НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЕДИН ДЕН В „ГРАДИНАТА НА БОГОРОДИЦА” ИЛИ ПЪТУВАНЕ ДО „ЧУТНИЯ АТОН”
През дните на XI конгрес на Международната федерация на сдруженията по класически студии, проведен в Кавала (Гърция) от 24 до 31 август 1999 г. имах щастието да посетя Света гора или най-източната съставка на Халкидика - полуостров Атон. Сигурен съм, че ще помня това забележително пътешествие до края на земните си дни, а после този спомен ще се възнесе с ангелския възглас „вечная память” към небесните чертози на нашия триединен православен Бог.
Конгресът беше мащабен и обхващаше повече от 700 души. Само мъжете от този световен форум имаха честта да стъпят на Атонска земя, а ние – православните, този път имахме значителни предимства пред шенгенските си колеги. Макар и да не носех кръщелното си свидетелство, за първи път тогава почувствах известна доза балканско самочувствие, защото имах възможност да впиша името си и имената на моите близки в поменика на манастира „Григориу”. Католиците, протестантите и другите вероизповедания нямаха това право в Републиката на монасите.
Празникът за моята тръпнеща православна душа настъпи на 30 август, лето 1999 г. През този ден, на 58 ненавършени години се озовах в „Градината на Богородица” - така Света гора е наречена в хрисовула на император Василий I от 885 година от Христа. Друг императорски, подпечатан със злато, документ от името на Константин Мономах през XI в. санкционира народното название „Света гора” и то става меродавно и в устното предание и в историческата документалистика.
Полуостров Атон (360 кв. км.) е влязъл в митовете и легендите още в дълбока древност. Езичниците вярвали, че при сблъсъка между тракийския гигант Динократес и богът на морето Посейдон. Континенталният предшественик на Крали Марко грабнал една планина и я запратил по царя на глъбините. Затова именно високата повече от 2000 м. конична грамада се намира в най-вдадената част на полуострова. Гледан от сушата „Чутният Атон” (Яворов) представлява една верига от малки и големи височини, която завършва с огромен, сякаш подпиращ небесата връх. От нощта на историята, от неизмеримите митичните времена е останало името „Акте”, което според лингвистите има пределински произход. През античността тук са се намирали колониите Сани, Тисос, Дион, Аполония и др., а при североизточното докосване между полуострова и континента, над Стримонския залив са запазени останките на Стагира, родният град на прочутия Аристотел.
Внушителната форма на Атон е правела впечатление още на древните. Даже архитекта Дейнократ изработил специален проект, според който върхът трябвало да бъде моделиран и да получи чертите на Александър Велики. Владетелят обаче не приел грандиозния план, не от скромност, а защото се страхувал да не го постигне участта на Ксеркс, който в 481 г. пр. Хр. си позволил да прокопае канал в провлака на полуострова, но после загубил войната с гърците.
В ранните християнски десетилетия и векове Света гора опустяла. Преданието е съхранило спомена за едно посещение на Дева Мария, която заедно с евангелист Йоан посетила Атон на път за остров Кипър, където отивала, за да върне визитата на Лазар. Именно това е причината за възникване на названието “Градина на Богородица”.
Смята се, че първите пустинници са се заселили на Атон още при управлението на Юлиян Отстъпник (360-363 г.), но с абсолютна сигурност се приема, че през VII в. тук вече има много монаси. През този период монашеското движение получило тласък вследствие нападенията на арабите в Малоазийските области и поради натиска на императорите иконоборци в Константинопол, които притеснявали монасите, почитащи икони в манастирите, разположени около столицата на империята.
От IX век насетне Света гора вече влиза в официалната история. Простор пред развитието на светите обители дава Съборът от 843 г. когато под давление на императрица Теодора се възражда почитането на иконите, възражда се всъщност православието и Света гора, от този миг насетне, става неговия стожер, неговата стълба към небесните селения, от където бди над нас Светата Троица: Бог Отец, Бог Син и Светия Дух.
