НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
ПЪРВОАПРИЛСКИ ВОЕННОМОРСКИ ТРИПТИХ
„Изправи се гора от стомана, насочете се бойни дула!”
Майтап бе, Уили!
* * *
1. ИЗПЪЛНЯВАЙ „МОТИКА”!
Този наш колега е попрехвърлил годинките за взводен командир и служи „на изживяване”, докато навърши стажа си за пенсия. По звание е старши офицер, а според длъжността – по НАТО-вския стандарт най-много да е сержант. Образование – килийно от запаса, квалификация – землемер. Но се старае много, да оправдае компромиса, който големите началници са направили заради него.
Тази нощ е бил дежурен по поделение, крак не е подвил да обикаля по паркове и караули, за да излови всичкия несъзнателен елемент, който дреме на поста и ще проспи диверсантите, дошли да разузнаят военните ни тайни. Обикновено е усмихнат от ухо до ухо, но сега клюма на стола пред прозорчето на дежурната стая, през което раздава „режимни” пропуски и фишове с графика за прелитане на вражеския спътник.
Не може така, трябва да се направи нещо за човека – и с хлапашкия си акъл решавам да го ободря. Сядам на бюрото си и по вътрешния телефон набирам номера на дежурния по поделение. Ако е бодър и във форма, няма проблем да разбере откъде му звънят, но той не е и ми се представя „уставно”. С „командирски” глас започвам да разигравам военно театро.
– Аз съм „Я...”, (казвам позивната на оперативния дежурен по Флота), за тренировка, изпълнете „Мотика в лозе”, повтарям: за тренировка, изпълнете „Мотика в лозе”! Как ме разбрахте, отговаряйте по реда на повикването: ... ”К...”!
„Изправи се гора от стомана, насочете се бойни дула!”
Майтап бе, Уили!
* * *
1. ИЗПЪЛНЯВАЙ „МОТИКА”!
Този наш колега е попрехвърлил годинките за взводен командир и служи „на изживяване”, докато навърши стажа си за пенсия. По звание е старши офицер, а според длъжността – по НАТО-вския стандарт най-много да е сержант. Образование – килийно от запаса, квалификация – землемер. Но се старае много, да оправдае компромиса, който големите началници са направили заради него.
Тази нощ е бил дежурен по поделение, крак не е подвил да обикаля по паркове и караули, за да излови всичкия несъзнателен елемент, който дреме на поста и ще проспи диверсантите, дошли да разузнаят военните ни тайни. Обикновено е усмихнат от ухо до ухо, но сега клюма на стола пред прозорчето на дежурната стая, през което раздава „режимни” пропуски и фишове с графика за прелитане на вражеския спътник.
Не може така, трябва да се направи нещо за човека – и с хлапашкия си акъл решавам да го ободря. Сядам на бюрото си и по вътрешния телефон набирам номера на дежурния по поделение. Ако е бодър и във форма, няма проблем да разбере откъде му звънят, но той не е и ми се представя „уставно”. С „командирски” глас започвам да разигравам военно театро.
– Аз съм „Я...”, (казвам позивната на оперативния дежурен по Флота), за тренировка, изпълнете „Мотика в лозе”, повтарям: за тренировка, изпълнете „Мотика в лозе”! Как ме разбрахте, отговаряйте по реда на повикването: ... ”К...”!
Добре, че дежурният по поделение нямаше отношение по използването на оръжието! Иначе такава „мотика” можеше да удари на „лозето”, че можеше да светнем като втори Чернобил.
Описаният доктор „лекуваше” и офицерите, старшините и матросите, които обслужваха и този комплекс. Добре, че си бяха здрави момчетата!
Стражеви кораб „Смели” се отправя към учебния полигон. А дали бомбите ще гръмнат – божа работа!
„К...” е неговата позивна и той следва да отговори „Изпълнявам!”, но май нещо не е наред? Командирският глас, цялата композиция на тренировката за оповестяване по телефона звучат автентично, това е Оперативният, но „Мотика!?”.
Нашият дежурен набира храброст да се опъне.
- Докладва „К...”, в документите нямам такъв сигнал - „Мотика”!
- Кой си ти бе, момче? Искаш да докладвам, че отказваш да участваш в тренировката ли? Изпълнявай и гледай да не научи командирът ти, че не можеш си намери място!
- Слушам, изпълнявам „Мотика в лозе!”.
След минута-две минавам крадешком покрай прозорчето да видя резултата - не е ободрен, ами едва пърха.
Сгафих с горкия човек, чак ме хвана срам. Като не зная как да продължа театрото, подпитвам го лицемерно-доброжелателно:
- Какво става с тебе, неприятности ли, какво?
- А, не! Ама май някой се избъзика, пък аз не се усетих, карай, здраве да е!
Сетих се за него на християнския ден за Прошка и ако го знаех къде е, сигурно щях да му поискам, защото ме е срам.
