НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
ГАРОВИАДА
След стиховете на Яворов за винаги храбрия народ-мъченик, всички българи сме и малко арменци, а нашенските арменци са станали повече българи от нас. Гаро е един от тях, за него Наско Панайотов сигурно може да разказва с дни, ако не го прави, то е само защото няма толкова свободно време.
С интересни хора можеше да се срещне човек по разните му ситни редакцийки – едно време ги имаше в изобилие, защото бяха на мода така наречените „многотиражки”. Тази на военния флот се наричаше „Димитровска вахта”, а на БМФ-то - „Маяк”. В редакцията на „Маяк”, две преходни стаички в партерния етаж на сградата на Параходството, се запознавах със знаменитата Янка Капитанка. Тя още беше само „трети помощник”, но медийна звезда, и си имаше хватки как да се покаже. Като се разбра, че сме адаши – Янка и Янчо, тя ми се усмихна кокетно, а аз изтърсих баналното „много съм слушал за Вас”.
- И какво толкова сте слушали? – русата и главица се наклони над рамото, а хубавите кръстосани крака на съблазнителка затрепкаха.
Нещо ме подразни в тази й поза, и казах:
- Ами чувал съм, че като седнете на маса, една бутилка уиски и един картон цигари не Ви стигат!
- Вярно! – засия с още по-широка усмивка Янка Капитанка.
Гаро, фотографът на „Димитровска вахта”, движеше и финансовите дела на редакцийката. Като далновиден мъж, появи ли се в броя фундаментална статия на Командващия по някакъв стратегически важен проблем, над който я Васко, я Наско се потяха с дни, Гаро теглеше триста лева аванс от касата на щаба на флота, защото знаеше, че още преди да е отпечатан броят, адютантът ще цъфне за хонорара.
Любимото му и ласкаво обръщение беше „гълъб”. И ние така му викахме – гълъба.
- Накъде си се забързал, гълъбe? А-а-а, яваш-яваш, няма как да не стигнем!
Щракал е с апарата си на всички сборове, конференции, откривания, изпращания, чествания, при вдигане и сваляне, по повод и във връзка със – беше станал жив придатък на всички флотски протоколни събития.
Наложи се да го оперират за нещо, ама трябвало първо да отслабне малко. И като хвърли едно тридесет кила, останаха му към сто и десет, колкото бил казал докторът.
Чувството си на неприязън или пренебрежение към някого гарнираше със сочното „бонак” – „Остави го оня бонак!”.
Имаше си досаден и опасен недъг – да изпада в микросън по време на шофиране. Затова гвардейският му „Вартбург” си патеше редовно. Един ден тръгнал да снима нещо в Свързочния полк, на Галата. Но като минавал пред фронта на гаражите на пожарната, малко преди Карантината, за миг заспал и на правия път се нанизал с дясната врата на мантинелата. Пожарникарите се втурнали да го спасяват, но като видели, че излиза от колата жив и здрав, запревивали се от смях – ега ти и шофьора! Гаро и той се закискал заедно с тях. Както сам разказваше, единият от пожарникарите го подкачил:
- Ами ти защо се смееш бе, бонак?
- Защото съм жив бе, бонак!
И е бил прав, нашият Гълъб, защото вече ги няма нито редакцията, нито вестникът, и Гаро го няма вече, ама някои си го носим!
Янчо БАКАЛОВ
След стиховете на Яворов за винаги храбрия народ-мъченик, всички българи сме и малко арменци, а нашенските арменци са станали повече българи от нас. Гаро е един от тях, за него Наско Панайотов сигурно може да разказва с дни, ако не го прави, то е само защото няма толкова свободно време.
С интересни хора можеше да се срещне човек по разните му ситни редакцийки – едно време ги имаше в изобилие, защото бяха на мода така наречените „многотиражки”. Тази на военния флот се наричаше „Димитровска вахта”, а на БМФ-то - „Маяк”. В редакцията на „Маяк”, две преходни стаички в партерния етаж на сградата на Параходството, се запознавах със знаменитата Янка Капитанка. Тя още беше само „трети помощник”, но медийна звезда, и си имаше хватки как да се покаже. Като се разбра, че сме адаши – Янка и Янчо, тя ми се усмихна кокетно, а аз изтърсих баналното „много съм слушал за Вас”.
- И какво толкова сте слушали? – русата и главица се наклони над рамото, а хубавите кръстосани крака на съблазнителка затрепкаха.
Нещо ме подразни в тази й поза, и казах:
- Ами чувал съм, че като седнете на маса, една бутилка уиски и един картон цигари не Ви стигат!
- Вярно! – засия с още по-широка усмивка Янка Капитанка.
Гаро, фотографът на „Димитровска вахта”, движеше и финансовите дела на редакцийката. Като далновиден мъж, появи ли се в броя фундаментална статия на Командващия по някакъв стратегически важен проблем, над който я Васко, я Наско се потяха с дни, Гаро теглеше триста лева аванс от касата на щаба на флота, защото знаеше, че още преди да е отпечатан броят, адютантът ще цъфне за хонорара.
Любимото му и ласкаво обръщение беше „гълъб”. И ние така му викахме – гълъба.
- Накъде си се забързал, гълъбe? А-а-а, яваш-яваш, няма как да не стигнем!
Щракал е с апарата си на всички сборове, конференции, откривания, изпращания, чествания, при вдигане и сваляне, по повод и във връзка със – беше станал жив придатък на всички флотски протоколни събития.
Наложи се да го оперират за нещо, ама трябвало първо да отслабне малко. И като хвърли едно тридесет кила, останаха му към сто и десет, колкото бил казал докторът.
Чувството си на неприязън или пренебрежение към някого гарнираше със сочното „бонак” – „Остави го оня бонак!”.
Имаше си досаден и опасен недъг – да изпада в микросън по време на шофиране. Затова гвардейският му „Вартбург” си патеше редовно. Един ден тръгнал да снима нещо в Свързочния полк, на Галата. Но като минавал пред фронта на гаражите на пожарната, малко преди Карантината, за миг заспал и на правия път се нанизал с дясната врата на мантинелата. Пожарникарите се втурнали да го спасяват, но като видели, че излиза от колата жив и здрав, запревивали се от смях – ега ти и шофьора! Гаро и той се закискал заедно с тях. Както сам разказваше, единият от пожарникарите го подкачил:
- Ами ти защо се смееш бе, бонак?
- Защото съм жив бе, бонак!
И е бил прав, нашият Гълъб, защото вече ги няма нито редакцията, нито вестникът, и Гаро го няма вече, ама някои си го носим!
Янчо БАКАЛОВ
Последният редакционен екип на седмичния вестник на българските ВМС „Димитровска вахта”. Снимката е направена през септември 1988 г. Публикувана е в последния брой на вестника. Гаро Мазлумян е третият от дясно на ляво.