НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СПОМЕНИ ЗА ЛЕДОВЕ (И ЗА АНКА-КАПИТАНКА)
Катерехме се бавно нагоре по земното кълбо и от ден на ден дните ставаха все по-къси, а нощите - все по-мрачни. На никого не му пукаше, естествено, карахме си по курса и не ни интересуваха разните гледки на изгреви, залези и прочие туристически глезотии, както би било, да речем, на един пътнически кораб. Щото не бяхме. Отидохме до Алжир под баласт, натоварихме за Испания, оттам до Белгия пак под баласт, оттам натоварихме за Швеция и ето че наближавахме, пък после - каквото кажат от Варна. Рейс като рейс. Макар и не съвсем. Защото в Бургас, преди тръгване, ни пратиха нов четвърти помощник-капитан. Така го казвам заради граматичните правила, защото не бива да се изрече четвърта помощничка. Беше жена. По-точно - младо момиче, но идването му на борда повлече след себе си различни неща. Първо - капитанът, Барона, както беше известен, събра екипажа в приемния салон да ни я представи. Такова не се правеше, но поради естеството на случая стана. За пръв път, рече, на кораба ще служи жена. Искам по-младшите да изпълняват нарежданията й, а по-старшите - да я уважават и подкрепят. Името й е Ана. Толкова. И разпусна събирането.
Но в минутите преди разпускането всички огледахме както трябва новия помощник. До кръста нищо особено, беше среден ръст, над него обаче неволно ти идват наум мисли за югозападна България. За високите и стръмни върхове на Пирин, за сините огледала на Рилските езера, за позлатените в ранна есен ливади покрай Струма. Миналата отпуска една палава компания ме беше замъкнала натам и досега в душата ми бяха все така живи онези красоти. Гледахме и поне аз си казах: как ли е изкарало това момиче пет години в Морското училище и кой го е пуснал да се похабява по моретата с бараби като нас… Не го изрекох на глас, огледах се и ми стана ясно, че и други са си помислили такива работи.
Толкова покрай онова събиране, но и след него темата си остана постоянна в разговорите и на палубата, и в машината, и по кабините. И, да си призная, в не всички от тях приказките бяха като за пред хора. А пък и още от първите дни се появиха къде реални, къде измислени проблеми.
Тая дали ще си заключва вратата нощем - примлясна на другия ден, още не бяхме тръгнали на път, по ракиено време Желю. Прякорът му беше Овцата Стръвница и това обясняваше всичко. Иначе кротък мъж, но с различни словесни изхвъргации след първите петдесет грама. Изхвъргации бурни и непонятни за иначе тихия му нрав. С една дума - овца стръвница. А, дали Анка-капитанка ще си я заключва, пак примлясна той над чашката и се изхили, доволен, че е измислил прякор на новия четвърти. И ние се изхилихме - хубаво го беше натъкмил. На параходите почти няма човек без прякор и ако е добре спретнат, запомня се повече от кръщелното име. Естествено - погледна го боцманът, Дончо Лекето, - като знае какви стръвници има на борда, естествено, че ще я заключва… Анка-капитанка. И обърса мазните си от току-що изядената маслина пръсти в панталона. На парахода, помислих си, никой не си заключва вратата, но това време явно вече е минало. Обърса ги боцманът, само за да може с вече чисти пръсти да посегне за втора, по-едричка, и поклати глава: Нещо много задълбаваме по тази работа. Ами като дойде на някой жена му на рейс, мислим ли си за такива неща, за каквито си мислим сега. Пак обърса ръце в панталона, този път за да подхване с чисти ръце чашката, и преди да отпие, ни изгледа: А, има ли такива работи?
Като си помислиш - няма. Идва на някого жена му, прави си рейса, отвсякъде - уважение и почтителност, и това е. Да, де, ама защото е жена на някого, а новата капитанка не е на никого и точно това променяше нещата. Подлютяваше ги с една потайна мръсничка мисъл, която май че всеки мъж носи дълбоко в кратуната си. Мойто си е мое, значи, чуждото е общо. И всеки може да посяга натам.
На друго събиране пък, на онези от палубата, пак на петдесет грама, станало дума за това как ще я будят за вахта. Обикновеният начин е вахтеният да нахълта в кабината ти петнадесет минути преди вахта, да светне всички лампи и гръмовно да обяви, че е дошло време за работа. Ми аз, взел да каканиже Димчо Цацата, едно нисичко и работливо момче, като как ще вляза да я будя, бе! А, как? Ще питам старпома. И питал, но старшията не могъл да го ориентира. Не ме занимавай с глупости, отсякъл, както го правят началниците, когато нямат готов отговор, и добре, че наблизо се навъртал Пиян Пандо. За него се
Катерехме се бавно нагоре по земното кълбо и от ден на ден дните ставаха все по-къси, а нощите - все по-мрачни. На никого не му пукаше, естествено, карахме си по курса и не ни интересуваха разните гледки на изгреви, залези и прочие туристически глезотии, както би било, да речем, на един пътнически кораб. Щото не бяхме. Отидохме до Алжир под баласт, натоварихме за Испания, оттам до Белгия пак под баласт, оттам натоварихме за Швеция и ето че наближавахме, пък после - каквото кажат от Варна. Рейс като рейс. Макар и не съвсем. Защото в Бургас, преди тръгване, ни пратиха нов четвърти помощник-капитан. Така го казвам заради граматичните правила, защото не бива да се изрече четвърта помощничка. Беше жена. По-точно - младо момиче, но идването му на борда повлече след себе си различни неща. Първо - капитанът, Барона, както беше известен, събра екипажа в приемния салон да ни я представи. Такова не се правеше, но поради естеството на случая стана. За пръв път, рече, на кораба ще служи жена. Искам по-младшите да изпълняват нарежданията й, а по-старшите - да я уважават и подкрепят. Името й е Ана. Толкова. И разпусна събирането.
Но в минутите преди разпускането всички огледахме както трябва новия помощник. До кръста нищо особено, беше среден ръст, над него обаче неволно ти идват наум мисли за югозападна България. За високите и стръмни върхове на Пирин, за сините огледала на Рилските езера, за позлатените в ранна есен ливади покрай Струма. Миналата отпуска една палава компания ме беше замъкнала натам и досега в душата ми бяха все така живи онези красоти. Гледахме и поне аз си казах: как ли е изкарало това момиче пет години в Морското училище и кой го е пуснал да се похабява по моретата с бараби като нас… Не го изрекох на глас, огледах се и ми стана ясно, че и други са си помислили такива работи.
Толкова покрай онова събиране, но и след него темата си остана постоянна в разговорите и на палубата, и в машината, и по кабините. И, да си призная, в не всички от тях приказките бяха като за пред хора. А пък и още от първите дни се появиха къде реални, къде измислени проблеми.
