НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ЩУРЕЦ (ЧУЖДЕНЕЦ) НА МОСТИКА
Както всеки ден. Зад прозореца вилнееше февруарският студ, два пъти по-студен във „Владиславово”, където живеех във ведомственото жилище, дадено ми от Параходството. Вилнееше, но зад прозореца. Вкъщи беше топло, пуснал бях една касета на Висоцки и все поглеждах часовника. Чаках да стане единадесет. В отпуск бях, времето - за никъде, жената - по цял ден на работа, и ми оставаха само обедните срещи с Петьо, комшията. Той беше електричар в консервния комбинат, работеше на смени и се прибираше в пет сутринта, дремваше до към десет и половина и пристигаше. Носеше по една чиния печени бадеми, имали на лозето няколко дървета, аз вадех бутилка вино и кротко го измуцквахме. След това подремвах, приготвях нещо за вечеря и почвах да чакам жена ми да си дойде. Като всеки ден, прекарван най-вече в чакане. Типично за всеки моряк, който все чака - да отплава, да пристигне, пак да замине.
Та чаках Петьо и все хвърлях око към часовника. Извадих бутилката. Отворих я - да подиша, както казват ценителите. Не че ние, моряците, сме ценители, дъним всичко, което ни падне, но пък сме виждали какво ли не, та се правим понякога на интересни. Тъкмо бях прибрал тирбушона, и се позвъни. Подранява днес, си казах, и отворих. Не беше комшията, а някакъв непознат. Един поглед ми беше достатъчен - избараните ботуши, италианските дънки, турското кожухче, - за да разбера, че е от нашите. От БеМеФето, сигурно някой от тези, дето са на разположение.
Вие ли сте - посочи написаното на звънеца той. Ние, кимнах и додадох - влезте, че изстива къщата. Някъде отдолу, от вечно зеещата врата на входа, хлуеше сибирски студ. А бе няма да влизам, промърмори непознатият. После набра глас - от Параходството ме пращат, че нямате телефон - а бе защо пък нямате телефон? - да ви кажа, че до обяд трябва да се явите. Докато намеря блока ви, отече се предиобедът. Та затова. Ще тръгвам. Сети се нещо - имате ли кола? Нямам, излъгах го аз без да ми мигне окото. Първо - беше москвич осмица, а човекът питаше за кола, и второ - с него жена ми джиткаше до работа, така че в момента наистина нямах. Е, тогава ще вляза, кимна човекът, ще ви изчакам докато се облечете. Ще ви закарам, че навън не е за мъже.
Това беше. Имам предвид края на отпуска ми. В един добре отоплен кабинет ми казаха, че до вечерта трябва да съм в Бургас. Да не си вземам дебели дрехи, защото ще плаваме в топлите страни, много-много да не разправям с кой параход и за къде ще тръгваме. Сега, след толкова години от онзи ден, с малко срам признавам, че не помня името на кораба. От хиляда и петстотинтонните беше, но името му съм забравил. Което, между другото, няма кой знае какво значение, защото те от цялата серия бяха еднакви, като две капки вода еднакви. Вървеше дори весела лакърдия, че една вечер известен капитан, известен и като баро, и като добър пияч, като се прибирал прилично наквасен, се затътрил нагоре по трапа, огледал се за вацман, не видял, и продължил по вътрешния трап към кабината си. Отключил, влязъл, отворил вратата на спалнята и видял, че някой спи в леглото му. Ей, ти пък кой си, рекъл, а онзи се събудил и му казал ти пък кой си. Светнал лампата, познали се - и той капитан, но на другия кораб. На кея били подредени един зад друг две хиляда и петстотинтонни корита. Посмели се, ударили по едно за случката и накрая си изпатил вацманът, защото не си бил на мястото и не спрял чуждия капитан.
Е, не ми се вярва чак така да е било, но си бяха еднакви параходчетата. Това за името. А другото - да не разправям много-много - си беше сериозно. Щяхме да носим товар на „Кинтекс”, умряло, както му викаха моряците с малко страх и малко бабаитлък в думата. Какво точно, не се знаеше във въпросния кабинет, в който вървеше инструктажът, но се допускаше, че са автомати, пистолети и прочие. Впоследствие се оказа по-лошо.
Но това по-късно. От телефона във все същия кабинет се обадих на жена ми, казах й, че до час-два ще трябва да тръгвам за Бургас, че ще мина покрай службата й, да ме закара до вкъщи с колата да си взема багажа, да ме върне на пиацата на такситата, да си кажем довиждане и всеки да продължава по дневния си ред.
Моят беше ясен, жена ми да си мисли за нейния след като ме изпрати. Прегръдка, целувка и поех на първата седалка на сивата волга, която срещу двайсет лева подкара към поредния ми кораб. Който вече товареха с умряло. Дадох си сметка, че ако беше нормален рейс, из Средиземно море, из което неуморно щъкаха тези кораби, нямаше да допрат до мен. Хубаво беше на тях - къси преходи, готини, значи с евтини стоки, пристанища, дълги престои у нас. Абе лайф, направо комунизъм - и парици има доволно, и си повечко време при близките. Сменихме цялото ръководство, ми беше казано в онзи кабинет, така решихме - млади хора да изпратим. Познаваш се и с капитана, и с шефа. Прочете от някакво листче имената им и аз кимнах - със Сашо бях плавал по времето, когато беше старпом, а аз - четвърти механик, Ванко пък два рейса ми се бе падал началник в ролята му на втори механик.
Както всеки ден. Зад прозореца вилнееше февруарският студ, два пъти по-студен във „Владиславово”, където живеех във ведомственото жилище, дадено ми от Параходството. Вилнееше, но зад прозореца. Вкъщи беше топло, пуснал бях една касета на Висоцки и все поглеждах часовника. Чаках да стане единадесет. В отпуск бях, времето - за никъде, жената - по цял ден на работа, и ми оставаха само обедните срещи с Петьо, комшията. Той беше електричар в консервния комбинат, работеше на смени и се прибираше в пет сутринта, дремваше до към десет и половина и пристигаше. Носеше по една чиния печени бадеми, имали на лозето няколко дървета, аз вадех бутилка вино и кротко го измуцквахме. След това подремвах, приготвях нещо за вечеря и почвах да чакам жена ми да си дойде. Като всеки ден, прекарван най-вече в чакане. Типично за всеки моряк, който все чака - да отплава, да пристигне, пак да замине.
