НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











КОРАБНИЯТ РАДИСТ БАЙ ПЕТКО ЧУДОТО
С бай Петко Чудото правих само един рейс. Късичък рейс - два-три месеца из Средиземно море, - на който не се случи нищо особено. Беше радист. Аз - четвърти механик. Казвам го за да обясня, че бяхме твърде далече един от друг по служебни задължения, а и кабините ни бяха далече - моята на долната палуба, където са машинкаджиите, неговата - на горната, близо до помощник-капитаните. И в салета се хранехме сравнително далеч един от друг. Плюс това вахтата ми беше от осем до дванадесет, времето, когато вечер се завихря социалният живот на кораба - кино, табла, бридж, питие. Той си правеше неговата радиовахта не знам кога. Така че не се знаехме кой знае колко добре. Носил ми е радиограми, аз съм му носил да ми изпрати и толкова. Пък и човекът не беше много, така да се каже, социален. Стоеше си повече в кабината или в радиорубката, нещо си пишеше, нещо си четеше, с две думи - не  беше човек от нашата черга. От тези, да го определя по-накъсо, които не изтървават повод да ударят по едно. Заради това не бяхме, както се казва, близки. Има в живота такива случаи, когато с един човек работиш или дори живееш дълго време рамо до рамо, но не се познавате. В смисъл не ставате приятели. Така беше с мен и бай Петко.
февруари 2015 г.
Радист на кораб на Параходство БМФ, снимката е направена към 1980 г. Ако някой познае радиста, нека ни пише!
Поглед от рейда към Пристанище Бургас, 1976 г.
Авторът на този разказ Любен Любенов, януари 2015 г.
Къс беше рейсът, но както винаги след първите две седмици все по-често започваш да си мислиш за вкъщи, за завръщането, все повече ти натежава  равното и скучно ежедневие, дори и в пристанищата вече не излизаш със същия мерак.
Впрочем това, с пристанищата, е друга тема. Като се завърнат от път, моряците най обичат да разправят къде са ходили, да размятват наляво-надясно като едното нищо континенти, държави и градове, но я ги попитай какво са видели, какво са научили за тези държави и градове… Няма какво да ти отговорят. Защото  схемата - дали ще си в Лондон или в Момбай - си е една и съща. Закусваш здравата на кораба, за да ти държи сито, обличаш удобни дрехи, най-важното - удобни обувки, пъхаш някой и друг долар (франк, лира, песета, лирета, крона - в зависимост от това в коя страна си) заедно с паспорта в джоба и поемаш. В града. Което си е едно безкрайно обикаляне по улици и магазини. Влизаш, значи, в някакъв огромен супер, дето му викат хипермаркет, и започващ - от щанд на щанд, от зала в зала, от етаж на етаж. Не че ще купуваш нещо. Просто зяпаш. И обсъждаш с аверите. И малко си помечтаваш ако си купиш това, или онова, къде би могъл да го сложиш в апартамента си. Но не купуваш, защото ти идва скъпо. В повечето случаи непостижимо скъпо. Но крачиш, зяпаш и сумтиш. Очи пълни, ръце - празни. Към края на деня, вече съжалил, че си изтървал ракиеното време и обяда на кораба, се дотътряш до най-близката до пристанището кръчма, сядаш, нехайно поръчваш една бира и изпиваш половината на един дъх. Само половината, макар да имаш мерак да обърнеш  най-малко половин каса, останалото си го пазиш и го ближеш известно време, за да поостанеш повече в заведението. За да позяпаш наоколо, не за друго. Е, като свършиш и другата половина, ако цените не са безумно стряскащи или ако е потръгнал лафът с тези, с които си излязъл, поръчваш и още една. После бързаш за парахода, за да не пропуснеш и вечерята. Пък и наближава часът за вахта. Нали трябва да се прибереш, за да излезе другият от командата, който е бачкал докато ти си се шлял из града. На който е останала възможността също да се влачи из улиците и да зяпа магазините, но вече отвън, през щедро осветените витрини, да се заглежда в добре или не дотам добре (зависи в кой квартал се разхожда) облечените хора, да се обръща след засукани женски задници и да си мисли за невъзможното.