Установяването на характерния за Атон монашески стил на живот се е оформил през X в. Тогава на Света гора дошъл знаменитият Атанасий Атонит, който имал честта да бъде приятел и изповедник на император Никифор Фока. В 963 г. той осъществил построяването на манастира „Голямата Лавра”. На мястото на дървените монашески килии били издигнати солидни каменни сгради и католикон (манастирска църква). Дейността на свети Атанасий обаче срещнала отпора на Павел Ксеропотаминос, който станал водач на монасите, привърженици на строги великопостнически нрави и пълно отделяне от земния свят. Този спор бил решен от самият император Йоан Цмисхий в полза на Атанасий Атонит. Към същото време възхожда създаването на Първия типикон (971/972 г.), който заедно с още 6 типикона от различни години регламентира нормите на монашеския свят живот завинаги. Първият типикон се нарича „Трагос”, защото е написан върху козя кожа и се съхранява в библиотеката на църквата „Протатон” в центъра на Карея. През 1924 г. е изработена специална Харта, ратифицирана от Гръцката държава през 1926 г. и спазвана до днес. Сега законодателна власт има Светия събор (Синтакса), съставен от 20-те игумени на манастирите. Още през Средновековието била определена „столицата” на своеобразната монашеска република. Тя се намира в средата (Меси) на Атон и се казва Карея. Тук Светият събор заседава два пъти годишно, а постоянното администриране е поверено на Светата община от 20 едногодишни избраници. Решенията се изпълняват от 4 членната Света Епистасия. Представителят на първите пет манастира, според йерархичното им подреждане, се нарича „Протос” (Първи) или „Протепистат” и думата му тежи най-много.
През XI в. документите изброяват 180 манастира на Света гора, но повечето от тях всъщност са имали характера на монашески килии. От същото време е и строгия хрисовул на Алексей I (1081-1118 г.), който забранява достъпа на всяка женска твар на полуострова. Поводът бил безразборната експлоатация на Атон за пасища от влашките овчари. Тази древна екологична мярка обаче разпростира забраната си и до наши дни и жените участнички в световния конгрес на FIEC можаха да видят полуострова само от кораб, плаващ край бреговете му.
През Средновековието атонските монаси се показали непримирими към опитите за обединение на Източната и Западната църква. Те не се подчинили на духовния си водач в Константинопол, вселенския патриарх Йоан Бекос, и на неговия заповедник император Михаил VIII, които били сторонници на църковно единение. Поради това много монаси били строго наказани. Разрушени били манастирски сгради и дори някои монаси от манастирите Ватопед и българския „Свети Георги Зограф” били убити. Бях свидетел как монасите от „Дионисиу” и „Григориу” и до днес са запазили това презрение към посветените в католическа вяра. Те почти не обръщаха внимание на говорещите западни езици и в очите им проблясваше изключителна радост, само когато с малкото си новогръцки думи успявах да ги убедя, че съм православен българин.
След смъртта на прозападния император Михаил VIII при неговия син Андроник II на Света гора въздъхнали облекчено и свободно продължили своето православно рвение, укрепвайки манастири и скитове. Но към този период се отнасят и набезите на каталонските пирати, които били наемници на императора. Те ограбили и опожарили редица манастири и подложили монашеските братства на заколение. Това са същите разбойници, оставили следи в странджанските предания, където „каталанците” навяват същия ужас като „турците”.
През вековете на турското робство след падането на Солун (1430 г.) и Константинопол (1453 г.) Света гора продължава на бъде опора на православното християнство. Тогава Атонските манастири имат изключително значение за поддържането на етническата идентичност на поробените гърци, българи и сърби. За щастие, въпреки че султаните облагали манастирите с непосилни данъци, монашеската република запазила известна автономия. Във ферманите тя се нарича „страната, където ден и нощ името на Господа се благославя”, а също така „убежище на бедни и на чужденци”.
