НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
ЕВОЛЮЦИЯ НА ИНСТИТУТИТЕ ЗА КОЛЕКТИВНО
ДЕЙСТВИЕ
Елинор Остром и Странджа
Първата жена нобелов лауреат по икономика Елинор Остром е родена на 7 август 1933, Лос Анджелис. По образование е политолог и икономист. През 2009 г. е удостоена с Нобелова награда за своите изследвания на икономическата организация, по-конкретно на „общата собственост".
Тя е професор в Университета в Индиана и Аризонския държавен университет (1974), бакалавър по изкуствата (1954), магистър по изкуствата (1962) и доктор по философия (1965) в Калифорнийския университет, Лос Анжелис.
Президент е на Обществото на избора (1982-1984), лауреат е на наградата Франк Сейдман (1997) и почетен член на Националната академия на науките на САЩ (2001).
За първи път чух за Елинор Остром през един софийски следобед от моя белградски приятел проф. Синиша Зарич. Поводът бе Странджа, планината, която заема огромно пространство в Източна Тракия. Беше ме помолил за екземпляр от книгата „Горските кооперации в Странджа“. Издателството ми „Геопан“, подпомогна и отпечата тази монография преди повече от десет години (2001), но тя остана незабелязана. Когато му връчих изданието, Синиша ми съобщи, че към него е проявила интерес Елинор Остром. За американската учена Странджа и по-точно организацията на горските кооперации в нея, била интересен пример за успешна икономика на локална общност. Наистина, тук бе постигнат (през миналия век) забележителен напредък в оползотворяването на горските ресурси на планината.
Започнах да търся достъпното за Елинор Остром. Разбрах, че ако я накарате да разкаже сама за себе си, ще чуете нещо подобно: „Родена съм в Лос Анджелис, детството ми мисля бе не много по-различно от това на всички останали. Като пораснах реших, че трябва да отида в колеж и само три години след това, освен основните, вече бях
ДЕЙСТВИЕ
Елинор Остром и Странджа
Първата жена нобелов лауреат по икономика Елинор Остром е родена на 7 август 1933, Лос Анджелис. По образование е политолог и икономист. През 2009 г. е удостоена с Нобелова награда за своите изследвания на икономическата организация, по-конкретно на „общата собственост".
Тя е професор в Университета в Индиана и Аризонския държавен университет (1974), бакалавър по изкуствата (1954), магистър по изкуствата (1962) и доктор по философия (1965) в Калифорнийския университет, Лос Анжелис.
Президент е на Обществото на избора (1982-1984), лауреат е на наградата Франк Сейдман (1997) и почетен член на Националната академия на науките на САЩ (2001).
За първи път чух за Елинор Остром през един софийски следобед от моя белградски приятел проф. Синиша Зарич. Поводът бе Странджа, планината, която заема огромно пространство в Източна Тракия. Беше ме помолил за екземпляр от книгата „Горските кооперации в Странджа“. Издателството ми „Геопан“, подпомогна и отпечата тази монография преди повече от десет години (2001), но тя остана незабелязана. Когато му връчих изданието, Синиша ми съобщи, че към него е проявила интерес Елинор Остром. За американската учена Странджа и по-точно организацията на горските кооперации в нея, била интересен пример за успешна икономика на локална общност. Наистина, тук бе постигнат (през миналия век) забележителен напредък в оползотворяването на горските ресурси на планината.
Започнах да търся достъпното за Елинор Остром. Разбрах, че ако я накарате да разкаже сама за себе си, ще чуете нещо подобно: „Родена съм в Лос Анджелис, детството ми мисля бе не много по-различно от това на всички останали. Като пораснах реших, че трябва да отида в колеж и само три години след това, освен основните, вече бях
Корица на изданието „Горските кооперации в Странджа“ (2001)
Портрет на Елинор Остром
започнала да посещавам и допълнителни курсове“. Моите първоначални обсъждания на икономически проблеми в Калифорнийския университет не бяха посрещнати много радушно. Едва след като защитих дисертацията си през 1965 г. се зарових по-дълбоко в темата за „трагедията на общностите". Тези откровения събуждаха любопитство и желание за по-дълбоко навлизане в личността на американската изследователка.