Такива ми ти работи с пристанищата, които след първия, най-много след втория месец ти писват и започваш да излизаш само защото така е прието, пък и да натрупаш малко впечатления за стоки, сгради и цени, та да има какво да разправяш като се завърнеш.
Един ден се завърнахме от онзи рейс. Пристигнахме на рейда в Бургас, хвърлихме котвата и зачакахме контролата. Онази спретната тайфа от граничен офицер, доктор, служител на морската администрация и митничар, която проверяваше корабните документи, паспортите и каквото друго се сетят, изпиваше по едно кафенце и по едно малко уиски, разменяше с капитана и помполита по някой и друг лаф, туряше където им е мястото съответните печати, след което се качваше на катера си и рейсът свършваше. Това чакахме -  циркът да свърши, струпани на горната палуба. Тези, които щяха да слизат на брега, се бяха натъкмили -   изкъпани, избръснати, дезодорирани, всеки с чанта, пакет, торба, скътал дребни или не дотам дребни покупки, които така или иначе е направил;  останалите - заблеяни в морето с някак безразличното любопитство на оставащи на борда, на прецакани от живота. Още преди това старши-помощникът и главният механик бяха направили разпределението - кои остават да носят вахта, кои слизат, кога се връщат, за да направят смяната, и прочие все важни неща. Имаше си ред за това - кои длъжности задължително трябва да останат на кораба, докато е на рейда, кои могат да слизат. Ред, който си е закон, но дава известни възможности за дребни размествания.
Чакахме. После зърнахме катера докато заобикаля вълнолома и вече не го изпуснахме от поглед. Дойдоха, качиха се, сигурно си казаха задължителните лафове, после граничният офицер взе да ни привиква един по един. Такъв беше редът. Всеки с паспорта си минава покрай него, той отбелязва на екипажния списък и накрая мята едно о`кей и затваря с въздишка папката. Бяхме се скупчили както винаги на остъклената врата на приемния салон и както винаги чаках да зърна въздишката. Не я чувах, разбира се, но то си личи когато човек въздъхва, затова казвам „да зърна”.  Всеки път се чудех защо ли въздиша - дали от облекчение, че всичко е наред или от досада, че няма с какво да се захване, че няма провал и всичко е наред. Мислех си за това, когато бай Петко разбута групичката ни и се изтъпани на вратата. Мъж на попреминали години беше, набит и не много висок, с някак увиснали по него дрехи, така ходеше из парахода, но сега се беше спретнал, сякаш беше станал и по-височък - направо не можеш го позна.
- Извинявайте, другарю капитан, искам да запитам нещо…
- Питай - остави чашата си с газирана вода капитанът и обясни на  служебната тайфа: - Радистът.
- Ами то, такова, другарю капитан, аз искам да питам другаря от морската администрация.
- Да? - вдигна глава човекът. - Слушам Ви.
- Ами, такова,  ако радистът слезе от рейда, то знам, че няма право, но питам, ако слезе, каква е санкцията?
На масата покрай чашите с газирана вода, уиски и кафе изведнъж утихна. Ние, дето се бяхме скупчили до вратата, си бяхме по начало тихи, нали чакахме да свърши тупурдията и тези, които ще слизат, да слизат, а които остават - да си гледат работата. Тишината продължи - беше се случило  неочакваното: някой питаше какво ще го накажат, ако направи нарушение. Значи съзнателно ще нарушава и предварително пита как ще го ошамарят за това. Нещо такова.