През вековете на робството Атон остава средище на православната култура. Тук функционира т. н. „Атонска академия”, където преподават забележителни интелектуалци като Евгений Вулгарис, Атанайсий Пароски, Козма Етолийски и др. Самото име на първия издава българския му произход, а по-сетнешните му реализации като богослов и философ, които пише и на руски език, косвено доказва това. Евгени Вулгарис превежда на гръцки Вергилий - едно качество на истински възрожденец. По време на гръцкото въстание в 1821 г. на Света гора е разположен турски гарнизон, монасите частично се разбягват, за да се съберат отново след десетина години.
През дните на XI конгрес на Международната федерация на сдруженията по класически студии, проведен в Кавала (Гърция) от 24 до 31 август 1999 г. имах щастието да посетя Света гора или най-източната съставка на Халкидика - полуостров Атон. Сигурен съм, че ще помня това забележително пътешествие до края на земните си дни, а после този спомен ще се възнесе с ангелския възглас „вечная память” към небесните чертози на нашия триединен православен Бог.
Конгресът беше мащабен и обхващаше повече от 700 души. Само мъжете от този световен форум имаха честта да стъпят на Атонска земя, а ние – православните, този път имахме значителни предимства пред шенгенските си колеги. Макар и да не носех кръщелното си свидетелство, за първи път тогава почувствах известна доза балканско самочувствие, защото имах възможност да впиша името си и имената на моите близки в поменика на манастира „Григориу”. Католиците, протестантите и другите вероизповедания нямаха това право в Републиката на монасите.
Празникът за моята тръпнеща православна душа настъпи на 30 август, лето 1999 г. През този ден, на 58 ненавършени години се озовах в „Градината на Богородица” - така Света гора е наречена в хрисовула на император Василий I от 885 година от Христа. Друг императорски, подпечатан със злато, документ от името на Константин Мономах през XI в. санкционира народното название „Света гора” и то става меродавно и в устното предание и в историческата документалистика.
Полуостров Атон (360 кв. км.) е влязъл в митовете и легендите още в дълбока древност. Езичниците вярвали, че при сблъсъка между тракийския гигант Динократес и богът на морето Посейдон. Континенталният предшественик на Крали Марко грабнал една планина и я запратил по царя на глъбините. Затова именно високата повече от 2000 м. конична грамада се намира в най-вдадената част на полуострова. Гледан от сушата „Чутният Атон” (Яворов) представлява една верига от малки и големи височини, която завършва с огромен, сякаш подпиращ небесата връх. От нощта на историята, от неизмеримите митичните времена е останало името „Акте”, което според лингвистите има пределински произход. През античността тук са се намирали колониите Сани, Тисос, Дион, Аполония и др., а при североизточното докосване между полуострова и континента, над Стримонския залив са запазени останките на Стагира, родният град на прочутия Аристотел.
Внушителната форма на Атон е правела впечатление още на древните. Даже архитекта Дейнократ изработил специален проект, според който върхът трябвало да бъде моделиран и да получи чертите на Александър Велики. Владетелят обаче не приел грандиозния план, не от скромност, а защото се страхувал да не го постигне участта на Ксеркс, който в 481 г. пр. Хр. си позволил да прокопае канал в провлака на полуострова, но после загубил войната с гърците.
В ранните християнски десетилетия и векове Света гора опустяла. Преданието е съхранило спомена за едно посещение на Дева Мария, която заедно с евангелист Йоан посетила Атон на път за остров Кипър, където отивала, за да върне визитата на Лазар. Именно това е причината за възникване на названието “Градина на Богородица”.
Смята се, че първите пустинници са се заселили на Атон още при управлението на Юлиян Отстъпник (360-363 г.), но с абсолютна сигурност се приема, че през VII в. тук вече има много монаси. През този период монашеското движение получило тласък вследствие нападенията на арабите в Малоазийските области и поради натиска на императорите иконоборци в Константинопол, които притеснявали монасите, почитащи икони в манастирите, разположени около столицата на империята.