Та чаках Петьо и все хвърлях око към часовника. Извадих бутилката. Отворих я - да подиша, както казват ценителите. Не че ние, моряците, сме ценители, дъним всичко, което ни падне, но пък сме виждали какво ли не, та се правим понякога на интересни. Тъкмо бях прибрал тирбушона, и се позвъни. Подранява днес, си казах, и отворих. Не беше комшията, а някакъв непознат. Един поглед ми беше достатъчен - избараните ботуши, италианските дънки, турското кожухче, - за да разбера, че е от нашите. От БеМеФето, сигурно някой от тези, дето са на разположение.
Вие ли сте - посочи написаното на звънеца той. Ние, кимнах и додадох - влезте, че изстива къщата. Някъде отдолу, от вечно зеещата врата на входа, хлуеше сибирски студ. А бе няма да влизам, промърмори непознатият. После набра глас - от Параходството ме пращат, че нямате телефон - а бе защо пък нямате телефон? - да ви кажа, че до обяд трябва да се явите. Докато намеря блока ви, отече се предиобедът. Та затова. Ще тръгвам. Сети се нещо - имате ли кола? Нямам, излъгах го аз без да ми мигне окото. Първо - беше москвич осмица, а човекът питаше за кола, и второ - с него жена ми джиткаше до работа, така че в момента наистина нямах. Е, тогава ще вляза, кимна човекът, ще ви изчакам докато се облечете. Ще ви закарам, че навън не е за мъже.
Това беше. Имам предвид края на отпуска ми. В един добре отоплен кабинет ми казаха, че до вечерта трябва да съм в Бургас. Да не си вземам дебели дрехи, защото ще плаваме в топлите страни, много-много да не разправям с кой параход и за къде ще тръгваме. Сега, след толкова години от онзи ден, с малко срам признавам, че не помня името на кораба. От хиляда и петстотинтонните беше, но името му съм забравил. Което, между другото, няма кой знае какво значение, защото те от цялата серия бяха еднакви, като две капки вода еднакви. Вървеше дори весела лакърдия, че една вечер известен капитан, известен и като баро, и като добър пияч, като се прибирал прилично наквасен, се затътрил нагоре по трапа, огледал се за вацман, не видял, и продължил по вътрешния трап към кабината си. Отключил, влязъл, отворил вратата на спалнята и видял, че някой спи в леглото му. Ей, ти пък кой си, рекъл, а онзи се събудил и му казал ти пък кой си. Светнал лампата, познали се - и той капитан, но на другия кораб. На кея били подредени един зад друг две хиляда и петстотинтонни корита. Посмели се, ударили по едно за случката и накрая си изпатил вацманът, защото не си бил на мястото и не спрял чуждия капитан.
Е, не ми се вярва чак така да е било, но си бяха еднакви параходчетата. Това за името. А другото - да не разправям много-много - си беше сериозно. Щяхме да носим товар на „Кинтекс”, умряло, както му викаха моряците с малко страх и малко бабаитлък в думата. Какво точно, не се знаеше във въпросния кабинет, в който вървеше инструктажът, но се допускаше, че са автомати, пистолети и прочие. Впоследствие се оказа по-лошо.
Но това по-късно. От телефона във все същия кабинет се обадих на жена ми, казах й, че до час-два ще трябва да тръгвам за Бургас, че ще мина покрай службата й, да ме закара до вкъщи с колата да си взема багажа, да ме върне на пиацата на такситата, да си кажем довиждане и всеки да продължава по дневния си ред.
Моят беше ясен, жена ми да си мисли за нейния след като ме изпрати. Прегръдка, целувка и поех на първата седалка на сивата волга, която срещу двайсет лева подкара към поредния ми кораб. Който вече товареха с умряло. Дадох си сметка, че ако беше нормален рейс, из Средиземно море, из което неуморно щъкаха тези кораби, нямаше да допрат до мен. Хубаво беше на тях - къси преходи, готини, значи с евтини стоки, пристанища, дълги престои у нас. Абе лайф, направо комунизъм - и парици има доволно, и си повечко време при близките. Сменихме цялото ръководство, ми беше казано в онзи кабинет, така решихме - млади хора да изпратим. Познаваш се и с капитана, и с шефа. Прочете от някакво листче имената им и аз кимнах - със Сашо бях плавал по времето, когато беше старпом, а аз - четвърти механик, Ванко пък два рейса ми се бе падал началник в ролята му на втори механик.
Разминахме се с парахода, всеки по пътя си, но с бурята - не. На капитана очите му бяха кръвясали от безсъние, из парахода се мотаеха, залитайки като след три-четири ракии небръснати, оклюмали мъже. Само щурецът не мирясваше. Като паднеше мрак, и запяваше. Любовни песни, а, изръмжа едната вечер капитанът. Щом дойде вечер, и му се доисква. После въздъхна - добре, че денем не скрибуца, че започна да ми писва. Краставички да му нося, а, водица да му сипвам, само салфетки дето не ме накара да му сервирам, измърмори Жеко, но го измърмори под сурдинка, да не го чуе капитанът, че беше кисел и прекиснал. На третия ден вече ни дойде байгън. Все така се гмуркахме във вълните, водата удряше с грохот в челото на надстройката, пръските стигаха до мостика и трябваше да се включват постоянно чистачките, радистът продължаваше да носи неутешителни прогнози, шефа само проясни поглед - паднаха температурите на водата, кептън, докладва, и вдигаме оборотите. Добре, махна с ръка капитанът. И към вахтения помощник - запиши го в журнала.