Тая дали ще си заключва вратата нощем - примлясна на другия ден, още не бяхме тръгнали на път, по ракиено време Желю. Прякорът му беше Овцата Стръвница и това обясняваше всичко. Иначе кротък мъж, но с различни словесни изхвъргации след първите петдесет грама. Изхвъргации бурни и непонятни за иначе тихия му нрав. С една дума - овца стръвница. А, дали Анка-капитанка ще си я заключва, пак примлясна той над чашката и се изхили, доволен, че е измислил прякор на новия четвърти. И ние се изхилихме - хубаво го беше натъкмил. На параходите почти няма човек без прякор и ако е добре спретнат, запомня се повече от кръщелното име. Естествено - погледна го боцманът, Дончо Лекето, - като знае какви стръвници има на борда, естествено, че ще я заключва… Анка-капитанка. И обърса мазните си от току-що изядената маслина пръсти в панталона. На парахода, помислих си, никой не си заключва вратата, но това време явно вече е минало. Обърса ги боцманът, само за да може с вече чисти пръсти да посегне за втора, по-едричка, и поклати глава: Нещо много задълбаваме по тази работа. Ами като дойде на някой жена му на рейс, мислим ли си за такива неща, за каквито си мислим сега. Пак обърса ръце в панталона, този път за да подхване с чисти ръце чашката, и преди да отпие, ни изгледа: А, има ли такива работи?
Като си помислиш - няма. Идва на някого жена му, прави си рейса, отвсякъде - уважение и почтителност, и това е. Да, де, ама защото е жена на някого, а новата капитанка не е на никого и точно това променяше нещата. Подлютяваше ги с една потайна мръсничка мисъл, която май че всеки мъж носи дълбоко в кратуната си. Мойто си е мое, значи, чуждото е общо. И всеки може да посяга натам.
На друго събиране пък, на онези от палубата, пак на петдесет грама, станало дума за това как ще я будят за вахта. Обикновеният начин е вахтеният да нахълта в кабината ти петнадесет минути преди вахта, да светне всички лампи и гръмовно да обяви, че е дошло време за работа. Ми аз, взел да каканиже Димчо Цацата, едно нисичко и работливо момче, като как ще вляза да я будя, бе! А, как? Ще питам старпома. И питал, но старшията не могъл да го ориентира. Не ме занимавай с глупости, отсякъл, както го правят началниците, когато нямат готов отговор, и добре, че наблизо се навъртал Пиян Пандо. За него се
Авторът на този разказ, Любен ЛЮБЕНОВ. Снимката е направена на 11 януари 2015 г.
Първата българка - щурман, инженер-корабоводител, Ангелина Балтова, застъпва на вахта на мостика на моторен кораб „Плиска” на 5 септември 1970 г.
Ангелина Балтова като помощник-капитан на моторен кораб „Габрово”, 1972 г.
Плаване в ледови условия.
знаят две неща - че много я обича пустата ичкия, а второто - че е електрик чак до, както се казва, оная си работа. Аз ще ти предложа нещо, старпом, рекъл, за има-няма половин час ще спретна едно звънче, електрическо, от вратата до главицата на нашето момиче. Пък тя сигур ще почерпи. А? Старпомът кимнал - не искал вербално да отдава разпореждане, да не се обвързва, значи, в нещо, което не е чак до там уставно, и Пандо се заел на минутата.
Искам да кажа, че проблемите, може и да са дребни, но проблеми, си оставаха и се обсъждаха: къде ще си суши прането, как ще се къпе, като банята за офицерите е обща, как ще се качва по трапа и какво ще се вижда ако е в пола, като какво ли ще правят на мостика по четири часа със старпома - нали четвъртият помощник е дубльор на вахтата му… Все въпросителни, които една по една взеха да отпадат още докато се плацикахме из Средиземно море. Явно си сушеше прането в кабината, защото не видяхме никъде провесени бикини и прочие по-интимни галантерия и пасмантерия. Измайстори си някаква табелка, която поставяше на вратата на банята и я заключваше отвътре. Ходеше само с дънки. От мостика не се зададе нищо - рулевите, които правеха вахта с нея и със старпома, докладваха, че не става нищо особено: кафе, определяне на място, лафове за това-онова и толкова. Вахта като вахта.
Но това по-после.
На първия обяд в офицерския салет след като отплавахме, Барона също се разпусна и направо ни събра очите. Разпореди да налеят по една малка чашка на всички и вдигна тост:
- Да ти кажа добре дошла, Ана - започна, понечи да се усмихне, сепна се на нещо и прекъсна тоста си: - За мене е Ана, да знаете, за вас си има уставно обръщане. - Изгледа ни един по един, както бяхме насядали по старшинство от двете страни на дългата маса: отляво помощник-капитаните начело със старпома, отдясно механиците начело с шефа, най-накрая, срещу него, радистът. Изгледа ни по начин, който ни беше много добре познат, и довърши тоста си: - Добре дошла и да ти е спорен моряшкият път.
Тя поруменя, усмихна се някак стеснително, от което се появиха и две трапчинки по бузите, и само вдигна чашката:
- Благодаря… А може ли и аз да почерпя?
Главите ни като една се завъртяха от Анка-капитанка (ами така я наричахме вече зад гърба й и в мислите си дори, пък Барона каквото ще да си нарежда) към капитана. А сега де! Да го видим Барона.
- Не, не може, тук не е кръчма. Наздраве.
Ударихме. До дъно - то какво са двадесет и пет грама, в такива чашки черпеше капитанът, когато и ако се отпуснеше. И тя. Ще речеш - да се закашли, да й се насълзят очите, ония сини езера - няма такива работи. Обърна си чашката и ни напълни душите - наш човек, явно.
Огледах корабното офицерство. Бяха се заловили със супата и вече никой не я бройкаше - все пак възпитани мъже, не тийнейджъри, дето жена не са виждали. С едно изключение - вторият механик. Две-три години по-голям от мен, значи още младеж, така да се каже, но началник. Оперативният началник на машината, значи и на мен. По тази причина го изгледах дискретно, тарикатски, да го нарека, и се изумих. Още не си беше изпил чашката и зяпаше някак отнесено. А стига бе! Дали пък няма някаква истина в онези приказки за любов от пръв поглед и прочие? Не се занимавах много с въпроса, защо супата ми изстиваше, така че маркирах автопитането си, само го маркирах, и засърбах.
И капитанът по някое време си свърши супата, направи знак на старши камериера да не му носи още пържолата и се обърна към шефа. Заговори му уж на него, но така, с толкова децибели, че да чуваме всички:
- Навремето служих с Фоса, знаеш ли го? - знак към камериера, че вече може да му сервира второто. Шефа кимна. Знаеше го. Знаехме го и ние - капитан Георгиев, Фоса, легендарният капитан пияница на флота, чието име беше обрасло с легенди за невероятни запои и дваж по-легендарни словесни конструкции. - Та веднъж Фоса ми разправя, че камериерката му, имаше по едно време камериерки на корабите, но после ги махнаха, му се разревала в кабината: Морските разправят, че съм била курва. Може ли така да говорят за една честна жена, а, кептън… И отново избухнала в плач. А Фоса станал иззад бюрото си, отишъл до шкафа, налял си два пръста питие в чашата, гаврътнал питието и рекъл с успокояващ тон: Хората са лоши, не си го слагай на сърце… Те и за мен разправят, че пия… И я отпратил.
