НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ПО ПОВОД 100 ГОДИНИ ОТ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА:
ЕДНА ЗАБРАВЕНА КНИГА

За поемата „Златни ниви и бойни полета” на Емануил Попдимитров

Евгения Славчева РАНГЕЛОВА - ПЕЕВА

1. Юбилейното тържество в Благоевград
На 5 октомври 2012 г. БНТ излъчи на живо от площад „Георги Измирлиев” в Благоевград тържествената заря-проверка по повод 100 години от обявяването на Балканската война [1]. На честването присъстваха президентът на България, премиерът, министри, депутати, кметът и други представители на държавата, областта, общината и църквата. Пред очите на събралото се множество се развяха знамена светини, излезли от Военноисторическия музей: знамето на 6-и пехотен търновски полк, участвал във военните действия при Лозенград и Люлебургас; знамето на 13-и пехотен рилски полк, участвал в битките при Кочани, Струмица и Булаир; знамето на 23-и пехотен шипченски полк, участвал в блокадата на Одрин.

Точно преди век, на 5 октомври 1912 г. - непосредствено след обявяване на Балканската война, първият освободен от българските войски град става тогавашната Горна Джумая, останала под османска власт след Берлинския договор. Не е било лесно: има 15 загинали и 24 ранени от настъпващата на юг Седма пехотна рилска дивизия, чийто командващ е роденият в Болград (Бесарабия) генерал-майор Георги Тодоров (1858-1934), брат на акад. Александър Балан. В същия ден чети освобождават Банско. В следващите дни насочените към Солун наши военни части, подпомогнати от доброволци, освобождават селища и земи в Пиринския край. Започват и действията на българската армия в Източна Тракия, по посока на главния удар към Цариград.  
По време на тържествения ритуал бяха прочетени десетки имена на повече или по-малко известни герои от войната, заслужили правото на почит:  военнослужащи с чин от генерал до редник, войводи, четници, опълченци. Между тях  -  имената на кап. II ранг Димитър Добрев, началник на подвижната отбрана и командир на отряда от 6 миноносци в Черно море, атакували турския крайцер „Хамидие” в нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г., и на мичман I ранг Георги Купов, командир на миноносеца „Дръзки”, чието торпедо поразява неприятелския съд. Също и на ефрейтор Иван Арабаджиев, родом от варненското село Аврен, и на редник Кольо Тенев от 24-и пехотен Черноморски полк, които в ръкопашен бой на 18 октомври 1912 г. пленяват турско бойно знаме при Караагач дере до Бунархисар [2].
Произнесени бяха и имената на представители на българската литература и изкуство, отразили с перо, четка или длето хода на войната и подвига на българския войник: Иван Вазов, Елин Пелин,  Йордан Йовков,  Антон Страшимиров, Димчо Дебелянов, Димитър Полянов, Стамен Панчев; доц. Михаил Арнаудов, доц. Александър Балабанов, акад. Александър Балан; Андрей Николов, Никола Михайлов, Владимир Димитров - Майстора, Никола Кожухаров, Петър Морозов. Също и на режисьора Радул Канели и на загиналите във войната артисти Христо Ганчев и Атанас Кирчев.
Почти всеки българин има предци, които са участвали в Балканската война.  Затова и аз с трепет слушах имената на военачалниците герои от Булаир и Шаркьой ген. Стилиян Ковачев, ген. Георги Тодоров, ген. Никола Генев, полк. Стефан Манов, под чието командване са воювали пехотинците трънчани от  родния край на баща ми  (от 1919 г. - оттатък Ньойската граница). Знае се, че в края на януари 1913 г.  - след неуспешните преговори в Лондон между воюващите страни и след младотурския преврат в Цариград, са възобновени бойните действия на тракийския фронт. Турските войски минават в настъпление. По известната с красивата си панорама (и с многото пролята кръв) тънка ивица земя, разделяща Мраморно море и Егейско море (Бяло, както тогава са го наричали), започват тежки боеве - и по двата фланга на българската войска. На 8 февруари (стар стил - 26 януари) 1913 г. при Булаир - старо укрепление с три форта за охрана на Дарданелите, въпреки мъглата и неколкократното числено превъзходство на турските части, Седма рилска дивизия печели победа. Изпратените на помощ резервисти от 49-и пехотен полк („чичовци” в напреднала възраст), виждайки младите  мъже от 22-и пехотен тракийски полк да се разколебават и огъват пред настъпващия противник и страхотния огън на турския флот в Мраморно море, извикват на тяхното си, трънско наречие: „Дeца державу изпущише! Пай ли турски робье че ставамо!? Напред!” и на бегом, с възгласа „Ура!” се врязват в турските редици [3]. Полковник Георги Стоилков, тогава капитан, командващ картечна рота от прехвърления от Дедеагач към Булаир 13-и пехотен рилски полк (с командир полк. Ст. Манов) и по време на тези сражения пратен в подкрепа на 22-ри пехотен тракийски полк, пише в спомените си: „Какво скромно величие и красота крият тия прости думи, този възглас, изтръгнат из гънките на войнишкото сърце! Какъв израз на дълг на гражданина-войник към държавата, какво чувство на другарство!”  