Точно тогава, посред бял ден, се обади щурецът. Отначало неуверено, после набра силици и заскрибуца. Абе не беше песен, макар че и Лили Иванова да се изтъпанеше и да подкараше някоя от нейните си, щеше да ни се види всичко друго, не и песен. До гуша ни беше стигнало, плюнка не ни беше останала от притеснение, а онова създанийце взело да ни надува главите. Спрете го това, бе! - кресна капитанът. Всички, които бяхме на мостика - помощникът, рулевият, Жеко, радистът, аз - се озърнахме стреснати. На мен яйце ми се пече на задника, онова решило да си търси женска. Спрете го - кресна пак Сашо, явно наистина беше прекиснал. Или просто уморен до нямайкъде. Ами то, такова, кептън, как да го спрем, нито го виждаме, нито го знаем къде е, поде третият помощник, но Сашо само извъртя очи - за всичко ли аз трябва да ви уча, бе! Нищо ли не можете сами да съобразите! Хвърлете една кофа вода, да му намокрите крилцата или с каквото там скрибуца и готово. Първи се втурна Жеко, нали е старши камериер и в стресови ситуации е плътно до капитана - за кафе, за сандвич, за каквото каже. Плисната беше кофата. Пеенето продължи. Още една. А сега пък ни наводнете, изръмжа ядно капитанът, но в този момент звукът спря. Боже, имало милост, промърмори Сашо и бръкна в джоба за цигара.
С приближаването на сушата вълната взе да пада, вятърът да утихва и скоро корабният живот пак стана такъв, какъвто си е. Капитанът си отспа, от кухнята замириса на печена мръвка, народът живна, вечер пак се спретваха каретата, тези, които си бяха скътали по някое шише ракия, наобикаляха по ракиено време готвача за салата. Киселото зеле и киселите краставици отдавна бяха свършили - кое изядено, кое хвърлено в морето, но пък имаше пресни зеленчуци и ако майсторът беше на кеф, отпускаше по една чиния.
С капитана, естествено, нямахме този проблем - със салатите. Но пък той не се сещаше, а и аз не го натисках. Удрях понякога по едно малко я със старпома, я с механика, такива работи. Бяхме излезли от Суец канал, наближаваше обяд и той надникна в кабината ми. Ела да ударим по едно, каза. Кимнах, прибрах пишещата машина, на която блъсках вече отчета за рейса и отидох. Край масичката в приемната му се беше натъкмил шефа. Щом е и той, помислих, значи ще е малко служебно събирането, не просто вземане на аперитив. На други параходи обедната чашка водка беше почти ритуал, но при Сашо си остана изключение. Не че не пиеше, но не го влечеше дотам. Сещаше се от време-навреме и ме викаше - хайде да се направим и ние на мъже, казваше. И почти винаги беше по повод на нещо служебно. Наля той, надникна домакинът с чинията шопска салата, явно и той имаше нещо служебно на ум, но капитанът го предвиди и вдигна пръст - не сега! - кимна, когато онзи остави чинията и вилиците, и наля.
Ами наздраве, рече, за края на рейса. Наздраве! Изгледа ни, порови из пакета и извади цигара. Кофти рейс, ама свършва, каза сякаш на себе си. Кофти беше, кептън, включи се на минутата механикът. Пиша го и в рейсовия рапорт. Не бива да се пращат такива кораби толкова на юг. Пиши, пиши, поклати глава Сашо. Ние нашето го свършихме. Само дето… Пак поклати глава. Само дето умря щурецът. Бях надигнал чашата си, но я оставих. А стига, бе! Наистина, като лисваха ония кофи, като му запушваха устата, фигуративно казано, или просто му мокреха крилете, за да не цвърчи, никой не се сети, че може и да го усмъртим. Напечено беше положението, капитанът нареди и нареждането беше изпълнено. Толкова. Като не се чу до вечерта, като не се обади цяла нощ, после и на следващата, ни докривя. Май че на всички. Никой не го изрече с думи, пък и как да го каже - все едно, че говори против капитана, но у всеки остана едно наум. Сашо запита веднъж-дваж като се качваше на мостика за първото си кафе. Като му казваха, че няма вече концерти, поклащаше глава, единия път май че дори изпсува.Тихичко, но радистът се кълне, че го е дочул. И го бил казал на една минипочерпка при старпома. Ако е вярно, пък не може да не е, защото ми го разправи старшията, когато една сутрин към шест се качих да ми направят едно кафе на мостика. Казал го е радистът, след което боцманът пък бил заклатил глава и бил въздъхнал - стават такива работи, на море какво ли не се случва, важното е да додрапаме до брега. С което на практика дал всеобщото опрощение на капитана за онези кофи с вода. Защото ни липсваше добичето с неговото цвърчене, даваше повод да се навърта кой ли не на мостика и да си мисли за… ами за онези работи, които най-общо се наричат дом. Може би само Жеко беше доволен, защото вече не мъкнеше нагоре скълцана краставица и не се гънеше под насмешливите погледи на тайфата. Нашият щурец, който си беше отишъл без време. И сега, докато си кусвахме питието, Сашо пък ни поднесе, на мен и шефа, най-старшите след него, разкаянието си. Защото това си бяха думите му - едно разкаяние, не нещо друго. Аз премълчах - съжалява, явно, човекът, и не е правилно да се дави в думи едно чувство, особено пък разкаяние. Шефа обаче се включи. Стига, кептън, то е само един щурец. Инсект, както се казва научно, насекомо. Какво му мислите толкова… Спогледахме се със Сашо. Разбрахме се какво мислим. Инсект, значи, казваш, пророни той. Наздраве тогава. И извади лист със задачите след пристигането в България. Ето, каза, какво има, според мен, да прави всеки от тримата. Ако ни оставят на парахода, де, позасмя се не много весело. Щото може да върнат старото ръководство, а нас да ни натирят кой откъдето дошъл. Все пак да го погледнем. И отмести чашата си настрани.
Такива работи. На Босфора никой не си направи устата за сандвичи, нали вече нямахме агротехника в хамбарите, пък и отдавна не беше останало нищо за сандвичосване. Прецапахме го набързо, посрещна ни нашето море и всеки се защура да си спретва багажа. По едно време хвърлих поглед през джама на кабинатата си и зърнах в далечината да се мержелее Галата. Наистина пристигахме. Излязох да се кача на мостика, рекох да мина по външния канижел, където се бяха подредили и зяпаха към брега свободните от вахта. Ей, да бяхме си върнали и нашето щурче, тъкмо въздишаше Жоро Наташкин. Спрях. И сега не мога да си обясня защо, но изведнъж кипнах. Бяхме навъртели толкова мили, карали бяхме опасен товар, щормували бяхме дни наред и се бяхме върнали благополучно, а той - щурчето, та щурчето. Пък може би просто защитавах капитана и решението му. Не знам защо, но се сопнах: първо, не е наше, чужденче беше, и второ - и без това щеше да умре, нали сега, с този товар, ще обгазяват парахода. Така че - стига вече! Бяха се извърнали към мен и ме гледаха. Безизразно. Ясно, помполит, изгъгна Наташкиния, разбрано - стига вече.
