НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ДЕЛФИН ТЪРСИ ПОМОЩ ОТ ЧОВЕК
Случай на Южния плаж във Варна преди 45 години
Четях за последният си изпит от юнската сесия (1968 г.). Вече се чувстваше умората и все по-често се заглеждах към морето, а то бе на стотина метра от прозореца ми. Повдигах се от стола и виждах тихите му води. Броях корабите, закотвени на рейда, но ... чувствах, че това не ми е достатъчно. Привечер с жена ми отидохме на плажа. Лек ветрец галеше морската повърхност и едва-едва я набраздяваше.
Забелязахме, че в началото на вълнолома са се събрали хора и сочат нещо към водата. Загледахме се и ние. Охо! Един делфин си играеше на петдесетина метра от брега. Гръдната му перка ту се скриваше плавно във водата, ту се показваше отново.
- Ще отида да си взема плавниците, маската и шнорхела – казвам на жена ми. - Ти стой тук и не го изпускай от очи!
Изтичах до в къщи, съблякох се, сложих плувките си и грабнах плавниците, маската, шнорхела и една кърпа. Посегнах да взема подводния нож, но си помислих: „Нож ли, не няма нужда. Нали делфините са дружелюбно настроени към хората”. И го оставих. Прибягах до плажа. Жена ми стоеше там, където вълните облизват брега и ми сочеше делфина.
Оставих джапанките и кърпата в ръцете и нагазих във водата. А тя беше студена. Западният вятър бе разместил пластовете. Но това сега не ми правеше впечатление. Виждах пред мен едно момче нагазило до
Случай на Южния плаж във Варна преди 45 години
Четях за последният си изпит от юнската сесия (1968 г.). Вече се чувстваше умората и все по-често се заглеждах към морето, а то бе на стотина метра от прозореца ми. Повдигах се от стола и виждах тихите му води. Броях корабите, закотвени на рейда, но ... чувствах, че това не ми е достатъчно. Привечер с жена ми отидохме на плажа. Лек ветрец галеше морската повърхност и едва-едва я набраздяваше.
Забелязахме, че в началото на вълнолома са се събрали хора и сочат нещо към водата. Загледахме се и ние. Охо! Един делфин си играеше на петдесетина метра от брега. Гръдната му перка ту се скриваше плавно във водата, ту се показваше отново.
- Ще отида да си взема плавниците, маската и шнорхела – казвам на жена ми. - Ти стой тук и не го изпускай от очи!
Изтичах до в къщи, съблякох се, сложих плувките си и грабнах плавниците, маската, шнорхела и една кърпа. Посегнах да взема подводния нож, но си помислих: „Нож ли, не няма нужда. Нали делфините са дружелюбно настроени към хората”. И го оставих. Прибягах до плажа. Жена ми стоеше там, където вълните облизват брега и ми сочеше делфина.
Оставих джапанките и кърпата в ръцете и нагазих във водата. А тя беше студена. Западният вятър бе разместил пластовете. Но това сега не ми правеше впечатление. Виждах пред мен едно момче нагазило до
кръста във водата, а делфинът играеше на два метра от него. Вече плувах с пълен ход на там, въпреки че бе плитко и можеше да се върви по дъното.
- Какво, приятел ли ще ставаш с него? - попита ме момчето и ме гледаше с учудване.
- Ще видим - казах аз, изчистих маската и се гмурнах.
О, ето красавеца, на три метра от мене. Фантастична гледка! С плавни, разчетени и грациозни движения делфинът зави наляво, за да ме огледа, изплува, пръхна с пръскалото си, вдиша въздух и отново се гмурна. Поех дълбоко въздух и аз се гмурнах и го настигнах. Хванах го за гръбната перка. Необикновено чувство! Просто не можех да повярвам на очите си!
Делфинът направи опит да се отскубне, но не с всичката сила на която бе способен. Явно и на него му бе интересно. Плувахме така под водата - делфинът ме наблюдаваше с лявото си око. Погледът му бе благ, добродушен и като че ли се усмихваше. Съпротивата му намаля и аз не го стисках толкова силно за гръбната перка. Делфинът изплува, показа за миг главата си, издиша гърлено, вдиша пресен въздух и пак се гмурна.