Турското полково знаме на Булаир е пленено около 15 часа на 8 февруари 1913 г. от войника от 15-а рота на четвърта дружина  при 49-и полк ефрейтор Петър Тасев от с. Сухи дол край р. Ерма (съседно на Драинци, където година и осем месеца по-късно се е родил баща ми). На 22 март 1913 г. скромният, но прославил се П. Тасков е рисуван от Вл. Димитров-Майстора. (Привлеченият като художник към щаба на Седма рилска дивизия кюстендилски художник, през 1912 г. учител в Търговската гимназия в Свищов, отначало е бил доброволец-санитар в 13-ти пехотен рилски полк, откъдето някога като беден ученик и студент е получавал издръжка.) [4]. Името на Тасков не бе споменато в Благоевград. В другата стратегическа точка - Шаркьой, опитът на противника да удари българите по Булаирските позиции в гръб също не успява. (В спомените си от тези дни Майстора пише за появата на бронирания кръстосвач „Хайредин Барбароса” и за десанта при Шаркьой, където всичко вряло като котел [5]). В периода 8-10 февруари (26-28 януари стар стил) 1913 г. недобре екипираното Македоно-одринско опълчение с командир ген. Н. Генев съумява да изпълни възложените му задачи при отбиването на турския десант от 32 кораба в Мраморно море. Там се проявява и група моряци, водена от боцмана при семафорно-наблюдателния пост Минко Даскалов [6].
Пак по това време, но в по-друга обстановка - в морето при Дедеагач (недалеч от устието на Марица) и в дългия  (75-километров!) Сароски залив, моряци от военния ни флот и от кораби на Българското търговско параходно дружество, в което от 1903 г. служи варненският ми дядо, са преживели върховно напрежение, за да изпълнят достойно воинския си дълг в критичен за българската армия момент. В лютата зима намиращите се по фронтовите позиции български войници от новоформираната през декември 1912 г. IV армия (в състав пехотните Седма рилска и Втора тракийска дивизии, Македоно-одринското опълчение, конна, аеропланна и др. части) са застрашени от глад и измръзване. Стигнало се е до там, че макар и изтощени, те са заставяни да играят хоро около огъня, за да не заспят и се вкочанят в снега. (Такъв сняг не бил падал по тези места от 80 години!). Спасяват ги нашите моряци, които под командването на лейтенантите Никола Фурнаджиев [7] и Цани Тодоров [8] организират снабдяването на  армията с храни, фураж, горива и боеприпаси по море, през пристанище Дедеагач и пригоденото за целта разтоварище на брега при Карачели в Сароския залив - единствен възможен подстъп към нашите войски. Правят това, след като предварително внимателно проучват, обмислят и съгласуват с по-високото ниво, а после и осигуряват както надеждна защита на брега откъм суша и вода, така и транспортни средства и пътища към разположените навътре в сушата войски, а също и тяхната охрана. (Разстоянието по суша между Карачели и щаба на Седма рилска дивизия при с. Кавак е 16 км. За особено спешни товари е предвиден транспорт с малка моторница от Карачели до устието на р. Кавак.) Осигуряват и надлежно разузнаване. Въпреки крайно неблагоприятните зимни условия и неудобното пристанище в Карачели параходите „Борис” и „Варна” (Балканската война ги е заварила на рейс оттатък Проливите) се справят с отговорната военновременна заповед. Опасните им товари изискват голямо внимание, още повече, че плитката вода налага двукратно прехвърляне: от закотвения наоколо километър от брега кораб - върху осигурените от морското командване мауни, лодки, че дори и малки ветроходи; после от тях - върху два спешно построени пристани. Между Дедеагач и Карачели плават с охрана от само няколко военни моряци на борда и разтоварват нощем - под угрозата да бъдат потопени от неприятелски обстрел, та затова при пълно бойно затъмнение [9]. В критични моменти се укриват между трите островчета на Сароския архипелаг. В този район, намиращ се в близост до подстъпите към Цариград, та поради това с изключително стратегическо значение, е имало и други ефикасни действия на български моряци. Струва ми се, че като цяло съставителите на поименния списък в Благоевград не са обърнали достатъчно внимание върху операциите на нашия флот, провеждани извън черноморските проливи. Надявам се по-нататък пропускът да бъде поправен, защото морските историци от Варна и други техни колеги непрекъснато изнасят нови данни в своите публикации, а чрез многобройните си юбилейни изяви ги съобщават и пред по-широка аудитория [10, 11].