От IX век насетне Света гора вече влиза в официалната история. Простор пред развитието на светите обители дава Съборът от 843 г. когато под давление на императрица Теодора се възражда почитането на иконите, възражда се всъщност православието и Света гора, от този миг насетне, става неговия стожер, неговата стълба към небесните селения, от където бди над нас Светата Троица: Бог Отец, Бог Син и Светия Дух.
Установяването на характерния за Атон монашески стил на живот се е оформил през X в. Тогава на Света гора дошъл знаменитият Атанасий Атонит, който имал честта да бъде приятел и изповедник на император Никифор Фока. В 963 г. той осъществил построяването на манастира „Голямата Лавра”. На мястото на дървените монашески килии били издигнати солидни каменни сгради и католикон (манастирска църква). Дейността на свети Атанасий обаче срещнала отпора на Павел Ксеропотаминос, който станал водач на монасите, привърженици на строги великопостнически нрави и пълно отделяне от земния свят. Този спор бил решен от самият император Йоан Цмисхий в полза на Атанасий Атонит. Към същото време възхожда създаването на Първия типикон (971/972 г.), който заедно с още 6 типикона от различни години регламентира нормите на монашеския свят живот завинаги. Първият типикон се нарича „Трагос”, защото е написан върху козя кожа и се съхранява в библиотеката на църквата „Протатон” в центъра на Карея. През 1924 г. е изработена специална Харта, ратифицирана от Гръцката държава през 1926 г. и спазвана до днес. Сега законодателна власт има Светия събор (Синтакса), съставен от 20-те игумени на манастирите. Още през Средновековието била определена „столицата” на своеобразната монашеска република. Тя се намира в средата (Меси) на Атон и се казва Карея. Тук Светият събор заседава два пъти годишно, а постоянното администриране е поверено на Светата община от 20 едногодишни избраници. Решенията се изпълняват от 4 членната Света Епистасия. Представителят на първите пет манастира, според йерархичното им подреждане, се нарича „Протос” (Първи) или „Протепистат” и думата му тежи най-много.
През XI в. документите изброяват 180 манастира на Света гора, но повечето от тях всъщност са имали характера на монашески килии. От същото време е и строгия хрисовул на Алексей I (1081-1118 г.), който забранява достъпа на всяка женска твар на полуострова. Поводът бил безразборната експлоатация на Атон за пасища от влашките овчари. Тази древна екологична мярка обаче разпростира забраната си и до наши дни и жените участнички в световния конгрес на FIEC можаха да видят полуострова само от кораб, плаващ край бреговете му.
През Средновековието атонските монаси се показали непримирими към опитите за обединение на Източната и Западната църква. Те не се подчинили на духовния си водач в Константинопол, вселенския патриарх Йоан Бекос, и на неговия заповедник император Михаил VIII, които били сторонници на църковно единение. Поради това много монаси били строго наказани. Разрушени били манастирски сгради и дори някои монаси от манастирите Ватопед и българския „Свети Георги Зограф” били убити. Бях свидетел как монасите от „Дионисиу” и „Григориу” и до днес са запазили това презрение към посветените в католическа вяра. Те почти не обръщаха внимание на говорещите западни езици и в очите им проблясваше изключителна радост, само когато с малкото си новогръцки думи успявах да ги убедя, че съм православен българин.
След смъртта на прозападния император Михаил VIII при неговия син Андроник II на Света гора въздъхнали облекчено и свободно продължили своето православно рвение, укрепвайки манастири и скитове. Но към този период се отнасят и набезите на каталонските пирати, които били наемници на императора. Те ограбили и опожарили редица манастири и подложили монашеските братства на заколение. Това са същите разбойници, оставили следи в странджанските предания, където „каталанците” навяват същия ужас като „турците”.
През вековете на турското робство след падането на Солун (1430 г.) и Константинопол (1453 г.) Света гора продължава на бъде опора на православното християнство. Тогава Атонските манастири имат изключително значение за поддържането на етническата идентичност на поробените гърци, българи и сърби. За щастие, въпреки че султаните облагали манастирите с непосилни данъци, монашеската република запазила известна автономия. Във ферманите тя се нарича „страната, където ден и нощ името на Господа се благославя”, а също така „убежище на бедни и на чужденци”.