Аз направих същото, издухах водата от шнорхела, поех си дълбоко въздух и се гмурнах след него, като го държах за перката. Постепенно отпуснах ръката си. Той не бягаше. Приближих маската си до лявото му око и започнах да го галя по челото, по гушата. За един миг той спря всякакви движения и се остави да го милвам. Аз се смеех в шнорхела и продължавах да го потупвам по меката като неопрен кожа. След малко той удари с опашната си перка и изплува, за да поеме въздух. Аз стъпих на дъното и го прегърнах. По кожата му забелязах някакви петна - изгоряла бе от полепнал нефт или мазут. Търках с ръка, тя се белеше и отдолу се показваше свежа, черна, мазна кожа. Изтърках цялото му тяло и от изгорялата кожа не остана ни следа. Вече не го държах за гръбната перка, а и той не правеше опит да бяга. Плувахме заедно под водата. Делфинът ме обикаляше в кръг. Раздишах се добре и се гмурнах насреща му. Наблюдавахме се и той се чудеше откъде да мине. Изви главата си наляво, после надясно, направи рязко движение с опашката си и се разминахме с левите си страни. Той бе завил и идваше откъм гърба ми. Аз го възседнах. Бе млад делфин и се движехме едва-едва. Почувствах честите му движения и тласъци нагоре. След това дочух звук, подобен на пръхтене на заек - точно два пъти „хъ, хъ”.
Слязох от гърба му и той моментално си показа главата, за да вдиша въздух. Оставих го да се отдалечи малко, гмурнах се след него и го хванах за опашката. Той започна да удря силно с нея - явно нему бе твърде приятно да се занимавам с главния му двигател. Стъпих пак на дъното и погледнах към брега. Жена ми стоеше там и ми махаше да отида при нея, разбира се, с делфина.
На вълнолома тълпата от хора бе станала по-голяма. Те наблюдаваха тази необикновена гледка, също махаха с ръце и викаха да се приближа с делфина, за да го видят по-добре. Аз прегърнах делфина и започнах да го насочвам към насъбралите се зяпачи, но той се съпротивляваше. Временно се отказах от намеренията си и го пуснах да си почива. Делфинът играеше около мене. Бях във възторг! Та кой леководолаз или гмуркач би се отказал от удоволствието, което изпитвах в момента от това необикновено приключение?
Отдавна мечтаех за такава среща. Неведнъж бях споделял идеята да се спускаме между делфини. Още когато ловът им не бе забранен, ми предлагаха да стана гмуркач на делфиноловен кораб (водната база на Морския клуб на ДОСО граничеше с хелинга на кооперация Нептун). Отказах. Работата се състоеше да насочвам простреляните делфини към повърхността. Сега разбирах колко добре съм постъпил! Вместо да общувам с тях, трябваше да плувам в кървава от убитите делфини вода...
Бях наблюдавал делфини да показват черните си гърбове, да се „возят” на вълната пред вълнореза на кораба. През лятото на 1966 г. по време на подводната археологическа експедиция на нос Калиакра, работейки под водата с Илия Кръстев, забелязахме два делфина, които любопитстваха какво правим. Веднага изплувахме, за да вземем подводния фотобокс да ги заснемем, но като се отправихме към тях, те с резки движения се отдалечиха.
И ето - сега, най-после ми се отдаде случая да се докосна, да играя и дори да помогна на делфин. Колко красиви бяха черният му лъскав гръб и снежнобелия корем! Каква изваяна от хилядолетията съвършена обтекаема форма, големи, благи, смеещи се очи! Водата бе студена, здрачаваше се вече, но това сега бе без значение. Отново опитах да заведа делфина по-близо до вълнолома. Този път успях, като го галих и потупвах постоянно.
Доведох го до самата стена на вълнолома, стъпих на първия ред блокове, напънах се и го вдигнах с двете си ръце малко над водата. Всички се струпаха да гледат. Жена ми също бе тук и ми викаше нещо. Колко жалко, че нямах на разположение подводна камера, за да заснема моят приятел. Той сигурно нямаше да ми откаже това удоволствие!
Делфинът като че ли се уплаши от многото хора и вдигането. Задъха се и запръхтя. Едно момче ми подаде рибка - сафрид. Поднесох я пред устата му, но той не я изяде. Сложих я в плувките за после.
- Друже, - викат хората от вълнолома, - вдигни го, вдигни го още веднъж да го видим!
Вдигнах го отново. Той още повече се запръхтя и аз разбрах, че трябва да го отведа по-далеч от хората. Пуснах го. Делфинът, като че ли се разсърди, плуваше много силно и аз не можех да го настигна. Стъпих на дъното почти на същото място, откъдето започнахме и зачаках. Той отиде петдесетина метра навътре, зави и отново дойде при мене. Гмурнах се до него, извадих сафрида и го пуснах пред устата му. Но аз му бях по-интересен от рибката. Не си отвори устата поне един сантиметър. Може би се страхуваше да не ме уплаши.
