НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ






:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
 











КАК СЕ ПИШЕ ЮБИЛЕЕН СБОРНИК НА ВИПУСКА
(Или изобретяването на химикалка за няколко ръце)

Наскоро ми попадна юбилейния сборник по случай 50 години от завършването на випуск 1954 -1958 г. на Висшето народно военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ или ВНВМУ, както се наричаше тогава пък и по мое време. Идеята за издаване на такъв сборник е за приветстване. Това е един мемоарен документ, който има не само историко-познавателно значение. Той хвърля също така един мост между поколенията като отразява професионалната приемственост в морското дело между випускниците и техните деца и близки. До тук всичко е похвално и добре дошло, но нека прегледаме съдържанието на този юбилеен сборник.
Випускът 1954 - 1958 г. е един от най-малките випуски с общо брой на курсанти навигатори - 13 души, и курсанти механици - 25 души. Общата бройка на постъпилите е 38 души, но както става ясно от сборника, има някои, които са изключени по различни причини. В крайна сметка, завършилите са по-малко от 35 души.
Тематично, сборникът се състои от няколко части. В първата си част сборникът съдържа приветствия до випускниците по случай юбилея им от бившите им командири като капитан І ранг о.з. Тодор Кожухаров - зам. началник по строевата част на ВНВМУ, капитан ІІ ранг о.з. Неделчо Сяров - зам. началник по строевата и учебна част на тогавашното Нахимовско училище и капитан І ранг о.з. Иван Манов - ротен командир на випуска. Втората част на сборника е по същество алманахът на випуска, където в последователно и систематично са изброени всички випускници, като на доста от тях е отделено две или повече страници. Изключение правят онези, които са били изключени и за тях се знае много малко или почти нищо.  Следващите части на сборника съдържат тематично спомени на випускниците за живота във випуска, „нашите поети и песни”, за синовете, поели по пътя на бащите и „хронология на нашите срещи”.
Безусловно, юбилейният сборник като цяло представлява историческа ценност и хвърля доста светлина от живота и обучението на курсантите от Военноморското училище по онова време. Най-интересна част от сборника е втората, с подробните данни за всеки един курсант. 
Като недостатък на сборника може да се отнесе липсата на автор или авторски колектив, който е изработил сборника. Не е известно дали това е направено умишлено или не, но това хвърля сянка на съмнение върху обективността на поднесения материал. По принцип, както се спомена по-горе, във втората част на сборника за всеки випускник са отделни минимум две или повече страници. Първата страница като правило съдържа портретна снимка на човека от курсантските му години и редом с него стои една актуална или почти актуална портретна снимка от днешни дни. Понякога има само една снимка. Под снимката е отпечатано краткото C.V. на випускника, което е съставено от самия него или от близките му, или от онези, които са познавали добре випускника.
Следва кратък очерк за житейския път на випускника, който е написан в по- свободен стил и е в размер на една или повече страници. За живите, очеркът е написан от самите тях, а за починалите е писано по спомени на преживелите ги съпруги или близки хора. В това няма нищо лошо, стига да беше спазвано последователно за всеки един, но за съжаление има едно изключение, което се нарича Димитър Йончев Симеонов.  Неговите снимки и биографични данни са на страници 34 и 35 и са написани от едно анонимно лице, което пише от името на „ние“, т.е. от името на целия випуск. От една страна, не е известно дали е изобретена вече химикалка за едновременно писане с няколко ръце, та авторът на очерка за Димитър Симеонов да се крие зад това „ние“, а от друга страна е доста спорно дали абсолютно целият випуск е бил съгласен с щедро раздаваните негативни оценки. За какво става дума?
Без да се е консултирал с живата му съпруга или големите му вече деца, авторът на очерка за Д. Симеонов започва да раздава отначало да край негативни оценки за него по повод на само едно единствено събитие от живота му - автобиографичната му книга „Пешата птица“.  Витиевато и от първо лице множествено число неизвестният автор на очерка пише за Д. Симеоново следното:
