НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ДОБРА ДУМА ЗА ЕКИПАЖА НА НЕЗАБРАВИМИЯ СТРАЖЕВИ КОРАБ
„ДРЪЗКИ”
С признателност и благодарност към всички доблестни мъже от този кораб и по повод предстоящия празник на Първи дивизион патрулни кораби от Военноморска база Варна
Тази история аз – матросът, служил на този славен кораб, никога няма да забравя. Събитията, към които искам да се върна, се случиха толкова отдавна, че понякога се усещам, че ми трябва време да се сетя преди колко лета се случи тази история за „Глупост, Доблест и Чест”. През далечната 1985 г. една сутрин, някъде около 04.00 ч. сутринта, екипажът на стражевия кораб бе вдигнат по тревога и така започна поредният рутинен ден за Първи дивизион продиволодъчни кораби.
Както обикновено, всичко започна като по „ноти”. Викачите на командния състав грабнахме АК-47 („Калашников”) и на бегом се отправихме към камиона, който ни разнасяше по районите за оповестяване на офицерите и старшините от кораба. След изпълнението на моята задача се качих на кораба в определеното време и се заех с обикновените ми задължения, които се изискваха от мен - подготовка за бой и поход на трета башня с командир мичман Галин Михалев. Димоходът бълваше своята мощ, изчистен от черния дим и „Дръзки” беше готов да тръгне на плаване.
Командир на кораба беше капитан ІІІ ранг Михаил Йонов. На него и на целия екипаж на този кораб, аз дължа живота си и по специално на матрос Пламен Пенчев, който ме е видял да политам в морската бездна, но затова ще говоря по късно. Обичайните условия бяха изпълнени и всички чакахме минутата на отплаване. Всички кораби от дивизиона тръгваха да изпълнят поредната задача поставена от Щаба на Флота.
Времето обещаваше да има силен вятър и големи вълни, не че това с нещо щеше да ни уплаши, а защото по това време в началото на месец януари няма как да очакваме гладко море. Корабът се сне от котва и швартови и усетихме работата на големите мощни винтове, плъзгахме се плавно и спокойно след флагмана и всеки кораб подаваше сигнали към рейдовата кула на Военноморска база Варна към дежурния сигналчик.
Още с излизането от фара на вълнолома започна да се усеща как кораба пореше вълните и силния вятър. Сгушени в „канадките” и навлечени с всички дрехи, които имахме в „рундуците”, с пристегнати ушанки и с качулки започнахме да се питаме колко ли бала е морето вече в тази зимна и студена сутрин.
За наше учудване се насочихме към рейда пред „Почивка” и пуснахме котва, питахме се за какво ли пускаме котва, но пък кой ли ще ни обяснява на нас – матросите, това! След малко получихме заповед от ГКП (главния команден пункт) да подготвим страничния трап. Това и направихме. Видях, че към кораба се приближава катер от базата. О, каква гледка беше това, никога няма да я забравя: малкото корабче ту изчезваше от погледа ни, ту се скриваше, беше нещо невероятно, само тези, които бяха на борда му, си знаеха какво е изживяването. Катерът с ловка маневра подходи от към подветрената страна и започна да подхожда към спуснатия трап. Командирът на дивизиона подводни лодки с ловка и смела крачка се хвана и стъпи с единия крак на трапа, но тогава левият борд на катера влезе под него и за малко да отнесе качващия се офицер. Не знам колко време командирът на дивизион подводни лодки беше на борда на нашия кораб, но като слезе и успешно се качи на катера и отплава. Получихме команда да подготвим кораба за заставане на котва и швартови. Всички се зарадвахме на тази заповед, защото морето беше много бурно и с много големи вълни. Заповедта беше дадена около 07.00 часа.
Има една такава задача, която изпълнявахме на всяко плаване: „ЧОВЕК ЗАД БОРДА!” Там всеки матрос, старшина и офицер си имат определени задачи и задължения. От командира до последния палубен моряк - всеки знае какво следва да направи с цел спасяването на изпадналия човек зад борда. И сега, от тук нататък започва подвигът, който извърши целия екипаж на този стражеви кораб. Подготовката за заставането в базата започна и всеки си вършеше своите си задължения под погледа на старшини и офицери.
