НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ДОКТОР ЗЕЙДЛИЦ ОТ ВРЕМЕТО НА РУСКО-
ТУРСКАТА ВОЙНА ОТ 1828-1829 Г.

Карл Карлович Зейдлиц (Karl Johann von Seidlitz, 1798-1885) е прибалтийски немец, завършил (1821 г.) медицинския факултет на университета в Дерпт / Dorpat (Тарту, Естония). През 1823 г. е изпратен в Астрахан да ограничи избухналата там холера. През 1829 г., по време на Руско-турската война от 1828-1829 г., е главен лекар на Втори пехотен корпус (под командването на генерала от кавалерията граф Пален). След сключването на мирния договор на 2 (14) септември 1829 г. работи в чумната болница в Адрианопол (Одрин), а от октомври 1829 г. до май 1830 г. е лекар на руското посолство в Константинопол (Цариград).
Спомените му от войната (в превод от немски език) са публикувани през 1878 г. в Руски архив [1].
Доктор Зейдлиц, придружен от доктор Фогел, тръгва от Санкт Петербург на 29 май (ст. с.) и пристига във Варна на 20 юни 1829 г. На 22 юни от Варна през Девня и Ени пазар (Нови пазар), доктор Зейдлиц пътува за Главната квартира на руската армия при Шумен.
В началото на настъплението на руските войски турските власти изселват почти всички жители на Североизточна България с добитъка и имуществото им. Турската армия и башибозук прилага тактиката на „опожарената земя“ [2].
В спомените си за войната от 1828-1829 г. доктор Зейдлиц пише:

„От Санкт Петербург до Шумен
... През целия следващ ден, 21 юни, тичах из лагера, търсейки
февруари 2015 г.
Карл Карлович Зейдлиц - офорт В. А. Бобров.
Фрагмент от „Carte de la Turquie d'Europe et de la Grece Moderne. Dressee par M. Lapie, Colonel d'Etat Major et M. Lapie fils, Capitaine au meme corps. Paris, 1832. Chez Eymery Fruger et Cie., Rue Mazarine No. 30. Gravee par Lallemand. Scale 1: 3 000 000” (David Rumsey Map Collection).
коне със сбруя, които се продават. Това си беше истинско мъчение. Непоносима горещина! Най-накрая намерих каквото търсех, въпреки че трябваше да платя тройно по-скъпо (330 рубли) и помолих Фогел вечерта да дойде с каруцата направо в лагера. Но той някак попаднал в траншея, каруцата се счупила и трябваше да останем. Поне не се тревожехме за продължението на пътуването, след като станахме сами на себе си господари и слуги. Посетих още веднъж доктор Петерсен, който вече се беше настанил в палатката до отделението за болни от чума в болницата. Там цареше невероятен безпорядък, и Петерсон направо се беше отчаял.
На следващия ден, около два часа, най-накрая се отправихме на път. Фогел, като човек сръчен и живял на село, взе юздите в свои ръце. От наша страна беше много смело да тръгнем на път по чужда земя, където до скоро имаше неприятели, без пътища, без водач, без конвой. Но нетърпението ни беше огромно, ние не мислехме за нищо друго, и разчитахме на щастливата си звезда, с надеждата, че ще ни доведе благополучно до целта на нашето странстване. Аз имах „Carte de l`empire Ottoman par Lapie” (в Петербург не намерих руска карта), и ние, ръководейки се по нея, се насочихме на запад към Шумла. От другата страна има река, която образува голямо езеро лиман, и се влива в морето при Варна. Покрай тази река пътувахме, по красива хълмиста местност сред хълмове; а вечерта спряхме в прелестна клисура, под вековна сребърна топола. От двете страни се извисяваха планините като стени, но на изток се виждаше езерото лиман и морето. Заедно с нас спряха да почиват и двама руски кочияши, които също бяха тръгнали за Главната квартира. Фогел разпрегна конете, разходи ги, и след като ги завърза с дълго въже, ги пусна да пасат тревичка. Аз през това време запалих огън, налях вода от близкия ручей, и приготвих чай. Отрязаният дънер на съседната топола - близнак ни служеше и за маса и за диван. Прекарахме чудесна вечер на това място! Струва ми се, че и конете смятаха така: те весело зацвилиха, когато им сипаха овес.
На следващия ден (23 юни) се събудихме доста късно. Дрехите ни бяха съвсем мокри от росата. За да не губим време, се отказахме от кафето, вместо него пийнахме чисто Сантуринско вино, впрегнахме конете и потеглихме, възхищавайки се от мисълта, че вече не зависим от началниците на пощенските станции.
Като изминахме една верста, видяхме руски редут под едно малко възвишение [3]. Ние продължавахме да пътуваме покрай реката направо на запад до селището Девно, от което не бяха останали почти никакви следи [4]. Заобикалящите долината хълмове ставаха все по-високи и по-високи, надясно пътят водеше до Козлуджа [Суворово], наляво по каменен мост до Правода [Провадия]. Ние пътувахме през степта, по посока на запад-северозапад, направо към Шумла. Към 10 часа срещнахме голям керван камили, бяха около хиляда [5]. Конете ни се изплашиха и спряха. Трябваше да изчакаме докато кервана мине покрай нас. Калмиците пееха техните си песни, които ми бяха добре познати, така че ми се струваше, че съм в Астрахан. Те тъкмо бяха закарали транспорт с провизии в Главната квартира и сега се връщаха към Варна.
Докато не превзехме пристанищата в Кюстенджа, Мангалия и Варна, трябваше всичко, което идваше от Русия, до последния парцал за влакна за превръзки, да се превозва с камили. По море превозът стана десет пъти по-бърз. Изобщо турския поход с неимоверните си трудности не може да се сравнява с войните в Италия и в Германия. По обяд спряхме до един кладенец, разпалихме огън, сварихме си супа и легнахме да си починем под сянката на каруцата, в 5 часа напуснахме пустинята (която, между впрочем, след две седмици се наложи да видя отново, когато пътувах от Шумла през Балкана) и се насочихме към Ени пазар. Тук вече растяха дървета и полята бяха засети: турците си мислеха, че руснаците повече няма да дойдат. За нашите жътвата беше добре дошла!
В Ени пазар имаше карантина, за да не се разпространи чумата и в Главната квартира. На полето, пред селото, имаше до 500 каруци, които чакаха за преглед и почистване. Някои стояха тук повече от седмица (вероятно поради това, че не можеха да си платят сумата, необходима за ускоряване на процеса), други биваха пропускани незабавно. Ние се надявахме, че няма да ни спрат, но тъй като беше вече късно, решихме да пренощуваме на полето. Въпреки че тази вечер нямаше такъв романтичен привкус като предната, бяхме доволни и щастливи, и си мислехме: „ето че пристигнахме“! Не зная, дали можете ясно да си представите, какво значи да тръгнеш на път с кратко напътствие от рода на: „Е, сега, почтени господа доктори, от Балта тръгвате сами, както можете“! И повече никакви указания. Ако самите ние нямахме силно желание по-бързо да стигнем до мястото, където може би отдавна ни очакваха, можехме да прекараме в път три-четири месеца, както ставаше с много чиновници, принудени да чакат в пощенските станции. Съвсем разбираемо е, защо весело се чукахме с чашите със Сантуринско и се поздравявахме за пристигането. Разбира се ушите и носовете ни още бяха в опасност, тъй като правоверните турци смятаха, че с подобни трофеи по-лесно се влиза в рая, и ги отрязваха, слагаха ги в джобовете си, така както благочестивите вярващи пазят молитвеника си. Аз лично с очите си видях един от тези господа, ползващ се с любовта и покровителството на англичаните: той бе пленен от казаците, и когато започнаха да търсят зашити пари в пояса му, вместо това намериха общо двадесет броя носове.
... На 24 юни се явихме в карантинния изолатор; опушиха ни както обикновено с пушек от запалена оборска тор и ни пуснаха по-нататък. Все едно че планина ни падна от раменете! Веднага потеглихме напред и след половин час бяхме вече в лагера, в Главната квартира“.

