НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЕДНО ПИРАТСКО ЛЯТО В ЧЕРНО МОРЕ
Нямаше по-приятно нещо от това да си на разположение. Свършила ти е, значи, отпуската, не са решили тези, които го решават, къде да те пратят и стоиш на разположение. Което ще рече, че сутрин, с началото на работното време, увисваш пред барачката на кадровиците и дремеш до към обяд. След това си поемаш по своите си работи. На следващия ден - същото. До деня, в който от съответната стаичка на съответната команда, от която си, извикат името ти и ти връчат нареждането накъде да поемнеш. Но това - когато ти дойде редът. А до тогава - лайф. Това за нас, младежта, за по-възрастните си беше допълнение, паднало от небето, към отпуската. И го ползваха разумно това допълнение, за да си посвършат някоя и друга работа в семейството. Планираха си какво да свършат, макар и на малко чурук основа - нали можеше всеки момент да ти свирнат да грабваш чантата и да хукваш към поредния параход.
Един ден станах свидетел на такова нещо. Пафкахме си ние цигарките пред стаите на кадровиците, когато се дочу гълчава от стаята на рулевите. Инспектор им беше една кака, забравил съм й вече името, спомням си само, че беше стара мома и си имаше защо да е такава. Та откъмто бюрцето й се дочу гюрултия. Някакъв вече попрехвърлил годините мъж се бе навел и явно я умоляваше нещо. Беше преминал на високи децибели в умоляванията си и се чуваше в коридорчето. Не мога, викаше, да тръгна утре. Направил съм кофража, цимент съм купил, събрал съм хора, бетон ще хвърляме, два-три дни ми дайте, моля ви. Онази, каката, с каменно лице само въртеше глава наляво-надясно: не. По шията и по челото на човека се бяха издули вени, явно вдигаше кръвното. Ако наистина беше уредил нещата си и трябваше да тръгне, за да се върне след месеци, язък му и за кофража, и за цимента. По едно време ми се стори, че ще се разплаче. Каменното лице насреща му обаче беше застинало на своето НЕ.
И тогава онзи я зашлеви. Не, не с шамар. Дано мъж не ти пръдне под юргана, кресна, взе записката за кораб и пое с бързи стъпки. На някъде. След лютата му клетва отначало настана тишина, после избухна смях, после пак стана тихо. Така че дочух някъде зад мен някой да въздъхва: не бива чак така, много жестоко я удари…
Та, разправях, че е готино нещо разположението. За такива като мен на двадесет и нещо години. Кажи-речи още на първия ден си сформирахме групи по интереси, както им викат сега, сдушихме се, както му казвахме тогава, и взехме да решаваме колективно проблемите си. А те бяха несложни - къде ще ударим по едно по ракиено време. Него ден бяхме избрали „България”. Изчакахме дисциплинирано да стане единадесет и половина и тихо се изсулихме към целта. Голяма работа беше да седнеш на тротоара отвън на ресторанта, да бодваш от време на време по парченце домат или краставица и да кусваш от ледената си водка. И да зяпаш по главната ученички, студентки, чиновнички, абе каквото минава. И да си бъбриш за това-онова. Най-вече за преминаващите пред погледа ти.
И както си бъбрехме, някой ме потупа по рамото. Озърнах се. Един не от нашата група по интереси, но иначе познат от висенето пред „Кадри”. Заморен, изпотен, но ухилен. Пийвате си, а, рече, хубаво, само че ти ще трябва да зарежеш компанията. Инспекторът те вика. Докато го зяпах със зяпнала уста - че как ме е намерил! - той не изчака да го запитам, а обясни: минах през „Котвата”, не видях никой от тайфата ви там и наминах насам. Следващата ми спирка щеше да е „Севастопол”, но извадих късмет, че става горещо...
И защо ме вика, почесах се по тила. Онзи не пощя да ми обясни. То и нямаше нужда. Ясно е защо - ще се тръгва на път. А засега тръгнах само към Параходството. Оставих една банкнота за моето пиене, люснах си чашата на екс и потеглих. С инспектора ми, началника, така да се каже, на механиците, се имахме и се зачудих какво ли е измислил толкова скоропостижно. А се имахме, защото не съм възразявал дори и с поглед на нарежданията му. Бях правил един дълъг рейс, като се върнах, още на втория ден ме привика, смотолеви, че е на зор и трябва да ме прати веднага пак на път. Щом трябва, отвърнах, да ида да си взема чантата и поемам. Каже ли ти началник нещо, остава само да го изпълниш, всичко друго си е чист автогол. Черна точка, която ще ти тежи на гърбината години наред, докато се забрави. Щото, нали, не сме текезесе, а флот и трябва да има ред.
Е, заради този ред зарязах на минутата охладената си чаша и горещите гледки и почти като в марш на скок се понесох към съдбата си. Коридорчето се беше поизпразнило, почти беше станало обяд, така че безпрепятствено надникнах през отворената врата. Влизай, влизай, подкани ме господарят на най-близкото ми бъдеще. Огледа ме внимателно, подуши и кимна доволно - водка, значи. Не беше въпрос, а констатация. Ами добре, че си си взел пая, защото ще трябва да те пращам на кораб. Изкара си отпуската, полежа и на разположение, сега трябва да се бачка. И понеже съм доволен от тебе, ще те повиша. Пращам те за втори механик. Алкохолът мигновено се изпари от кръвоносната ми система.
Как втори, понечих да запитам, нямам правоспособност, но ме възпря пръстът му. Голям пръст, част от голяма ръка, която ако те зашлеви, и плюнка няма да остане от тебе. Сега показалецът му значеше мълчи, изчакай. Замълчах. А той продължи. Вземаш си чантата и следобед още да си в Бургас. Пращам те на малко параходче, тристатонно, с правоспособността си можеш да му бъдеш втори. Като знак, че те харесвам, го правя. Ясно ли е? Ясно, как да не е ясно - явно пак беше на зор и трябваше да запълни някоя дупка. С мен. С крехкото ми четвъртомеханическо тяло. Но само кимнах. За къде ще плаваме с гемийката, запитах. Бях слязъл от трийсе и осем хиляди тонно корито и не можех да намеря друга дума за нещо, което е само триста тона.
Не е гемийка, кораб е, строго ме пресече началството, работно място е, като всяко друго. После се напъна да изобрази нещо като усмивка - макар че е малко пиратско, така разправят, цяло лято ще носи вино за Съюза. Обра недоразцъфналата си усмивка и додаде - пиратско, не пиратско, умната. Пак кимнах, по начало си знаех, че в сценката не са предвидени реплики от моя страна. Все пак реших да разчупя сценария и запитах: а с какво ще пътувам до Бургас, служебният рейс замина. В очите му онова, недоизтлялото от опита му за усмивка, застина в студена неангажираност: с каквото си щеш - влак, самолет, такси, твоя си работа. До пет следобед трябва да си на борда. Ново кимване. И ново нарушение на сценария: а командировъчни? А един зад врата? Това от него. Погледнах към ръката му, разсъдих за частица от секундата и бойко заявих: никакви командировъчни, няма да се правим на циции! Взех записката за зачисляване на кораба и напуснах на пълен ход стаичката.
Пътувах с такси. С волга. Двайсе кинта ми струваше, макар че не беше черна, а сива. Заради цвета й не седнах отзад, както го правят големците, а отпред, до шофьора. И по-добре, защото докато сладко си лафихме и опъвахме от цигарките си, не усетих кога пристигнахме пред пристанището. Нарамих чантата, запитах милиционера на портала на кое кейово място е вързано работното ми място, онзи ненужно според мен уточни - онази, винарската гемия ли, на шайката пирати, - каза ми къде е и замарширувах натам. Пет без двадесет следобед.
Параходчето беше застанало между два кораба като павилион за вестници между два десететажни блока. Вацман на трапа нямаше. Качих се и надникнах. В салета двама души кротко посръбваха кафе. Пепелникът беше препълнен с фасове. Обявих кой съм. О, браво, приветства ме единият, добре дошъл, втори. Ей сега ще извикам шефа, че той си подремва. Сядай. Седнах. След малко се появи още сънен мъж, който ми се стори смътно познат. И той ме заразглежда както се гледа човек, когото се опитваш да си спомниш откъде познаваш. Направи две кафета, заръча съненият на другия от мъжете, който се канеше да последва дружката си и да изчезне. Онзи кимна, изниза се и докато чакахме, аз пак се представих, подадох си записката и изведнъж се сетих откъде го познавам.
От техникума. И дори името му, малко неуверено, изплува в главата ми. Не си… не сте ли Мутата от Корабостроенето? Да, рече ми, откъде се познаваме? Ами тъй си е, по-младшите курсове познават по-старшите и почти никога обратното.