Махнах с ръка и се затътрих нагоре. Към мостика.
От онзи рейс, да го кажа накрая, най-много изкяриха ергените. Бяхме се върнали със страхотен тен, и то през април, и гаджетата им налитаха като луди.За нас, женените, тенът нямаше значение, важни бяха чантите с покупките. Освен това бяхме преизпълнили плана и ни чакаха премиални. И валута си бяхме спестили - нали почти никъде не бяхме излизали и не бяхме я харчили. А пък на радиста наистина му излезе прякор. Почнаха да му викат Митьо Щуреца.
Любен ЛЮБЕНОВ
Точно тогава, посред бял ден, се обади щурецът. Отначало неуверено, после набра силици и заскрибуца. Абе не беше песен, макар че и Лили Иванова да се изтъпанеше и да подкараше някоя от нейните си, щеше да ни се види всичко друго, не и песен. До гуша ни беше стигнало, плюнка не ни беше останала от притеснение, а онова създанийце взело да ни надува главите. Спрете го това, бе! - кресна капитанът. Всички, които бяхме на мостика - помощникът, рулевият, Жеко, радистът, аз - се озърнахме стреснати. На мен яйце ми се пече на задника, онова решило да си търси женска. Спрете го - кресна пак Сашо, явно наистина беше прекиснал. Или просто уморен до нямайкъде. Ами то, такова, кептън, как да го спрем, нито го виждаме, нито го знаем къде е, поде третият помощник, но Сашо само извъртя очи - за всичко ли аз трябва да ви уча, бе! Нищо ли не можете сами да съобразите! Хвърлете една кофа вода, да му намокрите крилцата или с каквото там скрибуца и готово. Първи се втурна Жеко, нали е старши камериер и в стресови ситуации е плътно до капитана - за кафе, за сандвич, за каквото каже. Плисната беше кофата. Пеенето продължи. Още една. А сега пък ни наводнете, изръмжа ядно капитанът, но в този момент звукът спря. Боже, имало милост, промърмори Сашо и бръкна в джоба за цигара.
С приближаването на сушата вълната взе да пада, вятърът да утихва и скоро корабният живот пак стана такъв, какъвто си е. Капитанът си отспа, от кухнята замириса на печена мръвка, народът живна, вечер пак се спретваха каретата, тези, които си бяха скътали по някое шише ракия, наобикаляха по ракиено време готвача за салата. Киселото зеле и киселите краставици отдавна бяха свършили - кое изядено, кое хвърлено в морето, но пък имаше пресни зеленчуци и ако майсторът беше на кеф, отпускаше по една чиния.
С капитана, естествено, нямахме този проблем - със салатите. Но пък той не се сещаше, а и аз не го натисках. Удрях понякога по едно малко я със старпома, я с механика, такива работи. Бяхме излезли от Суец канал, наближаваше обяд и той надникна в кабината ми. Ела да ударим по едно, каза. Кимнах, прибрах пишещата машина, на която блъсках вече отчета за рейса и отидох. Край масичката в приемната му се беше натъкмил шефа. Щом е и той, помислих, значи ще е малко служебно събирането, не просто вземане на аперитив. На други параходи обедната чашка водка беше почти ритуал, но при Сашо си остана изключение. Не че не пиеше, но не го влечеше дотам. Сещаше се от време-навреме и ме викаше - хайде да се направим и ние на мъже, казваше. И почти винаги беше по повод на нещо служебно. Наля той, надникна домакинът с чинията шопска салата, явно и той имаше нещо служебно на ум, но капитанът го предвиди и вдигна пръст - не сега! - кимна, когато онзи остави чинията и вилиците, и наля.
Ами наздраве, рече, за края на рейса. Наздраве! Изгледа ни, порови из пакета и извади цигара. Кофти рейс, ама свършва, каза сякаш на себе си. Кофти беше, кептън, включи се на минутата механикът. Пиша го и в рейсовия рапорт. Не бива да се пращат такива кораби толкова на юг. Пиши, пиши, поклати глава Сашо. Ние нашето го свършихме. Само дето… Пак поклати глава. Само дето умря щурецът. Бях надигнал чашата си, но я оставих. А стига, бе! Наистина, като лисваха ония кофи, като му запушваха устата, фигуративно казано, или просто му мокреха крилете, за да не цвърчи, никой не се сети, че може и да го усмъртим. Напечено беше положението, капитанът нареди и нареждането беше изпълнено. Толкова. Като не се чу до вечерта, като не се обади цяла нощ, после и на следващата, ни докривя. Май че на всички. Никой не го изрече с думи, пък и как да го каже - все едно, че говори против капитана, но у всеки остана едно наум. Сашо запита веднъж-дваж като се качваше на мостика за първото си кафе. Като му казваха, че няма вече концерти, поклащаше глава, единия път май че дори изпсува.Тихичко, но радистът се кълне, че го е дочул. И го бил казал на една минипочерпка при старпома. Ако е вярно, пък не може да не е, защото ми го разправи старшията, когато една сутрин към шест се качих да ми направят едно кафе на мостика. Казал го е радистът, след което боцманът пък бил заклатил глава и бил въздъхнал - стават такива работи, на море какво ли не се случва, важното е да додрапаме до брега. С което на практика дал всеобщото опрощение на капитана за онези кофи с вода. Защото ни липсваше добичето с неговото цвърчене, даваше повод да се навърта кой ли не на мостика и да си мисли за… ами за онези работи, които най-общо се наричат дом. Може би само Жеко беше доволен, защото вече не мъкнеше нагоре скълцана краставица и не се гънеше под насмешливите погледи на тайфата. Нашият щурец, който си беше отишъл без време. И сега, докато си кусвахме питието, Сашо пък ни поднесе, на мен и шефа, най-старшите след него, разкаянието си. Защото това си бяха думите му - едно разкаяние, не нещо друго. Аз премълчах - съжалява, явно, човекът, и не е правилно да се дави в думи едно чувство, особено пък разкаяние. Шефа обаче се включи. Стига, кептън, то е само един щурец. Инсект, както се казва научно, насекомо. Какво му мислите толкова… Спогледахме се със Сашо. Разбрахме се какво мислим. Инсект, значи, казваш, пророни той. Наздраве тогава. И извади лист със задачите след пристигането в България. Ето, каза, какво има, според мен, да прави всеки от тримата. Ако ни оставят на парахода, де, позасмя се не много весело. Щото може да върнат старото ръководство, а нас да ни натирят кой откъдето дошъл. Все пак да го погледнем. И отмести чашата си настрани.
