НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
АРАЛЪЦИ
Седяхме с бате Митко Бонев един срещу друг в паузите между часовете в Техническия университет и си говорехме „без цел и без посока”. Доста по-голям от мене, израсъл на село, в дома на помощник-счетоводителя на ТКЗС-то, той имаше оригинални наблюдения за бита на добруджанеца и ги споделяше атрактивно.
Служил е като матрос на НиС-поста на Емине, радист – класен специалист първи клас. Гордее се с това, има-няма вече половин век, и заслужено. Преди да го приемат в Университета, поработил една година в селското училище като нередовен учител. Близки и по-далечни роднини идвали при него с молба да вкара в пътя „нашия тъпанар”, който нещо се е запрял в петия клас, а вече сучи мустак. Затова по поръчение на старшия даскал по време на излетите с учениците сред природата момчетиите режели лескови пръчки, с които после знанието се набивало в главите на „тъпанарите”.
Докато преподаваше в Морското училище, беше измежду малцината преподаватели с научна степен – „академизмът” тогава никак не се котираше в тези среди. Но го налетя бедствие изневиделица. Бащата на съпругата му, отдавна покойник, бил служил някога в полицията, а той скривал този „позорен” факт! Как да го обяви, като изобщо не го е знаел, но бдителните другари му спретнаха едно уволнение по непригодност, добре че беше ВМЕИ-то, та пак се намери на работа, да си храни трите деца.
Докато селото било пълно с хора и ТКЗС-то произвеждало на високи обороти, и счетоводството било зарито от работа. Осчетоводявали се грамадни суми и пари имало за всичко, но... Една женица отишла при баща му да предложи да заменят коравите допотопни столове в канцелариите с тапицирани, че тези са се разсъхнали вече, нали има пари. Той пък написал докладна до главния счетоводител, който го повикал на разговор.
– Боньо, – почнал го още от вратата – какви меки столове си сънувал, искаш да ни викат подгъзници ли? Не си ли чувал какво говорят селяните, че докато те блъскат на полето, ние тука само търкаме столовете?
О, свещена простота! След толкова години икономии, сега на селото само името му е „село”, няма нито счетоводство, нито пари, нито обороти, че и хора вече няма.
Като се образовал, бате Митко станал и сътрудник на местния клон на дружеството по абра-кадабри "Г. Кирков". Обикаляли един ден по някакви забутани краища двама-трима светли умове, той омайвал публиката с красотата на бита на социалистическото село, а след него, гвоздей на програмата бил един даскал, той и ветеран от войната, разказвач на спомени и размисли. ТКЗС-арите го слушали зяпнали, докато започнал да разправя как при Драва посрещнали „на нож” немските танкове и те обърнали да бягат обратно. Тук вече селяните скочили и един го зачесал.
– Много я напрай, ва, какво шa им напрайте с ножовете? Можеш ли рани танк на нож?
– През аралъците, ва, хаптал! Ръгахми ги през аралъцитe!
Та ви казвам, скъпи читатели, много аралък е зейнал, много нещо и отвсякъде ни ръгат безпощадно, свои и чужди. На германците им е било лесно, защото зад гърба им е стояла Германия. А нас ни ръгат чрез търговския регистър, с информацията за фирмичките ни, със сканирани лични документи ни ръгат за кредити, които не сме теглили, разни оператори ни ръгат за кеф, хипермаркети ни мерят в аралъците с картелни договорки, партийки-еднодневки ни ръгат с обещания, които забравят скоропостижно, имотната мафия ни ръга орташки с продажни нотариуси, МВР-то ни ръга на воля, докато ни пази. А ние се перчим, че сме били бронирани „здраво в гърдите”, акана хаптали! Ама, нейсе.
Янчо БАКАЛОВ
Снимки архив на автора
Седяхме с бате Митко Бонев един срещу друг в паузите между часовете в Техническия университет и си говорехме „без цел и без посока”. Доста по-голям от мене, израсъл на село, в дома на помощник-счетоводителя на ТКЗС-то, той имаше оригинални наблюдения за бита на добруджанеца и ги споделяше атрактивно.
Служил е като матрос на НиС-поста на Емине, радист – класен специалист първи клас. Гордее се с това, има-няма вече половин век, и заслужено. Преди да го приемат в Университета, поработил една година в селското училище като нередовен учител. Близки и по-далечни роднини идвали при него с молба да вкара в пътя „нашия тъпанар”, който нещо се е запрял в петия клас, а вече сучи мустак. Затова по поръчение на старшия даскал по време на излетите с учениците сред природата момчетиите режели лескови пръчки, с които после знанието се набивало в главите на „тъпанарите”.
Докато преподаваше в Морското училище, беше измежду малцината преподаватели с научна степен – „академизмът” тогава никак не се котираше в тези среди. Но го налетя бедствие изневиделица. Бащата на съпругата му, отдавна покойник, бил служил някога в полицията, а той скривал този „позорен” факт! Как да го обяви, като изобщо не го е знаел, но бдителните другари му спретнаха едно уволнение по непригодност, добре че беше ВМЕИ-то, та пак се намери на работа, да си храни трите деца.
Докато селото било пълно с хора и ТКЗС-то произвеждало на високи обороти, и счетоводството било зарито от работа. Осчетоводявали се грамадни суми и пари имало за всичко, но... Една женица отишла при баща му да предложи да заменят коравите допотопни столове в канцелариите с тапицирани, че тези са се разсъхнали вече, нали има пари. Той пък написал докладна до главния счетоводител, който го повикал на разговор.
– Боньо, – почнал го още от вратата – какви меки столове си сънувал, искаш да ни викат подгъзници ли? Не си ли чувал какво говорят селяните, че докато те блъскат на полето, ние тука само търкаме столовете?
О, свещена простота! След толкова години икономии, сега на селото само името му е „село”, няма нито счетоводство, нито пари, нито обороти, че и хора вече няма.
Като се образовал, бате Митко станал и сътрудник на местния клон на дружеството по абра-кадабри "Г. Кирков". Обикаляли един ден по някакви забутани краища двама-трима светли умове, той омайвал публиката с красотата на бита на социалистическото село, а след него, гвоздей на програмата бил един даскал, той и ветеран от войната, разказвач на спомени и размисли. ТКЗС-арите го слушали зяпнали, докато започнал да разправя как при Драва посрещнали „на нож” немските танкове и те обърнали да бягат обратно. Тук вече селяните скочили и един го зачесал.
– Много я напрай, ва, какво шa им напрайте с ножовете? Можеш ли рани танк на нож?
– През аралъците, ва, хаптал! Ръгахми ги през аралъцитe!
Та ви казвам, скъпи читатели, много аралък е зейнал, много нещо и отвсякъде ни ръгат безпощадно, свои и чужди. На германците им е било лесно, защото зад гърба им е стояла Германия. А нас ни ръгат чрез търговския регистър, с информацията за фирмичките ни, със сканирани лични документи ни ръгат за кредити, които не сме теглили, разни оператори ни ръгат за кеф, хипермаркети ни мерят в аралъците с картелни договорки, партийки-еднодневки ни ръгат с обещания, които забравят скоропостижно, имотната мафия ни ръга орташки с продажни нотариуси, МВР-то ни ръга на воля, докато ни пази. А ние се перчим, че сме били бронирани „здраво в гърдите”, акана хаптали! Ама, нейсе.
Янчо БАКАЛОВ
Снимки архив на автора
Бате Митко разказва
Бате Митко в неакадемично занимание с колегите.
Бате Митко вярва и на колегите, но най-вече на очите си.