* * *
2. ДОКТОРЛУК
Нашият доктор е цял подполковник и се пъчи с бяло морско яке, и лъскав „съветски” червен пагон. С побеляла глава, по-стар с няколко години от командира, крачи с лъсната от носене кожена чанта, в която държи пистолет „ТТ” в летен кобур. Пистолетът служи да му напомня, че е нещатен сътрудник на МВР-то. Ако намериш подход да го пуснеш по тази писта - ще ти извади и удостоверение от чантата, със снимка и печат, няма лабаво, ама никой не знае защо му е тази щуротия. Има и съкровена мечта - да стане полковник, макар че на младини е пропуснал да вземе поне медицинска специалност.
Този добродушен човек, на годините на баща ми, е мижав събеседник, защото повече слуша и най-много да възкликне „Аде, бе!” или „А-а, не ми се вярва”. Докторлукът му се ограничава май само да мери температура, да дава аспирин и да води във Военноморска болница заболелите от нещо по-сериозно матроси.
Това лято нашите са на полеви лагер над Старо Оряхово, а аз съм оставен да дежуря цял месец в пустеещия район на поделението. За мен това е щадящ режим, защото при наводнението в Провадия през май ни хвърлиха там без подходяща екипировка, аз се простудих жестоко и ме удари в бъбреците, пикая пясък като багер в кариера и не се виждам да нощувам на палатка. През два-три дена карам с товарната УАЗ-ка дребни пратки до лагера. Един ден изминах този маршрут и с доктора като пасажер.
Скуката се е натрупала - иде ми да завия, а докторът „не става”, ама от нямане друго под ръка, ще се пробвам.
Малко преди бензиностанцията на Старо Оряхово виждаме до една казионна съборетина край пътя да се припича на слънце брадясал образ по потник и сива фуражка на главата. Почвам го.
- Докторе бе, видя ли го този? Знаеш ли какво прави тука? Това е митничар, ако щещ вярвай! През Първата световна война румънците били стигнали чак тука. После ги върнали до фара на Екрене, ама през примирието нашите построили набързо онези съборетини с керемидения покрив и някой партизанин лапнал митничарската заплата. Като преместили границата - то не било национални катастрофи, че и преврати, и нямало кой да закара митницата там.
- Аде, бе!
- Какво „Аде, бе!”, не го ли видя, с униформената шапка, как си чеше шкембето!
- А-а, не ми се вярва... Ама какво да не ми се вярва, то при нас всичко може. Ето, аз, за да мога да стана полковник, трябва да се преместя да служа в Разград, във военно-лекарската комисия... Кажи ми, може ли такова нещо, къде е границата, къде е този и колко години са минали вече, ама българска работа!
Боже мили, наистина ли се хвана? Трескаво търся нов повод за раздувки, докато желязото е горещо - няма и няма!
Завиваме надясно към Чифлика и аз пак правя отчаян скок в нищото.
- Докторе бе, видя ли онези патки, дето лежаха направо на асфалта? Не зная дали си чувал за патките-живородки. Водоплаващите в тази жега търсят къде да се цопнат във водата, а тези предпочитат асфалт или някоя черна пръст, дето привлича слънцето и лягат да се топлят. Вместо да снасят яйца, мътят ги направо у себе си и после ги раждат едно по едно.
Докторът за малко да каже пак „Аде, бе!”, ама си замълча, изглежда се засрами, дето е с медицинско образование, а аз му отварям очите за живородките.
Същата есен замина да става полковник.
* * *
3. ПЛИ!
На борда на стражевия кораб (СКР) „Смели” се е качил снимачен екип от Военната кинематография, ще правят репортаж на флотска тематика. Води ги Божо Славов, един приветлив наш колега, който отиде в София да прави творческа кариера.
Тече лятното учение на Флота и на „Смели” ще заснемат стрелбата по вражеска подводница с „РБУ 1200” (РБУ - реактивна бомбометна установка - бел. ред.) . Командир на кораба е капитан-лейтенант Дулевски, със страховито сключени черни вежди и с още по-страховит мустак, цяла къделя. В добавка - има и глас като на Боримечката, та се очаква да излязат чудо-кадри.
Реактивните бомби са заредени в тръбите на РБУ-то, уставновката е насочена под съответния ъгъл - Дулевски се извисява внушително на ГКП, вдига ръка и в точния момент замахва да разсече врага.
- Пли!
Ама ядец, „контакт” има, обаче бомбите не щат да хвръкнат.
Контраадмирал Станчев, заместник-командващият по тила, се зае лично да разследва защо и как. И се оказа, че „изделията” били с изтекъл срок на годност и следователно - ненадеждни, това е.
Аз обаче гледах и филма, там бомбите си хвърчаха като едното нищо!
Добре, че нямаше война!
Янчо БАКАЛОВ
Нашият дежурен набира храброст да се опъне.
- Докладва „К...”, в документите нямам такъв сигнал - „Мотика”!
- Кой си ти бе, момче? Искаш да докладвам, че отказваш да участваш в тренировката ли? Изпълнявай и гледай да не научи командирът ти, че не можеш си намери място!
- Слушам, изпълнявам „Мотика в лозе!”.
След минута-две минавам крадешком покрай прозорчето да видя резултата - не е ободрен, ами едва пърха.