Нямаше по-приятно нещо от това да си на разположение. Свършила ти е, значи, отпуската, не са решили тези, които го решават, къде да те пратят и стоиш на разположение. Което ще рече, че сутрин, с началото на работното време, увисваш пред барачката на кадровиците и дремеш до към обяд. След това си поемаш по своите си работи. На следващия ден - същото. До деня, в който от съответната стаичка на съответната команда, от която си, извикат името ти и ти връчат нареждането накъде да поемнеш. Но това - когато ти дойде редът. А до тогава - лайф. Това за нас, младежта, за по-възрастните си беше допълнение, паднало от небето, към отпуската. И го ползваха разумно това допълнение, за да си посвършат някоя и друга работа в семейството. Планираха си какво да свършат, макар и на малко чурук основа - нали можеше всеки момент да ти свирнат да грабваш чантата и да хукваш към поредния параход.
Един ден станах свидетел на такова нещо. Пафкахме си ние цигарките пред стаите на кадровиците, когато се дочу гълчава от стаята на рулевите. Инспектор им беше една кака, забравил съм й вече името, спомням си само, че беше стара мома и си имаше защо да е такава. Та откъмто бюрцето й се дочу гюрултия. Някакъв вече попрехвърлил годините мъж се бе навел и явно я умоляваше нещо. Беше преминал на високи децибели в умоляванията си и се чуваше в коридорчето. Не мога, викаше, да тръгна утре. Направил съм кофража, цимент съм купил, събрал съм хора, бетон ще хвърляме, два-три дни ми дайте, моля ви. Онази, каката, с каменно лице само въртеше глава наляво-надясно: не. По шията и по челото на човека се бяха издули вени, явно вдигаше кръвното. Ако наистина беше уредил нещата си и трябваше да тръгне, за да се върне след месеци, язък му и за кофража, и за цимента. По едно време ми се стори, че ще се разплаче. Каменното лице насреща му обаче беше застинало на своето НЕ.
И тогава онзи я зашлеви. Не, не с шамар. Дано мъж не ти пръдне под юргана, кресна, взе записката за кораб и пое с бързи стъпки. На някъде. След лютата му клетва отначало настана тишина, после избухна смях, после пак стана тихо. Така че дочух някъде зад мен някой да въздъхва: не бива чак така, много жестоко я удари…
Та, разправях, че е готино нещо разположението. За такива като мен на двадесет и нещо години. Кажи-речи още на първия ден си сформирахме групи по интереси, както им викат сега, сдушихме се, както му казвахме тогава, и взехме да решаваме колективно проблемите си. А те бяха несложни - къде ще ударим по едно по ракиено време. Него ден бяхме избрали „България”. Изчакахме дисциплинирано да стане единадесет и половина и тихо се изсулихме към целта. Голяма работа беше да седнеш на тротоара отвън на ресторанта, да бодваш от време на време по парченце домат или краставица и да кусваш от ледената си водка. И да зяпаш по главната ученички, студентки, чиновнички, абе каквото минава. И да си бъбриш за това-онова. Най-вече за преминаващите пред погледа ти.
И както си бъбрехме, някой ме потупа по рамото. Озърнах се. Един не от нашата група по интереси, но иначе познат от висенето пред „Кадри”. Заморен, изпотен, но ухилен. Пийвате си, а, рече, хубаво, само че ти ще трябва да зарежеш компанията. Инспекторът те вика. Докато го зяпах със зяпнала уста - че как ме е намерил! - той не изчака да го запитам, а обясни: минах през „Котвата”, не видях никой от тайфата ви там и наминах насам. Следващата ми спирка щеше да е „Севастопол”, но извадих късмет, че става горещо...
И защо ме вика, почесах се по тила. Онзи не пощя да ми обясни. То и нямаше нужда. Ясно е защо - ще се тръгва на път. А засега тръгнах само към Параходството. Оставих една банкнота за моето пиене, люснах си чашата на екс и потеглих. С инспектора ми, началника, така да се каже, на механиците, се имахме и се зачудих какво ли е измислил толкова скоропостижно. А се имахме, защото не съм възразявал дори и с поглед на нарежданията му. Бях правил един дълъг рейс, като се върнах, още на втория ден ме привика, смотолеви, че е на зор и трябва да ме прати веднага пак на път. Щом трябва, отвърнах, да ида да си взема чантата и поемам. Каже ли ти началник нещо, остава само да го изпълниш, всичко друго си е чист автогол. Черна точка, която ще ти тежи на гърбината години наред, докато се забрави. Щото, нали, не сме текезесе, а флот и трябва да има ред.
Е, заради този ред зарязах на минутата охладената си чаша и горещите гледки и почти като в марш на скок се понесох към съдбата си. Коридорчето се беше поизпразнило, почти беше станало обяд, така че безпрепятствено надникнах през отворената врата. Влизай, влизай, подкани ме господарят на най-близкото ми бъдеще. Огледа ме внимателно, подуши и кимна доволно - водка, значи. Не беше въпрос, а констатация. Ами добре, че си си взел пая, защото ще трябва да те пращам на кораб. Изкара си отпуската, полежа и на разположение, сега трябва да се бачка. И понеже съм доволен от тебе, ще те повиша. Пращам те за втори механик. Алкохолът мигновено се изпари от кръвоносната ми система.
Как втори, понечих да запитам, нямам правоспособност, но ме възпря пръстът му. Голям пръст, част от голяма ръка, която ако те зашлеви, и плюнка няма да остане от тебе. Сега показалецът му значеше мълчи, изчакай. Замълчах. А той продължи. Вземаш си чантата и следобед още да си в Бургас. Пращам те на малко параходче, тристатонно, с правоспособността си можеш да му бъдеш втори. Като знак, че те харесвам, го правя. Ясно ли е? Ясно, как да не е ясно - явно пак беше на зор и трябваше да запълни някоя дупка. С мен. С крехкото ми четвъртомеханическо тяло. Но само кимнах. За къде ще плаваме с гемийката, запитах. Бях слязъл от трийсе и осем хиляди тонно корито и не можех да намеря друга дума за нещо, което е само триста тона.
Не е гемийка, кораб е, строго ме пресече началството, работно място е, като всяко друго. После се напъна да изобрази нещо като усмивка - макар че е малко пиратско, така разправят, цяло лято ще носи вино за Съюза. Обра недоразцъфналата си усмивка и додаде - пиратско, не пиратско, умната. Пак кимнах, по начало си знаех, че в сценката не са предвидени реплики от моя страна. Все пак реших да разчупя сценария и запитах: а с какво ще пътувам до Бургас, служебният рейс замина. В очите му онова, недоизтлялото от опита му за усмивка, застина в студена неангажираност: с каквото си щеш - влак, самолет, такси, твоя си работа. До пет следобед трябва да си на борда. Ново кимване. И ново нарушение на сценария: а командировъчни? А един зад врата? Това от него. Погледнах към ръката му, разсъдих за частица от секундата и бойко заявих: никакви командировъчни, няма да се правим на циции! Взех записката за зачисляване на кораба и напуснах на пълен ход стаичката.
Пътувах с такси. С волга. Двайсе кинта ми струваше, макар че не беше черна, а сива. Заради цвета й не седнах отзад, както го правят големците, а отпред, до шофьора. И по-добре, защото докато сладко си лафихме и опъвахме от цигарките си, не усетих кога пристигнахме пред пристанището. Нарамих чантата, запитах милиционера на портала на кое кейово място е вързано работното ми място, онзи ненужно според мен уточни - онази, винарската гемия ли, на шайката пирати, - каза ми къде е и замарширувах натам. Пет без двадесет следобед.
Параходчето беше застанало между два кораба като павилион за вестници между два десететажни блока. Вацман на трапа нямаше. Качих се и надникнах. В салета двама души кротко посръбваха кафе. Пепелникът беше препълнен с фасове. Обявих кой съм. О, браво, приветства ме единият, добре дошъл, втори. Ей сега ще извикам шефа, че той си подремва. Сядай. Седнах. След малко се появи още сънен мъж, който ми се стори смътно познат. И той ме заразглежда както се гледа човек, когото се опитваш да си спомниш откъде познаваш. Направи две кафета, заръча съненият на другия от мъжете, който се канеше да последва дружката си и да изчезне. Онзи кимна, изниза се и докато чакахме, аз пак се представих, подадох си записката и изведнъж се сетих откъде го познавам.
От техникума. И дори името му, малко неуверено, изплува в главата ми. Не си… не сте ли Мутата от Корабостроенето? Да, рече ми, откъде се познаваме? Ами тъй си е, по-младшите курсове познават по-старшите и почти никога обратното.