Аз вървях с две хвъргала към кърмата и усещах как винтовете работят – „Дръзки” набираше скорост. Достигайки до средата на пътя си към кърмата, където трябваше да оставя и приготвя хвъргалата за хвърляне, внезапно кораба се наклони и една вълна ме заля, след което залитнах и се сгромолясах с главата надолу в Черното море... Е, някой може ли да си помисли, че това ще му се случи някога през живота - едва ли, аз също никога не съм си представял такъв кошмар, да - това е точната дума КОШМАР.
Знаете колко е тъмно в 7 ч. и 5 минути през зимата ... Точно тогава матрос Пламен Пенчев ме вижда как изчезвам в морето и натиска кнопката от старшинския кубрик и изкрещява „ЧОВЕК ЗАД БОРДА!”
Какво е станало горе на ГКП аз не знам, за това може да говорят само хората, които са чули този вик и тъй като тази команда се дава само от командира на кораба, старпома или вахтения офицер, мога само да гадая какво е било изражението на лицата им.
И тук започва истинският подвиг на екипажа на стражеви кораб „Дръзки”.
Никой не е загубил самообладание и е започнал да действа според плана и ситуацията и според задълженията си. Всеки знае за колко време може екипажът да се събере, всеки на мястото си според разчета при такива ситуации. В спасителната лодка скачат гребците и командирът на спасителната лодка също заема своето място, моряците определени да дърпат лопарите на лодката също заемат своето място, сигналчикът от мостика също следи къде е човека зад борда, а командирът започва спасителната операция.
Всички обаче са ме гледали и следили до последния момент – всички, които са на палубата. Не знам по какъв начин са насочвали лодката, но предполагам, че е било с прожектори. Зелената канадка и спасителната жилетка са казали своята дума - до някъде, някой ще се запита защо до някъде, и тук ще кажа че в спасителната жилетка нямаше гъбички, жалко е, но това беше истината. Трябваше като бакари да мием съдовете, а нямахме гъбички и вземахме от спасителните жилетки. Това беше порочна практика, дано вече е прекратена!
Не зная колко време е продължила спасителната операция, но когато изплувах от вълните, видях как кораба бързо се отдалечава от мен си помислих, че ще се удавя и се отпуснах „по течението”. Може и да не ви се вярва, но както всеки е чувал, че животът му минава като на кинолента, е НАИСТИНА ВЯРНО!
Не съм видял светлина в тунела, както е известно това, но живота си наистина видях - все едно бях в кинозала. Интересното беше, че всичко започна от най-ранната ми детска възраст и така се стигна до края, когато видях майка ми и баща ми. Точно тогава чух бучене в ушите ми и
„ДРЪЗКИ”
С признателност и благодарност към всички доблестни мъже от този кораб и по повод предстоящия празник на Първи дивизион патрулни кораби от Военноморска база Варна
Тази история аз – матросът, служил на този славен кораб, никога няма да забравя. Събитията, към които искам да се върна, се случиха толкова отдавна, че понякога се усещам, че ми трябва време да се сетя преди колко лета се случи тази история за „Глупост, Доблест и Чест”. През далечната 1985 г. една сутрин, някъде около 04.00 ч. сутринта, екипажът на стражевия кораб бе вдигнат по тревога и така започна поредният рутинен ден за Първи дивизион продиволодъчни кораби.
Както обикновено, всичко започна като по „ноти”. Викачите на командния състав грабнахме АК-47 („Калашников”) и на бегом се отправихме към камиона, който ни разнасяше по районите за оповестяване на офицерите и старшините от кораба. След изпълнението на моята задача се качих на кораба в определеното време и се заех с обикновените ми задължения, които се изискваха от мен - подготовка за бой и поход на трета башня с командир мичман Галин Михалев. Димоходът бълваше своята мощ, изчистен от черния дим и „Дръзки” беше готов да тръгне на плаване.
Командир на кораба беше капитан ІІІ ранг Михаил Йонов. На него и на целия екипаж на този кораб, аз дължа живота си и по специално на матрос Пламен Пенчев, който ме е видял да политам в морската бездна, но затова ще говоря по късно. Обичайните условия бяха изпълнени и всички чакахме минутата на отплаване. Всички кораби от дивизиона тръгваха да изпълнят поредната задача поставена от Щаба на Флота.
Времето обещаваше да има силен вятър и големи вълни, не че това с нещо щеше да ни уплаши, а защото по това време в началото на месец януари няма как да очакваме гладко море. Корабът се сне от котва и швартови и усетихме работата на големите мощни винтове, плъзгахме се плавно и спокойно след флагмана и всеки кораб подаваше сигнали към рейдовата кула на Военноморска база Варна към дежурния сигналчик.