Нека ви обрисувам чрез няколко примера тази „трагедия”, за да я схванете по-пълноценно - пише Остром : „Ако едно селище има общо пасище, на което всеки може да си пасе овцете, земята ще се „амортизира” и ще стане по-малко използваема за всеки един. При наличието на подобни трудности в риболова, използването на горите и водоизточниците, хората се захващат сами да решават проблемите си. Това става дори без помощта на държавните институции. Ако, да речем, започне да се изгражда нова напоителна система в някакъв отдалечен район, предназначена за експлоатация от различни местни общности, ще трябва да се установи дали тези групи от хора имат традиции в сътрудничеството при използването на оскъдните налични ресурси. На подобни аргументи може да се залага много повече, отколкото на въведените ограничения чрез разпоредби и постановления".
Дългият ми престой сред наследниците на някогашните „горяни“ на Странджа, ме бе убедил предварително в нейната правота. Според Ел. Стром, не властите, а местните хора са най-силните агенти в тази пиеса. „Не искам да омаловажа - казва тя - дейността на властите. Но това, което ние пренебрегваме, е, че местните хора могат да вършат нещата, само им трябва възможност и малко доверие в способностите и те много бързо се превръщат в стабилен двигател”.
Най-ефективният подход за обрисуване на „общинниците“ е това, което изследователката нарича „полицентрична система”. Главна добродетел и качество на тази структура е, че тя помага за растежа на доверието и взаимността сред хората. Нейният метод налага контрола на локално ниво като главен похват, който подрежда социо-културната система и я превръща в елегантно функционираща машина, осигурила в миналото славата на вътрешна Странджа на привлекателната област и жизнен район на планината.
Серията от размисли на Елинор Остром касае въпроса как общите ресурси могат да се управляват успешно, без да станат жертва на „трагедията на общините”. Общите ресурси се характеризират с термина „subtractability“ и биват използвани съвместно от тъй наречените „приватизатори“ (appropriators). Проблемите в този тип управление възникват, когато рационалният индивид прецени, че би могъл да има достъп до някакъв ресурс (дори да не отговаря напълно или никак за неговото добиване или възпроизвеждане). Практиката показва два маниера при овладяването на този казус: централизиране на правителствения контрол и приватизация. В първия от тях аз самия натрупах голям личен опит и се убедих в неговата частична (а понякога и пълна) неефективност. Вторият в нашия случай даде простор на варварска експлоатация на природния ресурс на Странджа. Принадената стойност напускаше и напуска планината и не служи на развитие на нейната общност, и възобновяване на потенциала за развитие.
Спирайки се върху управлението на общините, Елинор Остром взема за пример малки човешки групи, обединили своите ресурси. Говорим за поселения от 50 до 15 000 човека (каквито са и нашите), устремени към общо благо. Авторката разглежда няколко примера от Швеция и Испания. В хода на изследването им тя очертава някои принципи и закономерности, проявяващи се при този начин на организиране:
Първият принцип е идентификация на потребителите на ресурсният басейн, както и добиване на представа за неговите физически граници;
Вторият изисква наличието на съгласуваност между разпределението на благата и реалните местни условия;
Третият - че общите каузи позволяват участието в тях на всички засегнати лица (що се отнася до уреждането на разногласия по въпроса);
Четвъртият - че „регулировчиците“ в този ред се грижат преди всичко за спазването на колективните решения;
Петият - че санкциите трябва да бъдат добре подбрани, за да отговарят на размера и контекста на нарушението;
Шестият - че е необходимо да се оформят механизми на реакция при различните възможни типове конфликти и да се определят посредници между заинтересованите страни.
Авторката обсъжда и някои случаи, които не несъвпадат с предложения от нея модел - има примери от ситуации, протекли в Турция, Калифорния, Шри Ланка и Нова Скотия.
Нейните професионални търсения ни отвеждат към проблема за използването на ресурсите не на базата на частната или на държавната собственост, a под егидата на т. нар. Общности. Една все по-актуална и належаща тема, която предлага алтернативни модели на собственост. А целта е универсална - подобряване на съществуващите до сега режими на управление за различни части от големия ни свят. Една от тях е „Планината между морета“ - Странджа (изразът е на Ал. Фол).
Дълбоко съм убеден, че днес това е най-добрата философия за развитието на Странджа, такава каквато искаме да я имаме. Недостатъчно осмисления самороден опит на общностите от хора в нашата планина бе привлякъл вниманието на Нобелов лауреат по икономика!
Но не и нашето - все още ...