Явихме се при инспектора. Застанахме пред ожуленото му бюрце все едно пред Господ в селенията му. Е, и да не е чак дотам, поне като ученици в трето отделение пред класния си. Той ни гледа дълго, дълго, пуфтя, пука с кокалчетата си, което прикова погледа ми в ръцете му, после отпочна словото си. Разочарован бил. Подочувал това-онова за пиратската ни гемия, но пък му донесли, че се грижим за машината, че въпреки виното и разните палавщини в руското пристанище, си гледаме работата. Решил, че не е сгрешил, като е почнал да ни развива, така го каза, в кариерата. Само че сбъркал. Много сбъркал. Не сме ставали за началници. Че сме просто едни пиячи на вино. И сега - кой от където е дошъл. Ти, Димитре, заминаваш пак като трети механик, за втори има да чакаш, а ти - свиреп поглед към мен, явно по незнайни причини повече съм го разочаровал - пак като четвърти. Най-важното - пръстът му се насочи към сърцето ми, - пътуваш още утре за Бургас. Със служебния автобус, сутринта, за да не ми се лигавиш за командировъчни. Това е.
Приключи със словцето си, но все пак намери за нужно да ни обясни - така ми е наредено от голямото началство. Знаеше, че не е докрай прав, но като има провал, и то не какъв да е, а международно ЧП, не може да няма изгорели. И както си му е редът, луфта го обират най-малките гайки. Сигурно заради това ни метна последното обяснение. Или оправдание? Замълчахме и стаичката ми се стори по-тясна, отколкото си беше. Помислих си, че е редно да обясня, че виното няма нищо общо със станалото, че третият механик просто се е разболял, че… Но какъв смисъл - нещата са били решени и подредени още преди да се качим на онази сива волга. Затова преглътнах на сухо и само махнах с ръка. Попитах - сега ли ще ми дадете записката?
Пак се връщах на истинските параходи, макар че и на този, все едно дали му викат пиратска гемия или не, си беше готино. Много даже.
Любен ЛЮБЕНОВ
Илюстрациите са от дигиталния архив на „Морски вестник”
Приключи със словцето си, но все пак намери за нужно да ни обясни - така ми е наредено от голямото началство. Знаеше, че не е докрай прав, но като има провал, и то не какъв да е, а международно ЧП, не може да няма изгорели. И както си му е редът, луфта го обират най-малките гайки. Сигурно заради това ни метна последното обяснение. Или оправдание? Замълчахме и стаичката ми се стори по-тясна, отколкото си беше. Помислих си, че е редно да обясня, че виното няма нищо общо със станалото, че третият механик просто се е разболял, че… Но какъв смисъл - нещата са били решени и подредени още преди да се качим на онази сива волга. Затова преглътнах на сухо и само махнах с ръка. Попитах - сега ли ще ми дадете записката?
Пак се връщах на истинските параходи, макар че и на този, все едно дали му викат пиратска гемия или не, си беше готино. Много даже.
Любен ЛЮБЕНОВ
Илюстрациите са от дигиталния архив на „Морски вестник”
Българо-съветската морска товарна линия Варна (Бургас) - Белгород - Днестровски е открита на 28 март 1971 г. Първи от българските кораби по линията тръгва моторен кораб „Ропотамо”. В пристанището на Белгород-Днестровски българският кораб е посрещнат от близо 20 000 докери, строители и други жители на града.
Авторът на този разказ Любен ЛЮБЕНОВ
Част от екипажа на моторен кораб „Ропотамо”, 1972 г.
„Камчия” е първият от серията 400-тонни кораби за генерални товари, които русенските корабостроители от ККК „Ив. Димитров” предават на Параходство БМФ. Това става на 1 септември 1960 г. От същата серия през периода 1960 - 1962 г. са построени „Ропотамо” (ІМО: 6521874), „Ком”, „Приморско” и „Папия”. През 1977 г. „Камчия” е преименуван на „Галата” (ІМО: 5180881), а през 1985 г. е изведен от състава на БМФ и е предаден на дирекцията „Поддържане на чистотата на морските води”. Плава до началото на 2005 г. „Ропотамо” е преименуван на „Китен” и е преоборудван като противопожарен кораб. Отписан е от състава на БМФ на 9 юни 2009 г., когато е продаден на ЕТ „Калин Радев”.
400-тонен кораб тип „Камчия”.
400-тонен кораб тип „Камчия” в Пристанище Бургас. На борда му е застанал малък пътнически кораб от крайбрежното плаване.
Три випуска преди мен. Облякох мислите си в думи, той кимна, седна, посочи и на мен стол и се заприказвахме. В този момент пристигнаха кафетата. Аз, такова, шефе, смятам да поизляза, нещо против? - избъбра приносителят им. Шефа, или главният механик, или Мутата - засега малко ми се объркваше - му отвърна с жест: не, нищо против. Останахме двамата и минута-две просто сърбахме. После започна разговорът по работа. Корабът правел рейсове до Белгород-Днестровский. Носел бутилирано вино. Две-три вахти път до там, два дни разтоварване, обратно, два дни товарене и тъй нататък. Проста работа. Трябвало да отплаваме тази вечер, но закъснели с товаренето и сутринта рано щели да пристигнат десетина камиона с последните кашони, та да хукваме. Ами да ти покажа първо кабината, после и машината, надигна се шефа, после ще видим. Какво ще видим, не разбрах, но станах и аз. Кабинката ми представляваше четири стени около едно легло и малка мивка. Хвърлих на леглото чантата си и на две крачки по-нататък заслизахме по стръмно трапче към машинното отделение. В средата главен двигател, който беше колкото дизелгенераторите на истинските параходи, вляво от него двата генератора, не по-големи от тракторни мотори, помпи като на всеки кораб, малко пултче с табуретка пред него, елтабло отдясно и това беше. Тесничко и мръсничко, някак запуснато. Не работеше нищо. Ясно - вземахме ток от брега. Огледах го, докато Мутата гледаше мен. Какво ще кажеш, с малко крива усмивка ме запита. Какво да кажа? Работно място. Изпратили са ме, ще бачкаме. Това си го помислих, не го изрекох, само свих рамене - нищо не казвам. Разбра ме, защото усмивката му стана с няколко градуса по-крива. Това е, избъбра. После реши все пак да ме повъведе в работата. Вахта даваме сами, механиците, без моторист, по щат има само един. Аз също правя вахта - на четвъртия механик, защото такъв не ни се полага. Някой път ме сменя боцманът, ако ми се натрупа работа с разни бумаги. То и без това няма място да се мандахерцаме по двама. Разликата от параходите е, че тук на два часа с ръчна помпа се вдига гориво от танка до работната цистерна - и ми посочи боядисаната в червено дръжка за помпане. Другото го знаеш. Хайде да се качваме горе.
Качихме се. В канижела се сблъскахме с въздебеличък мъж, който направи крачка назад, вмъкна се в отворената врата на една кабина, за да се разминем, и като се изравнихме, шефа ме представи. И него на мен - това е Стелика, който е домакин, готвач, камериер. Важен човек на кораба. Онзи кимна достолепно. И ме запита: пържена ли я обичаш, втори, мръвката или печена на скара. Няма значение, казах, макар че не разбрах какво точно ме пита, и продължих - пък за супите… Не, прекъсна ме Стелика, тука супи не правим. И десерт не ядем. Печено или пържено с картофи за гарнитура и вино вместо супа и вместо десерт. Виното, каквото пиеш - бяло или червено - си го носиш в салета ти. Пак не го разбрах, все по-пиратско започваше да ми звучи всичко, но кимнах разбиращо.
Цял ден ми вървеше на кимане. Ще ми се откачи в един момент главата. Отминахме, за да излезе човекът от кабината и да продължи и той по пътя си. А ние отидохме пак в салета. Погледнах си часовника - рано беше още за вечеря, а Мутата ме разбра правилно. Не, на бряг не вечеряме на кораба. Кой където си иска, там яде и пие. Тъй че ако искаш, плисни си две шепи вода да се освежиш, аз да се облека и да излизаме, а? Ще хапнем някъде, ще си побъбрим, ще ти обясня това-онова още, че в десет часа всички трябва да сме на борда. Щях да предложа аз да остана, да се запозная с механизмите, да огледам нещата, но после си казах я не се прави на герой на труда, мой човек, и отидох да си плисна две шепи вода.
Водка, какво друго, със салата. В „Интера” срещу пристанището, къде другаде. По една, каза ми шефа, да не прекаляваме, че като си приберем, ще са надошли всички и ще се отвори някое и друго шише вино. От стоката, засмя се, докато го изрича. После обясни. Носели по триста тона вино в бутилки. Полагало се един процент чупливост, но обикновено колкото кашона натоварели, толкова и занасяли. Здрави. И си отделяли по някоя и друга бутилка за лично ползване. Не изнасяме, не продаваме, сакън! - прекръсти се той, само за нас си, да си пийваме, щото не може, нали, във вода да газиш и жаден да стоиш.
