НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
УНИФОРМАТА - ОТЛИЧАВА, НО И ЗАДЪЛЖАВА?
С много голям интерес прочетох веселите спомени на капитан І ранг о.з. Б. Недялков (22 май 2015 г. Легенди или измислици (случки от нашата военноморска действителност преди 1989 г.). Изпращам му моите искрени поздравления. И аз бях катерник, макар и само за две години, и не на мостика, а на палубата. И заедно с поздравите, се надявам да приеме и мое малко несъгласие с един момент от спомените си. И всъщност да предложа дискусия по един позабравен въпрос - поведението на униформения сред нас, „цивилните” хора.
Става дума за преразказаната от него заповед на тогавашния началник на гарнизона във Варна относно поведението на военнослужещите в униформа. Цитирам: „... в нея имаше множество забрани. На носещите униформа се забраняваше до водят дамите си под ръка, да бутат детска количка, да носят пазарската чанта на жена си, да носят мрежи със зеленчуци. Старшите офицери нямаха право до карат велосипед, а никой не можеше да носи детето си на ръце нито на улицата нито в морската градина.”
Син съм на офицер („царски”, според тогавашната комунистическа класификация) и от детството си помня как и той се подчиняваше на същите забрани. И то и в двата „режима” - и преди, и след 9.9.1944 г. Имаше даже и още една забрана - на улицата дамата до него (майка ми в случая), трябваше да се движи само от лявата му страна - за да може той свободно да козирува с дясната си ръка при необходимост.
Какво означаваха тези забрани - специални кастови ограничения, останки от рицарските времена или приумица на канцеларски буквояд? И имаше ли някаква полза от тях? Ето любителските ми съображения.
От векове облеклото се е приемало за специфична характеристика на човека - за неговото образование и социален статус. Военните пак от тогава са считани за
С много голям интерес прочетох веселите спомени на капитан І ранг о.з. Б. Недялков (22 май 2015 г. Легенди или измислици (случки от нашата военноморска действителност преди 1989 г.). Изпращам му моите искрени поздравления. И аз бях катерник, макар и само за две години, и не на мостика, а на палубата. И заедно с поздравите, се надявам да приеме и мое малко несъгласие с един момент от спомените си. И всъщност да предложа дискусия по един позабравен въпрос - поведението на униформения сред нас, „цивилните” хора.
Става дума за преразказаната от него заповед на тогавашния началник на гарнизона във Варна относно поведението на военнослужещите в униформа. Цитирам: „... в нея имаше множество забрани. На носещите униформа се забраняваше до водят дамите си под ръка, да бутат детска количка, да носят пазарската чанта на жена си, да носят мрежи със зеленчуци. Старшите офицери нямаха право до карат велосипед, а никой не можеше да носи детето си на ръце нито на улицата нито в морската градина.”
Син съм на офицер („царски”, според тогавашната комунистическа класификация) и от детството си помня как и той се подчиняваше на същите забрани. И то и в двата „режима” - и преди, и след 9.9.1944 г. Имаше даже и още една забрана - на улицата дамата до него (майка ми в случая), трябваше да се движи само от лявата му страна - за да може той свободно да козирува с дясната си ръка при необходимост.
Какво означаваха тези забрани - специални кастови ограничения, останки от рицарските времена или приумица на канцеларски буквояд? И имаше ли някаква полза от тях? Ето любителските ми съображения.
От векове облеклото се е приемало за специфична характеристика на човека - за неговото образование и социален статус. Военните пак от тогава са считани за
Царят и „царските” офицери определено са уважавали униформата. Снимката е от дигиталния архив на „Морски вестник”.
Военноморската униформа е красива и денем, и нощем. Снимка: майор Иван САВОВ.
„... униформеният служител, особено военен, е нещо специално, различно и важно”.
особена прослойка - специално обучена да защитава живота и имуществото на народа си. И в това обучение важен елемент е изкуството да убива враговете му. Може би и поради това се считало, че тези хора трябва да се отличават и външно от останалите. Знаем за разцвета на униформите, броните, перата по шлемовете, родовите знаменца на копията и фамилните гербове по конските покривала.