Шефа, нали на него разправяха историята, учтиво се засмя, разнесе се хихикане и откъмто нас, по-младшите, но после май че отведнъж всички се сепнахме и хихикането като по команда секна. Барона както винаги ни сервираше поредната си притча. Така ни поучаваше той - с притчи, никога с директни разпоредби. Защото историята не беше нито за шефа, нито за младшата аудитория, а за Ана … пардон, четвъртия помощник. Пустият му Барон! С едната ръка вдига тостове, а с другата раздава предупреждения. Сигурно това е то капитанлъка, водачеството, сиреч. Набързо си го помислих и се заех пъргаво с пържолата, защото беше дошъл ред да сервират и на нас, в дъното на масата, и както винаги манджата беше леко изстинала.
Но това беше в първия ден на море, а иначе рейсът си продължаваше, катерехме се, както вече споменах, по земното кълбо, всеки си гледаше работата и нещата около капитанката поутихнаха, не бяха номер едно в разговорите, изместиха ги спомени за останалите назад във времето семейства и близки, планове за това какво и откъде ще се купи - пак за семействата и близките. Всичко си беше като преди, онзи злокачествен тумор, за какъвто взехме в началото присъствието на жена в екипажа, бързо се превърна в доброкачествен, след няколко дни от само себе си се стопи, накрая се срасна в плътта на екипажа. Стана един от нас. Все пак имаше нещо, което отначало не успявах да определя. После се сетих - не ечаха из канижелите и по палубата онези гръмовни псувни, пък ако някой се изтървеше и отпереше от яд или просто по навик обичайната си засукана благословия, бързешком се оглеждаше и почти въздъхваше облекчено, ако видеше, че я няма наблизо Анка-капитанка. Почнахме и по-често да се перем, зачести бръсненето. Абе точно както и друг път, когато на някого жена му правеше рейс с нас.
Докато стана гафът. В основата му беше Димчо. Отишъл, както му е редът, Цацата да буди в четири без петнадесет на разсъмване вахтения рулеви, после старпома и накрая - Анка-капитанка. Все тъй правел - отпускал й няколко минути сън повече. Е, отишъл, звънил, звънил, но все не чувал отвътре обичайното „Разбрах, будна съм”. И се стреснал. Начаса, както той си знае, припнал към старпома, който тъкмо излизал от кабината си да върви на мостика. То, такова, старпом, четвъртият не се обажда отвътре… Не знам какво да правя. А, какво да правя? Изгледал го все още малко сънен старшията, изсумтял, избутал го от пътя си и закрачил към кабината на Анка-капитанка. Хич не звънил, по информация на Цацата, а натиснал бравата. Не било заключено. От вратата подвикнал: четвърти, хайде на вахта, не се чул отговор, така че светнал и надникнал. Нямало никой. Цацата после разправя, че очите му направо потъмнели - как го е видял, не е ясно, заничал е в погледа му ли, що ли, но го спомена няколко пъти, на различни ракиени събирания. Бягай на мостика, после в офицерския салет, разпоредил старшията - да видиш да не би пък да е станала преди тебе. Аз ще проверя в долния салет.
В четири без петнадесет корабът си е направо пуст. През деня е нормално човешко обиталище, с хора насам натам, с дух, да го река, с дишане, но през нощта канижелите и салоните му изглеждат огромни и безжизнени под стържещо бялата светлина на луминисцентите, и всичко това под глухото, наистина странно и направо извънземно през нощта, ръмжене откъмто машината, накъсвано с някакви непонятни почуквания и позвънявания. Вечерната програма е една и съща на кой да е кораб, плаващ под кой да е флаг - вечеря, най-често предшествана от аперитив, малко бридж или табла по желание и можене, малко телевизия, две-три страници от омачкана книжка от корабната библиотека и после - сън. До вахтата.
Срещнали се старпомът и Димчо след няколко минути пак пред отворената врата на четвъртия, спогледали се и без думи разбрали, че търсенията им са били безрезултатни. Цацата се напънал да се позахили: Ами то, такова, старпом, да не е в някоя друга кабина, а? На което старшията скръцнал със зъби. Не може да тръгне от кабина на кабина, нали, да си търси дублиращия помощник… Според правилата в такъв случай се приема, че има човек зад борд и се действа съгласно изискванията - стоп машина, обратен курс на малък ход, оглеждане и прочие, да не изброявам, че е дълъг поменикът от писани дейности и да не дава Господ да ги правим, да спасяваме човек, паднал зад борда. Та така трябвало да постъпи, но пък ако е, както предположил Димчо, някъде, в някоя кабина, тогава пък щяло да бъде голям срам. После решил, лично от старпома го чух след време, че срам не срам, ще действа по правилник. Въпрос на приоритети - живот или добро име. И поел към мостика, за да започне без бавене операцията, като изръмжал на Цацата да събуди капитана и да му докладва за станалото.
И за радост решил да се качи отзад, по задния трап, а не по вътрешния. Излязъл на лодъчна палуба и ги видял. Втория механик и четвъртия помощник. Тъкмо се разделяли - всеки да поема на вахтата си.