Почувствах студени тръпки. Вече повече от час си играехме с моя морски приятел, а все още не ми се излизаше от водата. Гмурнах се едновременно с него, направих почти същите движения под водата и изплувахме заедно, за да вдишаме въздух. Погалих го по челото и потупах за последен път. Отдалечих се. Той играеше на два метра от мен. Ставаше все по-плитко и делфинът изостана.
- Хайде довиждане, приятелю! - извиках аз. - Дано утре пак се видим!
Напразно излизах няколко пъти на другият ден. Неделната глъчка на плажа и оживеното движение на лодки и кораби го бяха пропъдили навътре в морето...
Доц. д-р инж. Траян ТРАЯНОВ
Бел. ред.: Първата публикация на документалния разказ „Моят приятел делфинът” излиза на 01.03.1969 г. в бр. 7 на в-к „Орбита”, а самата случка е на 22.06.1968 г. Илюстрация към разказа прави известният художник и пионер на подводния спорт в България Александър Денков. Той е помолен за това от н.с. Таньо Мичев от Зоологическия институт на БАН, сътрудник на вестника и известен природозащитник. Разказът е публикуван и в бюлетина „Спортсмен - подводник”, вып. 30, 1972 г., Издательство ДОСААФ, Москва, и в книгата „Уроци по дързост”, 2007 г., Издателска къща „Морски свят” Варна. Илюстрацията на Александър Денков е избрана за корицата на тази книга.
- Какво, приятел ли ще ставаш с него? - попита ме момчето и ме гледаше с учудване.
- Ще видим - казах аз, изчистих маската и се гмурнах.
О, ето красавеца, на три метра от мене. Фантастична гледка! С плавни, разчетени и грациозни движения делфинът зави наляво, за да ме огледа, изплува, пръхна с пръскалото си, вдиша въздух и отново се гмурна. Поех дълбоко въздух и аз се гмурнах и го настигнах. Хванах го за гръбната перка. Необикновено чувство! Просто не можех да повярвам на очите си!
Делфинът направи опит да се отскубне, но не с всичката сила на която бе способен. Явно и на него му бе интересно. Плувахме така под водата - делфинът ме наблюдаваше с лявото си око. Погледът му бе благ, добродушен и като че ли се усмихваше. Съпротивата му намаля и аз не го стисках толкова силно за гръбната перка. Делфинът изплува, показа за миг главата си, издиша гърлено, вдиша пресен въздух и пак се гмурна.
Аз направих същото, издухах водата от шнорхела, поех си дълбоко въздух и се гмурнах след него, като го държах за перката. Постепенно отпуснах ръката си. Той не бягаше. Приближих маската си до лявото му око и започнах да го галя по челото, по гушата. За един миг той спря всякакви движения и се остави да го милвам. Аз се смеех в шнорхела и продължавах да го потупвам по меката като неопрен кожа. След малко той удари с опашната си перка и изплува, за да поеме въздух. Аз стъпих на дъното и го прегърнах. По кожата му забелязах някакви петна - изгоряла бе от полепнал нефт или мазут. Търках с ръка, тя се белеше и отдолу се показваше свежа, черна, мазна кожа. Изтърках цялото му тяло и от изгорялата кожа не остана ни следа. Вече не го държах за гръбната перка, а и той не правеше опит да бяга. Плувахме заедно под водата. Делфинът ме обикаляше в кръг. Раздишах се добре и се гмурнах насреща му. Наблюдавахме се и той се чудеше откъде да мине. Изви главата си наляво, после надясно, направи рязко движение с опашката си и се разминахме с левите си страни. Той бе завил и идваше откъм гърба ми. Аз го възседнах. Бе млад делфин и се движехме едва-едва. Почувствах честите му движения и тласъци нагоре. След това дочух звук, подобен на пръхтене на заек - точно два пъти „хъ, хъ”.
Слязох от гърба му и той моментално си показа главата, за да вдиша въздух. Оставих го да се отдалечи малко, гмурнах се след него и го хванах за опашката. Той започна да удря силно с нея - явно нему бе твърде приятно да се занимавам с главния му двигател. Стъпих пак на дъното и погледнах към брега. Жена ми стоеше там и ми махаше да отида при нея, разбира се, с делфина.
