НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











НИЩО ОСОБЕНО, РЕЙС КАТО РЕЙС (НА НАШ
ПЪТНИЧЕСКИ КОРАБ В СРЕДИЗЕМНО МОРЕ)

Бях решил да мръдна до София. В отпуск бях, писнало ми беше от курортната гълчава на Варна и се понесох с вечерния влак. Без нещо определено, на разходка, както се казва. Нямах късмет - местата за спален вагон бяха свършили, а ми се и падна да съм в купе с подпийнала младежка компания, връщаща се от морето, която не спря да ми надува главата. Излязох в коридора - да се поразтъпча, а и да изпуша една цигара. Празен беше коридорът, само на другия му край някакъв човек като мен се беше заблеял в нищото през смъкнатия прозорец. Мярнах го, стори ми се някак позната фигурата, после отклоних поглед, но след минута-две се сетих кой беше. Плавали бяхме на един кораб. Не скоро, преди година-две,  но не можех да не си спомня капитана, с когото правихме един дълъг рейс до Китай, после до Бразилия, пак до Китай, после… Не си спомням после до къде - доста време от тогава.
Тръгнах към него. Приближих, а той, без да се обръща, рече здрасти, позна ме, значи. Останал си е все същият, си рекох - особен такъв, готин, но малко темерут, ако разбирате какво искам да кажа. Познах те, кептън, отвърнах, накъде си поел? По гости, смачка той фаса и го огледа внимателно, преди да го запрати в премиващата покрай влака чернота на нощта. По гости, повтори, малко неканен, но ще видим… А ти? Казах му. Казах и че ми се е паднало да пътувам с почерпена тайфа и че вече съжалявам, че съм тръгнал. Ами ела  при мене, каза, сам съм в купе, тъкмо да си побъбрим.
Взех си чантата от моето купе, кимнах на компанията и се преместих. Беше извадил бутилка „Джони“, черен етикет, и две пластмасови чашки за кафе. Нося си, обясни, за всеки случай. Като този. Иначе, знаеш, дъня водка, но хората очакват от моряците да пият уиски, затова. Наля по малко, прибра шишето - да не дразни хората, ако някой рече до надникне, поясни пак, -  вдигнахме чаши за наздраве, само ги вдигнахме, защото не можеш да се чукнеш с найлон, и отпихме. После се разговорихме. Аз му казах къде съм плавал след като слязох от неговия кораб, той - на кои. Сега, вика, слизам от пътнически параход. Един рейс правих, някаква дупка да запълвам, уж щяха да ме пращат на някакво обучение, но се отказаха. И сега -  по гости. Стана, сне  от багажника чантата, извади бутилката, наля в чашките, че ги бяхме цокнали набързо, пак прибра стъклото, но не в чантата, а до себе си - да му е по-лесно да долива -  и седна. Запознах се с един човек. Бамбашка мъж и съм тръгнал при него. Наздраве!
После, доста неочаквано за мен - все пак не сме били никога приятели, бях просто трети механик на кораба му и никога не се бяхме черпили - подкара историята си. Сигурно, си казах наум, така го е подпряло отвътре, че иска на някого да разправи, да отпуши натрупаното. Случвало ми се е и на мен, особено след тежък рейс, когато душата ти е грохнала от преживяното и искаш да се разделиш с тях. Случвало ми се е, така че кротко го заслушах. С чаша в ръка.
… Пак взе да се свечерява, морето стана тъмновиолетово като старо вино, на най-горната палуба изригнаха стотиците децибели на тонколоните, светнаха, макар и малко рано, разноцветните лампи и настана  време за поредния панаир. Така ми изглеждаше - някак панаирджийски  разпищолено всичко, което се случваше на кораба ми. Уж параход, но не съвсем, с някакъв циркаджийски привкус и осезаема, сякаш лепкава,  сексуална затаеност. Изтичаше шестия ми ден капитанлък. Не въобще, хайде сега, а на пътническия  кораб, който ми натътрузиха за един рейс.
Тъкмо беше свършила отпуската ми след дълъг, почти едногодишен рейс, когато ме привикаха в Параходството. Трябвало да участвам в някакъв курс по новите стандарти в корабоплаването, така че било решено, тъй като съм си изпапал отпуската, да направя един късичък рейс с пасажер, докато стане време за учене.
