НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
100 години от Балканската война:
ПРОБЛЯСЪКЪТ, КОЙТО СА ВИДЕЛИ ОТ
„ХАМИДИЕ”...
Необходимо предисловие:
Вчера публикувахме част от личния дневник на ученик-офицера Шакир Тунгапа. През есента на 1912 г. – началото на Балканската война, той е носил бойна вахта на кръстосвача “Хамидие” и е вписвал събитията в дневника си. Както беше отбелязано в “Морски вестник”, този документ е особено важен за нас, защото ни дава възможност да погледнем торпедирането на кръстосвача “Хамидие” и през очите на турските морски офицери, намиращи се на неговия борд. От друга страна, документът ни навежда и на конкретни разсъждения, които накараха преди 25 години к.д.п. Димитър Павлов (мир на праха му!) да напише тази статия. По различни съображения, които не бяха дискутирани с редакционната колегия, на която бях член, тогавашният главен редактор на сп. „Морски свят” Владимир Чешмеджиев отложи публикуването й. Сега „Морски вестник прави това”.
Атанас ПАНАЙОТОВ,
главен редактор на „Морски вестник”
От началото на октомври до 8 ноември 1912 г. българските води са блокирани от силния турски боен флот. Дързостта на турското командване, основана на превъзходството, достига дотам, че на 15 октомври е изпратен ултиматум да бъдат предадени всички български кораби от Варненското пристанище...
На 7 ноември “Хамидие” получава заповед да поеме патрулната вахта край нашите брегове от кръстосвача “Меджидие”, който е привършил горивото си и трябвало да се оттегли. Късно вечерта, както е отбелязано в дневника на Тунгапа, “Хамидие” бил на “около 15 мили от Варна и на 14 мили от нос Калягри (Калиакра).” Тези дистанции са прилично точни, защото са измерени от “Хамидие” с артилерийските далекомери.
С други думи, кръстосвачът се е намирал на около 11 мили на юг от Тузлата. Той се е движел в североизточна посока с намалена скорост – около 4 мили в час, защото в този район след полунощ е трябвало да се срещне с миноносците-разрушители “Яр Хисар” и “Берк Евшан”. Между двете страни има уговорена парола: “който пръв забележи кораб, да изстреля бяла ракета, а в отговор другият да сигнализира с червена”...
Тази уговорка за сигнализация е особено важна, защото разкрива един нов момент и в известен смисъл подсказва за пропуснат голям шанс от наша страна. След краткия спор на борда на “Хамидие” (за който ще стане дума след малко) от него наистина е изстреляна бяла ракета. До този момент там не е съществувало никакво подозрение за близостта на български миноносци, а следователно и никаква тревога. Противникът все още е смятал, че това са неговите разрушители “Яр Хисар” и “Берк Евшан”. На българските миноносци обаче, тази ракета е възприета като сигнал за тревога на борда на кръстосвача и това е станало причина за известна прибързаност на торпедната атака. В случая място за укор няма. За информация на читателя ще отбележа, че всяка атака на малък срещу голям кораб крие огромен риск за малкия; във всички случаи за успех може да се разчита на изненадата, на солидно бойно или визуално прикритие.
Самият Тунгапа не е пряк очевидец на торпедната атака на българските миноносци. Както сам пише, на 7 ноември той е бил на стража от “8 до 12 часа (полунощ)”, след което се оттеглил да почива.
ПРОБЛЯСЪКЪТ, КОЙТО СА ВИДЕЛИ ОТ
„ХАМИДИЕ”...
Необходимо предисловие:
Вчера публикувахме част от личния дневник на ученик-офицера Шакир Тунгапа. През есента на 1912 г. – началото на Балканската война, той е носил бойна вахта на кръстосвача “Хамидие” и е вписвал събитията в дневника си. Както беше отбелязано в “Морски вестник”, този документ е особено важен за нас, защото ни дава възможност да погледнем торпедирането на кръстосвача “Хамидие” и през очите на турските морски офицери, намиращи се на неговия борд. От друга страна, документът ни навежда и на конкретни разсъждения, които накараха преди 25 години к.д.п. Димитър Павлов (мир на праха му!) да напише тази статия. По различни съображения, които не бяха дискутирани с редакционната колегия, на която бях член, тогавашният главен редактор на сп. „Морски свят” Владимир Чешмеджиев отложи публикуването й. Сега „Морски вестник прави това”.
Атанас ПАНАЙОТОВ,
главен редактор на „Морски вестник”
От началото на октомври до 8 ноември 1912 г. българските води са блокирани от силния турски боен флот. Дързостта на турското командване, основана на превъзходството, достига дотам, че на 15 октомври е изпратен ултиматум да бъдат предадени всички български кораби от Варненското пристанище...