„През месец септември 2007 г. издаде книга са претенциозното заглавие (подчертано от автора на статията) „Пешата птица“. Дали под влияние на неизлечимата болест или поради чепатия си характер и маниакално желание да докаже, че е по-различен (подчертано от автора на статията) от съвипускниците си, в книгата са изложени твърдения, меко казано озадачаващи. Реакцията на випуска беше всеобща единодушна и непримирима отрицателна (подчертано от автора, дали наистина е била всеобща? - б.а.). Ние оценяваме литературните достойнства на книгата високо, но в никакъв случай не можем да приемем твърдения като: . . . „България ми е чужда. Аз винаги съм се чувствал като имигрант - потиснат, тъгуващ...“ или ... „моите сънародници и приятели, подтиквани от гения на завистта и злото, непрекъснато ми подлагаха крак и ме спъваха“ и т.н. и т.н.
.... Не сме съгласни с тезите, развити в книгата. Преди всичко с негативизма, с отрицателното отношение към България, българския народ, БНА и съвипускниците му“(подчертано от автора на настоящата статия)
На останалите 10-15 реда от очерка за Симеонов, все в този дух продължава оплюването му и човек остава с впечатлението, че Димитър Симеонов се е занимавал сякаш цял живот да напише една книга, която не би се харесала на всекиго и не е вършил нещо друго. Това, разбира се, не е така, но е едно
Първата страница, посветена на Димитър Симеонов, в Юбилейния сборник по случай 50 години от завършването на випуск 1954 -1958 г. на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“.
Втората страница, посветена на Димитър Симеонов, в Юбилейния сборник по случай 50 години от завършването на випуск 1954 -1958 г. на ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“.
Димитър Симеонов на практика с нашия курс на търговски кораб през 1967 г.
Списъкът на хората, към които отправя благодарността си Димитър Симеонов при издаването на книгата си „Пешата птица“.
Надпис върху екземпляра, който Димитър Симеонов връчва на автора на тази статия.
некоректно подвеждане за непредубедения и неинформиран читател. Но дали отношението му представлява само негативи и няма ли авторът право на собствено мнение в една автобиографична книга. Ако претендираме, че живеем във вече демократична държава, от която емигрираха поне 2.5 милиона души за последните 25 години, нека да си припомним „Всеобщата декларация за правата на човека”, където цял ред членове, отнасящи се до основните граждански и политически свободи, представляват отрицание на фашистко-тоталитарната система. С подчертан антитоталитарен характер е също член 13: „Всеки човек има правото свободно да се придвижва и да си избира местожителството в пределите на всяка държава. Всеки човек има правото да напуска всяка страна, в това число и своята собствена, и да се връща отново в своята страна.“
При това положение, къде е тук мястото да се критикуват някои мнения и оценки на Д. Симеонов. Или авторът на очерка за него живее още във времената на злополучните критици на романа на Борис Пастернак - „Доктор Живаго“. Що се отнася до омразата му към България и по-специално към българския народ, тук нещата са явно изсмукани от пръстите или са написани в духа на това как дяволът чете евавгелието. Авторът на тази статия е ученик на Д. Симеонов в Техникума по корабостроене, гр. Варна и по-късно, почти до смъртта му, е бил в контакт с него. Авторът на статията никога и при никакви обстоятелства не е чувал Симеонов да изказва омраза към целокупния български народ, но явно не си спестяваше критиката към бившите комунистически властници и сегашните олигарси, независимо от боята им. Това, че не обичаше бившата татолитарна (тоталитарна) система и сегашната плутокрация той не криеше и вярвам, че още много хора мислят така. Що се отнася до омразата му към България, авторът на очерка за Симеонов е направил едно некоректно обобщение. Той обичаше България, като казваше, че господ ни е дал прекрасна страна, но не и управлението на страната. Това е важно уточнение.
Вторият момент в очерка за Симеонов е премълчаването на значителни факти от неговия живот. Той е служил малко и с нежелание във Военноморския флот около пет години, но след това, до пенсионирането си той беше изявен преподавател по ред морски дисциплини и подготви плеада от капитани и помощник-капитани за търговския флот. Беше много взискателен, точен и високо ерудиран специалист, който се ползваше с абсолютното уважение на своите ученици, както по теория, така и на практика. Без пресилване може да се каже, че той и капитан Левашки бяха гръбнака на специалността „Корабоводене” в Техникума по корабостроене - гр. Варна.