На вълнолома тълпата от хора бе станала по-голяма. Те наблюдаваха тази необикновена гледка, също махаха с ръце и викаха да се приближа с делфина, за да го видят по-добре. Аз прегърнах делфина и започнах да го насочвам към насъбралите се зяпачи, но той се съпротивляваше. Временно се отказах от намеренията си и го пуснах да си почива. Делфинът играеше около мене. Бях във възторг! Та кой леководолаз или гмуркач би се отказал от удоволствието, което изпитвах в момента от това необикновено приключение?
Отдавна мечтаех за такава среща. Неведнъж бях споделял идеята да се спускаме между делфини. Още когато ловът им не бе забранен, ми предлагаха да стана гмуркач на делфиноловен кораб (водната база на Морския клуб на ДОСО граничеше с хелинга на кооперация Нептун). Отказах. Работата се състоеше да насочвам простреляните делфини към повърхността. Сега разбирах колко добре съм постъпил! Вместо да общувам с тях, трябваше да плувам в кървава от убитите делфини вода...
Бях наблюдавал делфини да показват черните си гърбове, да се „возят” на вълната пред вълнореза на кораба. През лятото на 1966 г. по време на подводната археологическа експедиция на нос Калиакра, работейки под водата с Илия Кръстев, забелязахме два делфина, които любопитстваха какво правим. Веднага изплувахме, за да вземем подводния фотобокс да ги заснемем, но като се отправихме към тях, те с резки движения се отдалечиха.
И ето - сега, най-после ми се отдаде случая да се докосна, да играя и дори да помогна на делфин. Колко красиви бяха черният му лъскав гръб и снежнобелия корем! Каква изваяна от хилядолетията съвършена обтекаема форма, големи, благи, смеещи се очи! Водата бе студена, здрачаваше се вече, но това сега бе без значение. Отново опитах да заведа делфина по-близо до вълнолома. Този път успях, като го галих и потупвах постоянно.
Доведох го до самата стена на вълнолома, стъпих на първия ред блокове, напънах се и го вдигнах с двете си ръце малко над водата. Всички се струпаха да гледат. Жена ми също бе тук и ми викаше нещо. Колко жалко, че нямах на разположение подводна камера, за да заснема моят приятел. Той сигурно нямаше да ми откаже това удоволствие!
Делфинът като че ли се уплаши от многото хора и вдигането. Задъха се и запръхтя. Едно момче ми подаде рибка - сафрид. Поднесох я пред устата му, но той не я изяде. Сложих я в плувките за после.
- Друже, - викат хората от вълнолома, - вдигни го, вдигни го още веднъж да го видим!
Вдигнах го отново. Той още повече се запръхтя и аз разбрах, че трябва да го отведа по-далеч от хората. Пуснах го. Делфинът, като че ли се разсърди, плуваше много силно и аз не можех да го настигна. Стъпих на дъното почти на същото място, откъдето започнахме и зачаках. Той отиде петдесетина метра навътре, зави и отново дойде при мене. Гмурнах се до него, извадих сафрида и го пуснах пред устата му. Но аз му бях по-интересен от рибката. Не си отвори устата поне един сантиметър. Може би се страхуваше да не ме уплаши.
Почувствах студени тръпки. Вече повече от час си играехме с моя морски приятел, а все още не ми се излизаше от водата. Гмурнах се едновременно с него, направих почти същите движения под водата и изплувахме заедно, за да вдишаме въздух. Погалих го по челото и потупах за последен път. Отдалечих се. Той играеше на два метра от мен. Ставаше все по-плитко и делфинът изостана.
- Хайде довиждане, приятелю! - извиках аз. - Дано утре пак се видим!
Напразно излизах няколко пъти на другият ден. Неделната глъчка на плажа и оживеното движение на лодки и кораби го бяха пропъдили навътре в морето...
Доц. д-р инж. Траян ТРАЯНОВ
Бел. ред.: Първата публикация на документалния разказ „Моят приятел делфинът” излиза на 01.03.1969 г. в бр. 7 на в-к „Орбита”, а самата случка е на 22.06.1968 г. Илюстрация към разказа прави известният художник и пионер на подводния спорт в България Александър Денков. Той е помолен за това от н.с. Таньо Мичев от Зоологическия институт на БАН, сътрудник на вестника и известен природозащитник. Разказът е публикуван и в бюлетина „Спортсмен - подводник”, вып. 30, 1972 г., Издательство ДОСААФ, Москва, и в книгата „Уроци по дързост”, 2007 г., Издателска къща „Морски свят” Варна. Илюстрацията на Александър Денков е избрана за корицата на тази книга.