Нищо особено, тъй ми рече съответният голям шеф в големия му кабинет, имат си там опитен пасажерски помощник-капитан да се занимава с туристите, печен старпом да държи в шепа екипажа - всички си знаят работата, така че отиваш и шибваш камшика. Само това. Караш коритото две седмици до Ница с отбивания по разни гръцки и френски острови и две обратно. Хем екскурзия, хем заплата. Опита се да се засмее. Не излезе сполучливо, затова додаде, че най-важното за рейса било, че щяла да пътува и някаква голяма началничка от транспортното министерство, та да я поразвличам, нали, да й оказвам внимание и прочие. Много голям шеф е, доуточни, от кабинета й чак до Токио се вижда. Не можах да разбера какво точно искаше да ми каже - дали  дамата има власт да прати някого в представителството ни в Япония или - обратното - да го зафичи на дългата линия, така че да не се връща  поне година вкъщи.
Думите му ми напомниха една песен на Висоцки - дето от кабинета на милиционерския началник чак Магадан се виждал, но не се задълбочих. Не ми е работа. По принцип не чакам големите началници да ми разясняват големите си мъдрости, дори и когато са заимствани. Само възпитано ги изслушвах. Да се опознаете, казано с две думи, приключи инструктажа той. И вече откровено се изхили: не в библейския смисъл, наближава петдесетака.
Не ми стана приятно, знае се, че бял параход - черна служба. Ресторант, бар, пътници - не параход, а плаващ хотел-ресторант, и за всичко това трябва да отговаряш. Друго си е на нормалния кораб - товариш, плаваш, разтоварваш, пак плаваш и така, докато се
Пътническият кораб „Несебър”.
Пътническият кораб „Васил Коларов”.
Пътническият кораб "Георги Кирков"
Круизният лайнер „Варна”.
„Несебър” се завръща от поредния круиз.
В един от салоните на „Несебър”.
Венецианска нощ на борда на „Варна”.
Венецианска нощ на борда на „Варна”, още един ракурс.
върнеш един ден у дома. Друго е, но не си избираш сам работата. Затова преглътнах и поех по разните канцеларии да оформя новото си назначение.
И така - нищо особено.
Шибнах камшика, както ми беше казано, и вече почти седмица, която ми се видя като месец, се щурахме из Средиземно море. От град на град, от остров на остров. Красиво, може да се каже, но по време на преходите палубите се превръщаха в харман от бедра до сливиците и напиращи да изскочат навън млади цици, въздухът ухаеше на парфюми, дезодоранти и различни плажни масла, цепеше се от подканващ женски кикот и подвиквания откъмто носа, където бяха монтирани няколко душа, от които неспирно се лееше топла морска вода. Боже, как работят мъжете от екипажа ми, си мислех, чудех се как устояват на толкова съблазни. Или пък не устояват? Не научих, не съм полицай да ходя да душа какво става по кабините. Пък и бях зает. Не, не на мостика, какъв проблем може да е  да подкараш едно сравнително малко параходче в сравнително малко море по  сравнително късичък маршрут - от остров на остров, а после  - все покрай брега.
С друго бях зает. В единадесет и половина канех шефката от министерството в кабината си на обеден аперитив, в пет и половина - на вечерен. Не в бара, а в кабината ми - по-уважително ми се виждаше. Това до третия ден. За да не сме само двамцата и да не вземе да си помисли нещо, дето не е за мислене, още първия ден извиках и главния механик. Викнах него поради липса на първи помощник. А правех рейса без политически помощник, защото неговата кабина, най-хубавата след моята, беше дадена на дамата от министерството. Пък не върви да навреш помполита къде да е, неуважително е някак си. И било решено, някъде там, където се решават различни неща, че този рейс ще е така, без помполит. Което би могло да рече, че въобще може и без него, но това са пак други работи. Извън простите ми капитански компетенции.