Такива работи. На Босфора никой не си направи устата за сандвичи, нали вече нямахме агротехника в хамбарите, пък и отдавна не беше останало нищо за сандвичосване. Прецапахме го набързо, посрещна ни нашето море и всеки се защура да си спретва багажа. По едно време хвърлих поглед през джама на кабинатата си и зърнах в далечината да се мержелее Галата. Наистина пристигахме. Излязох да се кача на мостика, рекох да мина по външния канижел, където се бяха подредили и зяпаха към брега свободните от вахта. Ей, да бяхме си върнали и нашето щурче, тъкмо въздишаше Жоро Наташкин. Спрях. И сега не мога да си обясня защо, но изведнъж кипнах. Бяхме навъртели толкова мили, карали бяхме опасен товар, щормували бяхме дни наред и се бяхме върнали благополучно, а той - щурчето, та щурчето. Пък може би просто защитавах капитана и решението му. Не знам защо, но се сопнах: първо, не е наше, чужденче беше, и второ - и без това щеше да умре, нали сега, с този товар, ще обгазяват парахода. Така че - стига вече! Бяха се извърнали към мен и ме гледаха. Безизразно. Ясно, помполит, изгъгна Наташкиния, разбрано - стига вече.
Махнах с ръка и се затътрих нагоре. Към мостика.
От онзи рейс, да го кажа накрая, най-много изкяриха ергените. Бяхме се върнали със страхотен тен, и то през април, и гаджетата им налитаха като луди.За нас, женените, тенът нямаше значение, важни бяха чантите с покупките. Освен това бяхме преизпълнили плана и ни чакаха премиални. И валута си бяхме спестили - нали почти никъде не бяхме излизали и не бяхме я харчили. А пък на радиста наистина му излезе прякор. Почнаха да му викат Митьо Щуреца.
Любен ЛЮБЕНОВ
Моторният кораб „Сопот” (проект 546) в открито море. На борда на кораб от този проект се разиграват описаните в този разказ събития.
Скица на 1500/2200-тонен кораб, проектиран в Института по корабостроене - Варна, проект 546, главен конструктор - инж. Г. Тошев. Публикация в сп. „Корабостроене”, октомври 1962 г.
Авторът на този разказ Любен ЛЮБЕНОВ. Снимката е направена през м. юли т.г.
Моторният кораб „Батак” (проект 546) по време на натоварване в Пристанище Бургас.
Моторният кораб „Копривщица” (проект 546) в Пристанище Бургас.
Моторният кораб „Сопот” (проект 546) отплава от Пристанище Варна.
Моторният кораб „Брацигово” във Варненския залив.
Не питах защо скоропостижно са сменили ръководството - когато се носи подобен товар, не питаш, поне така са ми казвали, защото тогава се играят други игри, които не са за простосмъртните като мен. Макар и помполит, ще рече доверено лице, някаква власт на парахода, си бях обикновена дребна бурмичка в голямата машина на Параходството, а на другия, големия фон - направо прашинка. Ами, това е, приключи инструктажът. По твоята част - филми, книги, изправни телевизори и радиоапарати - всичко е на парахода. Съжалявам, че в последния момент те пращаме, но така се случи. Капитанът и главния механик са от вчера на борда. Пак не питах защо, аджеба, така се е случило, защо друг е подготвял вместо мен нещата ми. После - ако не ме бяха открили, ако бях заминал, да речем, на планина, тогава? Ами щяха да пратят друг, си отговорих светкавично, а пък може би именно аз съм този друг, който заминава на мястото на някой неоткрит. Или не пожелал да носи умряло на другия край на света. Но, както вече посочих, не попитах. Всяка жаба трябва, казваше баба ми, да си знае и гьола, и мястото в гьола. Приятен рейс - това бяха последните думи преди ръкостискането. Толкова само. Без разните лигни, които се размятват по филмите като попътен вятър и седем фута под кила. Няма такива работи.
Партийният началник, който ме инструктираше, беше плавал като капитан, даваше си сметка на какъв рейс тръгвам и затова си позволи само късичкото пожелание и нещо като усмивка, но само в погледа. По едно време щях да питам за постоянно ли ме пращат на кораба, но се отказах, нямаше смисъл - първо да се върнем, че тогава. Най-вероятно онези, избраните за Средиземно море, щяха да се върнат, пък такива като мен пак ще бъдат натирени на дългата. И във флота, като навсякъде, си има хора за всичко.
Пристигнахме благополучно, взех си чантата от багажника на волгата, връчих двайсетолевката и всеки по пътя си. Аз към парахода. Срещнах Сашо почти на трапа. Вдигнал бе яката на якето си, явно бе поел нанякъде. А, пристигна, значи - протегна ми ръка той и очите му се напълниха със закачливи искрици, - казаха ми, че ще си ти, но като не се появи, взех да си мисля, че ще правя рейса без политръководство. Засмя се, огледа ме, огледах го и аз. Обобщи впечатленията и на двамата - не си се променил. Макар че бяхме. Години, длъжности - всичко си дава отражение. Но го изрекохме почти едновременно, защото така е прието, а после той додаде - я оставяй чантата си и тръгвай с мен. Решил съм да пия едно кафе на брега, че кой знае кога ще има пак чалъм. Погледът ми издаде неразбиранетоми. Като се знае накъде ще ходим, поясни той. А, да, сеферясах се, накъде, най-важното - с какво - ще ходим. И връчих чантата си на навлечения в шуба вацман, който ни оглеждаше мълчаливо отстрани.
