НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
ЗА ХРАБРОСТ
(по повод годишнината от епичните боеве при Драва)
И твойто име само кат мълвяха, умираха без страх
Ив. Вазов
Единият ми дядо, този с войнишкия кръст за храброст, който му окачил на гърдите майор Теодоси Даскалов след боевете при Лозенград, охотно ми разказваше за своите войни. Другия си дядо почти не помня, но той не давал у дома да се продума за война, тази касапница, макар че за проявена воинска доблест в боевете при Добрич е бил произведен в чин фелдфебел.
Баща ми говореше охотно за последната война, неговата. Като хлапак съм слушал прехласнат, без да разбирам почти нищо, как с други фронтоваци си припомняха случилото се – използваха тази дума, не „ветеран”, а „фронтовак”.
Говорил ми е как всеки ранен изпищявал „оле, майко!”, а от убитите не всеки успявал и да изплаче.
Слушал съм за снайперистите, които германците оставяли по дървета на пътя на настъпващия Осми пехотен приморски полк и как командирът на дружината забранил да ги чакат да се предават – който викнел от дървото, убивали го. Същият дружинен командир ги водел в пеши строй, когато над колоната им прелетяла двойка самолети със звезди на крилете. Той изстрелял сигнална ракета и заповядал да не се разпръскват. Самолетите пикирали още един път над тях, имитирайки атака, дружинният изстрелял втора ракета и всички войници започнали да махат приятелски – слава Богу, приятелският огън им се разминал.
Тъй като се стреляло здраво, цевта на неговата картечница „МГ-34” се загрявала неестествено бързо. Работата се оправила, когато се сдобили с трофеи от отстъпващите немци. Техните цеви си били точно в ред, а нашите, от „съюзническите” гешефти, са били за брак още при доставката.
Като заемали окопите на отстъпващия противник – напълвали се със „шпинги”, дрешни въшки, които германците носели със себе от Румънско насам. Скоро се научили да носят по две ризи под куртката, едната „чиста” върху тялото, а другата, мръсната, върху нея. Като се измърсяла ризата – копаели направо в окопа трапче, заравяли я в него за половин час, след това я изтърсвали от разпълзелите се въшки и я обличали като чиста.
От обръча около дивизията „Принц Ойген” излизали „СС”-овци с вдигнати ръце, които при вземането им в плен взривявали бомби-бухалки, скрити в ръкава – взели маса невинни животи, гадовете!
Щом нашите заели Ниш и баща ми с отделението си бил назначен да пази народната банка. Не били спали като хора от три-четири дни и караулните заспивали прави още със застъпването на поста, овесени по решетките на вратите. Началникът на караула седнал на един стол при входа на банката, разтворил някакъв вестник, с намерение като влезне дежурният офицер, да викне доклада с колкото сили има, а другите дано да се усетят какво става. Реагирал на проверката навреме, викнал и тръгнали с офицера по постовете, ама никой войник не можел да отлепи клепачи, толкова били скапани от умора. Поручикът, и той като тях небръснат и с кръвясали очи, напсувал грозно на майка и си излязъл.
Като се прибирали от банката, по пътя към района на ротата видели как югославски партизани са накамарили в каруци немски пленници и ги водят към гробищата да ги разстрелват. Опитали се да ги спрат, но онези насочили автоматите си към тях, а двама от пленниците се закръстили като православни. Оказали се руснаци, нашите успели да измолят поне тях и ротният им после се свързал с руската комендатура, да дойдат да си ги приберат. Дошли, прибрали си ги, откарали ги набързо на гробищата и без да се крият ги разстреляли – оказали се „власовци”.
За първи взвод, първа рота на първа дружина от
(по повод годишнината от епичните боеве при Драва)
И твойто име само кат мълвяха, умираха без страх
Ив. Вазов
Единият ми дядо, този с войнишкия кръст за храброст, който му окачил на гърдите майор Теодоси Даскалов след боевете при Лозенград, охотно ми разказваше за своите войни. Другия си дядо почти не помня, но той не давал у дома да се продума за война, тази касапница, макар че за проявена воинска доблест в боевете при Добрич е бил произведен в чин фелдфебел.
Баща ми говореше охотно за последната война, неговата. Като хлапак съм слушал прехласнат, без да разбирам почти нищо, как с други фронтоваци си припомняха случилото се – използваха тази дума, не „ветеран”, а „фронтовак”.
Говорил ми е как всеки ранен изпищявал „оле, майко!”, а от убитите не всеки успявал и да изплаче.
Слушал съм за снайперистите, които германците оставяли по дървета на пътя на настъпващия Осми пехотен приморски полк и как командирът на дружината забранил да ги чакат да се предават – който викнел от дървото, убивали го. Същият дружинен командир ги водел в пеши строй, когато над колоната им прелетяла двойка самолети със звезди на крилете. Той изстрелял сигнална ракета и заповядал да не се разпръскват. Самолетите пикирали още един път над тях, имитирайки атака, дружинният изстрелял втора ракета и всички войници започнали да махат приятелски – слава Богу, приятелският огън им се разминал.
Тъй като се стреляло здраво, цевта на неговата картечница „МГ-34” се загрявала неестествено бързо. Работата се оправила, когато се сдобили с трофеи от отстъпващите немци. Техните цеви си били точно в ред, а нашите, от „съюзническите” гешефти, са били за брак още при доставката.
