НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ЕВИН ПЛАЖ
Плавахме на малък ход, с едната машина. Придвижвахме се бавно на юг, към пристанището на Мичурин, сега Царево. Движехме се много близко, почти до брега. Пристанището ползвахме временно за база. С малкия десантен кораб осигурявахме водолазната практика на „Тихина” (прозвище на Морския специален разузнавателен отряд на ВМС – бел. ред.). Провеждаха я по техен план и организация. Ние само ги осигурявахме.
Днес водолазните спускания завършиха твърде рано. Имахме достатъчно време за прибиране. Не бързахме. Нямаше защо да бързаме. Нямахме друга задача. Придвижвахме се бавно към пристанището. Командирът на кораба - лейтенант, и помощник-командирът – мичман-школник, заедно тренираха с пеленгатора на десния борд. Рулевият - наборен матрос, и аз, механикът на кораба - лейтенант, неволно ги наблюдавахме, от бойните си постове на мостика. Тренировката пред нас постепенно придобиваше по-напрегнат характер, нещо почти като състезание. Приповдигнатото настроение на състезателите правеше атмосферата около тях доста шумна. Наблюдавахме развоя на това почти състезание напълно безучастно. Впечатляваше сериозното отношение на участващите в това занимание. По продължителност то надхвърляше вече час. Неочаквано двамата състезатели утихнаха. Секнаха шумните коментари на резултатите от пеленгованите брегови обекти. Нещо като че ли извънредно се случи?
Командирът, залепнал за оптиката, наблюдаваше нещо на брега. Разглеждаше това нещо твърде старателно. Наблюдаваше го продължително, непрекъснато и като, че ли и много внимателно. Какво ли толкова можеше да привлече вниманието му на брега? Трябваше наистина да е нещо много интересно, а може би и важно? Рулевият, като по-опитен, бързо ме светна. На брега, покрай който минавахме в момента, се намирал евиният или нудисткият плаж на Мичурин. Не знаеше точно кое от двете, но предполагаше, че е по скоро първото. Е, и? Какво ли можеше да се вижда, от това разстояние? Не можех точно да знам, но каквото и да е то, според мен, не можеше да е достатъчно предизвикателно за мъжките му емоции. Така го приемах, но не бях съвсем сигурен. Можеше и да греша. Допусках, че по-скоро вълнуващо е самото търсене на онова, което очакваш или искаш да видиш. Можех да си мисля каквото си искам. Той, обаче, не мърдаше от оптиката. Беше като залепен за нея. Продължаваше непрекъснато и продължително да наблюдава. …

Пълният текст на разказа на о. р. капитан І ранг Лъчезар ЛАЗАРОВ можете да прочетете в рубриката „Спомени на флотски ветерани”.