Кафенето не беше нищо особено, като повечето кафенета по онова време, но чак от тротоара ухаеше на бразилско, което не беше като в повечето заведения. Две кафета, две газирани води. И пепелник. И време за приказка. По-точно за монолог. Трети ден бил на кораба, а почнали товаренето предната вечер. Работела специална бригада. При такъв товар само тя го обработвала. Всеки път. Стоката идвала от завода и тя със специални камиони, по график, точно на часа, засмя се той, да видиш няма ли дисциплина, няма ли ред у нас. По часовник. Шефа, ти го познаваш, ми каза, че сте плавали заедно, продължи Сашо, та той пристигна вчера и, дето се казва, от трапа се шмугна в машинното да си оглежда машинариите. Малко бил притеснен, че параходът не е смятан за тези широти, та правели с втория механик и с боцмана преглед на всяка помпа, на всеки агрегат. А, да, лумнаха пак онези палави искрици в очите му, каза още и че сега бил по-спокоен, като научи, че ти ще си помполит - нали е механик, вика, ще го опъна и него да помага, ако се наложи. Дано не се налага, помислих, а на глас продължих - кога ще тръгваме? Ей сега, само да си допия кафето, изгаври се Сашо, после стана сериозен: на разсъмване, най-късно сутринта сме пътници. Още малко стока остана, до час ще почнат да идват камионите, свършват и потегляме. Погледна часовника си. Време е да се прибираме, рече с въздишка, огледа задименото заведенийце и направи знак на сервитьорката. Ти черпиш, ми каза, пък като се върнем, аз ще те черпя. Уиски. Като се върнем.
Излязохме на ветровитата улица и закрачихме. Най обичам да тръгвам на път зимно време, загърби вятъра, за да ми го каже. Всички се навлекли, свили се, бързат нанякъде на топло. Като сенки. Намръзнали, нацупени сенки. Няма музики от отворените джамове на заведенията, няма шумни компании по тротоарите, няма разголени пазви на изтупани мацки, абе живот няма. И няма за какво да съжалява човек, като се юрва по моретата. А? Не дочака да му отговоря, пак се обърна и пак забърза.
Ами тръгнахме към шест часа. Камионите наистина се появяваха по часовник. Специалната докерска бригада действаше и тя сякаш по часовник. Без да се интересуват от студа и вятъра. Накрая с един не много малък бус пристигна и някакво началство. Разбрах, че е големец, първо по тежкарското куфарче, по почтителния поздрав на бригадира на докерите, по това, че нахълта в приемния салон като у тях си, накрая - че с влизането му Жеко, старши камериерът, му поднесе кафето. А капитанът му подаде ръка. Сега, започна след като се ръкостисна и с мен и ме огледа от долу до горе, приключихме. Нося последното - малко уиски и малко цигари. Разтоварват го вече. Не изчака да го питаме, разтълкува, поне по моите очи, че ще има въпрос. Затова продължи: „Балънтайнс” и „Ротманс”. И турците, и арабите най-много харесват тези марки. Пък е удобно и да се правят сандвичите - една бутилка, нали е плоска, между два стека цигари. Изгледа ни, този път се и засмя, запали от дънхила си, забелязах, че не дънеше ротманс, от служебните, така да се каже, и обясни. Не знам защо ми се стори, че повече заради мен, макар думите да не бяха адресирани към персоната ми. Както знаеш, кептън, според документите товарът е агротехника, та ще се наложи да раздаваш сандвичи на разните проверяващи, които, повярвай ми, сигурно вече те чакат. Аз се стреснах, започнах да си давам сметка за някои неща, а очите на Сашо останаха непроменени. Само кимна, от което заподозрях, че вече му е правен предварителен инструктаж. Някъде и от някого. Сандвичи, значи. А онзи, товародателят, продължи да нарежда. Не се скръндзи, но и не раздавай по много. По един сандвич на офицер стига. Те, впрочем, по трасето си знаят мярката. И запали нова цигара. Допи си кафето, затвори си куфарчето и завърши: Аз бях дотук. Успешен рейс! Ръкостискане, изпращане до трапа и бусът му отпраши. После дойде контролата, която сякаш чакаше онзи да си тръгне, за да се появи и тя като по часовник. Е, след това - маневра и чао, Бургас!
Прибягахме през разлютеното Черно море и се сгушихме в завета на Босфора. И, вярно, излезе прав онзи големец с куфарчето. Обикновено контролата във входа му представляваше намаляване на оборотите, докато се приближи турският катер, спускане на щормтрап от борда ни и слизане при тях на старпома с папката документи. И пак обикновено, докато слизаше, отгоре му подвикваха умната, старпом, че оставаш на четири очи с онези, да не ти се случи случка. На шега, разбира се, нали братът моряк си търси забава по какъвто и да е начин в иначе равното и втръсващо с еднаквостта си корабно безвремие. Само че този път още щом се приближи лодката им, излязоха двама от техните, по дрехите - офицери, и направиха знак, че те ще се качат горе. Сашо веднага даде знак на старши камериера да се приготви. Качиха се турците, попитаха какво носим, отговори им се, че са разни селскостопански машинарии, те кимнаха разбиращо, единият подпечата каквото имаше за подпечатване от папката на старшията, но не си тръгнаха. Нещо се замотаха. По един сандвич, господа? - запита капитанът. Поклатиха глава - става, значи, може. И Жеко, който чакаше отзад, в щурманската, се появи като същи един вълшебник с два огромни сандвича, красиво увити в цветни хартии. Гостите ги поеха, помислих, че просто ще благодарят и толкова, но единият се обърна към Сашо: четирима сме, кептън, двама още има долу в лодката. Нашият само кимна. Към Жеко, който пъргаво се шмугна пак отзад и спретна новия си фокус - още два сандвича. Този път благодариха културно, изкозируваха и се спуснаха по трапа. Отдолу поеха сандвичите.