Размислих се за постановката, имаше, според мен, някои спорни места в нея, но понеже днес ми вървеше основно на кимане, кимнах. И няма, нещо се ентусиазира той по темата, пияни хора на борда. Като има много, никой не се налива. Знае, че като му се припие, винаги може да се пресегне под леглото и да извади шишето. И тук имах някои резерви, защото на един мой приятел, като го изпращахме да учи в университета в София, баща му му каза - и умната там, ще пиеш само колкото ти е сладко, не да се излагаш. На което приятелят ми откровено му сподели - ами, тате, аз докато се насера, все ми е сладко...
Та заради това имах резерви, но не беше нито време, нито място да ги споделям. И както вече си бях свикнал, кимнах. Заговорихме кой от къде е доплавал до винарското корабче. Той тъкмо си бил взел втората степен и вече можел да плава като втори механик, като го изстреляли насам. Почти като мен, дето с много зор бях положил изпитите пък за трета и тъкмо щях да ставам горд трети механик, значи едно стъпало нагоре. Зачудих се какво ли е намислил онзи господар на съдби, кадровикът на механиците, с подобни разстановки, но го оставих за анализиране за по-късно. След водката ударихме по една пържола без нищо за пиене и поехме към пристанището.
Лятна вечер. Бургас. Няма нужда от обясняване. Лайф. Крачехме бавно, загледани в полюляванията на два чифта бедра на метър и нещо пред нас. Хубави бедра, пристегнати в летни, полупрозрачни тесни поли. Ех, въздъхна замечтано Мутата, кой ли ги оправя тези… Следващата му въздишка за една бройка да се превърне в хълцане. Защото зад нас се бе протегнала една ръка, но здрава ръка, и го бе потупала по рамото. Спряхме. Обърнахме се. Двама мъже, и те здрави като въпросната ръка. Ние, каза единият от тях и посочи отдалечаващата се гледка, ние ги оправяме, но и ги храним и обличаме. Ясно, обяви Мутата, аз само… Е, щом е ясно, захили се мъжът, добре. Заобиколиха ни и се подредиха зад тези, които хранели и обличали. За да не стават, помислих си, грешки като нашата.
На кораба не се бе променило нищо, освен това, че салетът беше понапълнен с хора. Почти като пепелниците, преливащи от фасове. Казахме добър вечер, шефа ме представи на присъстващата публика, скръцна на неговите хора да идват в кабината му и си излязохме. Подир нас се затътриха още трима. Значи това беше машинната команда. И на тях ме представи, вече на по чаша вино. И тях на мен - Владо, трети механик, Дончо, боцман и Сашо, моторист. Да го уважавате, завърши, да го обичате даже, новия втори, ясно ли е? Ясно, как да не е ясно. Наздраве тогава. И след като опразнихме чашите последва шефското лека нощ и заръката - никакво пиене повече, утре ставаме рано да приготвим машината, че щом към осем ще почват да идват камионите, още преди обед ще сме в морето.
На сутринта завъртяхме едното агрегатче, откъм машинното отделение задудна както е на всеки параход, откачихме кабела от брега, пуснахме за проба няколко пъти главния двигател, напълнихме разходната цистерна с газьол и поехме нагоре подир миризмата на пържени филии.
Бяха натрупани в две големи тави в салета, а до тях се мъдреха две буци сирене. Кой колкото си иска, си взема и си яде. Някои дойдоха и с чашки с вино. От нашите - никой. Докато нагъвах поредната филия, се запознах с капитана - Барба Поли, както му казваха всички, с уважение, но и като че ли с малко страхопочитание. Той не посегна към филийките, вече знаех, че е бургазлия и беше закусвал вкъщи. И кафе не пи. Само запали цигара, огледа всички, обърна се към старпома, иначе Джибрата, както бях научил още предната вечер, попита наред ли е всичко, получи очаквания отговор, че е наред и излезе на палубата да чака камионите.
Ами дойдоха, натоварихме, след тях си мина по реда и държавната контрола, направихме маневрата и поехме. Идваме, Акерман, провикна се Барбата от мостика, после надолу, към надстройката - Стелик, хвърли нещо на скарата, да полеем началото на рейса. С Владо, третия механик, бяхме на крилото да позяпаме стопяващия се зад нас Бургас, и го запитах като какво е това Акерман. Най-старото име на Белгород, ми обясни, ще видиш, готин град - крепости, старини, хубави жени. Май че щеше да продължи да ми обяснява, но барото ни забра - хайде, втори, идвай. На бяло ли си или на червено?
Абе наистина пиратска работа, си помислих, но понеже ме чакаха за отговор, рекох на червено, макар че и бяло пия. Ха така, хлопна ме по рамото Барбата, от което леко залитнах. Но със залитането дотук. В салета се въздържах, ударих една чаша и се надигнах. Къде, бе, запита ме Джибрата, много време има до вахта. Аз, такова, да поогледам, да ида долу при шефа, смотолевих, но решително се насочих към вратата.
Изкарахме по няколко вахти и отпреде ни в лимана изникна градът. Направихме маневрата, швартовахме, дойде руската контрола, минахме един по един да ни огледат и всеки се пръсна нанякъде. По едно време от салета подаде глава Джибрата, подвикна към хайтите: отваряйте хамбарите, към Стелика: донеси още малко мезе, и пак се вмъкна вътре. Мутата ме смушка - ти ако искаш, излизай, нали за пръв път си тук, което ме поучуди. Сам ли, рекох, а другите? Ами вече не излизаме през деня - нагледали сме се на града. Привечер ще хукнем. Щях да му кажа, че нямам рубли, как да излизам без пари, но той ме предвари. Ето ти някоя и друга кинта, назаем, колкото за такси и водка. Руснаците са донесли мангизи, у капитана са, но той не бърза да ги раздава, знае, че никой не излиза. Като се наприказват с братушките, ще си ги получим и ще ми ги върнеш.
Излязох. Наистина, както ме бе открехнал Владо, имаше крепости, градинки, площади, магазини, кръчми. И готини мадами. Абе всичко, но сам човек, както се знае, става само за нужника, та като се помотах, помотах, реших да поемвам обратно. Край парахода кипеше разтоварването. Крановете бърникаха и вадеха от хамбарите палети с кашони, прехвърляха ги на камиони и камиончета и те отпрашваха нанякъде. В салета нямаше никой, но заварих в кабината на шефа цялата команда - и тримата освен него. Влизай, втори, призова ме Мутата, тъкмо обмисляме нещо.
Боцманът тутакси ми наля една чаша. Червено, осведомил се бе, значи, за вкусовете ми, нали съм втори механик, началник. Чукнахме се и шефа завърши нещо, което беше започнал явно преди влизането ми: отдавна ми се върти в главата, но май че е време да се захващаме. А на мен поясни: през предните рейсове направихме моточистките на двигателя и на генераторите, сега съм решил цялостно да измием и боядисаме машинното отделение. Нещо против? Свих рамене - какво против, няма само да вино да пием, и малко работа да свършим. Прецених, че не е редно отговорът ми да е само свиване на рамене и включих и говорния си апарат - екстра, смятам дори още днес да започнем от единия край. Излезе малко ентусиазирано, комсомолско, да го река, и в настъпилата след думите ми тишина боцманът допълни чашите - неговата и на шефа с бяло, на останалите с червено, - след което поклати глава и кротко изрече: от утре, втори, ние тук първия ден не бачкаме. Както кажете, си помислих, а на глас рекох наздраве.
Наистина не се пиеше по много. По-натам Дончо само два пъти се надупва и вади изпод диванчето на шефа по две бутилки - бяло и червено - вино. И нямаше как иначе, без вино, защото по някое време Стелика ни тръсна едно големичко плато със сирене, кашкавал и шпеков салам. Хляб няма, виновно ни осведоми, свърши, но следобед ще купим от тук три-четири самуна, колкото да има до Бургас. И без хляб става, щом има салам, си рекох, и излязох прав. Като изпразнихме шишетата и платото, шефа разпореди - сега малко да дремнем, че довечера да сме бодри.
Така и направихме. С идването на здрача - окъпани и дезодорирани - поехме. Всички, бяхме на ток от брега, така че нямаше нужда от вахтен. Само Барбата остава на кораба, осведоми ме с тънка усмивка Мутата докато крачехме към портала, не обича много-много да излиза, на крака му идват гостите. Позахили се, докато ми го снасяше, но никой не пое приказката - явно правилно бях усетил онова страхопочитание към капитана. Стана ми интересно и почти бях решил да запитам за какво става въпрос, но в това време Владо се отдели от малката ни тайфа, махна, метна ни едно чао и пое нанякъде. И много здраве, подвикна след него боцманът.