Та поканих още първия ден шефа (главния механик). Все още хубавеляк, поддържан мъж, горе-долу на нейните години. Докато ближехме малките чашки с водка, дамата ми отпери няколко двусмислици, аз се направих, че не ги разбрах, но пък  шефа, нали си е машинкаджия, пък и вече шести или седми сезон на този параход, зацепи на секундата. Отвърна и той по подходящ начин, тя се заля в кръшен смях, все едно не е големец от министерство, а просто харесвана жена в мъжка компания, така че се наложи да я поогледам по-внимателно и да установя, че все още хваща окото. Като роза е, кой знае защо си помислих, бухнала и с аромат, но роза в края на август, с предусещане на есенните слани, от които цветът й е някак напрегнат, леко повяхнал по краищата на листенцата и готов да почне да се рони. И заради тази приближаваща слана май си имаше едно на ум сред толкова мъже, мъже в  униформа, и то -  подчинени, което обаче можеше да се превърне в  проблем. В мой проблем, ако правилно оценявах погледите й.
Замолих се на ум шеф-механикът да реши да се заеме с проблема. Да стане негов. И се оказа, че има Господ. Шефа явно се зае, защото на третия ден голямата началничка не дойде на обедното аперитивче. Изпратих един от морските да разбере какво става, но внимателно, истимарски, така да се каже, и без да се набива в очи, и се успокоих - смехът й се дочувал от кабината на шефа.
Така си освободих обедите, по-точно онова лигаво смучене на двадесетината грама, придружено от леко фриволни лафове. Къде е големият параход, населен само с мъже, когато на обяд се сяда с шефа и със старпома и се забърсват по една-две водки с добре нагласена салата. То така и се казва онзи половин час преди дванадесет - ракиено време. Ако не за всички, за повечето от екипажа. На групички по интереси си сядат и си наливат. По едно, най-много по две, не повече. Машинкаджиите отделно, палубните - отделно. Готвачите и камериерите удряха по-рано, че за тях пък точно този половин час е най-важният, жътвата им, така да се каже, преди тайфата да нахлуе и да се нахвърли на манджата. Отпред се е ширнал океанът, чакат те две седмици път до най-близкия бряг, управлението е сложено на автопилот, назад са останали  пристанищните главоболия по товаренето или разтоварването, нервните срещи с агенти, митничари и полицаи, чувстваш се свободен, моряк се усещаш, като едновремешните моряци, които порели моретата, така че ти остава по обяд само да удариш едно питие на сладка приказка и лениви спомени за отминали рейсове и раздели с приятели. И да усетиш не другарство, а нещо повече - здрава връзка с хората, с които си поел из голямата вода. Нещото, което го нямаше тук, на белия кораб. И което ми липсваше.
Освободих обедното ракиено време от гостенката, но нямаше с какво друго да го запълня - няма океан, няма автопилот, няма подходяща компания. Тукашните посвещаваха всяка свободна минута за общуване с туристите. Такъв кораб си бяха избрали, такъв живот. Те си го бяха избрали, никой  не беше ги пращал насила на пасажер. Както се бе случило на мен.
След това пресекнаха и вечерните аперитиви. Госпожата явно си беше намерила най-добрия за нея начин да запълва свободното време за двете седмици без бюро, телефони и тъй нататък. Виждахме се на обяд и на вечеря в каюткомпанията, разменяхме по някоя и друга дума и това е. След съответното зареждане с калории тя бързаше да се прибере в покоите си. Зачела съм една разкошна книга, ми обясни единия път. Кимнах с разбиране. Не изрекох на глас предположението си, че навярно и главният механик се е заровил в същото произведение, защото и той хапваше набързо, измърморваше едно „наздраве“ и изчезваше дори преди нея. Не ми беше работа. Само си го помислих, автоматично някак си. За някои четива няма възраст. Пък и може шефът да се е нацелил към някое началническо място в параходството и да търси надежден фарватер към него. Което също не ми беше работа.
На седмия ден изчаках старпома да си свърши вахтата и в осем и една минута го подбрах. Ела, рекох му, да ударим по едно в бара. Да позяпаме туристките и да си побъбрим. Нямаше как да ми откаже, все пак съм капитанът, и поехме. На най-горната палуба бяха подредени масички, в ъгъла се въздигаше късичък плот, зад който бяха подредени два хладилника и рафтове с бутилки. И лампите. И тонколоните. И смехът. И натрапчивата еротична аура. Барът. Наоколо - вода, вода и в далечината едва забележима зеленина на малък остров.