Както казах и по-горе, в предаването от Благоевград бяха споменати не само  героите, проявили се по време на военните действия, но и наши творци. Пропуск, по мое мнение, имаше и в края на списъка. Помислих си, че там би трябвало да се чуе и името на поета Емануил Попдимитров (с. Груинци, Босилеградско,1885 - София, 1943), издал през 1929 г. книгата си „Златни ниви и бойни полета” - поема за Балканската война в 8 песни с пролог и епилог. Разказ  в стихове от 238 страници! Мобилизиран от началото на учебната 1912/1913 г. до февруари 1913 г. (когато учебните занятия са възстановени със заповед на министъра на просвещението), младият, елегантен и впечатляващо интелигентен учител Попдимитров от Държавната мъжка гимназия в Хасково опознава добре живота на войника по дългия боен път на неговата рилска част. (От Солун до Дедеагач 13-и и 22-и пехотни полкове са транспортирани по море с гръцки кораби; щабът на 7-а Рилска дивизия - с железницата; 49-и и 50-и полкове се прехвърлят по суша покрай жп трасето, и с техния обоз се движат приятелят на Ем. Попдимитров Вл. Димитров Майстора и кончето му с художническото въоръжение. След обрата в отношенията между воюващите държави прехвърлянето на български части по море от Карачели до Кавала през май 1913 г. става с параходите „Борис” и „Варна”.) Редник Попдимитров понася неподозирани несгоди и изпитва непознати чувства при тежките походи и преходи и в безсънните нощи на тревожно очакване преди битката; във възторга от победата, но и в покрусата от смъртта на другари по оръжие и на близки, останали завинаги на бойното поле или починали в полева болница, претъпкана с ранени, премръзнали, ампутирани или заболели от епидемия войници. И още нещо, характерно за Ем. Попдимитров: видял е войната с всевиждащите очи на художник, почувствал я е със сърцето на поет и я е усетил с цялото си мирозрение на философ, който разсъждава за смисъла на човешкия живот, за  дълга към народ и отечество, за благословения труд и за голямата трагедия, наречена война. Тук трябва да се каже, че морските операции по време на Балканската война остават извън полезрението на пехотинеца Ем. Попдимитров. Когато след години започва работа върху поемата, той вече е натрупал богат житейски опит, включително и от участието си в следващата, Първата световна война, когато като преводач на Южния фронт и в Главната квартира на армията в Кюстендил е имал възможност да добие по-отблизо впечатления и за ролята и  отговорностите на командния състав. Тази поема, която е създадена с преклонение пред стоицизма както на участниците във войната, така и на останалите у дома без мъжка подкрепа, и която е пропита с болка от неосъществения идеал за обединение на българския народ, днес е непозната у нас. Дано с настоящата статия заинтересувам читателите на „Морски вестник”. ...
„Златни ниви и бойни полета” - корица на изданието от 1929 г.
Рисунката върху корицата на изданието от 1929 г. в едър план.
Корица на изданието от 1985 г.
Г-жа Светла Попдимитрова у дома си, 21 октомври 2012 г.
Посвещение от автора с дата 12 януари 1943 г. върху титулната страница на екземпляр от второто издание, подарен на дъщеря му Светла, тогава ученичка в пети класически клас.
Изданието от 1943 г. в памет на поета - корица.
Титулна страница на изданието от 1985 г.
„Опълченец”. Молив. Владимир Димитров - Майстора
Скици на български военачалници от Балканската война, направени от Владимир Димитров - Майстори.
Скици на участници в боевете при Булаир, направени от Владимир Димитров - Майстори.
„Из Балканската война, 1913”. Акварел. Владимир Димитров - Майстора
Пълният текст на статията на Евгения Славчева РАНГЕЛОВА - ПЕЕВА (в PDF-формат) можете да прочетете в рубриката „Изследвания” на раздела „Морски колекции”.

Снимките на творбите на Владимир Димитров - Майстора са направени по време на изложбата, открита във Военноморския музей - Варна
(5 октомври 2012 г. Днес откриват нова изложба във Военноморския музей
)