НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
НИКОЛА РАДЕВ: ДИРЕКТОР Е ПО-МАЛКО ОТ
ПИСАТЕЛ. ПИСАТЕЛ Е ПО-МАЛКО ОТ МОРЯК
От месец-два ме бяха преназначили на длъжност „социолог” (в Параходство „Български морски флот” - бел. ред.). Дали ми бяха една малка стаичка с бюрце, етажерка за книги и два стола, на вратата на която обаче беше малко претенциозно изписана длъжността ми - рядка, дори неразбираема за онова време. Четях си нещо, когато се почука, измърморих „влез”, вратата са отвори и на прага застана Кольо. По-правилното е Никола Радев, но се знаехме от години и не ми пукаше за правилното. Здрасти, рече застанал там, в очите му пробяга усмивка, широкото му лице я последва. Поздрави, сякаш сме се разделили преди час или най-много преди ден, а не преди години. И влезе.
Седна. Разправи ми как си, каза и аз му разправих. А ти, запитах, ти как си? Нищо особено, сви рамене той. Пиша си книгите, дишам мръсен софийски въздух и все си мисля за Варна. И за морето.
Изгледах го недоверчиво. Всички си мислят за морето, но си живеят в София - чувал съм го неведнъж. А на глас продължих: четох ти новата книга. Хубава е. Ами как, засмя се безхитростно насреща ми, как няма да е хубава, нали за това съм я писал. Не е за морето, но е за хората от този край, за истината без давност. Нося ти я. Опитах се да го спра, да му кажа, че съм си я купил, но той вече я надписваше. Затвори я. Връчи ми я. После се посмръщи: виж какво, времето ми е малко. Поканил ме е главният директор, и час сме си определили, та имам няколко минути. Хайде да ме заведеш в отдел „Кадри”, да видя искам началника.
Ясно, помислих си, ще урежда някого, но не го изрекох, просто станах. Докато крачехме по коридора, Кольо занарежда делово: С барба Йонков сигурно ще пием по нещо, не знам и за какво иска да си говорим. След това трябва да се отбия до Дружеството на писателите - и денят се оттекъл. Утре пътувам със следобеден полет, така че към обяд трябва да се видим, да си побъбрим, да ударим по една водка и това е.
Кимнах. Разбира се, че ще се видим. Уточнихме къде. В това време влязохме в коридора на „Кадри”. Не зная сега как е, но тогава той обикновено беше пълен с хора - завръщащи се, заминаващи, на „разположение”. С хора и с ароматен тютюнев дим от вносни цигари. Запробивахме си път, когато някой току до нас възкликна: „Я, другарю помполит! Другарю Радев!” Огледах се. Един висок мъж си пробиваше път към нас. На някои, полуизвърнали се към него, пътьом обясни: „Никола Радев бе, писателят! Беше ни помполит преди време. Наше момче е, макар че е написал един куфар книги …” Здрасти, боцмане, избоботи кой знае защо някак задавено Кольо и се прегърнаха. Нещо ме жилна - из съм бил помполит, но не съм чувал да казват, че съм „наше момче”. Пък и Кольо не ме прегърна като влезе в стайчето ми. А те заприказваха един през друг. Значи, другарю Радев, сега имам пет минути работа тука, после тръгваме някъде да се почерпим и да се наприказваме - кой, къде, кога… Не мога, боцмане, направи физиономия моят човек. Денят ми е препълнен. Съжалявам, че… Чакай, прекъсна го боцманът. Днес като не можеш, значи утре - към обяд, на парахода. Тъкмо тайфата ще е там, събират ни за отплаване. А?
Кольо ме погледна. Бяхме се разбрали. Погледнах сияещата физиономия на боцмана и вдигнах ръце - няма как. Разбрахме се. Добре, боцмане, кимна той. А към мен: Пък ти като идваш в София, ще ми се обадиш. Отлагаме срещата. Виждаш как е - не мога да откажа. Непременно да се обадиш! И аз кимнах. После се сетих: Само че къде да те диря? Той махна с ръка: Вярно бе, забравих да ти кажа. От седмица съм директор на издателство „Профиздат”, там ела. Изгледах го разочарован: Защо не ми каза, че си директор! А той само се засмя: Стига бе! Директор е по-малко от писател. После стана сериозен: Впрочем пък писател е по-малко от моряк. Усмихна се малко тъжно, сякаш на някаква мисъл в себе си: По-малко е, да знаеш … Погледна си часовника: да вървя при главния кадровик, да го видя и него, че сме плавали заедно, една книга да му подаря и да бягам при голямото началство.
Махна ми за довиждане и се изгуби сред моряците в коридора …
Любен ЛЮБЕНОВ
(Специално за „Морски вестник”)
ПИСАТЕЛ. ПИСАТЕЛ Е ПО-МАЛКО ОТ МОРЯК
От месец-два ме бяха преназначили на длъжност „социолог” (в Параходство „Български морски флот” - бел. ред.). Дали ми бяха една малка стаичка с бюрце, етажерка за книги и два стола, на вратата на която обаче беше малко претенциозно изписана длъжността ми - рядка, дори неразбираема за онова време. Четях си нещо, когато се почука, измърморих „влез”, вратата са отвори и на прага застана Кольо. По-правилното е Никола Радев, но се знаехме от години и не ми пукаше за правилното. Здрасти, рече застанал там, в очите му пробяга усмивка, широкото му лице я последва. Поздрави, сякаш сме се разделили преди час или най-много преди ден, а не преди години. И влезе.