д-р Стефан ПЕЙКОВ,
ЕКОПАН
Нека ви обрисувам чрез няколко примера тази „трагедия”, за да я схванете по-пълноценно - пише Остром : „Ако едно селище има общо пасище, на което всеки може да си пасе овцете, земята ще се „амортизира” и ще стане по-малко използваема за всеки един. При наличието на подобни трудности в риболова, използването на горите и водоизточниците, хората се захващат сами да решават проблемите си. Това става дори без помощта на държавните институции. Ако, да речем, започне да се изгражда нова напоителна система в някакъв отдалечен район, предназначена за експлоатация от различни местни общности, ще трябва да се установи дали тези групи от хора имат традиции в сътрудничеството при използването на оскъдните налични ресурси. На подобни аргументи може да се залага много повече, отколкото на въведените ограничения чрез разпоредби и постановления".
Дългият ми престой сред наследниците на някогашните „горяни“ на Странджа, ме бе убедил предварително в нейната правота. Според Ел. Стром, не властите, а местните хора са най-силните агенти в тази пиеса. „Не искам да омаловажа - казва тя - дейността на властите. Но това, което ние пренебрегваме, е, че местните хора могат да вършат нещата, само им трябва възможност и малко доверие в способностите и те много бързо се превръщат в стабилен двигател”.
Най-ефективният подход за обрисуване на „общинниците“ е това, което изследователката нарича „полицентрична система”. Главна добродетел и качество на тази структура е, че тя помага за растежа на доверието и взаимността сред хората. Нейният метод налага контрола на локално ниво като главен похват, който подрежда социо-културната система и я превръща в елегантно функционираща машина, осигурила в миналото славата на вътрешна Странджа на привлекателната област и жизнен район на планината.
Серията от размисли на Елинор Остром касае въпроса как общите ресурси могат да се управляват успешно, без да станат жертва на „трагедията на общините”. Общите ресурси се характеризират с термина „subtractability“ и биват използвани съвместно от тъй наречените „приватизатори“ (appropriators). Проблемите в този тип управление възникват, когато рационалният индивид прецени, че би могъл да има достъп до някакъв ресурс (дори да не отговаря напълно или никак за неговото добиване или възпроизвеждане). Практиката показва два маниера при овладяването на този казус: централизиране на правителствения контрол и приватизация. В първия от тях аз самия натрупах голям личен опит и се убедих в неговата частична (а понякога и пълна) неефективност. Вторият в нашия случай даде простор на варварска експлоатация на природния ресурс на Странджа. Принадената стойност напускаше и напуска планината и не служи на развитие на нейната общност, и възобновяване на потенциала за развитие.
Спирайки се върху управлението на общините, Елинор Остром взема за пример малки човешки групи, обединили своите ресурси. Говорим за поселения от 50 до 15 000 човека (каквито са и нашите), устремени към общо благо. Авторката разглежда няколко примера от Швеция и Испания. В хода на изследването им тя очертава някои принципи и закономерности, проявяващи се при този начин на организиране:
Първият принцип е идентификация на потребителите на ресурсният басейн, както и добиване на представа за неговите физически граници;
Вторият изисква наличието на съгласуваност между разпределението на благата и реалните местни условия;
Третият - че общите каузи позволяват участието в тях на всички засегнати лица (що се отнася до уреждането на разногласия по въпроса);
Четвъртият - че „регулировчиците“ в този ред се грижат преди всичко за спазването на колективните решения;
Петият - че санкциите трябва да бъдат добре подбрани, за да отговарят на размера и контекста на нарушението;
Шестият - че е необходимо да се оформят механизми на реакция при различните възможни типове конфликти и да се определят посредници между заинтересованите страни.
Авторката обсъжда и някои случаи, които не несъвпадат с предложения от нея модел - има примери от ситуации, протекли в Турция, Калифорния, Шри Ланка и Нова Скотия.
Нейните професионални търсения ни отвеждат към проблема за използването на ресурсите не на базата на частната или на държавната собственост, a под егидата на т. нар. Общности. Една все по-актуална и належаща тема, която предлага алтернативни модели на собственост. А целта е универсална - подобряване на съществуващите до сега режими на управление за различни части от големия ни свят. Една от тях е „Планината между морета“ - Странджа (изразът е на Ал. Фол).
Дълбоко съм убеден, че днес това е най-добрата философия за развитието на Странджа, такава каквато искаме да я имаме. Недостатъчно осмисления самороден опит на общностите от хора в нашата планина бе привлякъл вниманието на Нобелов лауреат по икономика!
Но не и нашето - все още ...
д-р Стефан ПЕЙКОВ,
ЕКОПАН