И този път не взех да питам. Не е моя работа - ако искат, ще ми кажат, нали. Казаха ми - имал си капия третият механик на една от баржите, дето бяха навързани в дъното на пристанището. Бях ги видял на идване и бяха ми обяснили, че са плаващи хотели, железобетонни, от онези, които се произвеждат във Варна, използвали ги за временно настаняване на работници. Та там, продължи Мутата, му е капията - една булка, разведена, с малко детенце. А Дончо само изсумтя - добре е той, кво да ходи из града да миткосва. Носи играчки за детето, по някое шише кока кола за майка му, че тук такова нещо нямат, и нещата си стават от само себе си…
Нататък е ясно. Български моряк с един джоб рубли в руско пристанище. Няма нищо повече за обясняване. На сутринта след кафето и цигарката зачаках да видя дали пак ще се бърка под диванчетата, но Мутата се навря в гащеризона си и свирна с пръсти, като същински пират - хайде на бачкане! Спуснахме се в мазата, той извади някакво листче и занарежда кой за какво отговаря, кой какво и докога трябва да свърши, за да стане, както го изрече, образцов социалистически обект нашето машинно отделение. Накрая се обърна към Сашо - ти си наред, нали, да се погрижиш за обяда. Бягай, само не се бави. Наистина е пиратски параходът, си рекох, как да се погрижи за обяда, нали Стелика отговаря за прехраната, но не питах. Бях се зарекъл да не питам - всичко се научава и без питане, вече го бях разбрал, макар и по-бавно. Пък и онзи се върна след десетина минути.
Започнахме бачкането, както ни беше призовал шефа, и не усетих кога е станало обедно време. Хайде, викна по едно време Мутата, пайдос, следобед пак. Сашо се беше измъкнал малко преди това и когато се измихме и преоблякохме, ни посрещна на вратата на салета. Масата на палубната команда беше празна - явно си имаха работа по разтоварването или вече бяха яли, но нашата беше натъкмена със същото плато от предния ден, пълно по същия начин, придружено от една чиния нарязани домати, една с краставици, отделно на дъска за рязане - възголемичко парче сланина, два черни руски хляба и чаши. Празни. Сега някой ще донесе шишетата с вино, си помислих, но ядец! Сашо внесе един трилитров буркан, веднага познах, с квас. В хладилника има още един, каза, наля по чашите и се чукнахме. Красота! По-хубаво и от водка, и от вино след горещината в мазата. Посегнахме към платото. Дончо се залови да реже на тъничко сланината, погледна ме и ми обясни: руска сланинка, кукла, да знаеш. Знаех, разбира се, затова само кимнах. И не се сдържах. Този път запитах - откъде всички тези благинки, посочих доматите, хляба, кваса. Ами откъде, от пазара. Който отговаря за обяда, поръчва на някое русначе, дава му пари, за покупките и такса за румсървиса, онзи се мята на колелото си и доставя поръчаното. В този момент за пръв път си помислих, че май че тук, на пиратската гемия, е по-готино, отколкото на истинските параходи.
И следобед побачкахме, после, както му е редът, душ, бръснене, дезодориране и - в атака! Като се върнахме, Барбата обяви, че на другия ден към обяд ще отплаваме, та който има нещо да пазари или, ухили се, да се сбогува - до обяд. От командата ни на сутринта, по време на кафето, никой не изрази желание да пазари или да се сбогува. По някое време излезе само Барбата. Самичък. Върна се с голяма пазарска мрежа. Пак ще има гости в Бургас, посбутаха се хайтите и на въпросителния ми поглед някой поясни - винаги купува замразени пелмени, кайзерована сланина и разни рибни консерви, та да му е лесно като се върне и го натиснат аверите му. Малко след това започна процедурата: затваряне на хамбарите - горе, пускане на дизела и проверка на главния двигател - долу, контрола, маневра и със среден ход по лимана към морето.
Горе-долу така, по един и същи начин, се въртяха рейсовете. В Бургас всеки се разбягваше по своите си дела, после вахтите, по време на които чистехме, търкахме, боядисвахме, в Белгород един ден попийване, един - бачкане и наново. Машинното светна. Като часовник стана, определи го шефа на винопиенето по повод изпълнението на поставената задача, като швейцарски часовник, не като руски. Сепна се, че е сгазил в някаква степен партийната линия, и бързо се коригира - като руски, искам да кажа, но като скъп руски часовник. Сашо беше домъкнал по профсъюзна линия някакви лозунги, изписани върху пластмаса - за безопасността на труда, за петилетката в съкратени срокове и прочие, които също нацвъкахме по сияещите от белота бордове. Абе стана съвсем друго - да ти е кеф да правиш вахти, дотам да ти е кеф, че да не излизаш, например, да удариш едно вино. Това, последното, беше шега, разбира се.
И всичко приключи в онзи драматичен рейс. Пиратското лято свърши.
Както винаги пристигнахме, както винаги мина маневрата, след нея и контролата, както винаги първия ден се черпехме, на втория почти не бачкахме, че не беше останало какво, когато към обяд Барбата обяви, че преди мръкване ще тръгваме. Руснаците дали зор, форсирали на по-бързи обороти разтоварването, така че да си правим сметката с излизането. То хубаво, че поемаме, беше запалил цигара той, защото военните щели да правят някакво учение, има официално предупреждение, та ще трябва да се поотклоним малко - да не се завираме между шамарите им. Каквото - такова. И по-хубаво, че тръгвахме, защото вечерта беше валял дъжд, хладно беше станало, а целия ден един тънък ветрец разваляше летния комфорт. Шефа изпрати до баржата Сашо да привика Владо, по-после откачихме тока от брега и завъртяхме нашите си механизми, ударихме по едно вино и бяхме кажи-речи готови. Чакахме да вземат още камион-два кашони, да ни опаткат контролата и да вдигаме гълъбите.
Не беше таман само Владо. Прибра се той, но очите му зачервени, отпуснат така, като припикано мушкато, прежълтял. Бре, май си се презорил, опита се да се избъзика Дончо, но явно нещата не бяха за смях. Шефа се фръцна до кабината си, донесе на палубата един термометър и му го ръгна под мишницата. Не си добре, констатира, като го извади, имаш температура. Изгледа го. Май ще те оставяме в болница, а? Кажи, как си… Добре съм, шефе, нищо ме няма, опита се да го даде геройски Владо. Ще ми мине като на куче. Поизстинах снощи, но се прибирам с парахода, как ще оставам… Струпали се бяхме около него, та се почувства длъжен да ни обясни. На моята, почна, детето нещо се разболя. До болницата ходихме, едва намерихме такси, после те се прибраха, а аз се мотах из града да търся аптека, марширувах под дъжда и сигурно така е станала белята.
Джибрата, като ни видя струпани всички на едно място, нали е старши-помощник, дойде да разбере какво става. Казахме му. Ще му мине, обнадежди ни той, сега ще му дам две-три хапчета и до утре е като нов. Даде му, прибра се Владо в кабината си, легна си, а в това време направихме маневрата и започна плаването към дома, ако може така да се каже. Наобикаляхме го да видим накъде е, по едно време и Барбата се завъртя да пита ще го бъде ли и по едно време на Владо като че ли почнаха да просветват очите му. В дванадесет аз ще си правя вахтата, каза, стига гевезелък. И така станало, слязъл той на вахта след шефа, бях заспал вече, нали в четири ще ставам, и се събудих се от тишина. Отначало не разбрах какво става, после в кратуната ме тресна мисълта, че не чувам никакъв шум.
Няма по-страшно нещо на кораб на море от тишината. Щото тя значи, че нищо не работи, че вече не е кораб, а парче желязо. Голямо, малко, но желязо без собствен ход и без управление. Както си бях по гащи, хукнах надолу. На трапа почти се сблъскахме с Мутата. Той беше с фенерче - главен механик, успях да си помисля, по-бързо съобразява. Машината беше спряла, генераторчето - и то. Владо се беше килнал от табуретката пред пулта. Надолу изтрополиха и Дончо и Сашо. Какво става бе, майка ви… - разнесе се отгоре гръмовен като на Господ глас. На гневен Господ. Гласът на Барбата. Само че кой ти слуша гласове. Мутата разтърси нашия човек, той отвори очи и ги ококори, чак страшно да ти стане. Къде… какво… защо е тъмно... Ще ти светна аз, изсъска шефа, кресна на другите двама да го изнасят навън, да викат Джибрата да му дава от хапчетата си, после към мен - ти хващай помпата да подкачаеш гориво, аз почвам да обезвъздушавам системата.