Това беше, но до сутринта се разчу из парахода - нали бяха замесени много хора: първо Цацата, което си е направо достатъчно, после капитана и старпома, рулевия, втория помощник. Вярно, значи, че кашлица и любов не могат да се скрият. Разчу се, темата за Анка-капитанка пак стана номер едно. Този път по малко по-друг начин. Диктуван преди всичко от онази мръснишка мисъл, за която вече споменах, този път вече по-концентрирана - защо да е с него, ами не с мен, щом толкова й се иска. Тъй де! Кажи ми мъж, като види хубава жена в чужда прегръдка, да не си го е помислял. Може да е за миг, но профучава из полукълбетата му нещо подобно. И този друг начин доведе до охлаждане на корабната атмосфера. Като след закъснял сняг през пролетта. Който е ходил на село, го знае. Разцъфват черешите, после някоя вечер се изсипе нечакан снежец, направи ледец по цветовете и те, уж пак така бели, но някак с лек жълт нюанс, остават по клоните, но вече спаружени и почти безжизнени, неспособни да дадат плод, бъдеще да дадат. Заради леда, който им се е изсипал неочаквано. Капитанът привика на сутринта четвъртия, Анка-капитанка значи, в кабината си. Какво са си говорили, по-точно какво й е говорил, никой и до днес не знае. Но едва ли е било някоя от притчите му, сигурен съм. Разузнаването докладва, че излязла от кабината му зачервена и с плувнала мъгла в онези сини езерца, за които споменах по-преди. След четвъртия биде привикан и старпомът. За него знаем, че бая сол му е била трита на главата - че твърде бързо взел решение за спасителна операция, че твърде много шум вдигнал и от едното нищо станало голяма работа. И вторият механик биде викан. В кабината на шефа. Там всичко е ясно. Още на първото последвало ракиено време ни го разправи. Къде се намираш ти, бе, посрещнал го от вратата шефа. Туй да не ти е бардак някакъв, за какъв се мислиш ти, бе… От този род. Нищо, че втория, по неговите думи, се опитал да му обясни, че не е имало нищо от това, за което се шушука, че просто били разбрали, че са от една махала и решили да палнат по една цигарка и да си побъбрят за общи познати. Цигарка след цигарка и не усетили как са минали часовете. А най-важният аргумент на втория бил, че ако са правили това, което си мислят всички, що да ходят покрай лодките, да се изръбват по палубата, а не в кабината на единия от двамата. Наистина защо, поклатил глава шефа и си отговорил: сигурно от будаллък. И го отпратил отвратено. Да бе, да, намеси се тук Лекето и прекъсна разказа на втория. Може и истината да казваш, но не бива така, втори. Сега, като има пробив веднъж, всеки ще започне да й се натиска. Обърса ръка в панталона, вдигна чашката и недоволен поклати глава. Нали е боцман, значи - дупе и гащи с втория механик, можеше да му го каже. Онова, което си мислехме и ние, но нямаше как да изречем на началството.
Е, така стана белята, след която захладня и на палубата, и в салетите. Като опарени се дърпахме и не смеехме да останем по какъвто и да е повод насаме с Анка-капитанка - на кого му се ходеше по разни началнически кабини да му набиват обръчите, а то, момичето, някак повяхна. Онези летни сини езера придобиха зеленикав оттенък, като през зимата, когато ги стегне ледът. От вахта - в кабината. Не идваше на телевизия, да не говорим пък за ракиено време, за бридж, табла и прочие. В офицерския салет влизаше мълчаливо, изкусваше си манджата, измърморваше едно наздраве и все така мълчаливо се оттегляше. Натоварила си бе един наръч книги от библиотеката и това е. Така си прекарваше времето, притисната от заобикалящото я неодобрително мълчание. От време на време по ракиено време все излизаше този въпрос - кой може и какво може. Нали се сещате в какъв смисъл. И още - дали е редно да има жена на борда. В смисъл на работа, не като придружаващо лице. Обикновено не се стигаше до консенсус, но май натежаваше идеята, че по-добре е без такова изкушение, както го формулира Пиян Пандо веднъж след втората чашка и преди да се прекръсти. Добре, че оставаха няколко дни до дъното на Ботническия залив, в някакво градче Лулеа. Вече знаехме, че като разтоварим там, поемаме празни на юг, грабваме пътьом нещо от Италия и се прибираме. Но дотогава - време бол. Засега упорито пъплехме на север, дните ставаха все по-къси, а като нагазихме в Ботническия залив, и взеха направо да изчезват. Нощ, след това мъничко сива виделина и пак нощ. С тенденция и тази сивота полека-лека да изчезне. Откъмто полюса хлуеха студени полярни въздушни потоци и вдигаха вълни, които бръскаха палубата, завихряха се с някаква дива ярост и се стоварваха в челото на надстройката с все по-засилващ се тътен. На втория ден вятърът постихна, но вълните все така прескачаха левия борд, блъскаха се в издигнатите очертания на хамбарите и се стичаха обратно там, откъдето бяха дошли. Като оставяха след всяко свое нашествие по една тъничка пластинка лед върху премръзналата стомана. Пластинка връз пластинка, така че като пуснеха от мостика прожекторите, напред се виждаше само лъскава като детска пързалка ивица лява и боядисаната в зелено дясна страна на палубата. Което, може и красиво на гледане, навяваше мрачни мисли. Милиметрите ставаха сантиметри. От лед. Който, с тежестта си, започна осезаемо да накланя парахода наляво. И да стяга душите ни.
Явно бе, че не може да продължава така. Термометърът на крилото на мостика показваше минус двадесет и седем градуса и май че спадаше с всеки час. Като се изплюеш, плюнката ти пада на палубата като мътна плътна каша. Още час-два ако продължи така, заяви изтежко Пиян Пандо, не плюнка, ами онова, дето е вътре в нас, ще вземе да замръзва. И додаде с подобие на усмивка: разбира се, най-късно при мен, защото, нали, съм специален и повечето в мен вътре е спирт. Не се засмяхме. Останахме сериозни.
Със същата сериозност започна експозето си и капитанът, когато ни събра веднага след приключване на обяда. Обикновено инструкциите му бяха пространни и детайлни, такава беше и тази. Ледът, значи се натрупвал, а имало още два дни път и можело да стане беля. Вълната паднала, едва-едва бризгала по палубата, така че бил решил да се съставят три екипа и, добре облечени, с ломове да къртят и да хвърлят в морето натрупания лед. На мостика ще бъда аз, като рулеви ще бъде старпомът. В машината - шефа и вторият механик. Тук хвърли един поглед към нас, машинкаджиите, срещна очите си с шефа, който кимна утвърдително, и едва тогава продължи. Готвачът и помощникът му ще правят през цялото време чай и сандвичи. За пиенето и яденето отговаря четвъртият помощник. Вторият помощник да снеме в моряшкия салет и да връчи на четвъртия различни хапове, които може да потрябват в даден момент. Радистът ще взема през час прогноза и ако се зададе баба меца, незабавно ще ми докладва. Премисли Барона за секунда-две да не е пропуснал нещо от науменото да произнесе и приключи: Това е. В два часа започваме. Съставите на екипите ще ви ги даде старпомът. И си излезе. Този път експозето му излезе в края на краищата делово, стегнато, в детайли, както се провежда важна операция.
Видяхме кой с кого ще бъде, навлякохме кой каквито вълнени дрехи има, че температурата беше паднала до тридесет и един градуса, отгоре дебелите служебни шуби, плетените шапки, хавлиени кърпи през устата, високи ботуши на краката и в два часа започнахме. Двете групи, само съблекли шубите, стоят в салета и сърбат чай, третата бачка навън. Десетина минути и влизат. Излиза втората. Когато те влязат, към фронта поема третата. Десетина минути стигат, за да ти замръзнат и мислите в главата. Но пък като влезеш в салета - Боже, имало рай! Вървеше работата, докато към края на втория час, вече бяхме оправили половината палуба, не стана беля. Третият помощник се подхлъзнал, паднал, плъзнал се към фалшборда и едва го сграбили да не продължи подир леда, който изхвърляхме. Вкараха го в салета, аз бях от почиващите, мокър, премръзнал, с изкривено от болка лице. Държи се за крака. Какво бе, как бе, брей, каква беля. Обичайните думи и словосъчетания в такъв момент. Разбра се, че си е навехнал или счупил крака. Което доведе до различни събития. Разсъблякоха му шубата, разните фланели и жилетки, събуха му гамашите, после и два от трите чифта панталони, които беше намъкнал, след което вторият помощник, медицинското лице на борда, опипа крака му и обяви - счупено. Куцукайки, го отведоха в кабината му, там му смъкнали и последния панталон и му гипсирали мястото. Временно, до пристигането на брега.
