас може да бъде забавен, но не и отменен. През периода 1999-2001 г. като стипендиант на НАТО писах теоретична разработка на тема „Сравнителен анализ на реформите във въоръжените сили в Чехия, Унгария, Полша и България”. От 1992 до 1995 г. в Чехия, Полша и Унгария са извършени коренни, решителни, промислени, ресурсно и социално осигурени, изстрадани военни реформи, които извеждат въоръжените им сили на качествено нови орбити. През 1993 г. само за няколко седмици Чехия и Словакия си поделиха оръжието, техниката, заводите, кадрите и всичко останало на бившата Чехословашка армия без нито една обидна дума!
В многомилионна Полша, толкова чувствителна към наследството от комунистическия блок, военните реформи бяха съпътствани от значително обществено внимание и съпричастност. През 2006 г. след скандал в службите Полша извърши безпрецедентна стъпка: напълно разтури структурите на военното си разузнаване и на контраразузнаването и ги изгради наново, от нулата. С млади, несвързани с тайните служби на компартията кадри. Не съм чел някой в Полша да е пищял, че това е нарушаване на човешки права, гонения на „утвърдени професионалисти” или да е съдил Полската република в Страсбург. В Полша само при мисълта, че някой или нещо може да е свързано с КГБ или с репресивните служби на комунистическия режим, хората настръхват.
У нас принадлежността към структури на българската Секуритате все още се смята за шик. За аристократизъм. За най-висша проява на патриотизъм. У нас все още има толкова организации на запасняци и резервисти от всякакви структури на комунистическия режим, че едва ли има човек, който знае броя и точните им названия. Но те винаги излизат с яростни възражения и с контрапредложения, когато политици или обществени сили повдигнат въпроса не е ли време да изхвърлим от гардеробите си скелетите на ДС.
Навсякъде в Европа се правят аналогии с Германия. Тя е еталон за национален катарзис, за индивидуално и за масово изстрадано, непоказно и безвъзвратно скъсване с миналото. Ситуацията у нас ме кара да направя следния паралел: какво би станало в Германия, ако 20 години след разгрома на нацизма експерти от Гестапо, генерали от СС, директори на крематориуми и лекари-експериментатори с концлагеристи, започнеха да дават акъл по националните медии, да публикуват мемоари, да влизат в ръководството на големи политически партии, да съветват държавния глава? Да, подобен абсурд не би могъл да се случи и в най-страшния сън на съвременен гражданин на ФРГ. Но у нас 20 години е ежедневие. Преди 15 зими чехи, поляци и унгарци се разделиха с такива „специалисти”, а у нас все още мощни политически и обществени сили реват „Сакън, да не би да ги обидим!” Ами те нас, огромното мнозинство от българите, нима не са ни обидили? И само обиди ли са ни нанесли? Ами безименните гробове в лагерите? Труповете на офицери-герои, на достойни учени, търговци, индустриалци и писатели, хвърлени на свинете на о. Персин? Ами избитите без съд и присъда през есента на 1944-а? А горяните и въстаналите селяни, трепани по поля и гори до 1951-а?
Не, не били точно тези. Сегашните са по-млади и не са могли да нацапат ръцете си. Но престъпленията са дело на същата структура на комунистическата власт, с която те толкова се гордеят, след като ги осветят. Жертвите са избити от бащите-активни борци, от старшите командири и наставници, от учителите на осветените днес сътрудници. Каква галеща, неангажираща дума – „сътрудник”! Почти като „старши научен сътрудник”. „Ми помолили го човека и той помагал. Сътрудничил на ползу роду. Какво, очите ли да му избодем?”
„Времето беше такова”, е любимата фраза на уж мъдри, видяли и патили хора. Казват, че със старостта идвала и мъдростта. Но при някои хора старостта идва сама. Защото времето винаги е такова, каквото е. Време за подлеци и за герои. Време за творци и за дребни душици. Време за гении и за пигмеи. И всеки САМ избира при кои да се подреди.
Изнесените в списъците мои бивши колеги и приятели някога са направили своя избор. Днес аз правя моя. Моля ги да ми простят, че повече няма да им подавам ръка, да разговарям с тях, да ги смятам за приятели. Няма смисъл да играя театър, че ги уважавам.
Моето отношение едва ли ще им навреди. Муха ги охапала. Повечето притежават солидни материални богатства, срещу които погнусата и презрението на един пенсионер не струват пукнат грош. Преди десетилетия тези индивиди са направили хитър и печеливш ход. Днес който каквото и да си говори, те водят с доста обиколки. С един подпис и с няколко папки секретни „творби” са осигурили за наследниците си имане, което не биха натрупали писатели-класици за няколко живота.
Само една малка, незначителна дреболия не са отчели подобни шампиони по житейски маратон. Че след смъртта тялото на човека олеквало с някакви си 21 грама. Невидима, недоказуема величина. За която още спорят наука и религия. Но около която двете непримирими тези постоянно се сближават. Тази неясно определена събстанция, която нявга са продали срещу несметни богатства повечето от героите на публикуваните списъци, се нарича ДУША.
А за нея донори няма открити.
Няма открити.
Васил ДАНОВ
капитан I ранг о. р.