К.д.п. Георги Й. Генов:
КОГАТО СЕ КАЧА НА КОРАБА, ДРУГ СТАВАМ! По повод 20 години от кончината му
Тези думи са на к.д.п. Георги Йорданов Генов (1920-1991 г.). Не са произнесени пред голяма аудитория, в тържествена обстановка. Изрекъл ги е пред съпругата си Дора през 1982 г., преди окончателно да се сбогува с Параходство „Български морски флот”. Прозвучали са като изповед след дълги години, прекарани на капитанския мостик. Мисля обаче, че ги е носил в сърцето си още от Морското училище - като дълбоко осъзнато чувство за отговорност. Защото този варненец от предвоенното поколение се е оформил като професионалист под зоркото око на хора, за които морето е призвание, а службата е въпрос на чест и дълг. За него морето е съдбоносно даже и в личен план. Запознава се с бъдещата си съпруга ВЪВ водата, плувайки далече навътре в морето пред Варненския плаж. Впечатлило го е безстрашието на плувкинята - ученичка от Търговската гимназия, както се оказало. Дъх на море има в семейния им дом и днес, 20 години след кончината му. Донася го гледката към залива от терасата с мозайка, в която са изобразени котва, компас и кормило (щурвал). Донася го чайката (през годините - винаги „Гого”!), която долита от съседския покрив, за да клъвне подадената хапка (защото „чайките са душите на изчезналите моряци”, както казвал капитанът.) Донася го по-малкият син Росен, когато се завръща от плаване. Носят го в спомените си съпругата и по-големият син Йордан, чийто син повтаря имената на дядо си...