Голям въпрос е защо гореспоменатата дейност на Д. Симеонов не е намерила отражение в юбилейния сборник по случай 50 години от завършването на випуска му. Освен това, не е споменато за заслугите му по постройката и работата на Планетариума на Военноморското училище, нито за плодотворната му дейност във Ведомствения учебен център (днес Български морски квалификационен център) по подготовка и преподготовка на корабоводители в радарния тренажор.
И отново да се върнем на въпроса защо при живи съпруга и деца на Д. Симеонов, авторът на очерка за него не се е свързал с тях за интервю, както е направил с останалите роднини на починалите си съвипускници? Меко казано, това е напълно некоректна постъпка.
Книгата „Пешата птица“ е цитирана избирателно от автора на очерка за Д. Симеонов в юбилейния им 50 годишен сборник. Не се споменава и дума за топлото му отношение към селото, и неговите отрудени хора като баща му, брат му и съпругата ми, за прекрасните преподаватели в гимназията в Карлово и по-късно за преподавателите му във Военноморското училище, отношението му към колегите му в техникума и пр.
Как може така избирателно да се разглежда една книга, представляваща равносметката на цял човешки живот, без да се виждат общочовешките ценности, споделени в нея. За каква маниакалност и отрицателно отношение към българския народ може да става дума. Прочел ли е автора на очерка за Д. Симеонов в книгата „Пешата птица“ за отношението му към неговите преподаватели в Карловската гимназия и Военноморското училище? Могат ли да се пропуснат думите му, които са израз на една топлота към хората и изградена общоценностна система. Цитирам точно от главата „Възпоменание“ („благодарствени думи за моите учители, които ме направиха това, което съм“) от книгата му:
„Средното си образование получих в Карловската гимназия „Васил Левски“. ... В есето си „Легендата“ съм разказал за моята учителка по литература Анка Рачкова. И все пак ... Всеки път, когато паметта ми се срещне с нея, винаги откривам нещо ново, което не съм забелязал, нещо тайно е поставило браздичка върху сивата ливада на моя мозък. Как да й се отблагодаря!
Георги Пелов ми предаваше естествознанието: ботаника, зоология, геология, основи на Дарвинизма. Неговото педагогическо майсторство бе съчетано с религиозна любов към ПРИРОДАТА. Тя ни се предаваше по индукция. Аз си бях роден с такава любов, но той я направи мое верую.
...............................
В МОРСКОТО УЧИЛИЩЕ отново извадих късмет. Сред моите преподаватели имаше личности. Те изиграха решителна роля за окончателното ми изграждане като мислещо същество.
В моето съзнание от МОРСКОТО УЧИЛИЩЕ най-ярка следа е оставил доктор Георги Пецов. В почетния ред ще поставя:
К.д.п. Ефтим Филев (Барба Филю) - МОРСКА ПРАКТИКА
К.д.п. Константинов - МОРЕХОДНА АСТРОНОМИЯ
Сара Капонова - АНГЛИЙСКИ ЕЗИК
Кап. 3 ранг Йовчо Йовчев (Дядо Йови) - НАВИГАЦИЯ
Капитан Христо Шейтанов - МИННО ОРЪЖИЕ
Майор Димов - АРТИЛЕРИЯ
Не мога да пропусна и ролята на ротния ни командир Иван Манов (Великият Везир).
Тези хора ме направиха това, което съм.
В заключение нека прибавя:
01
ЧИТАТЕЛЮ, НЕ ЗАБРАВЯЙ,
ЧЕ И ПРЕДИ НАС Е ИМАЛО УМНИ ХОРА;
02
БЕЗ ПРИЕМСТВЕНОСТ НЯМА РАЗВИТИЕ,
АКО ЗАПОЧВАМЕ ОТ НАЧАЛОТО,
ВСЕ ОЩЕ ЩЯХМЕ ДА СМЕ В НЕОЛИТА;
03
НАЙ-ВАЖНАТА ПРОФЕСИЯ Е УЧИТЕЛСКАТА,
ДОБРИТЕ УЧИТЕЛИ СЪЗДАВАТ ДОБРИ СПЕЦИАЛИСТИ,
ДОБРИ ХОРА,
А ТЕ ПЪК СЪЗДАВАТ КАЧЕСТВЕН ЖИВОТ.
Онзи народ, който не осъзнава стратегическото значение на образованието, науката и квалификацията, е обречен на духовна и материална мизерия.
ТОЧКА.
Край на цитата.

Грях му е на душата на онзи, които би казал след това, че горните мисли са на човек с маниакални желания и склонност към индивидуализъм. Това е именно изповядването на общочовешките ценности, и всяко друго тълкуване и разбиране си е чиста проба ретроградност.
Горните факти компрометират значително стойността на юбилейния сборник на випуск 1954-1958 г. Все пак, за щастие, има хора, които могат обективно да оценят приноса и заслугите на Д. Симеонов към морското образование и българското корабоплаване. Достатъчно е да се види списъка в неговата книга, в който той отправя благодарността си към своите ученици, които са спонсорирали издаването на книгата „Пешата птица“.
Той е приложен към тази статия и това е то „що отговор дава и смива срамът, и на клеветата строшава зъбът.“

Капитан далечно плаване Орлин СТАНЧЕВ, MNI,
независим консултант по морските въпроси
гр. Варна
01.02.2015 г.
февруари 2015 г.