На 7 ноември “Хамидие” получава заповед да поеме патрулната вахта край нашите брегове от кръстосвача “Меджидие”, който е привършил горивото си и трябвало да се оттегли. Късно вечерта, както е отбелязано в дневника на Тунгапа, “Хамидие” бил на “около 15 мили от Варна и на 14 мили от нос Калягри (Калиакра).” Тези дистанции са прилично точни, защото са измерени от “Хамидие” с артилерийските далекомери.
С други думи, кръстосвачът се е намирал на около 11 мили на юг от Тузлата. Той се е движел в североизточна посока с намалена скорост – около 4 мили в час, защото в този район след полунощ е трябвало да се срещне с миноносците-разрушители “Яр Хисар” и “Берк Евшан”. Между двете страни има уговорена парола: “който пръв забележи кораб, да изстреля бяла ракета, а в отговор другият да сигнализира с червена”...
Тази уговорка за сигнализация е особено важна, защото разкрива един нов момент и в известен смисъл подсказва за пропуснат голям шанс от наша страна. След краткия спор на борда на “Хамидие” (за който ще стане дума след малко) от него наистина е изстреляна бяла ракета. До този момент там не е съществувало никакво подозрение за близостта на български миноносци, а следователно и никаква тревога. Противникът все още е смятал, че това са неговите разрушители “Яр Хисар” и “Берк Евшан”. На българските миноносци обаче, тази ракета е възприета като сигнал за тревога на борда на кръстосвача и това е станало причина за известна прибързаност на торпедната атака. В случая място за укор няма. За информация на читателя ще отбележа, че всяка атака на малък срещу голям кораб крие огромен риск за малкия; във всички случаи за успех може да се разчита на изненадата, на солидно бойно или визуално прикритие.
Самият Тунгапа не е пряк очевидец на торпедната атака на българските миноносци. Както сам пише, на 7 ноември той е бил на стража от “8 до 12 часа (полунощ)”, след което се оттеглил да почива.
Популярна пощенска картичка, разпространявана у нас след Балканската война (1912 - 1913 г.) с образа на началника на отряда торпедоносци капитан ІІ ранг (по-късно капитан І ранг) Димитър Добрев и с фотографията на „Дръзки”.
Още една популярна пощенска картичка, разпространявана у нас след Балканската война (1912 - 1913 г.), която отразява първото отрядно плаване на торпедоносците под флага на капитан ІІ ранг Димитър Добрев.
Най-популярната карикатура, разпространявана чрез българските вестници по време на Балканската война (1912 - 1913 г.), в чест на победоносния торпеден изстрел на „Дръзки” под командването на мичман І ранг Георги Купов.
Събитията около атаката му били разказани от неговите колеги-офицери Нури ефенди и Румтю ефенди, които са очевидци. Както обикновено става при такива преразкази, най-чести са разминаванията за точното време. Според нашата история решаващото торпедо от миноносеца “Дръзки” било изстреляно в 0 часа и 50 минути на 8 ноември. Според Тунгапа и неговите информатори, взривът се е случил значително по-рано, тези моменти са споменати подробно в дневника и не е нужно да се спираме на тях. Но ако се съди по факта, че в момента на торпедния взрив Тунгапа бил вече заспал, приетото у нас време (0.50 ч. на 8 ноември) е най-вероятното.
Българските миноносци “Смели”, “Летящи”, “Строги” и “Дръзки” приближават “Хамидие” в килватерна колона - един след друг. Дежурните офицери на кръстосвача, поради лунната нощ и тихото море, ги забелязват на прилично разстояние и дори, отново според Тунгапа, в началото ги възприемат като корпус на един кораб; съвсем спокойно те го приемат за свой. Те са уверени в своята мощ и изключват всякаква дързост от българска страна. От този момент започва забавното, което благодарение на дневника на Шакир Тунгапа, е съвсем ново за нас:
Миноносците се приближават стремително. На един от тях блесва червеникава светлина. Според разказа на Нури ефенди на борда на “Хамидие”, тя събужда колебливото предположение, че се касае за уговорения ракетен сигнал-парола с техните два разрушителя... Според Румтю ефенди: “блесна къса жълтеникава или червеникава светлина”. До този момент още никой не се тревожи и между дежурния офицер Хасан ефенди и адютанта на навигационния офицер, започва кратък спор. Единият твърди, че светлината била бяла (каквато са очаквали!), а другият – че била червена и предлага да се отговори с бяла ракета... Ядосан от този спор, Румтю ефенди категорично отсича, че ракетата се е появила и изчезнала в една точка; щом първи те са забелязали сигнала, трябва незабавно да отговорят със знак за опознаване. И Хасан ефенди изстрелва с ракетния револвер бяла ракета.