Като заемали окопите на отстъпващия противник – напълвали се със „шпинги”, дрешни въшки, които германците носели със себе от Румънско насам. Скоро се научили да носят по две ризи под куртката, едната „чиста” върху тялото, а другата, мръсната, върху нея. Като се измърсяла ризата – копаели направо в окопа трапче, заравяли я в него за половин час, след това я изтърсвали от разпълзелите се въшки и я обличали като чиста.
От обръча около дивизията „Принц Ойген” излизали „СС”-овци с вдигнати ръце, които при вземането им в плен взривявали бомби-бухалки, скрити в ръкава – взели маса невинни животи, гадовете!
Щом нашите заели Ниш и баща ми с отделението си бил назначен да пази народната банка. Не били спали като хора от три-четири дни и караулните заспивали прави още със застъпването на поста, овесени по решетките на вратите. Началникът на караула седнал на един стол при входа на банката, разтворил някакъв вестник, с намерение като влезне дежурният офицер, да викне доклада с колкото сили има, а другите дано да се усетят какво става. Реагирал на проверката навреме, викнал и тръгнали с офицера по постовете, ама никой войник не можел да отлепи клепачи, толкова били скапани от умора. Поручикът, и той като тях небръснат и с кръвясали очи, напсувал грозно на майка и си излязъл.
Като се прибирали от банката, по пътя към района на ротата видели как югославски партизани са накамарили в каруци немски пленници и ги водят към гробищата да ги разстрелват. Опитали се да ги спрат, но онези насочили автоматите си към тях, а двама от пленниците се закръстили като православни. Оказали се руснаци, нашите успели да измолят поне тях и ротният им после се свързал с руската комендатура, да дойдат да си ги приберат. Дошли, прибрали си ги, откарали ги набързо на гробищата и без да се крият ги разстреляли – оказали се „власовци”.
За първи взвод, първа рота на първа дружина от
Картечница „МГ-34”, снимка интернет
Портал-паметникът на Осми Приморски полк във Варна
Вечният огън пред Портал-паметника на Осми Приморски полк
Вечният огън пред Портал-паметника на Осми Приморски полк
Тържествен марш на почетна рота от ВМС пред Портал-паметника на Осми Приморски полк
полка това продължило 78 дни, докато най-после се спрели на едно място и обозът ги настигнал. Нахранили ги до насита и им дали по една манерка вино (баща ми, като „отдельонен”, се обзавел с две). Дошъл да ги види същият дружинен командир и като видял хала на конете, които носели тежките картечни триноги и кутиите с патрони, ядосал се и казал, че ще разстреля някое говедо. Тъй като в българската войска „говедо” най-често се казвало на войника, баща ми припряно хукнал с манерките с вино към съветския обоз, който били забелязали на три-четири километра извън града и се върнал оттам с два охранени коня - така говедото било спасено.
Като се изкъпали, преоблекли се и се огледали наоколо - видели, че всеки втори „щабен” или „тиловак” е закичен с кръст за храброст. Но нямали техните пищни окопни бради и баш фронтоваците били решени да си ги пазят до демобилизацията.
Ротният командир ги построил за развод и някак мимоходом казал, че се сформира нова армия, която ще продължи войната в Унгарско, а другите се връщат у дома. Ако има доброволци - сега бил моментът да се запишат. Той лично смятал да предложи поименно всички от ротата, които до пет минути не са си обръснали брадите.
На втората секунда храбрият войскар вече мокрел със студена вода окопната четина и я изстъргвал от корен, кой с каквото има под ръка, без да щади кръвта си и дори живота си!
P.S.
Преразказах чутото от живи участници в походите и сраженията преди епопеята на Първа българска армия при Драва. Годишнината на епичните боеве вече дойде, воините на България, сътворили подвизи през последната „гореща” война, масово са преминали в „другий полк” и само единици са още сред нас. Да ги споменем всички заедно с добра дума, каквато заслужават!
А като попреминат тържествата - пак имам да разказвам за герои от „студената” война, които я доведоха до победен край.
Янчо БАКАЛОВ
Снимки Пресиян ПАНАЙОТОВ
Като се изкъпали, преоблекли се и се огледали наоколо - видели, че всеки втори „щабен” или „тиловак” е закичен с кръст за храброст. Но нямали техните пищни окопни бради и баш фронтоваците били решени да си ги пазят до демобилизацията.
Ротният командир ги построил за развод и някак мимоходом казал, че се сформира нова армия, която ще продължи войната в Унгарско, а другите се връщат у дома. Ако има доброволци - сега бил моментът да се запишат. Той лично смятал да предложи поименно всички от ротата, които до пет минути не са си обръснали брадите.
На втората секунда храбрият войскар вече мокрел със студена вода окопната четина и я изстъргвал от корен, кой с каквото има под ръка, без да щади кръвта си и дори живота си!
P.S.
Преразказах чутото от живи участници в походите и сраженията преди епопеята на Първа българска армия при Драва. Годишнината на епичните боеве вече дойде, воините на България, сътворили подвизи през последната „гореща” война, масово са преминали в „другий полк” и само единици са още сред нас. Да ги споменем всички заедно с добра дума, каквато заслужават!
А като попреминат тържествата - пак имам да разказвам за герои от „студената” война, които я доведоха до победен край.
Янчо БАКАЛОВ
Снимки Пресиян ПАНАЙОТОВ