Седнахме на капитанската маса. Като останалите, но с надпис на нея: „За капитана”. Едва седнали, барманът пъргаво ни донесе двете водки, двете газирани води и чинийката с бадеми. Бях се отбивал веднъж и го бях осведомил, че пия само водка. А щом капитанът пие нещо, значи и тези, които са с него, пият същото. Наздраве, рекох, старпом, отпихме, метнахме по един бадем в устата, но приказката не потръгна. Ти откъде си, от кога си на този кораб, такива работи. Глупости. И двамата разбирахме, че са глупости и разговорът секна от само себе си. Замълчахме, пък го бях извикал да си побъбрим. Мълчахме и зяпахме наоколо. Имаше какво да се зяпа. И тогава сред бедрата и опънатите бюстиета си запробива път към масата ни някакъв чичо. Сигурно минаваше петдесетака, с посивял мустак и малко грубо изсечени черти на опаленото от слънце и вятър лице.
- Извинявайте, младежи - спря до масата ни чичката, -   нали вие сте началниците на този кораб?
- Не - погледнах го. - Началникът съм аз, а този до мен ми е помощник. - И се засмях на нескопосната си шега. Само аз се засмях.
- Тъй, тъй -  кимна той. - То си е тъй, само един е началник, иначе не може. - И се позасмя на свой ред. - Ами като си началник, може ли да седна на масата ви?
Поканих го с жест. Още докато се настани, и пред него изникнаха чаша водка и газирана вода. Барманът беше направо магьосник.
- Наздраве - рекох, чукнахме се  и отпихме. Ние със старпома запратихме по един бадем да настигне водката. Чичката не посегна.
- Ама вие с това ли замезвате - посочи мъничката чинийка. - То е за бира, бе момчета. За силно питие трябва и силно мезе. Драно мезе, от мен да го знаете.
И ненадейно изсвири с два пръста. През тонколоните, през женския смях и кокетните изписквания изсвирването се разнесе над морето, сигурно чак до онзи остров, който вече се стопяваше зад кърмата. С края на изсвирването разбрах, че на борда освен бармана имало и още един магьосник. Някакво младо момче, къде-къде по-млад от мен, се появи от нищото.
- Донеси мезе - направи му знак с глава гостенинът на масата ми. - Бързичко. И едно шише. И фотото.
- Чакай малко - понечих да спра магьосник номер две, но той беше отпрашил, затова продължих към нареждащия: - Това тук е бар, не е селкооп. Ако искаш да почерпиш, отиваме в кабината ми.
- А, не - поклати глава онзи. - Няма какво да се крием. Искам ей така, с хората. По цял ден съм с добитъка, сега ми се е паднало да съм сред хора. И снимка ще направим, като се върна на село, да им покажа, че с баш началника на парахода съм се черпил. Щото съм от една загубена в балкана махала. Кумани се казва, знаете ли я?
Поклатих отрицателно глава. Не я знаех махалата със странното име. Кумани. После се засмях, едва-едва, да не го обидя човека. Виж го ти,  куманина, дошъл от гората, както се казва, а за две минути взе да ме командва.
- Пък вие, уж учени момчета - продължи  гостенинът ми, - а се излагате с тези бадемчета. И с тази купешка отрова. В наше село сме свикнали да си пием ракията с драно мезе. Със суджук. По балканджийски. Затова изпратих онзи. Да донесе суджук и малко ракия, да видите на какво се вика пиене.
А  онзи в този момент се появи. Остави на масичката ни няколко чатала, увити във вестник, и литрово шише от олио с нещо в него, дръпна се назад, щракна веднъж с фотоапарата, повтори, махна за довиждане и  се изпари. Някъде към полусенките, хвърляни от спасителните лодки, от където изригваше на талази женски смях.
Мястото му зае барманът. Застина до масичката, изпълнен с негодувание, пренебрежително присвил устни. Загледан в мен. Трябваше да кажа какво да прави. Старпомът едва се сдържаше да не прихне, а чичката наистина недоумяваше какво толкова е станало. По-после и той се усети, защото  паузата се проточи доста.
- Нали ти си началникът? - лукаво изрече той. - Каквото ти кажеш, това става. Или има и по-горен от тебе?
- Няма - откъртих през стиснати устни аз. - По-горен тука е само Господ. - После към бармана: - Нарежи. И налей да му опитаме ракията.