Още с излизането от фара на вълнолома започна да се усеща как кораба пореше вълните и силния вятър. Сгушени в „канадките” и навлечени с всички дрехи, които имахме в „рундуците”, с пристегнати ушанки и с качулки започнахме да се питаме колко ли бала е морето вече в тази зимна и студена сутрин.
За наше учудване се насочихме към рейда пред „Почивка” и пуснахме котва, питахме се за какво ли пускаме котва, но пък кой ли ще ни обяснява на нас – матросите, това! След малко получихме заповед от ГКП (главния команден пункт) да подготвим страничния трап. Това и направихме. Видях, че към кораба се приближава катер от базата. О, каква гледка беше това, никога няма да я забравя: малкото корабче ту изчезваше от погледа ни, ту се скриваше, беше нещо невероятно, само тези, които бяха на борда му, си знаеха какво е изживяването. Катерът с ловка маневра подходи от към подветрената страна и започна да подхожда към спуснатия трап. Командирът на дивизиона подводни лодки с ловка и смела крачка се хвана и стъпи с единия крак на трапа, но тогава левият борд на катера влезе под него и за малко да отнесе качващия се офицер. Не знам колко време командирът на дивизион подводни лодки беше на борда на нашия кораб, но като слезе и успешно се качи на катера и отплава. Получихме команда да подготвим кораба за заставане на котва и швартови. Всички се зарадвахме на тази заповед, защото морето беше много бурно и с много големи вълни. Заповедта беше дадена около 07.00 часа.
Има една такава задача, която изпълнявахме на всяко плаване: „ЧОВЕК ЗАД БОРДА!” Там всеки матрос, старшина и офицер си имат определени задачи и задължения. От командира до последния палубен моряк - всеки знае какво следва да направи с цел спасяването на изпадналия човек зад борда. И сега, от тук нататък започва подвигът, който извърши целия екипаж на този стражеви кораб. Подготовката за заставането в базата започна и всеки си вършеше своите си задължения под погледа на старшини и офицери.
Аз вървях с две хвъргала към кърмата и усещах как винтовете работят – „Дръзки” набираше скорост. Достигайки до средата на пътя си към кърмата, където трябваше да оставя и приготвя хвъргалата за хвърляне, внезапно кораба се наклони и една вълна ме заля, след което залитнах и се сгромолясах с главата надолу в Черното море... Е, някой може ли да си помисли, че това ще му се случи някога през живота - едва ли, аз също никога не съм си представял такъв кошмар, да - това е точната дума КОШМАР.
Знаете колко е тъмно в 7 ч. и 5 минути през зимата ... Точно тогава матрос Пламен Пенчев ме вижда как изчезвам в морето и натиска кнопката от старшинския кубрик и изкрещява „ЧОВЕК ЗАД БОРДА!”
Какво е станало горе на ГКП аз не знам, за това може да говорят само хората, които са чули този вик и тъй като тази команда се дава само от командира на кораба, старпома или вахтения офицер, мога само да гадая какво е било изражението на лицата им.
И тук започва истинският подвиг на екипажа на стражеви кораб „Дръзки”.
Никой не е загубил самообладание и е започнал да действа според плана и ситуацията и според задълженията си. Всеки знае за колко време може екипажът да се събере, всеки на мястото си според разчета при такива ситуации. В спасителната лодка скачат гребците и командирът на спасителната лодка също заема своето място, моряците определени да дърпат лопарите на лодката също заемат своето място, сигналчикът от мостика също следи къде е човека зад борда, а командирът започва спасителната операция.
Всички обаче са ме гледали и следили до последния момент – всички, които са на палубата. Не знам по какъв начин са насочвали лодката, но предполагам, че е било с прожектори. Зелената канадка и спасителната жилетка са казали своята дума - до някъде, някой ще се запита защо до някъде, и тук ще кажа че в спасителната жилетка нямаше гъбички, жалко е, но това беше истината. Трябваше като бакари да мием съдовете, а нямахме гъбички и вземахме от спасителните жилетки. Това беше порочна практика, дано вече е прекратена!