Другите последствия бяха, че с излизането от играта на двамата помощници намаляха участниците в екипите им. Добре че вече се виждаше краят на работата. Групата, в която се числеше пострадалият, обаче, изведнъж се оказа в пълен състав. Точно тя сложи точката на и-то. И като нахълта в салета, Пиян Пандо, май че добавил в чая си и нещо друго, започна да брои. С пръст сочеше омотаните в дрехи, забрадки и шалове групи и броеше на глас. Много сте, бе, промърмори. Един повече. Тогава и останалите се вгледахме. А те вече се разопаковаха и като свършиха, видяхме кой е нововключилият се. Анка. Капитанката. Без да се обажда, без да казва нещо на някого, навлякла събутите от третия панталони, шуба и прочие и излязла с останалите. Изпод ръкавиците ръцете й бяха посинели от студ, носът и ушите й изглеждаха някак побелели, сякаш наръсени с ледец, но пък очите й си бяха върнали предишното синьо. Без зеленикавия оттенък. Наляха й чай, Пандо се надвеси над чашата й, бръкна в джоба си да извади плоско шишенце, после й подаде вдигащата пара напитка. Тя отпи. Първо мъничка глътчица, после още, облиза устни и чак тогава потрепери. Сякаш да изтръска студа, стегнал не тялото, а душата й. Ха така, момиче, обади се Лекето, удари, сгрей се, че много студ си набрала. И наоколо се разхилиха. Приятелски, добри усмивки. Ей тъй, без нищо, сякаш само да покажат, че им е хубаво. И заради края на работата, и заради това, че четвъртият помощник без много шум, без парадности, да го река, е направил заявка да се завърне пак при своите. Че е поискала Анка да строши, като леда отвън, онова мълчание, което я стягаше. След усмивките дойде ред на бърборенето. Нищо особено - всеки разправяше какво му е било там, навън, какво си е мислил, как го намокрила водата, как му замръзнало чак, да не казвам кое… такива работи.
Изведнъж шумът стихна. Първо откъм вратата, после, като вълна от камъче, хвърлено в тихо езеро, до другата страна на салета. Огледах се. Капитанът. Барона беше усмихнат, ще кажеш - весел. Носеше две бутилки ром. Добра работа, момчета, рече от вратата, подаде шишетата, запецна малко и додаде:… и момиче. Опита се да смръщи вежди: Макар че не бях разпореждал и четвъртия да се включва… Но добре, добре… Погледна кой е сграбил бутилките. Налей на всички, нареди, после пак се намръщи. На всички, без тези, които са от осем на вахта. Обърна се към Ана - значи и без тебе, щото ще правиш вахтата на третия помощник. До България ще е така. Ясно ли е? Отнасяше се не само за Ана, а за всички. Издигаше я, значи, прощаваше за онова, вдигаше, да го река, схизмата. Сигнал ни даваше. И си излезе. Никога не сядаше да пие с нас. По никакъв повод. Дори и при такъв като днешния, с трошенето на различен вид лед. Барон.
Ами това е. После разтоварихме в онова градче, третия го оставихме в болница - да му наместват счупеното и да го наблюдават няколко дни, че нали беше гипсирано непрофесионално, след което да го качат на аероплан за България. Всяко зло за добро, както се казва. Ще си плакне очите няколко дни с шведки, после до София - със стюардеси, така че направо му завиждахме. Ние отпрашихме на юг. Онази сивота, която имитираше ден, стана по-бледа, разтегли се до няколко часа, още избледня и накрая пак се превърна в нормалната светла част на денонощието. Корабният живот влезе в ритъм - работа, сън, бридж, табла… Отначало този-онзи се навъртваше към мостика на вахтата на третия помощник, но и капитанът взе да се застоява повечко там, така че посещенията се разредиха и почти пресекнаха. Известно време се ослушвахме, но не се повтори нищо като онова среднощно хортуване с втория механик и нещата си дойдоха на място. Дори понякога Анка, т.е. третият помощник, ходела на сбирките на палубната команда по ракиено време. Само думата е такава - ракиено време. Отдавна бяхме привършили със запасите от нашенското пиене, та от Швеция си купихме от шипшандлера уиски и вече дънехме от него. Но не върви да се каже уискено време, нали… Та Анка ходела понякога, но не давала да й слагат в питието лед. Не го обичам, казвала, това леда, и се засмивала. Тихо, но така, че да се появят онези две трапчинки по бузите. И да блеснат онези сини рилски езерца.
Любен ЛЮБЕНОВ
Илюстрациите са от дигиталния архив на „Морски вестник” и не са пряко свързани със съдържанието на разказа.
Искам да кажа, че проблемите, може и да са дребни, но проблеми, си оставаха и се обсъждаха: къде ще си суши прането, как ще се къпе, като банята за офицерите е обща, как ще се качва по трапа и какво ще се вижда ако е в пола, като какво ли ще правят на мостика по четири часа със старпома - нали четвъртият помощник е дубльор на вахтата му… Все въпросителни, които една по една взеха да отпадат още докато се плацикахме из Средиземно море. Явно си сушеше прането в кабината, защото не видяхме никъде провесени бикини и прочие по-интимни галантерия и пасмантерия. Измайстори си някаква табелка, която поставяше на вратата на банята и я заключваше отвътре. Ходеше само с дънки. От мостика не се зададе нищо - рулевите, които правеха вахта с нея и със старпома, докладваха, че не става нищо особено: кафе, определяне на място, лафове за това-онова и толкова. Вахта като вахта.
Но това по-после.
На първия обяд в офицерския салет след като отплавахме, Барона също се разпусна и направо ни събра очите. Разпореди да налеят по една малка чашка на всички и вдигна тост:
- Да ти кажа добре дошла, Ана - започна, понечи да се усмихне, сепна се на нещо и прекъсна тоста си: - За мене е Ана, да знаете, за вас си има уставно обръщане. - Изгледа ни един по един, както бяхме насядали по старшинство от двете страни на дългата маса: отляво помощник-капитаните начело със старпома, отдясно механиците начело с шефа, най-накрая, срещу него, радистът. Изгледа ни по начин, който ни беше много добре познат, и довърши тоста си: - Добре дошла и да ти е спорен моряшкият път.
Тя поруменя, усмихна се някак стеснително, от което се появиха и две трапчинки по бузите, и само вдигна чашката:
- Благодаря… А може ли и аз да почерпя?