Ние увеличихме оборотите и продължихме. Как се сети, кептън, запитах, че ще са повече, та бяхме готови? Не съм се сетил, извади бавно цигара от пакета си, старши камериерът е участвал в същата игра с друг параход, той ме открехна, дори хартия за опаковане си приготвил. Щракна със запалката. И ако излезе прав, още няколко пъти ще спираме. Разбра се, че е от стара коза яре Жеко, защото в Босфора спирахме, в Дарданелите спирахме, по-после и в Порт Саид, в Горчивото езеро…
Само че едва ли е чак толкова важно да се изрежда всичко, свързано със сандвичарницата ни. Важното е, че след всяко спиране се изпаряваше по една част от надеждата ми, че все ще се облажим с нещо от товара в онзи бус. Не би. Сметнали го бяха хората, които изпращаха аграрната техника за Ирак, а пък, незнайно как, всички по трасето знаеха или се досещаха каква е играта. Игра, която не е за нашия акъл на превозвачи. На нас беше отредено само да закараме нещото, умрялото, де, от точка Б., ще рече Бургас, до точка Б., ще рече Басра. Това обясни капитанът на служебното събиране веднага щом се понесохме по Средиземно море на юг към Египет. Малко тежък ще бъде рейсът, каза, чакат ни горещини, на връщане може да ни ударят и мусоните, но сега важното е да си гледаме работата и да не пискаме. Ще спрем в Аден за гориво, в Басра ще разтоварим набързо и вдигаме гълъбите. Казаха ми, че ще търсят обратен товар някъде наоколо, но нищо не е сигурно. Извади цигарите си, което беше знак всички в салета да го последват и да превърнат за броени минути иначе просторното помещение в лисичарник. След като обясни главното, тръгна към битовите проблеми. Домакинът не е съобразил и е взел повечко туршии, каза, след седмица никой няма да иска и да ги погледне, така че домакинците да не се стискат и да дават кой колкото иска по ракиено време. Същото е и с ракията. Гледайте да я поприключите до тропиците, че не искам на парахода проблеми. Угаси фаса, прибра си кутията и се надигна да върви. Все пак накрая попита - има ли въпроси?
Имаше. Профпредседателят, иначе Жоро Калинката, моторист, каза, че се полагало сокове щом плаваме в тези широти. Та ще вземем ли. Да, кимна капитанът. Имаме разрешение да купим. От Аден най-вероятно. Друго? Друго нямаше, наближаваше ракиено време и липсваше желание да се губят малкото оставащи минути до вечерята в служебни лакърдии. Още повече при разрешението за салати на корем.
Ами из парахода се дънеше грозданката, замезваше се обилно с кисело зеле и кисели краставици, но и то до време. Май че около Горчивото езеро колективно и категорично им беше обърнат гръб. Заради топлото. Пак по същата причина намаля и интересът към горещите чорби и въобще към месните манджи. Народът взе да се нахвърля на сиренето, кашкавала и маслините, което докара до смут пък домакина. Не може така, изжалва се той на мен и барото по обедно ракиено време, когато лично ни донесе салатата. Смятам, че я донесе именно той, не Жеко, за да може да си излее болката. По една тенекия сирене на ден отива, а хвърляме манджата в морето. Трябва да се вземат мерки. И какво предлагаш - набоде малко неохотно едно резенче кисела краставица Сашо. Зорлан да ги караме да набиват мръвката ли? Бачкат хората, и на палубата, и в машината, и на тази горещина не им е до блажно. На ракията вече се мръщят, той кебапи им дава да ядат. Схруска, все така неохотно, краставичката и, както му прилича на капитан, направи изявление - от Аден ще вземем, освен соковете, и плодове и зеленчуци. Смръщи се - като не си се сетил в България, ще се харчим сега за снабдяване от тук, но няма как. Ама такова, кептън, то у нас нямаше, февруари месец какво да намериш в складовете, започна домакинът, но биде спрян с жест - предупредително вдигнат пръст - и обобщението: решихме проблема, сега ни остави с помполита, че имаме работа. В смисъл, че водката взе да се стопля, друга работа по това време нямахме.
Ами зачакахме Аден. Нали казах по преди, че това е работата на морските - да чакат. Все нещо има за чакане. И го дочакахме. От ход застанахме на кей, преди това бяха изпратени съответните радиограми със съответните заявки, навъртяха се разни служебни лица, долу закачиха шланга към горивния танк, някакъв сервилно любезен арабин спретна късичък пазарлък с капитана и домакина, уточниха сравнително бързо цените и два часа по-късно от един камион започна разтоварването. Кашони със сокове, каси с домати и пиперки, мрежести чували отделно със зеле, краставици и дини. Ентусиазираната жива верига, спретната от екипажа въпреки горещината, направо погълна благинките в надстройката. Без пискане и прочие. Откачиха и шланговете, тури капитанът подписите си на разни документи, удари им печатите и вдигнахме гълъбите. Към Басра.
И тогава се появи той. Нечаканият ни гостенин. В салета бяха разтворени всички джамове, за да влиза хладина от припадащата над океана вечер. Тихо, кротко, направо не за вярване след отишлия си ден. А той се бе оттекъл заедно с тревогите и страха. Към обяд беше започнала да се задейства противопожарната система. Откъм първи хамбар, където, вече всички знаехме, бяха натоварени боеприпаси. Шефа и елтехникът хукнаха натам, подир тях и старпомът, всички свободни от вахта нахлузиха спасителните жилетки и се затичаха към местата си за пожарна тревога. Не както друг път, при учебна тревога, а бързичко и със стреснати оглеждания. Оказа се, че няма проблем, че нито нещо гори, нито пък пуши. Махнахме жилетките, всеки се залови с дейностите си, но с едно наум. Тъкмо бяхме седнали да обядваме - същото. Същият вой, същите подтичвания по определените места, същата инспекция на шефа и старпома. Пак нищо, но онова едно на ум уби и апетит, и желание за приказки. Когато се случи за трети път, Сашо подвикна от мостика към онези при първи хамбар - шефе, изключете системата, на маймуни станахме с тези свирни. И към нас, на мостика, с малко крива усмивка - то и без това, ако там пламне, няма да има време за нищо. Няма да сколасаме да скочим във водата дори.