Седна. Разправи ми как си, каза и аз му разправих. А ти, запитах, ти как си? Нищо особено, сви рамене той. Пиша си книгите, дишам мръсен софийски въздух и все си мисля за Варна. И за морето.
Изгледах го недоверчиво. Всички си мислят за морето, но си живеят в София - чувал съм го неведнъж. А на глас продължих: четох ти новата книга. Хубава е. Ами как, засмя се безхитростно насреща ми, как няма да е хубава, нали за това съм я писал. Не е за морето, но е за хората от този край, за истината без давност. Нося ти я. Опитах се да го спра, да му кажа, че съм си я купил, но той вече я надписваше. Затвори я. Връчи ми я. После се посмръщи: виж какво, времето ми е малко. Поканил ме е главният директор, и час сме си определили, та имам няколко минути. Хайде да ме заведеш в отдел „Кадри”, да видя искам началника.
Ясно, помислих си, ще урежда някого, но не го изрекох, просто станах. Докато крачехме по коридора, Кольо занарежда делово: С барба Йонков сигурно ще пием по нещо, не знам и за какво иска да си говорим. След това трябва да се отбия до Дружеството на писателите - и денят се оттекъл. Утре пътувам със следобеден полет, така че към обяд трябва да се видим, да си побъбрим, да ударим по една водка и това е.
Кимнах. Разбира се, че ще се видим. Уточнихме къде. В това време влязохме в коридора на „Кадри”. Не зная сега как е, но тогава той обикновено беше пълен с хора - завръщащи се, заминаващи, на „разположение”. С хора и с ароматен тютюнев дим от вносни цигари. Запробивахме си път, когато някой току до нас възкликна: „Я, другарю помполит! Другарю Радев!” Огледах се. Един висок мъж си пробиваше път към нас. На някои, полуизвърнали се към него, пътьом обясни: „Никола Радев бе, писателят! Беше ни помполит преди време. Наше момче е, макар че е написал един куфар книги …” Здрасти, боцмане, избоботи кой знае защо някак задавено Кольо и се прегърнаха. Нещо ме жилна - из съм бил помполит, но не съм чувал да казват, че съм „наше момче”. Пък и Кольо не ме прегърна като влезе в стайчето ми. А те заприказваха един през друг. Значи, другарю Радев, сега имам пет минути работа тука, после тръгваме някъде да се почерпим и да се наприказваме - кой, къде, кога… Не мога, боцмане, направи физиономия моят човек. Денят ми е препълнен. Съжалявам, че… Чакай, прекъсна го боцманът. Днес като не можеш, значи утре - към обяд, на парахода. Тъкмо тайфата ще е там, събират ни за отплаване. А?
Кольо ме погледна. Бяхме се разбрали. Погледнах сияещата физиономия на боцмана и вдигнах ръце - няма как. Разбрахме се. Добре, боцмане, кимна той. А към мен: Пък ти като идваш в София, ще ми се обадиш. Отлагаме срещата. Виждаш как е - не мога да откажа. Непременно да се обадиш! И аз кимнах. После се сетих: Само че къде да те диря? Той махна с ръка: Вярно бе, забравих да ти кажа. От седмица съм директор на издателство „Профиздат”, там ела. Изгледах го разочарован: Защо не ми каза, че си директор! А той само се засмя: Стига бе! Директор е по-малко от писател. После стана сериозен: Впрочем пък писател е по-малко от моряк. Усмихна се малко тъжно, сякаш на някаква мисъл в себе си: По-малко е, да знаеш … Погледна си часовника: да вървя при главния кадровик, да го видя и него, че сме плавали заедно, една книга да му подаря и да бягам при голямото началство.
Махна ми за довиждане и се изгуби сред моряците в коридора …
Любен ЛЮБЕНОВ
(Специално за „Морски вестник”)
Списък на книгите на Никола Радев.
Старшина ІІ степен (по-късно мичман) Никола Радев по време на службата му на стражеви кораб „Дръзки”.
Втората книга на Никола Радев.
Единадесетата книга на Никола Радев.
Бележка на главния редактор: Благодаря на нашия читател, приятел и автор Любен Любенов, че се отзова незабавно на моята молба по повод Деня на народните будители да отбележим 50-та годишнина от излизането на първата книга на големия български маринист Никола Радев. Приятно ми е да съобщя на читателите на „Морски вестник”, че със съдействието на племенника на Никола Радев - капитан далечно плаване Радослав Маринов, в навечерието на Деня на народните будители във Военноморския музей постъпи папка с копия на документи от живота и творчеството на Никола Радев. Да ни е жив и здрав морякът и писателят Никола Радев, не сме го забравили и очакваме още много от него!
Честит ви Ден на народните будители, уважаеми читатели на „Морски вестник”!
Честит ви Ден на народните будители, уважаеми читатели на „Морски вестник”!