През вековете на робството Атон остава средище на православната култура. Тук функционира т. н. „Атонска академия”, където преподават забележителни интелектуалци като Евгений Вулгарис, Атанайсий Пароски, Козма Етолийски и др. Самото име на първия издава българския му произход, а по-сетнешните му реализации като богослов и философ, които пише и на руски език, косвено доказва това. Евгени Вулгарис превежда на гръцки Вергилий - едно качество на истински възрожденец. По време на гръцкото въстание в 1821 г. на Света гора е разположен турски гарнизон, монасите частично се разбягват, за да се съберат отново след десетина години.
Карта на Халкидическия полуостров.
Тракийският гигант Динократес.
Пристанището на манастира „Дионисиу”.
Манастирът „Дионисиу”.
Икона на Исус Христос – Деисис от манастира „Дионисиу”.
Светата Троица. Стенопис в Църквата на манастира „Дионисиу”.
Пристанището на манастира „Григориу”.
Манастирът „Григориу”.
Карта на Света гора с разположението на манастирите.
Ктиторски портрет на хаджи Георги от Котел, разположен в параклиса „Свети Архангели” в манастира „Иверон” на полуостров Атон. Хаджи Георги е прадядо на покойната капитанска дъщеря Евгения Рангелова-Пеева, приятел и автор на „Морски вестник”.
Като огнище на православната култура Света гора има огромно значение и за нас българите. Нямах възможност директно да почувствам това в българския „Свети Георги Зограф”, където се съхранява скандалния препис на Паисиевата история. Но прекрачвайки прага на католикона на манастира „Дионисиу” бях поразен от резбите на иконостаса. Те целите са в злато. Не златен варак, а златни пластинки в истинския смисъл на тази дума. Техният пищен стил само донякъде ми напомни българските черноморски резби. Но тук видях един полихромен амвон, чийто син фон беше абсолютно същия като фона на иконостаса с църквата на остров „Света Анастасия”. И неволно си спомних перипетиите на трудното разчитане на ктиторския надпис, което осъществих на острова през 1972 г. Тук фигурираше една дума - „темпло”, която ми създаде затруднения. След дълги търсения, най-после попаднах на един ктиторски надпис от Атон, в който същото дума се употребяваше със значение „иконостас”. Светна ми пред очите. Тогава само по снимки успях да установя атонско влияние върху нашите черноморски резби на остров „Света Анастасия”, в Несебър и в Созопол. След толкова години, слава на Господа, имах възможност, да видя и първоизточниците на влияние в самото огнище на Балканското православие, чийто културна радиация достига чак до Румъния и преди всичко до т. н. „трети Рим” - Москва. Това претенциозно название идва от претенциите на руската столица да поеме функциите на Константинопол, който още при управлението на Константин Велики е наричан “нов Рим”, а автентичното име на византийците е „ромеи”. Символът на вселенската патриаршия - двуглавия орел често може да се види на Атон. (Той е компонент и на руския герб до днес.) Някога в центъра на мраморната настилка в католикона (манастирската църква) на „Света Анастасия” също имаше релефно изображение на този патриаршески символ, защото нашият манастир е бил ставропигиален, т.е. директно подчинен на Цариградската патриаршия.
Нашият периплос (крайбрежно плаване) по протежение на западния бряг с дължина 50 км. започна от пристанището на Уранопол. Пътувахме с малък ферибот и когато минавахме край манастир започваше да се чува непрекъснатата бръмчене на съвременните фотоапарати и камери. Когато наближихме манастира „Дионисиу” (името е в родителен падеж) главният организатор предупреди, че камерите трябва да бъдат оставени на борда. Правилника на манастира допускал носенето само на фотоапарати.