Главите ни като една се завъртяха от Анка-капитанка (ами така я наричахме вече зад гърба й и в мислите си дори, пък Барона каквото ще да си нарежда) към капитана. А сега де! Да го видим Барона.
- Не, не може, тук не е кръчма. Наздраве.
Ударихме. До дъно - то какво са двадесет и пет грама, в такива чашки черпеше капитанът, когато и ако се отпуснеше. И тя. Ще речеш - да се закашли, да й се насълзят очите, ония сини езера - няма такива работи. Обърна си чашката и ни напълни душите - наш човек, явно.
Огледах корабното офицерство. Бяха се заловили със супата и вече никой не я бройкаше - все пак възпитани мъже, не тийнейджъри, дето жена не са виждали. С едно изключение - вторият механик. Две-три години по-голям от мен, значи още младеж, така да се каже, но началник. Оперативният началник на машината, значи и на мен. По тази причина го изгледах дискретно, тарикатски, да го нарека, и се изумих. Още не си беше изпил чашката и зяпаше някак отнесено. А стига бе! Дали пък няма някаква истина в онези приказки за любов от пръв поглед и прочие? Не се занимавах много с въпроса, защо супата ми изстиваше, така че маркирах автопитането си, само го маркирах, и засърбах.
И капитанът по някое време си свърши супата, направи знак на старши камериера да не му носи още пържолата и се обърна към шефа. Заговори му уж на него, но така, с толкова децибели, че да чуваме всички:
- Навремето служих с Фоса, знаеш ли го? - знак към камериера, че вече може да му сервира второто. Шефа кимна. Знаеше го. Знаехме го и ние - капитан Георгиев, Фоса, легендарният капитан пияница на флота, чието име беше обрасло с легенди за невероятни запои и дваж по-легендарни словесни конструкции. - Та веднъж Фоса ми разправя, че камериерката му, имаше по едно време камериерки на корабите, но после ги махнаха, му се разревала в кабината: Морските разправят, че съм била курва. Може ли така да говорят за една честна жена, а, кептън… И отново избухнала в плач. А Фоса станал иззад бюрото си, отишъл до шкафа, налял си два пръста питие в чашата, гаврътнал питието и рекъл с успокояващ тон: Хората са лоши, не си го слагай на сърце… Те и за мен разправят, че пия… И я отпратил.
Шефа, нали на него разправяха историята, учтиво се засмя, разнесе се хихикане и откъмто нас, по-младшите, но после май че отведнъж всички се сепнахме и хихикането като по команда секна. Барона както винаги ни сервираше поредната си притча. Така ни поучаваше той - с притчи, никога с директни разпоредби. Защото историята не беше нито за шефа, нито за младшата аудитория, а за Ана … пардон, четвъртия помощник. Пустият му Барон! С едната ръка вдига тостове, а с другата раздава предупреждения. Сигурно това е то капитанлъка, водачеството, сиреч. Набързо си го помислих и се заех пъргаво с пържолата, защото беше дошъл ред да сервират и на нас, в дъното на масата, и както винаги манджата беше леко изстинала.
Но това беше в първия ден на море, а иначе рейсът си продължаваше, катерехме се, както вече споменах, по земното кълбо, всеки си гледаше работата и нещата около капитанката поутихнаха, не бяха номер едно в разговорите, изместиха ги спомени за останалите назад във времето семейства и близки, планове за това какво и откъде ще се купи - пак за семействата и близките. Всичко си беше като преди, онзи злокачествен тумор, за какъвто взехме в началото присъствието на жена в екипажа, бързо се превърна в доброкачествен, след няколко дни от само себе си се стопи, накрая се срасна в плътта на екипажа. Стана един от нас. Все пак имаше нещо, което отначало не успявах да определя. После се сетих - не ечаха из канижелите и по палубата онези гръмовни псувни, пък ако някой се изтървеше и отпереше от яд или просто по навик обичайната си засукана благословия, бързешком се оглеждаше и почти въздъхваше облекчено, ако видеше, че я няма наблизо Анка-капитанка. Почнахме и по-често да се перем, зачести бръсненето. Абе точно както и друг път, когато на някого жена му правеше рейс с нас.
Докато стана гафът. В основата му беше Димчо. Отишъл, както му е редът, Цацата да буди в четири без петнадесет на разсъмване вахтения рулеви, после старпома и накрая - Анка-капитанка. Все тъй правел - отпускал й няколко минути сън повече. Е, отишъл, звънил, звънил, но все не чувал отвътре обичайното „Разбрах, будна съм”. И се стреснал. Начаса, както той си знае, припнал към старпома, който тъкмо излизал от кабината си да върви на мостика. То, такова, старпом, четвъртият не се обажда отвътре… Не знам какво да правя. А, какво да правя? Изгледал го все още малко сънен старшията, изсумтял, избутал го от пътя си и закрачил към кабината на Анка-капитанка. Хич не звънил, по информация на Цацата, а натиснал бравата. Не било заключено. От вратата подвикнал: четвърти, хайде на вахта, не се чул отговор, така че светнал и надникнал. Нямало никой. Цацата после разправя, че очите му направо потъмнели - как го е видял, не е ясно, заничал е в погледа му ли, що ли, но го спомена няколко пъти, на различни ракиени събирания. Бягай на мостика, после в офицерския салет, разпоредил старшията - да видиш да не би пък да е станала преди тебе. Аз ще проверя в долния салет.
В четири без петнадесет корабът си е направо пуст. През деня е нормално човешко обиталище, с хора насам натам, с дух, да го река, с дишане, но през нощта канижелите и салоните му изглеждат огромни и безжизнени под стържещо бялата светлина на луминисцентите, и всичко това под глухото, наистина странно и направо извънземно през нощта, ръмжене откъмто машината, накъсвано с някакви непонятни почуквания и позвънявания. Вечерната програма е една и съща на кой да е кораб, плаващ под кой да е флаг - вечеря, най-често предшествана от аперитив, малко бридж или табла по желание и можене, малко телевизия, две-три страници от омачкана книжка от корабната библиотека и после - сън. До вахтата.
Срещнали се старпомът и Димчо след няколко минути пак пред отворената врата на четвъртия, спогледали се и без думи разбрали, че търсенията им са били безрезултатни. Цацата се напънал да се позахили: Ами то, такова, старпом, да не е в някоя друга кабина, а? На което старшията скръцнал със зъби. Не може да тръгне от кабина на кабина, нали, да си търси дублиращия помощник… Според правилата в такъв случай се приема, че има човек зад борд и се действа съгласно изискванията - стоп машина, обратен курс на малък ход, оглеждане и прочие, да не изброявам, че е дълъг поменикът от писани дейности и да не дава Господ да ги правим, да спасяваме човек, паднал зад борда. Та така трябвало да постъпи, но пък ако е, както предположил Димчо, някъде, в някоя кабина, тогава пък щяло да бъде голям срам. После решил, лично от старпома го чух след време, че срам не срам, ще действа по правилник. Въпрос на приоритети - живот или добро име. И поел към мостика, за да започне без бавене операцията, като изръмжал на Цацата да събуди капитана и да му докладва за станалото.