Не е толкова бърза работа - нито едното, нито другото. По едно време Дончо надникна да ни каже, че онзи, както го избъбра, дишал, че старпомът му дал нещо си, та ако има нужда от помощ, да се включва и той. Имаше. Сумтяхме и бачкахме, а отгоре по едно време пак долетя онзи глас - какво става, бе, кога ще пуснете машината! Не беше въпрос, повече беше като заповед. Или заклинание. Не знам, защото бях зает с друго. По някое време дочух някаква сирена отгоре. Сигурно ми се причува, си казах, какво ли не прави стресът, но онази сирена се повтори. Не успях да проанализирам нещата, защото в това време боцманът пусна дизела, малко след това шефа завъртя и главния двигател и пак станахме кораб - с електричество и собствен ход. Щяхме да въздъхнем, когато по щамбайна мостикът ни разпореди стоп машина. Бре, няма край суматохата тази вечер, въздъхнах. Дадох стоп.
Шефа ми изръмжа стой долу и изхвърча по трапа. Подир него и Дончо. Стоях, къде ще отида, и се пържех в собствен сос. Сос и тревоги и предположения. По едно време се смъкна долу Сашо. Шефа ме праща, каза, да ти разправя какво става. Докато сме били без ход вятърът ни снесъл на юг, навлезли сме били в намкой си квадрат, дето било почнало учение. И някакъв руски стражевик ни засякъл, че се носим нанякъде без светлини, без да отговаряме на повикванията. И дошли да видят кой е този диверсант. Значи това са били сирените, се досетих. А Сашо продължаваше - обяснили на братушките какво е станало, те отначало щели да умрат от смях, после приближили още, пуснали щормтрап и по него слязъл някакъв техен доктор. Ама не беше баш доктор, поклати глава моят човек, щото беше с мичмански пагони, пък нали докторите са офицери. Не се отклонявай, пришпорих го аз, какво значение има дали е офицер или мичман. Да, бе, вярно, няма значение, разсъди той и продължи. Прислушал докторът ли, фелдшерът ли, въобще какъвто е, наш Владо, шибнал му една инжекция и казал, че има нещо белодробно и трябва да бързаме за болница. Ами това е, завърши информационния си поток, след което додаде: върви си направи едно кафе, че почна твоята вахта, ще постоя докато дойдеш.
Не си правих кафе, Стелика се беше погрижил, взех го и хвърлих едно око на Владо - спеше като пеленаче. Мутата ми доразправи набързо за нещата и слязох да си гледам вахтата, че само това оставаше - да стане още някоя беля. А от доразправянето разбрах, че нещата не са толкова прости, както ми го бе обяснил Сашо. Първо - руснаците докладвали по веригата си за инцидента, както се казва във войската - за ЧП (чрезвичайное произшествие), което значи, че ще има последствия; и второ - че Владо бил сериозно болен и още с пристигането трябва да го приемат в болница. Не прехвърлил гориво в разходната цистерна, защото припаднал, не че е заспал, както си мислех.
С пристигането беше разрешено преди всичко второто - линейката го натовари и отпрашиха. После и първото - получихме нареждане с шефа да се явим незабавно в Параходството при повелителя на механическите ни съдбини. И Барбата получи подобно нареждане - той пък в навигационния отдел, но то не ме интересуваше. Мислех си за нашето дередже. Едно такси, пак сива волга, значи по десет кинта на калпак, приюти изтерзаните ни души и ни поведе към Голготата ни. Пушехме до Варна цигара от цигара, но този път без закачки и палави лакърдии.
Качихме се. В канижела се сблъскахме с въздебеличък мъж, който направи крачка назад, вмъкна се в отворената врата на една кабина, за да се разминем, и като се изравнихме, шефа ме представи. И него на мен - това е Стелика, който е домакин, готвач, камериер. Важен човек на кораба. Онзи кимна достолепно. И ме запита: пържена ли я обичаш, втори, мръвката или печена на скара. Няма значение, казах, макар че не разбрах какво точно ме пита, и продължих - пък за супите… Не, прекъсна ме Стелика, тука супи не правим. И десерт не ядем. Печено или пържено с картофи за гарнитура и вино вместо супа и вместо десерт. Виното, каквото пиеш - бяло или червено - си го носиш в салета ти. Пак не го разбрах, все по-пиратско започваше да ми звучи всичко, но кимнах разбиращо.
Цял ден ми вървеше на кимане. Ще ми се откачи в един момент главата. Отминахме, за да излезе човекът от кабината и да продължи и той по пътя си. А ние отидохме пак в салета. Погледнах си часовника - рано беше още за вечеря, а Мутата ме разбра правилно. Не, на бряг не вечеряме на кораба. Кой където си иска, там яде и пие. Тъй че ако искаш, плисни си две шепи вода да се освежиш, аз да се облека и да излизаме, а? Ще хапнем някъде, ще си побъбрим, ще ти обясня това-онова още, че в десет часа всички трябва да сме на борда. Щях да предложа аз да остана, да се запозная с механизмите, да огледам нещата, но после си казах я не се прави на герой на труда, мой човек, и отидох да си плисна две шепи вода.
Водка, какво друго, със салата. В „Интера” срещу пристанището, къде другаде. По една, каза ми шефа, да не прекаляваме, че като си приберем, ще са надошли всички и ще се отвори някое и друго шише вино. От стоката, засмя се, докато го изрича. После обясни. Носели по триста тона вино в бутилки. Полагало се един процент чупливост, но обикновено колкото кашона натоварели, толкова и занасяли. Здрави. И си отделяли по някоя и друга бутилка за лично ползване. Не изнасяме, не продаваме, сакън! - прекръсти се той, само за нас си, да си пийваме, щото не може, нали, във вода да газиш и жаден да стоиш.
Размислих се за постановката, имаше, според мен, някои спорни места в нея, но понеже днес ми вървеше основно на кимане, кимнах. И няма, нещо се ентусиазира той по темата, пияни хора на борда. Като има много, никой не се налива. Знае, че като му се припие, винаги може да се пресегне под леглото и да извади шишето. И тук имах някои резерви, защото на един мой приятел, като го изпращахме да учи в университета в София, баща му му каза - и умната там, ще пиеш само колкото ти е сладко, не да се излагаш. На което приятелят ми откровено му сподели - ами, тате, аз докато се насера, все ми е сладко...
Та заради това имах резерви, но не беше нито време, нито място да ги споделям. И както вече си бях свикнал, кимнах. Заговорихме кой от къде е доплавал до винарското корабче. Той тъкмо си бил взел втората степен и вече можел да плава като втори механик, като го изстреляли насам. Почти като мен, дето с много зор бях положил изпитите пък за трета и тъкмо щях да ставам горд трети механик, значи едно стъпало нагоре. Зачудих се какво ли е намислил онзи господар на съдби, кадровикът на механиците, с подобни разстановки, но го оставих за анализиране за по-късно. След водката ударихме по една пържола без нищо за пиене и поехме към пристанището.
Лятна вечер. Бургас. Няма нужда от обясняване. Лайф. Крачехме бавно, загледани в полюляванията на два чифта бедра на метър и нещо пред нас. Хубави бедра, пристегнати в летни, полупрозрачни тесни поли. Ех, въздъхна замечтано Мутата, кой ли ги оправя тези… Следващата му въздишка за една бройка да се превърне в хълцане. Защото зад нас се бе протегнала една ръка, но здрава ръка, и го бе потупала по рамото. Спряхме. Обърнахме се. Двама мъже, и те здрави като въпросната ръка. Ние, каза единият от тях и посочи отдалечаващата се гледка, ние ги оправяме, но и ги храним и обличаме. Ясно, обяви Мутата, аз само… Е, щом е ясно, захили се мъжът, добре. Заобиколиха ни и се подредиха зад тези, които хранели и обличали. За да не стават, помислих си, грешки като нашата.
На кораба не се бе променило нищо, освен това, че салетът беше понапълнен с хора. Почти като пепелниците, преливащи от фасове. Казахме добър вечер, шефа ме представи на присъстващата публика, скръцна на неговите хора да идват в кабината му и си излязохме. Подир нас се затътриха още трима. Значи това беше машинната команда. И на тях ме представи, вече на по чаша вино. И тях на мен - Владо, трети механик, Дончо, боцман и Сашо, моторист. Да го уважавате, завърши, да го обичате даже, новия втори, ясно ли е? Ясно, как да не е ясно. Наздраве тогава. И след като опразнихме чашите последва шефското лека нощ и заръката - никакво пиене повече, утре ставаме рано да приготвим машината, че щом към осем ще почват да идват камионите, още преди обед ще сме в морето.
На сутринта завъртяхме едното агрегатче, откъм машинното отделение задудна както е на всеки параход, откачихме кабела от брега, пуснахме за проба няколко пъти главния двигател, напълнихме разходната цистерна с газьол и поехме нагоре подир миризмата на пържени филии.