Близо до малкия пристан, в долината, видяхме някакъв миниатюрен бетонов възел, а по стръмния калдъръмен път, нагоре към „Дионисиу” непрекъсната сновеше някакво миниатюрно самосвалче с двойно предаване. Когато се изкачихме и преминахме под арка, украсена с фреска на „Богородица Ширшая небес” сякаш попаднахме в един застинал свят. От някакъв страничен параклис се долавяше монотонния звук от една непрекъсната молитва. Двама монаси ни посрещнаха в двора с два подноса локум и сребърни съдове с вода. Те ги поставиха на дървената пейка под аркадата срещу вратата на манастирската трапезария. В нея нямаше празна маса. Навсякъде се виждаха малки купички с маслини, подноси с плодове, метални кани и чаши с вода. Така, по традиция, от векове посрещали вярващите в този манастир.
Имах усещането, че в манастира цари пустота и само ние от световния форум шарим из неговите предели. Все пак в преддверието на католикона видях един сравнително млад монах да пере някакви кърпи от църковния инвентар. Когато църквата се поизпразни, от дясната врата на олтара излезе монах и със скромния си новогръцки го помолих за свещичка. Той се върна обратно и изнесе една голяма свещ. Сам я постави в железния свещник и когато му подадох пари, взе ги и светкавично потъна в олтара. Сякаш се срамуваше от тях. Когато в малкото манастирско магазинче си купих няколко кръстчета и една книга, веднага получих даром няколко репродукции на икони. Изобщо, дори и беглия контакт с постоянните обитатели на „Дионисиу”, беше достатъчен да се убедя, че това са човеци не „от мира сего”, че техните денонощни молитви наистина са ги приобщили към селенията Господни. Тук времето и в буквалния смисъл на думата, е спряло, защото се измерва като в древна Византия. Денонощието започва със залез слънце и се дели на три съставки от по 8 часа. Вечерните и нощните часове са посветени на дълги църковни служби и молитви, а дневните на битови манастирски обязаности. Манастирът е посветен на раждането на Свети Йоан Предтеча (24 юни, Еньовден) и носи името на своя основател Свети Дионис, роден в Кориса, близо до Кастория (Костур). Една от най-ценните реликви тук е хрисовулът на Алексей III Комнин, даден на монаха Дионис през периода 1370 -1374 г. в черноморския град Трапезунд. Като разбрах това, веднага ми дойде на ум, че и аз съм раб божий от черноморските предели.
За кратко посетихме и манастира „Григориу”, основан съответно от канонизирания за светец монах Григорий. И той е построен през XIV в. Днес изследователите се колебаят кой е този светец. Дали е Григорий Синаит, който се е подвизавал и в Странджанскосакарския район, или Григорий от Сирия. В библиотеката на „Григориу” се съхраняват 297 ръкописни книги, много печати, вули и други документи.
Нашият обратен периплос продължи. Приближихме Дафне, за да ни проверят доментите, но в последния момент властите се отказаха и никой не ни потърси паспортите. После обядвахме в една таверна в Уранополис, спазвайки предписанието да бъдем отделени от жените.
Беше привечер, когато се отдалечавахме от Света гора. Пресякохме тесния провлак. Автобусът дълго криволичи по безбройните завои и всеки път на хоризонта се виждаше дългата хълмиста снага, завършваща с „Чутния Атон”. Зад един завой внезапно изскочи табела с надпис „Стагира”. Само се сетих, че тук е роден Аристотел, всеобхватния учител на човечеството по рационализъм. Мислите и усещанията ми продължаваха да се реят към бавно отдалечаващата се след всеки завой пирамидална грамада на Атон. Над нея нямаше и следа от облаци. Тя свободно подпираше небесния свод. Като че самият Господ на православието й беше отредил това предназначение.
Проф. дин Иван КАРАЙОТОВ
Нашият периплос (крайбрежно плаване) по протежение на западния бряг с дължина 50 км. започна от пристанището на Уранопол. Пътувахме с малък ферибот и когато минавахме край манастир започваше да се чува непрекъснатата бръмчене на съвременните фотоапарати и камери. Когато наближихме манастира „Дионисиу” (името е в родителен падеж) главният организатор предупреди, че камерите трябва да бъдат оставени на борда. Правилника на манастира допускал носенето само на фотоапарати.