- Ами, как да кажа - поде началството от администрацията,  - вие правилно смятате, че нямате право… Нали всичко става и корабът не може да остава без радиовръзка…
- Че нямам, нямам - прекъсна го Чудото, -  но питам какво ще стане ако все пак се метна на лодката за брега…
Намръщи се онзи. Не харесваше такива казуси. Пък и може в момента да не се сещаше за отговора - нали не се сблъсква всеки ден с нарушители и навярно гледаше на работата си само като досадна рутинна заигравка. Не е, в края на краищата, милиционер, а инспектор от корабоплаването. А може би пък ползваше времето докато се мръщи, за да съчини отговора. После изгледа  строго, дори много строго, бай Петко Чудото:
- Наказанието е глоба. И то сериозна - сто лева за нарушителя-радист и двеста лева - за капитана. Ясен ли съм?
Сто лева си бяха много пари за времето, когато с двайсе-трийсе лева  можеш да си спретнеш яка софра в хубав ресторант. И то не сам, а с половинката си. Ние до вратата съвсем стихнахме. Чудехме се за какво ли е този панаир, на който ставахме свидетели. Какво ли беше измислил този път бай Петко. Капитанът гледаше неразбиращо, онзи от инспекцията по корабоплаване - с насмешлива усмивка в погледа, останалите - с интерес. И тогава Чудото произнесе
- Поемам си моя пай. Моите сто лева поемам и слизам на брега.
Отдръпна се от вратата, тогава чак забелязахме, че е с приготвена чанта багаж, не голяма, малка чанта с нещо си вътре.
- Я, чакай - обади се стреснат капитанът, -  какъв пай бе, Петко, какви ги говориш ти бе…
- Моят пай от глобата, другарю капитан, моите сто лева, за тях говоря. Трябва да сляза на брега.
Докторът, митничарят и граничарят от тайфата като че ли се поразвеселиха - нали тях не ги касаеше проблемът - и зачакаха развитието на нещата. Към уискито и кафето се добавяше и сеир. Онзи от администрацията смръщи гневно вежди - задаваше се казус, който трябваше да бъде решен по някакъв начин, защото точно той не можеше да позволи в негово присъствие кораб на рейда да остане без радист. Опустели му уискито и кафето, щом се налага да решава нерешим проблем. Само капитанът като че ли остана спокоен. Поне  външният му вид не издаваше нещо. Макар че перспективата за онези двеста лева не би могла да го остави безучастен. И пак той намери изхода:
- Налей на другарите по едно уиски. - Това към камериера. - Сега се връщам. - Това към служебната тайфа. - Вие нямате ли си работа бе? - Това към нас, дето се кокорехме до вратата. - Петко, ела в кабината ми. - Това, ясно е, към смутителя на реда и добрата морска практика.
- Разбрано, другарю капитан. - Чудото  се обърна към нас: - Не ми бутайте нещата.
И тръгна подир капитана.
Стояха в кабината му десетина минути, май че и толкова нямаше. Какво са си говорили, не разбрахме. В един момент излязоха. Очите ни бяха вперени в капитана. Видът му беше все така невъзмутим. Преди да влезе в приемния салон, понамали ход и ни се подсмихна - не кой знае каква усмивка, просто маркиране на засмиване, само оголи зъби като вълк.
Какво сте ме зяпнали бе? Няма да плащам двеста лева. - После с по-висок глас към камериера: - Налей и на мен едно уиски.
Така се оправиха тогава нещата. Онези си допиха питиетата, метнаха се на катера си, подир тях рейдовата лодка взе тези, които слизаха, другите останахме и се разпиляхме из парахода всеки по работите си. Бай Петко се затвори в кабината си и докато стояхме на рейда излизаше само да яде и да ходи до нужника. Нито той, нито пък капитанът по-късно каза за какво са си говорили. Като застанахме на кея, си събра багажа и замина за Варна. Повече не се върна на кораба, взел си отпуск, и тръгнахме с нов радист.