И за радост решил да се качи отзад, по задния трап, а не по вътрешния. Излязъл на лодъчна палуба и ги видял. Втория механик и четвъртия помощник. Тъкмо се разделяли - всеки да поема на вахтата си.
Това беше, но до сутринта се разчу из парахода - нали бяха замесени много хора: първо Цацата, което си е направо достатъчно, после капитана и старпома, рулевия, втория помощник. Вярно, значи, че кашлица и любов не могат да се скрият. Разчу се, темата за Анка-капитанка пак стана номер едно. Този път по малко по-друг начин. Диктуван преди всичко от онази мръснишка мисъл, за която вече споменах, този път вече по-концентрирана - защо да е с него, ами не с мен, щом толкова й се иска. Тъй де! Кажи ми мъж, като види хубава жена в чужда прегръдка, да не си го е помислял. Може да е за миг, но профучава из полукълбетата му нещо подобно. И този друг начин доведе до охлаждане на корабната атмосфера. Като след закъснял сняг през пролетта. Който е ходил на село, го знае. Разцъфват черешите, после някоя вечер се изсипе нечакан снежец, направи ледец по цветовете и те, уж пак така бели, но някак с лек жълт нюанс, остават по клоните, но вече спаружени и почти безжизнени, неспособни да дадат плод, бъдеще да дадат. Заради леда, който им се е изсипал неочаквано. Капитанът привика на сутринта четвъртия, Анка-капитанка значи, в кабината си. Какво са си говорили, по-точно какво й е говорил, никой и до днес не знае. Но едва ли е било някоя от притчите му, сигурен съм. Разузнаването докладва, че излязла от кабината му зачервена и с плувнала мъгла в онези сини езерца, за които споменах по-преди. След четвъртия биде привикан и старпомът. За него знаем, че бая сол му е била трита на главата - че твърде бързо взел решение за спасителна операция, че твърде много шум вдигнал и от едното нищо станало голяма работа. И вторият механик биде викан. В кабината на шефа. Там всичко е ясно. Още на първото последвало ракиено време ни го разправи. Къде се намираш ти, бе, посрещнал го от вратата шефа. Туй да не ти е бардак някакъв, за какъв се мислиш ти, бе… От този род. Нищо, че втория, по неговите думи, се опитал да му обясни, че не е имало нищо от това, за което се шушука, че просто били разбрали, че са от една махала и решили да палнат по една цигарка и да си побъбрят за общи познати. Цигарка след цигарка и не усетили как са минали часовете. А най-важният аргумент на втория бил, че ако са правили това, което си мислят всички, що да ходят покрай лодките, да се изръбват по палубата, а не в кабината на единия от двамата. Наистина защо, поклатил глава шефа и си отговорил: сигурно от будаллък. И го отпратил отвратено. Да бе, да, намеси се тук Лекето и прекъсна разказа на втория. Може и истината да казваш, но не бива така, втори. Сега, като има пробив веднъж, всеки ще започне да й се натиска. Обърса ръка в панталона, вдигна чашката и недоволен поклати глава. Нали е боцман, значи - дупе и гащи с втория механик, можеше да му го каже. Онова, което си мислехме и ние, но нямаше как да изречем на началството.
Е, така стана белята, след която захладня и на палубата, и в салетите. Като опарени се дърпахме и не смеехме да останем по какъвто и да е повод насаме с Анка-капитанка - на кого му се ходеше по разни началнически кабини да му набиват обръчите, а то, момичето, някак повяхна. Онези летни сини езера придобиха зеленикав оттенък, като през зимата, когато ги стегне ледът. От вахта - в кабината. Не идваше на телевизия, да не говорим пък за ракиено време, за бридж, табла и прочие. В офицерския салет влизаше мълчаливо, изкусваше си манджата, измърморваше едно наздраве и все така мълчаливо се оттегляше. Натоварила си бе един наръч книги от библиотеката и това е. Така си прекарваше времето, притисната от заобикалящото я неодобрително мълчание. От време на време по ракиено време все излизаше този въпрос - кой може и какво може. Нали се сещате в какъв смисъл. И още - дали е редно да има жена на борда. В смисъл на работа, не като придружаващо лице. Обикновено не се стигаше до консенсус, но май натежаваше идеята, че по-добре е без такова изкушение, както го формулира Пиян Пандо веднъж след втората чашка и преди да се прекръсти. Добре, че оставаха няколко дни до дъното на Ботническия залив, в някакво градче Лулеа. Вече знаехме, че като разтоварим там, поемаме празни на юг, грабваме пътьом нещо от Италия и се прибираме. Но дотогава - време бол. Засега упорито пъплехме на север, дните ставаха все по-къси, а като нагазихме в Ботническия залив, и взеха направо да изчезват. Нощ, след това мъничко сива виделина и пак нощ. С тенденция и тази сивота полека-лека да изчезне. Откъмто полюса хлуеха студени полярни въздушни потоци и вдигаха вълни, които бръскаха палубата, завихряха се с някаква дива ярост и се стоварваха в челото на надстройката с все по-засилващ се тътен. На втория ден вятърът постихна, но вълните все така прескачаха левия борд, блъскаха се в издигнатите очертания на хамбарите и се стичаха обратно там, откъдето бяха дошли. Като оставяха след всяко свое нашествие по една тъничка пластинка лед върху премръзналата стомана. Пластинка връз пластинка, така че като пуснеха от мостика прожекторите, напред се виждаше само лъскава като детска пързалка ивица лява и боядисаната в зелено дясна страна на палубата. Което, може и красиво на гледане, навяваше мрачни мисли. Милиметрите ставаха сантиметри. От лед. Който, с тежестта си, започна осезаемо да накланя парахода наляво. И да стяга душите ни.
Явно бе, че не може да продължава така. Термометърът на крилото на мостика показваше минус двадесет и седем градуса и май че спадаше с всеки час. Като се изплюеш, плюнката ти пада на палубата като мътна плътна каша. Още час-два ако продължи така, заяви изтежко Пиян Пандо, не плюнка, ами онова, дето е вътре в нас, ще вземе да замръзва. И додаде с подобие на усмивка: разбира се, най-късно при мен, защото, нали, съм специален и повечето в мен вътре е спирт. Не се засмяхме. Останахме сериозни.