Днес от онова време е останало малко. Униформите са подчинени на по-скоро на практичността, отколкото на пищността, при среща военните само си отдават чест, вместо с поклон да размахват баретата с метрови пера до земята и така нататък.
И все пак. И все пак. Хайде да се съгласим, че военен моряк или офицер, чието място е на мостика или зад прицела на оръдието, на брега, когато е в униформа, ни изглежда несериозно с пазарска мрежа, пълна с чушки, да кажем. И жалък ще ни изглежда командир на торпеден катер, атакуващ с 50 възла противника в три бала вълнение, когато се разхожда по улиците в красивата си униформа, възседнал „прост” велосипед. Или - дори когато бута детска количка с наследника си...
Очевидно нещата са някъде дълбоко в душите ни. На нас, „цивилните”, ни се иска тези, които ни пазят и са готови да умрат за нас, да са нещо по-различно. Да нямат нашите човешки слабости, нужди, поведение, ако щете. С една дума - искаме да ги виждаме като нещо над нас, дори като герои - колкото и това да е изтъркано клише.
От тези наши потребности излизат и ограниченията към униформените. Понякога тези ограничения са вписани в уставите, понякога - в заядливите бележки на един или друг началник, но общата идея е - униформеният служител, особено военен, е нещо специално, различно и важно.
*
Аз поне искам, когато застана пред изрядно облечен, изгладен и „опрятен” (стар термин) морски офицер, да ме обземе желанието да застана „мирно”. И така да му отдам благодарността си, че е поел задължението да ме пази. А съгласете се, че това желание силно ще се разводни, ако той закрие нелъснатите си обувки с парцалива пазарна торба с ежедневните покупки. Разбира се - същото се отнася и за всеки друг военен, полицай или пожарникар - да кажем.
От подобни разсъждения си мисля, че днес в писаните или неписани кодекси на поведение на всички униформени служители задължително трябва да има категорични изисквания и ограничения - примерно от типа на възмутилите някога капитан Недялков. А дори и още по-строги.
Дали някой друг „цивилен” споделя подобни мисли?
Божимир ДАВИДОВ
Днес от онова време е останало малко. Униформите са подчинени на по-скоро на практичността, отколкото на пищността, при среща военните само си отдават чест, вместо с поклон да размахват баретата с метрови пера до земята и така нататък.
И все пак. И все пак. Хайде да се съгласим, че военен моряк или офицер, чието място е на мостика или зад прицела на оръдието, на брега, когато е в униформа, ни изглежда несериозно с пазарска мрежа, пълна с чушки, да кажем. И жалък ще ни изглежда командир на торпеден катер, атакуващ с 50 възла противника в три бала вълнение, когато се разхожда по улиците в красивата си униформа, възседнал „прост” велосипед. Или - дори когато бута детска количка с наследника си...
Очевидно нещата са някъде дълбоко в душите ни. На нас, „цивилните”, ни се иска тези, които ни пазят и са готови да умрат за нас, да са нещо по-различно. Да нямат нашите човешки слабости, нужди, поведение, ако щете. С една дума - искаме да ги виждаме като нещо над нас, дори като герои - колкото и това да е изтъркано клише.
От тези наши потребности излизат и ограниченията към униформените. Понякога тези ограничения са вписани в уставите, понякога - в заядливите бележки на един или друг началник, но общата идея е - униформеният служител, особено военен, е нещо специално, различно и важно.
*
Аз поне искам, когато застана пред изрядно облечен, изгладен и „опрятен” (стар термин) морски офицер, да ме обземе желанието да застана „мирно”. И така да му отдам благодарността си, че е поел задължението да ме пази. А съгласете се, че това желание силно ще се разводни, ако той закрие нелъснатите си обувки с парцалива пазарна торба с ежедневните покупки. Разбира се - същото се отнася и за всеки друг военен, полицай или пожарникар - да кажем.
От подобни разсъждения си мисля, че днес в писаните или неписани кодекси на поведение на всички униформени служители задължително трябва да има категорични изисквания и ограничения - примерно от типа на възмутилите някога капитан Недялков. А дори и още по-строги.
Дали някой друг „цивилен” споделя подобни мисли?
Божимир ДАВИДОВ