Бяха натрупани в две големи тави в салета, а до тях се мъдреха две буци сирене. Кой колкото си иска, си взема и си яде. Някои дойдоха и с чашки с вино. От нашите - никой. Докато нагъвах поредната филия, се запознах с капитана - Барба Поли, както му казваха всички, с уважение, но и като че ли с малко страхопочитание. Той не посегна към филийките, вече знаех, че е бургазлия и беше закусвал вкъщи. И кафе не пи. Само запали цигара, огледа всички, обърна се към старпома, иначе Джибрата, както бях научил още предната вечер, попита наред ли е всичко, получи очаквания отговор, че е наред и излезе на палубата да чака камионите.
Ами дойдоха, натоварихме, след тях си мина по реда и държавната контрола, направихме маневрата и поехме. Идваме, Акерман, провикна се Барбата от мостика, после надолу, към надстройката - Стелик, хвърли нещо на скарата, да полеем началото на рейса. С Владо, третия механик, бяхме на крилото да позяпаме стопяващия се зад нас Бургас, и го запитах като какво е това Акерман. Най-старото име на Белгород, ми обясни, ще видиш, готин град - крепости, старини, хубави жени. Май че щеше да продължи да ми обяснява, но барото ни забра - хайде, втори, идвай. На бяло ли си или на червено?
Абе наистина пиратска работа, си помислих, но понеже ме чакаха за отговор, рекох на червено, макар че и бяло пия. Ха така, хлопна ме по рамото Барбата, от което леко залитнах. Но със залитането дотук. В салета се въздържах, ударих една чаша и се надигнах. Къде, бе, запита ме Джибрата, много време има до вахта. Аз, такова, да поогледам, да ида долу при шефа, смотолевих, но решително се насочих към вратата.
Изкарахме по няколко вахти и отпреде ни в лимана изникна градът. Направихме маневрата, швартовахме, дойде руската контрола, минахме един по един да ни огледат и всеки се пръсна нанякъде. По едно време от салета подаде глава Джибрата, подвикна към хайтите: отваряйте хамбарите, към Стелика: донеси още малко мезе, и пак се вмъкна вътре. Мутата ме смушка - ти ако искаш, излизай, нали за пръв път си тук, което ме поучуди. Сам ли, рекох, а другите? Ами вече не излизаме през деня - нагледали сме се на града. Привечер ще хукнем. Щях да му кажа, че нямам рубли, как да излизам без пари, но той ме предвари. Ето ти някоя и друга кинта, назаем, колкото за такси и водка. Руснаците са донесли мангизи, у капитана са, но той не бърза да ги раздава, знае, че никой не излиза. Като се наприказват с братушките, ще си ги получим и ще ми ги върнеш.
Излязох. Наистина, както ме бе открехнал Владо, имаше крепости, градинки, площади, магазини, кръчми. И готини мадами. Абе всичко, но сам човек, както се знае, става само за нужника, та като се помотах, помотах, реших да поемвам обратно. Край парахода кипеше разтоварването. Крановете бърникаха и вадеха от хамбарите палети с кашони, прехвърляха ги на камиони и камиончета и те отпрашваха нанякъде. В салета нямаше никой, но заварих в кабината на шефа цялата команда - и тримата освен него. Влизай, втори, призова ме Мутата, тъкмо обмисляме нещо.
Боцманът тутакси ми наля една чаша. Червено, осведомил се бе, значи, за вкусовете ми, нали съм втори механик, началник. Чукнахме се и шефа завърши нещо, което беше започнал явно преди влизането ми: отдавна ми се върти в главата, но май че е време да се захващаме. А на мен поясни: през предните рейсове направихме моточистките на двигателя и на генераторите, сега съм решил цялостно да измием и боядисаме машинното отделение. Нещо против? Свих рамене - какво против, няма само да вино да пием, и малко работа да свършим. Прецених, че не е редно отговорът ми да е само свиване на рамене и включих и говорния си апарат - екстра, смятам дори още днес да започнем от единия край. Излезе малко ентусиазирано, комсомолско, да го река, и в настъпилата след думите ми тишина боцманът допълни чашите - неговата и на шефа с бяло, на останалите с червено, - след което поклати глава и кротко изрече: от утре, втори, ние тук първия ден не бачкаме. Както кажете, си помислих, а на глас рекох наздраве.
Наистина не се пиеше по много. По-натам Дончо само два пъти се надупва и вади изпод диванчето на шефа по две бутилки - бяло и червено - вино. И нямаше как иначе, без вино, защото по някое време Стелика ни тръсна едно големичко плато със сирене, кашкавал и шпеков салам. Хляб няма, виновно ни осведоми, свърши, но следобед ще купим от тук три-четири самуна, колкото да има до Бургас. И без хляб става, щом има салам, си рекох, и излязох прав. Като изпразнихме шишетата и платото, шефа разпореди - сега малко да дремнем, че довечера да сме бодри.
Така и направихме. С идването на здрача - окъпани и дезодорирани - поехме. Всички, бяхме на ток от брега, така че нямаше нужда от вахтен. Само Барбата остава на кораба, осведоми ме с тънка усмивка Мутата докато крачехме към портала, не обича много-много да излиза, на крака му идват гостите. Позахили се, докато ми го снасяше, но никой не пое приказката - явно правилно бях усетил онова страхопочитание към капитана. Стана ми интересно и почти бях решил да запитам за какво става въпрос, но в това време Владо се отдели от малката ни тайфа, махна, метна ни едно чао и пое нанякъде. И много здраве, подвикна след него боцманът.
И този път не взех да питам. Не е моя работа - ако искат, ще ми кажат, нали. Казаха ми - имал си капия третият механик на една от баржите, дето бяха навързани в дъното на пристанището. Бях ги видял на идване и бяха ми обяснили, че са плаващи хотели, железобетонни, от онези, които се произвеждат във Варна, използвали ги за временно настаняване на работници. Та там, продължи Мутата, му е капията - една булка, разведена, с малко детенце. А Дончо само изсумтя - добре е той, кво да ходи из града да миткосва. Носи играчки за детето, по някое шише кока кола за майка му, че тук такова нещо нямат, и нещата си стават от само себе си…
Нататък е ясно. Български моряк с един джоб рубли в руско пристанище. Няма нищо повече за обясняване. На сутринта след кафето и цигарката зачаках да видя дали пак ще се бърка под диванчетата, но Мутата се навря в гащеризона си и свирна с пръсти, като същински пират - хайде на бачкане! Спуснахме се в мазата, той извади някакво листче и занарежда кой за какво отговаря, кой какво и докога трябва да свърши, за да стане, както го изрече, образцов социалистически обект нашето машинно отделение. Накрая се обърна към Сашо - ти си наред, нали, да се погрижиш за обяда. Бягай, само не се бави. Наистина е пиратски параходът, си рекох, как да се погрижи за обяда, нали Стелика отговаря за прехраната, но не питах. Бях се зарекъл да не питам - всичко се научава и без питане, вече го бях разбрал, макар и по-бавно. Пък и онзи се върна след десетина минути.
Започнахме бачкането, както ни беше призовал шефа, и не усетих кога е станало обедно време. Хайде, викна по едно време Мутата, пайдос, следобед пак. Сашо се беше измъкнал малко преди това и когато се измихме и преоблякохме, ни посрещна на вратата на салета. Масата на палубната команда беше празна - явно си имаха работа по разтоварването или вече бяха яли, но нашата беше натъкмена със същото плато от предния ден, пълно по същия начин, придружено от една чиния нарязани домати, една с краставици, отделно на дъска за рязане - възголемичко парче сланина, два черни руски хляба и чаши. Празни. Сега някой ще донесе шишетата с вино, си помислих, но ядец! Сашо внесе един трилитров буркан, веднага познах, с квас. В хладилника има още един, каза, наля по чашите и се чукнахме. Красота! По-хубаво и от водка, и от вино след горещината в мазата. Посегнахме към платото. Дончо се залови да реже на тъничко сланината, погледна ме и ми обясни: руска сланинка, кукла, да знаеш. Знаех, разбира се, затова само кимнах. И не се сдържах. Този път запитах - откъде всички тези благинки, посочих доматите, хляба, кваса. Ами откъде, от пазара. Който отговаря за обяда, поръчва на някое русначе, дава му пари, за покупките и такса за румсървиса, онзи се мята на колелото си и доставя поръчаното. В този момент за пръв път си помислих, че май че тук, на пиратската гемия, е по-готино, отколкото на истинските параходи.