Със същата сериозност започна експозето си и капитанът, когато ни събра веднага след приключване на обяда. Обикновено инструкциите му бяха пространни и детайлни, такава беше и тази. Ледът, значи се натрупвал, а имало още два дни път и можело да стане беля. Вълната паднала, едва-едва бризгала по палубата, така че бил решил да се съставят три екипа и, добре облечени, с ломове да къртят и да хвърлят в морето натрупания лед. На мостика ще бъда аз, като рулеви ще бъде старпомът. В машината - шефа и вторият механик. Тук хвърли един поглед към нас, машинкаджиите, срещна очите си с шефа, който кимна утвърдително, и едва тогава продължи. Готвачът и помощникът му ще правят през цялото време чай и сандвичи. За пиенето и яденето отговаря четвъртият помощник. Вторият помощник да снеме в моряшкия салет и да връчи на четвъртия различни хапове, които може да потрябват в даден момент. Радистът ще взема през час прогноза и ако се зададе баба меца, незабавно ще ми докладва. Премисли Барона за секунда-две да не е пропуснал нещо от науменото да произнесе и приключи: Това е. В два часа започваме. Съставите на екипите ще ви ги даде старпомът. И си излезе. Този път експозето му излезе в края на краищата делово, стегнато, в детайли, както се провежда важна операция.
Видяхме кой с кого ще бъде, навлякохме кой каквито вълнени дрехи има, че температурата беше паднала до тридесет и един градуса, отгоре дебелите служебни шуби, плетените шапки, хавлиени кърпи през устата, високи ботуши на краката и в два часа започнахме. Двете групи, само съблекли шубите, стоят в салета и сърбат чай, третата бачка навън. Десетина минути и влизат. Излиза втората. Когато те влязат, към фронта поема третата. Десетина минути стигат, за да ти замръзнат и мислите в главата. Но пък като влезеш в салета - Боже, имало рай! Вървеше работата, докато към края на втория час, вече бяхме оправили половината палуба, не стана беля. Третият помощник се подхлъзнал, паднал, плъзнал се към фалшборда и едва го сграбили да не продължи подир леда, който изхвърляхме. Вкараха го в салета, аз бях от почиващите, мокър, премръзнал, с изкривено от болка лице. Държи се за крака. Какво бе, как бе, брей, каква беля. Обичайните думи и словосъчетания в такъв момент. Разбра се, че си е навехнал или счупил крака. Което доведе до различни събития. Разсъблякоха му шубата, разните фланели и жилетки, събуха му гамашите, после и два от трите чифта панталони, които беше намъкнал, след което вторият помощник, медицинското лице на борда, опипа крака му и обяви - счупено. Куцукайки, го отведоха в кабината му, там му смъкнали и последния панталон и му гипсирали мястото. Временно, до пристигането на брега.
Другите последствия бяха, че с излизането от играта на двамата помощници намаляха участниците в екипите им. Добре че вече се виждаше краят на работата. Групата, в която се числеше пострадалият, обаче, изведнъж се оказа в пълен състав. Точно тя сложи точката на и-то. И като нахълта в салета, Пиян Пандо, май че добавил в чая си и нещо друго, започна да брои. С пръст сочеше омотаните в дрехи, забрадки и шалове групи и броеше на глас. Много сте, бе, промърмори. Един повече. Тогава и останалите се вгледахме. А те вече се разопаковаха и като свършиха, видяхме кой е нововключилият се. Анка. Капитанката. Без да се обажда, без да казва нещо на някого, навлякла събутите от третия панталони, шуба и прочие и излязла с останалите. Изпод ръкавиците ръцете й бяха посинели от студ, носът и ушите й изглеждаха някак побелели, сякаш наръсени с ледец, но пък очите й си бяха върнали предишното синьо. Без зеленикавия оттенък. Наляха й чай, Пандо се надвеси над чашата й, бръкна в джоба си да извади плоско шишенце, после й подаде вдигащата пара напитка. Тя отпи. Първо мъничка глътчица, после още, облиза устни и чак тогава потрепери. Сякаш да изтръска студа, стегнал не тялото, а душата й. Ха така, момиче, обади се Лекето, удари, сгрей се, че много студ си набрала. И наоколо се разхилиха. Приятелски, добри усмивки. Ей тъй, без нищо, сякаш само да покажат, че им е хубаво. И заради края на работата, и заради това, че четвъртият помощник без много шум, без парадности, да го река, е направил заявка да се завърне пак при своите. Че е поискала Анка да строши, като леда отвън, онова мълчание, което я стягаше. След усмивките дойде ред на бърборенето. Нищо особено - всеки разправяше какво му е било там, навън, какво си е мислил, как го намокрила водата, как му замръзнало чак, да не казвам кое… такива работи.
Изведнъж шумът стихна. Първо откъм вратата, после, като вълна от камъче, хвърлено в тихо езеро, до другата страна на салета. Огледах се. Капитанът. Барона беше усмихнат, ще кажеш - весел. Носеше две бутилки ром. Добра работа, момчета, рече от вратата, подаде шишетата, запецна малко и додаде:… и момиче. Опита се да смръщи вежди: Макар че не бях разпореждал и четвъртия да се включва… Но добре, добре… Погледна кой е сграбил бутилките. Налей на всички, нареди, после пак се намръщи. На всички, без тези, които са от осем на вахта. Обърна се към Ана - значи и без тебе, щото ще правиш вахтата на третия помощник. До България ще е така. Ясно ли е? Отнасяше се не само за Ана, а за всички. Издигаше я, значи, прощаваше за онова, вдигаше, да го река, схизмата. Сигнал ни даваше. И си излезе. Никога не сядаше да пие с нас. По никакъв повод. Дори и при такъв като днешния, с трошенето на различен вид лед. Барон.
Ами това е. После разтоварихме в онова градче, третия го оставихме в болница - да му наместват счупеното и да го наблюдават няколко дни, че нали беше гипсирано непрофесионално, след което да го качат на аероплан за България. Всяко зло за добро, както се казва. Ще си плакне очите няколко дни с шведки, после до София - със стюардеси, така че направо му завиждахме. Ние отпрашихме на юг. Онази сивота, която имитираше ден, стана по-бледа, разтегли се до няколко часа, още избледня и накрая пак се превърна в нормалната светла част на денонощието. Корабният живот влезе в ритъм - работа, сън, бридж, табла… Отначало този-онзи се навъртваше към мостика на вахтата на третия помощник, но и капитанът взе да се застоява повечко там, така че посещенията се разредиха и почти пресекнаха. Известно време се ослушвахме, но не се повтори нищо като онова среднощно хортуване с втория механик и нещата си дойдоха на място. Дори понякога Анка, т.е. третият помощник, ходела на сбирките на палубната команда по ракиено време. Само думата е такава - ракиено време. Отдавна бяхме привършили със запасите от нашенското пиене, та от Швеция си купихме от шипшандлера уиски и вече дънехме от него. Но не върви да се каже уискено време, нали… Та Анка ходела понякога, но не давала да й слагат в питието лед. Не го обичам, казвала, това леда, и се засмивала. Тихо, но така, че да се появят онези две трапчинки по бузите. И да блеснат онези сини рилски езерца.
Любен ЛЮБЕНОВ
Илюстрациите са от дигиталния архив на „Морски вестник” и не са пряко свързани със съдържанието на разказа.