Бележки:

1. Русский архив, XVI, № 4, 1878, с. 412-435 (422-424); № 5, с. 88-113 (Zur Erinnerung an den Turkischen Feldzug aus den Jahren 1828 und 1829. IV, Constantinopel / von Carl Johann von Seidlitz. Dorpat, Druck von H. Laakmann, 1877).

2. „...местные жители бросали свои жилища и увозили с собой все, что могло служить для пропитания войск; колодцы и фонтаны, которых и так в стране было мало, по большей части были попорчены, а во многих местахъ их забрасывали трупами животных...“ Вж.: Памятка солдату 32-го пехотнаго Кременчугскаго полка в память 100-летняго юбилея полка 1806-1906. В Типографии Губернскаго Правления, Варшава, 1906, с. 30.

3. Редутът при Девня (Река Девня) е изграден под ръководството на поручик Август Шулц от инженерния корпус на полската армия (Auguste Szultz, Corps du genie). И днес мястото му е известно на местното население с името „Табия“. Вж.: Н. К. Шильдер. Император Николай I. Его жизнь и царствование. Том второй, Издание А. С. Суворина, С.-Петербург, 1903, с. 527; М. Ростовцев. Две поздне-античныя расписныя гробницы из Костолаца (Viminacium) и Река Девне (Marcianopolis). // Записки классическаго отделения Русскаго археологическаго общества. Т. IX. Петроград: Типография Я. Башмаков и Ко., 1917, с. 58.

4. Това е първото свидетелство на очевидец, че по време на войната село Девня е напуснато от своите жители.

5. Снабдяването на руските войски, обсаждащи Шумен, става главно от Кюстенджа, Каварна, Балчик и Варна през Гебедже (дн. гр. Белослав), Девня и Козлуджа (дн. гр. Суворово). „Очевидцы разсказывают, что дорога идущая отъ Гебеджи в Девно и Козлуджи запружена множеством повозок и въючных верблюдов везущих провиант из Варны в главную квартиру при кр. Шумле находящуюся“. Вж.: Отечественныя записки, издаваемыя Павломъ Свиньиным. Юль 1830, часть XLIII, книга CXXIII. В Типогр. Департ. Внешн. Торговли, Санктпетербург, 1830, с. 110.

Анастас АНГЕЛОВ