От цялата фигура барманова полъхна неодобрение, но взе завитото във вестника и шишето от олио и се скри зад тезгяха си. След малко всичко доби приемлив вид - чиния, салфетки, вилици, каничка с жълтеникава течност. Турил съм онова грозно шише в камерата, да се изстудява, рече. На което кимнах одобрително.
Ами това е. Пихме по чашка-две, уговорихме се, че останалото драно мезе и наистина хубавата ракия ще ги нагледаме на другия ден и се разделихме. До следващата вечер.
През деня си имах работа, но от време на време се сещах за новия си познайник, на когото не знаех дори и името, и си виках, че е добре че се появи. Ей тъй, от нищото. Излъчваше нещо по-различно от моите от екипажа. Човешко ли да го река, истинско ли… Бил овчар, двеста овце и кози  пасял, и за награда го изпратили, него и помощника му, на тази екскурзия. Кажи ми, бях го попитал, има ли сметка да гледаш животни. Не ми отговори веднага. Позамисли се и бавно рече, че ако му правиш сметката, нямало сметка, но ако не я правиш - има. Хайде бе, си помислих, още един магьосник. А човекът вече ми обясняваше: труд, грижи, ниски цени на млякото, на агнетата и тъй нататък - значи няма сметка. Но пък ако не я правиш така - нали хора ядат сирене и мляко, нали други пък си пекат агнешко, а и той не стои със скръстени ръце. И все някой лев изкарва. Е, така погледнато, имало сметка. Щях да се задавя. Като го гледаш - нищо и никакъв човек от село, пък разсъждава като… като министър поне. Докато моите на парахода гледат да отупат отгоре-отгоре каквото имат да вършат и да хукнат подир дезодорантите и плажните масла.
Дочаках вечерта. Старпомът вежливо, но категорично отказа да присъства. Аз, такова, кептън, имам малко работа, рече и се загледа над главата ми. Разбирах го. Всички на този кораб си имаха работа след вахта.
Седнахме двамата. Чинийка, салфетки, вилици, каничка. И две чашки. Чукнахме се и отпихме. Замезихме. Като че ли не е лошо ракийка със суджук, си рекох.
- А? Какво ще кажеш? По-добре е с драно мезе, отколкото с онези треволяци, с които замезват онези от равнината. Не съм ли прав? - сякаш прочел мислите ми, изрече познайникът ми.
Кимнах. Май че е по-добре. И се заговорихме. Повечето говореше той. Децата израснали, хванали си пътя и се виждали само по празници, жена му преди доста години го била напуснала с някакъв от града, така че бил свикнал и си живеел само с добитъка. Повечето си имат имена и си ги знаят, изгледа ме лукаво по някое време. Като се отделят и като им извикам по име, прибират се при стадото като виновно дете. Пък вечер, като ги доя, се подреждат и така ме гледат, ще речеш, че ще проговорят. Така си минавали дните, месеците, годините - нищо особено, работа, по някоя чаша с приятели и толкова.
- Труден занаят - каза и уточни: - моят занаят. Трябва да им разбираш какво искат живинките, да им угаждаш, за да се чувстват добре. Да ги пазиш, да си мислиш постоянно за тях. - Вдигна чашката, чукна я в моята и с нещо като извинение в гласа додаде: -  Не казвам, че твоята е много лесна, не я разбирам, но сякаш е по-лесна от моята. Аз съм цял ден из къра от тъмно до тъмно, както се казва - в студ и пек, пък ти - виж наоколо какво е….
Отпих мълчаливо. Добре изстудена, ракията беше направо превъзходна. Не ми се щеше да му разправям, че не работя на този тип кораби, на които всеки гони бройка, че онзи параход, от който слязох, може да натовари десетина като този, че има дълги преходи, бури, опасности… Затова само кимнах. Защо да му  разправям  неща, които едва ли го интересуват.
И следващите вечери бяха все такива. Хубави. Разправяше ми за селото си,  макар че не било истинско село, а само една махала, за хората, за родата, за децата си, за внуците си. Смееше се и клатеше глава, като ми обясняваше как ще ги изуми като се върне с разказите си  за Акропола, за Родоския колос, за зелените острови, из които за съжаление няма овце, за залезите и изгревите насред морето, как ще им показва снимките…
Полека-лека изпразнихме шишето от олио. Друго не отворихме. Той май и нямаше. И драното мезе свърши. А и рейсът с него вървеше към свършване. В онзи голям кабинет големият началник ми беше обяснил технологията - в Ница групата слиза от кораба, качва се на самолета, с който е пристигнала  следващата група, и поемаме. През същите градове и острови, но в обратен ред.