Близо до малкия пристан, в долината, видяхме някакъв миниатюрен бетонов възел, а по стръмния калдъръмен път, нагоре към „Дионисиу” непрекъсната сновеше някакво миниатюрно самосвалче с двойно предаване. Когато се изкачихме и преминахме под арка, украсена с фреска на „Богородица Ширшая небес” сякаш попаднахме в един застинал свят. От някакъв страничен параклис се долавяше монотонния звук от една непрекъсната молитва. Двама монаси ни посрещнаха в двора с два подноса локум и сребърни съдове с вода. Те ги поставиха на дървената пейка под аркадата срещу вратата на манастирската трапезария. В нея нямаше празна маса. Навсякъде се виждаха малки купички с маслини, подноси с плодове, метални кани и чаши с вода. Така, по традиция, от векове посрещали вярващите в този манастир.
Имах усещането, че в манастира цари пустота и само ние от световния форум шарим из неговите предели. Все пак в преддверието на католикона видях един сравнително млад монах да пере някакви кърпи от църковния инвентар. Когато църквата се поизпразни, от дясната врата на олтара излезе монах и със скромния си новогръцки го помолих за свещичка. Той се върна обратно и изнесе една голяма свещ. Сам я постави в железния свещник и когато му подадох пари, взе ги и светкавично потъна в олтара. Сякаш се срамуваше от тях. Когато в малкото манастирско магазинче си купих няколко кръстчета и една книга, веднага получих даром няколко репродукции на икони. Изобщо, дори и беглия контакт с постоянните обитатели на „Дионисиу”, беше достатъчен да се убедя, че това са човеци не „от мира сего”, че техните денонощни молитви наистина са ги приобщили към селенията Господни. Тук времето и в буквалния смисъл на думата, е спряло, защото се измерва като в древна Византия. Денонощието започва със залез слънце и се дели на три съставки от по 8 часа. Вечерните и нощните часове са посветени на дълги църковни служби и молитви, а дневните на битови манастирски обязаности. Манастирът е посветен на раждането на Свети Йоан Предтеча (24 юни, Еньовден) и носи името на своя основател Свети Дионис, роден в Кориса, близо до Кастория (Костур). Една от най-ценните реликви тук е хрисовулът на Алексей III Комнин, даден на монаха Дионис през периода 1370 -1374 г. в черноморския град Трапезунд. Като разбрах това, веднага ми дойде на ум, че и аз съм раб божий от черноморските предели.
За кратко посетихме и манастира „Григориу”, основан съответно от канонизирания за светец монах Григорий. И той е построен през XIV в. Днес изследователите се колебаят кой е този светец. Дали е Григорий Синаит, който се е подвизавал и в Странджанскосакарския район, или Григорий от Сирия. В библиотеката на „Григориу” се съхраняват 297 ръкописни книги, много печати, вули и други документи.
Нашият обратен периплос продължи. Приближихме Дафне, за да ни проверят доментите, но в последния момент властите се отказаха и никой не ни потърси паспортите. После обядвахме в една таверна в Уранополис, спазвайки предписанието да бъдем отделени от жените.
Беше привечер, когато се отдалечавахме от Света гора. Пресякохме тесния провлак. Автобусът дълго криволичи по безбройните завои и всеки път на хоризонта се виждаше дългата хълмиста снага, завършваща с „Чутния Атон”. Зад един завой внезапно изскочи табела с надпис „Стагира”. Само се сетих, че тук е роден Аристотел, всеобхватния учител на човечеството по рационализъм. Мислите и усещанията ми продължаваха да се реят към бавно отдалечаващата се след всеки завой пирамидална грамада на Атон. Над нея нямаше и следа от облаци. Тя свободно подпираше небесния свод. Като че самият Господ на православието й беше отредил това предназначение.
Проф. дин Иван КАРАЙОТОВ