И следобед побачкахме, после, както му е редът, душ, бръснене, дезодориране и - в атака! Като се върнахме, Барбата обяви, че на другия ден към обяд ще отплаваме, та който има нещо да пазари или, ухили се, да се сбогува - до обяд. От командата ни на сутринта, по време на кафето, никой не изрази желание да пазари или да се сбогува. По някое време излезе само Барбата. Самичък. Върна се с голяма пазарска мрежа. Пак ще има гости в Бургас, посбутаха се хайтите и на въпросителния ми поглед някой поясни - винаги купува замразени пелмени, кайзерована сланина и разни рибни консерви, та да му е лесно като се върне и го натиснат аверите му. Малко след това започна процедурата: затваряне на хамбарите - горе, пускане на дизела и проверка на главния двигател - долу, контрола, маневра и със среден ход по лимана към морето.
Горе-долу така, по един и същи начин, се въртяха рейсовете. В Бургас всеки се разбягваше по своите си дела, после вахтите, по време на които чистехме, търкахме, боядисвахме, в Белгород един ден попийване, един - бачкане и наново. Машинното светна. Като часовник стана, определи го шефа на винопиенето по повод изпълнението на поставената задача, като швейцарски часовник, не като руски. Сепна се, че е сгазил в някаква степен партийната линия, и бързо се коригира - като руски, искам да кажа, но като скъп руски часовник. Сашо беше домъкнал по профсъюзна линия някакви лозунги, изписани върху пластмаса - за безопасността на труда, за петилетката в съкратени срокове и прочие, които също нацвъкахме по сияещите от белота бордове. Абе стана съвсем друго - да ти е кеф да правиш вахти, дотам да ти е кеф, че да не излизаш, например, да удариш едно вино. Това, последното, беше шега, разбира се.
И всичко приключи в онзи драматичен рейс. Пиратското лято свърши.
Както винаги пристигнахме, както винаги мина маневрата, след нея и контролата, както винаги първия ден се черпехме, на втория почти не бачкахме, че не беше останало какво, когато към обяд Барбата обяви, че преди мръкване ще тръгваме. Руснаците дали зор, форсирали на по-бързи обороти разтоварването, така че да си правим сметката с излизането. То хубаво, че поемаме, беше запалил цигара той, защото военните щели да правят някакво учение, има официално предупреждение, та ще трябва да се поотклоним малко - да не се завираме между шамарите им. Каквото - такова. И по-хубаво, че тръгвахме, защото вечерта беше валял дъжд, хладно беше станало, а целия ден един тънък ветрец разваляше летния комфорт. Шефа изпрати до баржата Сашо да привика Владо, по-после откачихме тока от брега и завъртяхме нашите си механизми, ударихме по едно вино и бяхме кажи-речи готови. Чакахме да вземат още камион-два кашони, да ни опаткат контролата и да вдигаме гълъбите.
Не беше таман само Владо. Прибра се той, но очите му зачервени, отпуснат така, като припикано мушкато, прежълтял. Бре, май си се презорил, опита се да се избъзика Дончо, но явно нещата не бяха за смях. Шефа се фръцна до кабината си, донесе на палубата един термометър и му го ръгна под мишницата. Не си добре, констатира, като го извади, имаш температура. Изгледа го. Май ще те оставяме в болница, а? Кажи, как си… Добре съм, шефе, нищо ме няма, опита се да го даде геройски Владо. Ще ми мине като на куче. Поизстинах снощи, но се прибирам с парахода, как ще оставам… Струпали се бяхме около него, та се почувства длъжен да ни обясни. На моята, почна, детето нещо се разболя. До болницата ходихме, едва намерихме такси, после те се прибраха, а аз се мотах из града да търся аптека, марширувах под дъжда и сигурно така е станала белята.
Джибрата, като ни видя струпани всички на едно място, нали е старши-помощник, дойде да разбере какво става. Казахме му. Ще му мине, обнадежди ни той, сега ще му дам две-три хапчета и до утре е като нов. Даде му, прибра се Владо в кабината си, легна си, а в това време направихме маневрата и започна плаването към дома, ако може така да се каже. Наобикаляхме го да видим накъде е, по едно време и Барбата се завъртя да пита ще го бъде ли и по едно време на Владо като че ли почнаха да просветват очите му. В дванадесет аз ще си правя вахтата, каза, стига гевезелък. И така станало, слязъл той на вахта след шефа, бях заспал вече, нали в четири ще ставам, и се събудих се от тишина. Отначало не разбрах какво става, после в кратуната ме тресна мисълта, че не чувам никакъв шум.
Няма по-страшно нещо на кораб на море от тишината. Щото тя значи, че нищо не работи, че вече не е кораб, а парче желязо. Голямо, малко, но желязо без собствен ход и без управление. Както си бях по гащи, хукнах надолу. На трапа почти се сблъскахме с Мутата. Той беше с фенерче - главен механик, успях да си помисля, по-бързо съобразява. Машината беше спряла, генераторчето - и то. Владо се беше килнал от табуретката пред пулта. Надолу изтрополиха и Дончо и Сашо. Какво става бе, майка ви… - разнесе се отгоре гръмовен като на Господ глас. На гневен Господ. Гласът на Барбата. Само че кой ти слуша гласове. Мутата разтърси нашия човек, той отвори очи и ги ококори, чак страшно да ти стане. Къде… какво… защо е тъмно... Ще ти светна аз, изсъска шефа, кресна на другите двама да го изнасят навън, да викат Джибрата да му дава от хапчетата си, после към мен - ти хващай помпата да подкачаеш гориво, аз почвам да обезвъздушавам системата.
Не е толкова бърза работа - нито едното, нито другото. По едно време Дончо надникна да ни каже, че онзи, както го избъбра, дишал, че старпомът му дал нещо си, та ако има нужда от помощ, да се включва и той. Имаше. Сумтяхме и бачкахме, а отгоре по едно време пак долетя онзи глас - какво става, бе, кога ще пуснете машината! Не беше въпрос, повече беше като заповед. Или заклинание. Не знам, защото бях зает с друго. По някое време дочух някаква сирена отгоре. Сигурно ми се причува, си казах, какво ли не прави стресът, но онази сирена се повтори. Не успях да проанализирам нещата, защото в това време боцманът пусна дизела, малко след това шефа завъртя и главния двигател и пак станахме кораб - с електричество и собствен ход. Щяхме да въздъхнем, когато по щамбайна мостикът ни разпореди стоп машина. Бре, няма край суматохата тази вечер, въздъхнах. Дадох стоп.
Шефа ми изръмжа стой долу и изхвърча по трапа. Подир него и Дончо. Стоях, къде ще отида, и се пържех в собствен сос. Сос и тревоги и предположения. По едно време се смъкна долу Сашо. Шефа ме праща, каза, да ти разправя какво става. Докато сме били без ход вятърът ни снесъл на юг, навлезли сме били в намкой си квадрат, дето било почнало учение. И някакъв руски стражевик ни засякъл, че се носим нанякъде без светлини, без да отговаряме на повикванията. И дошли да видят кой е този диверсант. Значи това са били сирените, се досетих. А Сашо продължаваше - обяснили на братушките какво е станало, те отначало щели да умрат от смях, после приближили още, пуснали щормтрап и по него слязъл някакъв техен доктор. Ама не беше баш доктор, поклати глава моят човек, щото беше с мичмански пагони, пък нали докторите са офицери. Не се отклонявай, пришпорих го аз, какво значение има дали е офицер или мичман. Да, бе, вярно, няма значение, разсъди той и продължи. Прислушал докторът ли, фелдшерът ли, въобще какъвто е, наш Владо, шибнал му една инжекция и казал, че има нещо белодробно и трябва да бързаме за болница. Ами това е, завърши информационния си поток, след което додаде: върви си направи едно кафе, че почна твоята вахта, ще постоя докато дойдеш.
Не си правих кафе, Стелика се беше погрижил, взех го и хвърлих едно око на Владо - спеше като пеленаче. Мутата ми доразправи набързо за нещата и слязох да си гледам вахтата, че само това оставаше - да стане още някоя беля. А от доразправянето разбрах, че нещата не са толкова прости, както ми го бе обяснил Сашо. Първо - руснаците докладвали по веригата си за инцидента, както се казва във войската - за ЧП (чрезвичайное произшествие), което значи, че ще има последствия; и второ - че Владо бил сериозно болен и още с пристигането трябва да го приемат в болница. Не прехвърлил гориво в разходната цистерна, защото припаднал, не че е заспал, както си мислех.
С пристигането беше разрешено преди всичко второто - линейката го натовари и отпрашиха. После и първото - получихме нареждане с шефа да се явим незабавно в Параходството при повелителя на механическите ни съдбини. И Барбата получи подобно нареждане - той пък в навигационния отдел, но то не ме интересуваше. Мислех си за нашето дередже. Едно такси, пак сива волга, значи по десет кинта на калпак, приюти изтерзаните ни души и ни поведе към Голготата ни. Пушехме до Варна цигара от цигара, но този път без закачки и палави лакърдии.
Моторният кораб „Приморско”, на борда на който може би са се разиграли описваните от автора на настоящия разказ събития.