Последният ден ни посрещна с ненадеен дъжд и вятър, който бавно, но неотстъпчиво надигаше вълни. Отначало бяха зайчета, които се щураха из сиво-синьото море, но  с напредването на деня  зайчетата се поохраниха и скоро заблъскаха параходчето с нарастваща сила. Затворихме всички  външни врати, че водата миеше палубите, и вътре в парахода въздухът стана тежък и миризлив. Стюардите и стюардесите поеха по кабините с празни кофи и парцали, докторът тръгна подире им да наобиколи да не стане някъде беля, иззад вратите на пътническите кабини взеха да се чуват  шумове от събарящи се неукрепени най-различни предмети. Корабът някак посърна. Нямаше музика, не ухаеше на дезодоранти, не се чуваха кръшни изписквания.
Само на мостика всичко си беше рутинно делово. Качих се, третият помощник изграчи „капитанът на мостика”, остави бинокъла и се приближи към масата с картите, до която бях застанал. Подпряхме се, че тук, най-горе, клатенето се усещаше по-силно, и той взе пергела. Ето тука сме, докладва, още два часа и влизаме в залива на Ница, така че няма нищо особено. Тъкмо и туристите да запомнят, че са били на море…
Кимнах. Наистина нищо особено. Вятър, вълнение, клатене - море е все пак. И се сетих за моите хора. За онази началничка, че шефът сигурно е в машинното и едва ли има време да я наглежда и да си четат онова четиво, с което се бяха заловили, а и за новия ми приятел. Пак кимнах, взех и аз пергела, за да  проверя сметките на третия, разбрах, че са верни и излязох от мостика.
Първа по пътя ми беше кабината на шефката. Почуках, чух нещо неясно и отворих. От онази  нафукана дама не беше останало нищо.  Само две очи, в които имаше  и изненада, и страх. До леглото - кофа, в която се плискаше нещо безцветно. Взех първо кофата, излях съдържанието в мивката, изплакнах я, върнах я на мястото й, отворих широко вратата да влезе  малко от относително чистия въздух от канижела и приседнах на стола до малкото бюрце под прозореца. Какво става, капитане, до кога ще е така? Питането едва излезе през изпръхналите устни, сякаш гърдите, които  сега ми се виждаха някак спихнати, нямаха сили за повече въздух.
Понечих да хвана ръката й, но се въздържах. Не си падам по подобни интимности. С усилие прикрих и усмивката. Малко вълнение и нещата стават други, разбираш колко си дребен и нищо незначещ пред очите на природата. Още два часа и петнадесет минути, отвърнах успокоително, но пределната прецизност прозвуча някак подигравателно. Не знам защо, но ми прозвуча така. А като че ли и на нея. Затова додадох: трябва ли нещо, да поръчам ли да донесат или да направят моите нещо. Не, притвориха се изтощено очите насреща ми, нищо не е нужно, само да свърши този ад…
Какъв ти ад… Е, не е като да седиш в министерството и да пращаш телекси, но чак пък ад… Избъбрих още нещо успокоително и излязох.
Вратата на познайника ми беше широко отворена. Онзи млад магьосник се суетеше нещо си край леглото му. Попрежълтял, опънат и стиснал здраво двете надлъжни дъски, с нещо като  нямо учудване в погледа. Като ме видя, магьосникът се отдръпна да ми стори място.
- Как е, мой човек - попитах. - Добре ли си?
- Не, не съм добре, нали виждаш. Значи и такова имало в занаята ти…
- И по-сериозно, туй е нищо, само дето не си свикнал - усмихнах се аз.
- Пък аз ти ги наприказвах тези дни наедро - че ти е лек занаятът…
- Няма нищо - кимнах. - Малко остава.
- Абе малко… Не се трае вече, капитане. Душичката ми ще излезе. И си мисля, че то, това пътуване, ако беше нещо хубаво, шефовете щяха да дойдат, нямаше мене да пратят. Ама пуста лакомия… На ти сега една награда, на ти екскурзия!