Не зная колко време е продължила спасителната операция, но когато изплувах от вълните, видях как кораба бързо се отдалечава от мен си помислих, че ще се удавя и се отпуснах „по течението”. Може и да не ви се вярва, но както всеки е чувал, че животът му минава като на кинолента, е НАИСТИНА ВЯРНО!
Не съм видял светлина в тунела, както е известно това, но живота си наистина видях - все едно бях в кинозала. Интересното беше, че всичко започна от най-ранната ми детска възраст и така се стигна до края, когато видях майка ми и баща ми. Точно тогава чух бучене в ушите ми и
Матрос Костадин Георгиев от екипажа на стражеви кораб „Дръзки”.
Стражеви кораб „Дръзки”.
Публикация в тогавашния флотски седмичник „Димитроска вахта” по повод спасяването на падналия зад борда моряк.
Костадин Георгиев като школник в МСВМУ „Антон Иванов” – Варна.
И като школник в МСВМУ „Антон Иванов” Костадин Георгиев не се разделя със значката „За дальный поход” (лявата), получена след носенето на бойна служба в Средиземно море като член на екипажа на стражеви кораб „Дръзки”.
това беше краят. Нямам никакви спомени до момента, в който се събудих в една бяла стая, всичко беше в бяло пред очите ми. Постепенно видях шапка, офицерска, и силует. След няколко секунди или минути видях, че това беше заместник-командирът по политическата част на кораба. Много имена съм забравил вече, както и неговото име, времето лекува както се казва.
Във Военноморска болница ме лекуваха от пневмония, това съм си хванал от тази януарска зимна утрин. Но както е казано, ако ти е писано да те блъсне влак, няма да се удавиш! ...
Има неща, които човек никога няма да забрави, така е и сега с мен. Никога няма да забравя смелостта на моряците от спасителната лодка, смелостта на старшината на лодката от автоматния мостик, усърдието на всички моряци, които са се хванали на лопарите, старшините и офицерите, които също са дърпали същите тия лопари, първата помощ, която ми е оказал санитарния инструктор на кораба, сигналчиците, които са ме следили с прожекторите от ГКП, командира на Бойна част 5 капитан-лейтенант Атанас Бъчваров, който е искал да скача в морето, за да ме вади, въпреки че това за него е щял да бъде краят, при тази температура в котелното около 50 градуса, на командира на кораба капитан ІІІ ранг Михаил Йонов, на дежурните по дивизион и по база, които са взели мерки линейката да ме чака, когато корабът е застанал на котва и швартови.
Разбира се никога няма да забравя какво направи този екипаж за мен - НИКОГА!
Това го публикувам за всички онези, които и сега са на море, да знаят че винаги може да им се случи да спасяват ЧОВЕК ЗАД БОРДА.
Искам да пожелая на всички, дълъг и щастлив живот, а на тия които са на море, попътен вятър и 7 фута под кила.
Честит празник на Първи дивизион и да носят с чест пагона!
Костадин Николов ГЕОРГИЕВ,
Варна
Във Военноморска болница ме лекуваха от пневмония, това съм си хванал от тази януарска зимна утрин. Но както е казано, ако ти е писано да те блъсне влак, няма да се удавиш! ...
Има неща, които човек никога няма да забрави, така е и сега с мен. Никога няма да забравя смелостта на моряците от спасителната лодка, смелостта на старшината на лодката от автоматния мостик, усърдието на всички моряци, които са се хванали на лопарите, старшините и офицерите, които също са дърпали същите тия лопари, първата помощ, която ми е оказал санитарния инструктор на кораба, сигналчиците, които са ме следили с прожекторите от ГКП, командира на Бойна част 5 капитан-лейтенант Атанас Бъчваров, който е искал да скача в морето, за да ме вади, въпреки че това за него е щял да бъде краят, при тази температура в котелното около 50 градуса, на командира на кораба капитан ІІІ ранг Михаил Йонов, на дежурните по дивизион и по база, които са взели мерки линейката да ме чака, когато корабът е застанал на котва и швартови.
Разбира се никога няма да забравя какво направи този екипаж за мен - НИКОГА!
Това го публикувам за всички онези, които и сега са на море, да знаят че винаги може да им се случи да спасяват ЧОВЕК ЗАД БОРДА.
Искам да пожелая на всички, дълъг и щастлив живот, а на тия които са на море, попътен вятър и 7 фута под кила.
Честит празник на Първи дивизион и да носят с чест пагона!
Костадин Николов ГЕОРГИЕВ,
Варна