Ето тази история си спомних, когато го видях. Три-четири години по-късно беше. Бях в отпуск. Жена ми беше купила билети за концерт. За симфоничен концерт. Малко не си падам по този тип музика, но нямаше как - купила  ги била отдавна, с връзки, че всеки ден не идвал във Варна Ленинградският симфоничен оркестър, и аз, за да не изглеждам съвсем простак, ударих една контра, турих изгладена риза, вързах вратовръзката и както му е редът - в залата. Даваха програми, та от тях научих авторите и пиесите. И ги слушах. Оказа се, че не е лошо. После дойде антрактът. Време за едно кафе и за една цигара, за да се зареди човек с жизнерадост за втората част. Между хората, които се размотаваха из фоайето, го зърнах. Бей Петко. Чудото. И той ме видя, кимна ми, нещо се поразмисли и приближи.
- Здрасти - вика. - Невероятно, нали? Не знаех, че си почитател на класиката…
Понечих да му кажа на какво точно съм почитател, но жена ми ми хвърли такъв орлов поглед, че изречението се роди от само себе си:
- Е, че как иначе… Освен това - Ленинградският оркестър… Не идва всеки ден, нали?
- Така е - въодушеви  се онзи насреща ми, гласът му поизтъня някак си, дори забрави да опъне от цигарата си. - Страхотни са. Снощи бях на концерта им, но тази вечер, с новия си солист, са нещо нечувано…
Изгледах го с подозрение. Пързаля ли ме този? Бай Петко. Чудото. Радистът, на когото не му обръщаха кой знае какво внимание на парахода, изведнъж ми се пише голям експерт по класическа музика. Само че - можех да си го гледам както си ща, но не можех, нали, да му го кажа всичко това. И само кимнах с разбиране:
- С новия си солист, а?...
И той кимна. Възторжено. Май се канеше да започне дълго изречение по този повод, така си пое дъх, така светнаха очите му, та се принудих да сменя темата:
- Абе, бай Петко, помниш ли преди време, като бяхме на един кораб? Дето искаше да си плащаш глобата и да слезеш от  рейда. Така и не разбрахме какво толкова те беше напънало тогава… А?
Онова възторженото в очите му угасна, сякаш от спомена му стана  хладно. Поклати глава:
- Два дни преди да пристигнем, един приятел ми изпрати грама, че е купил билети. За джазов концерт. Никога не можеш да се сетиш  кой беше солист. Ще ти кажа…
- Недей - възпрях го, сега си давам сметка, не особено възпитано. - Не познавам големи джаз-изпълнители. Името няма да ми каже нищо. -  Опънах от цигарата, пробвах кафето, беше вече изстинало, и пак се върнах на моето си: - Как те убеди, обаче, капитанът да не слизаш?
Онзи хлад в очите му, който бях забелязал, се превърна в нещо по-студено и сякаш малко тъжно.
- Как… Прецака ме. Преди рейса ми беше обещал да ме остави за лятото, за цялото лято, на някаква брегова служба, уредил го бил с началника на свръзките, че били приятели, за да си изгледам спокойно всичко от „Варненско лято”, но като стана онзи гаф, като ме привика в кабината си, ми рече, че се отмята от обещанието си, щом правя така. И още - щял да каже на моя шеф да ме зафичи на дългата, та да не видя поне година концерт. Прецака ме, с една дума.
И опъна от цигарата. Дълбоко, но някак без желание, без апетит, да го река. И аз опънах от моята. Колко простичко било всички, а ние цял рейс си блъскахме кратуните като каква може да е била далаверата между радиста и капитана. Загорча ми и моята цигара и за да приключа с темата, само рекох:
- Ще влизаме в залата. Да се настроим, нали разбираш, за втората част.
- Да, да, прав си - закима той, живецът се беше върнал в погледа му. - Тя, втората част, е по-силна, ще видиш…
Сграбих жена ми под ръка и поехме. Сетих се да се обърна и да му махна с ръка за довиждане. И той направи същото. Палеше втора цигара, първата му беше изтляла между пръстите докато ми се възторгваше покрай симфоничната и джазовата музика, а по-после - и докато ми обясняваше прецакването. Бързаше да я изпуши, че да влиза и той в залата. Да се настрои. За втората част, която била по-силна…
Любен ЛЮБЕНОВ