Притвори очи и не можах да видя колко е дълбока болката в тях.
- Е, недей така. Нали до снощи беше хубаво, с драното мезе и ракийката, пък сега изведнъж ми говориш  друго. Пък като се върнеш, ще има какво да разказваш…
- Ако се върна. Ако се върна, да знаеш, ще му счупя ръчичките на внучето, ако го видя да рисува параходче. Сериозно ти казвам. - И пак затвори немощно очи.
Разсмях се. Малко не на място, но ме напуши и не успях да се въздържа. А моят човек ме гледа, гледа и като че ли точно смехът ми го поуспокои, дори устните му се разтегнаха в нещо като полуусмивка:
- Колко още ще е така? - попита тихо.
- Два часа и седем минути. До минутата.
С малко не улучих прогнозата, която дадох и на началничката, и на познайника ми. Отиде към два часа и половина. И после всичко хукна в улея на рутината. Пристигане. Швартоване. Контрола. Натоварване на пътниците на автобуса за аерогарата. Не отидох. Не ми е работа - за това си има пасажерски помощник-капитан. Стоях обаче на трапа и се ръкувах за довиждане с всеки. Като дойде ред на моя човек, той ме изгледа в очите и ми рече: благодаря ти, капитане, и да ми дойдеш на гости, чу ли… Да ми поразправяш ти пък за твоя занаят, че аз от едната си простотия не те оставих тези вечери и ти да кажеш нещо. Чу ли!
Чух, разбира се. Както и  студеното довиждане на началничката, когато дойде нейният ред да се сбогува, съпроводено от все така хладната бележка, че един капитан трябва да бъде по-отзивчив към пътниците си. Не можах да разбера какво искаше да ми каже. Да не би да е трябвало и аз като шефа да се зачитам в четивото й? Не знам, пък и не ме интересуваше.
Обратният път към България не беше нищо особено. Острови, градове, дезодоранти и плажни масла. Смях, децибели, изгреви и залези. Екипажът си гледаше задълженията, всички задължения, и отхвърляхме миля след миля, докато вързахме кораба във Варна.
Изчаках титулярния капитан, който си беше ползвал отпуска, докато аз се плациках из Средиземно море, сдадох му кораба и поех към Параходството - да докладвам на големия началник в големия му кабинет за изминалия рейс. Връчих му писмения отчет, а на глас добавих, че не е имало нищо особено, рейс като рейс. Онзи обаче поклати глава. Добре е, рече, че е минало без инциденти, без аварии и прочие, но от министерството се обадиха, още миналата седмица позвъниха, че се държиш малко студено и не дотам компетентно с пътниците.
Недоволство, значи - разбрах, са изразили. Заради което  нямало защо да ходя на онзи курс по новите стандарти - не ме предвиждали за скорошно развитие. Завърши с това, че съм можел да си почина една седмица, докато дойде новият ми кораб. Явно се усети, че е прозвучало малко грубо, затова вече по-човешки додаде, че и занапред ще има курсове, че човек не знае какво печели и какво губи,  че всичко ще е наред занапред… Кимнах. Човек наистина не знае какво печели и какво губи. В живота е така - ако му правиш сметката, понякога няма сметка. Но ако не я правиш…
Големият началник ме изпрати до вратата на големия си кабинет. Една седмица, рече, следващия понеделник да си на линия. Кимнах. Една седмица. Тръгнах надолу по стъпалата и докато крачех, вече знаех къде ще я прекарам. Реших да ставам куманин.
Това е историята, погледна ме капитанът. Пресегна се и наля по още малко в чашите. Нивото в шишето беше доста спаднало. След има-няма половин час сме в Горна Оряховица. Там ще сменям влака. Трябва да отида до Върбаново (днес Царева ливада - бел. ред.), онова куманско средище било на няколко километра от въпросното Върбаново. Като стигна него, все ще се оправя някак. През половината свят улучвам пристанище, че сега една махала ли няма да улуча… И се засмя. Отнесено някак. И, стори ми се,  освободено, да го река. Надигнахме чашите. Не се чукнахме - нямаше как, щото бяха пластмасови.

Любен ЛЮБЕНОВ






февруари 2015 г.