След пасажа-разказ на Нури ефенди, преводачът на дневника е отбелязъл в скоби: “От борда на “Хамидие” навярно са видели въртящия се със заклинено кормило български миноносец “Смели”.
Това е исторически факт. По време на атаката кормилото на този миноносец се заклинило на известнен ъгъл и той започнал да се движи по дъга. Но тази бележка е добавена непосредствено до разказа за видяния кратък проблясък. Може би преводачът допуска, че от “Хамидие” са видяли червената бордова светлина на “Смели” или някаква друга негова светлина. Това е абсурдно, защото в бойна обстановка не се разрешава никаква светлина. В момента на изненадващата атака, на която най-много са разчитали българите, би било лудост да имат запалени светлини...
Блясъкът, който се е появил и изчезнал в една точка, може да бъде само от барутния патрон на торпедната тръба, с който било изстреляно първото торпедо на първия атакуващ миноносец. Само така може да се обясни и спора на борда на кръстосвача “Хамидие” за характера на светлината: червеникава, жълтеникава, отново червена, а накрая – дори бяла. Всеки който е набюдавал блясък от огнестрелно оръжие нощем, знае, че той трудно се определя по цвят.
Този спор е и забавен, защото едно тренирано офицерско око трябва да може бързо да отличава ракетната светлина от блясъка на изстрела. По всичко личи, че турските офицери за първи път са наблюдавали нощен торпеден изстрел. Тяхното предубеждение за безсилието на българския боен флот се добавя към възприемането на едно толкова съдбоносно събитие, каквато е всяка торпедна атака...
Димитър ПАВЛОВ
Капитан далечно плаване
Българските миноносци “Смели”, “Летящи”, “Строги” и “Дръзки” приближават “Хамидие” в килватерна колона - един след друг. Дежурните офицери на кръстосвача, поради лунната нощ и тихото море, ги забелязват на прилично разстояние и дори, отново според Тунгапа, в началото ги възприемат като корпус на един кораб; съвсем спокойно те го приемат за свой. Те са уверени в своята мощ и изключват всякаква дързост от българска страна. От този момент започва забавното, което благодарение на дневника на Шакир Тунгапа, е съвсем ново за нас:
Миноносците се приближават стремително. На един от тях блесва червеникава светлина. Според разказа на Нури ефенди на борда на “Хамидие”, тя събужда колебливото предположение, че се касае за уговорения ракетен сигнал-парола с техните два разрушителя... Според Румтю ефенди: “блесна къса жълтеникава или червеникава светлина”. До този момент още никой не се тревожи и между дежурния офицер Хасан ефенди и адютанта на навигационния офицер, започва кратък спор. Единият твърди, че светлината била бяла (каквато са очаквали!), а другият – че била червена и предлага да се отговори с бяла ракета... Ядосан от този спор, Румтю ефенди категорично отсича, че ракетата се е появила и изчезнала в една точка; щом първи те са забелязали сигнала, трябва незабавно да отговорят със знак за опознаване. И Хасан ефенди изстрелва с ракетния револвер бяла ракета.
След пасажа-разказ на Нури ефенди, преводачът на дневника е отбелязъл в скоби: “От борда на “Хамидие” навярно са видели въртящия се със заклинено кормило български миноносец “Смели”.
Това е исторически факт. По време на атаката кормилото на този миноносец се заклинило на известнен ъгъл и той започнал да се движи по дъга. Но тази бележка е добавена непосредствено до разказа за видяния кратък проблясък. Може би преводачът допуска, че от “Хамидие” са видяли червената бордова светлина на “Смели” или някаква друга негова светлина. Това е абсурдно, защото в бойна обстановка не се разрешава никаква светлина. В момента на изненадващата атака, на която най-много са разчитали българите, би било лудост да имат запалени светлини...
Блясъкът, който се е появил и изчезнал в една точка, може да бъде само от барутния патрон на торпедната тръба, с който било изстреляно първото торпедо на първия атакуващ миноносец. Само така може да се обясни и спора на борда на кръстосвача “Хамидие” за характера на светлината: червеникава, жълтеникава, отново червена, а накрая – дори бяла. Всеки който е набюдавал блясък от огнестрелно оръжие нощем, знае, че той трудно се определя по цвят.
Този спор е и забавен, защото едно тренирано офицерско око трябва да може бързо да отличава ракетната светлина от блясъка на изстрела. По всичко личи, че турските офицери за първи път са наблюдавали нощен торпеден изстрел. Тяхното предубеждение за безсилието на българския боен флот се добавя към възприемането на едно толкова съдбоносно събитие, каквато е всяка торпедна атака...
Димитър ПАВЛОВ
Капитан далечно плаване