Сгафих с горкия човек, чак ме хвана срам. Като не зная как да продължа театрото, подпитвам го лицемерно-доброжелателно:
- Какво става с тебе, неприятности ли, какво?
- А, не! Ама май някой се избъзика, пък аз не се усетих, карай, здраве да е!
Сетих се за него на християнския ден за Прошка и ако го знаех къде е, сигурно щях да му поискам, защото ме е срам.
* * *
2. ДОКТОРЛУК
Нашият доктор е цял подполковник и се пъчи с бяло морско яке, и лъскав „съветски” червен пагон. С побеляла глава, по-стар с няколко години от командира, крачи с лъсната от носене кожена чанта, в която държи пистолет „ТТ” в летен кобур. Пистолетът служи да му напомня, че е нещатен сътрудник на МВР-то. Ако намериш подход да го пуснеш по тази писта - ще ти извади и удостоверение от чантата, със снимка и печат, няма лабаво, ама никой не знае защо му е тази щуротия. Има и съкровена мечта - да стане полковник, макар че на младини е пропуснал да вземе поне медицинска специалност.
Този добродушен човек, на годините на баща ми, е мижав събеседник, защото повече слуша и най-много да възкликне „Аде, бе!” или „А-а, не ми се вярва”. Докторлукът му се ограничава май само да мери температура, да дава аспирин и да води във Военноморска болница заболелите от нещо по-сериозно матроси.
Това лято нашите са на полеви лагер над Старо Оряхово, а аз съм оставен да дежуря цял месец в пустеещия район на поделението. За мен това е щадящ режим, защото при наводнението в Провадия през май ни хвърлиха там без подходяща екипировка, аз се простудих жестоко и ме удари в бъбреците, пикая пясък като багер в кариера и не се виждам да нощувам на палатка. През два-три дена карам с товарната УАЗ-ка дребни пратки до лагера. Един ден изминах този маршрут и с доктора като пасажер.
Скуката се е натрупала - иде ми да завия, а докторът „не става”, ама от нямане друго под ръка, ще се пробвам.
Малко преди бензиностанцията на Старо Оряхово виждаме до една казионна съборетина край пътя да се припича на слънце брадясал образ по потник и сива фуражка на главата. Почвам го.
- Докторе бе, видя ли го този? Знаеш ли какво прави тука? Това е митничар, ако щещ вярвай! През Първата световна война румънците били стигнали чак тука. После ги върнали до фара на Екрене, ама през примирието нашите построили набързо онези съборетини с керемидения покрив и някой партизанин лапнал митничарската заплата. Като преместили границата - то не било национални катастрофи, че и преврати, и нямало кой да закара митницата там.
- Аде, бе!
- Какво „Аде, бе!”, не го ли видя, с униформената шапка, как си чеше шкембето!
- А-а, не ми се вярва... Ама какво да не ми се вярва, то при нас всичко може. Ето, аз, за да мога да стана полковник, трябва да се преместя да служа в Разград, във военно-лекарската комисия... Кажи ми, може ли такова нещо, къде е границата, къде е този и колко години са минали вече, ама българска работа!
Боже мили, наистина ли се хвана? Трескаво търся нов повод за раздувки, докато желязото е горещо - няма и няма!
Завиваме надясно към Чифлика и аз пак правя отчаян скок в нищото.
- Докторе бе, видя ли онези патки, дето лежаха направо на асфалта? Не зная дали си чувал за патките-живородки. Водоплаващите в тази жега търсят къде да се цопнат във водата, а тези предпочитат асфалт или някоя черна пръст, дето привлича слънцето и лягат да се топлят. Вместо да снасят яйца, мътят ги направо у себе си и после ги раждат едно по едно.
Докторът за малко да каже пак „Аде, бе!”, ама си замълча, изглежда се засрами, дето е с медицинско образование, а аз му отварям очите за живородките.
Същата есен замина да става полковник.
* * *
3. ПЛИ!
На борда на стражевия кораб (СКР) „Смели” се е качил снимачен екип от Военната кинематография, ще правят репортаж на флотска тематика. Води ги Божо Славов, един приветлив наш колега, който отиде в София да прави творческа кариера.
Тече лятното учение на Флота и на „Смели” ще заснемат стрелбата по вражеска подводница с „РБУ 1200” (РБУ - реактивна бомбометна установка - бел. ред.) . Командир на кораба е капитан-лейтенант Дулевски, със страховито сключени черни вежди и с още по-страховит мустак, цяла къделя. В добавка - има и глас като на Боримечката, та се очаква да излязат чудо-кадри.
Реактивните бомби са заредени в тръбите на РБУ-то, уставновката е насочена под съответния ъгъл - Дулевски се извисява внушително на ГКП, вдига ръка и в точния момент замахва да разсече врага.
- Пли!
Ама ядец, „контакт” има, обаче бомбите не щат да хвръкнат.
Контраадмирал Станчев, заместник-командващият по тила, се зае лично да разследва защо и как. И се оказа, че „изделията” били с изтекъл срок на годност и следователно - ненадеждни, това е.
Аз обаче гледах и филма, там бомбите си хвърчаха като едното нищо!
Добре, че нямаше война!
Янчо БАКАЛОВ