Щеше му се май че да разведри, така да се каже, обстановката, но не се получи. Въпреки горещината лицата посмениха боята си. Той излезе на крилото: шефе, с елтехника елате на мостика. Дойдоха. Електрикът носеше схемата на противопожарната система. Разстла я на щурманската маса и застина мълчаливо. В очакване. Готов съм, значи, да изпълня всяко разпореждане, но акъл за нещата не искайте. Шефа се почеса по тила и заговори. Мисля, че от горещината се включва. Не че има някакъв дефект, просто е много горещо и нищо на кораба не е съобразено с такива температури. Затова подкрепям да я изключим. Подкрепял той, промърмори Сашо, бръкна в дънките за цигари и ядно додаде - ами що ни пращат, като параходът не направен за тук. Сети се, че въпросът му е реторичен и щракна със запалката.
Така с противопожарните тревоги и страхове. Нямаше вече свирни, нямаше притичвания насам-натам, но едното ухо на всеки беше накъмто бака. Боцманът определи един от моряците през час да наглежда първи хамбар. То не че имаше някакво значение - както каза капитанът, ако лумне, ще е за минути и после - нищо, но все пак е нещо, взети са, така да се каже, някакви мерки. С припадането на вечерта взехме да забравяме случката, поне се напъвахме да я забравим, нали не може да се живее все със страх, пък и каквото ще става, ще става. Като пружина, която като се пренатегне, после се и отпуска. Поотпуснаха ни се и душичките и оформените от няколко дни карета за бридж насядаха след филма покрай масите, на които освен пепелниците вече имаше и разни изписани с арабски букви шишета с ледени сокове. Направо лайф. Ще речеш - комунизъм, ако се задоволяваш с малко. С това, което имаш, а не с това, за което мечтаеш.
Аз играех с шефа, а капитанът - със старпома. След едно отначало колебливо, а после налудно високо анонсиране, те бяха стигнали до пет купи. Сашо беше започнал да сваля, беше мор, когато в салета влетя Гошо Наташкин. Така му викаха, за да го различават от Жоро Калинката, пък и защото каквото и да почнеше да разправя, все стигаше до моята Наташка така, моята Наташка иначе. Жена му. Та влетя той и изписка - не можете да се сетите какво има на мостика. Приказките покрай масите угаснаха за миг, Сашо застина с несвалени карти и го изгледа тревожно: какво! Ами, усети се, че е прекалил Наташкиния, щурец има, няма да повярвате, жив щурец. В главата ти пърха щурец, промърмори капитанът, въздъхна и доподреди картите си по бои. Сега си ти, старпом; умната, че вдигна до небето нивото, рече и се надигна. Ще ида да го видя този щурец.
Върна се след пет-шест минути, запита още от вратата с колко влязохме, учуди се, че само с две ръце, после се усмихна, от което лицето му се преобрази, в очите му проблясна нещо от детските години. Наистина щурец, каза, истински, и пее. И от другите маси наставаха. Да видят щуреца. Да не правите много калабалък на мостика, подвикна капитанът след тях, пак се засмя на нещо си, и взе да меси картите. Негов ред беше да раздава.
Така се появи неканеното гостенче. Никой не можа да обясни като как се е пръкнало на парахода, как се е довлачило до мостика. Ми на мостика ще иде, я, няма да се ръгне в мазнотиите в мазата, опита се да обобщи палубният боцман, на което колегата му, машинният, с когото си имаха стара закачка, промърмори: щото е тарикат, знае къде няма бачкане; ако беше при нас, в машинното, поне щеше да върши нещо. През деня щурецът не пееше. Сигурно спи през деня, допусна веднъж Пешо Мискинина, застанал на руля, не може по цяла нощ да бичи концерти и денем да е бодър. Имам един приятел, тромпетист, и той така прави. Наистина вечер беше приятно на крилото - отпред среброто на океана, плиснало от лунните лъчи, похлупено от осеяната със звезди дамаска, на фона на цвърченето откъм мостика. Навяваше истински или измислени спомени за притихнали горички, за ливади, за нещо тъжно сладостно дори и на такива като мен, които не бяха от село. За родината, ако може така да се каже. И затова вечер след бриджа ставаше калабалък на мостика. Май че на втората вечер капитанът се обади от тъмното - абе вие хубаво слушате, ама някой помисли ли да нахрани с нещо добичето? То не може само на аванта, по профсъюзна линия. Никой не отговори. Наистина бе, помислих си, живинката трябва и да яде, освен да свири. А Сашо продължи - радистът тук ли е? Тук съм, кептън. Я да вземеш, щом си тук, да удариш една грама до твоите във Варна радио, да питат с какво се хранят щурците, да ти кажат, че да не уморим животинчето.
Сутринта вече знаехме. На един от колегите в бреговата станция жена му била даскалица, та тя казала, че ядат зеления всякаква, не били претенциозни - докладва на закуска радистът. Да се занесе, направи знак на Жеко капитанът, и вода му занесете. Занесено беше. В ъгъла, откъдето звучаха концертите, туриха една чиния с нарязано на ситно зеле, с тънки резенчета краставица и кутийка с вода. Като се наспи, ще хапне, каза Жеко с малко крива усмивка, сега и на него трябва да сервирам. Но скоростно си прибра усмивката под намръщения поглед на капитана - няма проблем, промърмори и се изниза. На вратата се размина с шефа. Идвам, кептън, да ви кажа, че ще намалявам оборотите. Погледът на Сашо стана още малко по-намръщен, но не каза нищо, зачака. Няма как, сви рамене шефа, водата е много топла, не може да охлажда машината и като нищо ще стане беля. Нали казах, че този параход не е строен за тези широти. Каза го, процеди капитанът, каза го и го запомнихме. Ама да беше го казал на онези, които ни зафичиха насам. Сега след дъжд качулка. Изсумтя, извади цигара и довърши, вече примирено - щом се налага, намаляй. И към вахтения помощник - запиши го в журнала. След което шефа се изниза без да каже нещо повече, нацупен, че са го изкарали без вина виновен, а след малко по шума откъм мазата се усети, че сме намалили скоростта. Абе не е виновен човекът, напразно го овиках, промърмори Сашо, важното е да стигнем.
Стигнахме. Хвърлихме котва в делтата на Шат ал-Араб, дето се образува от сливането на Тигър и Ефрат, и зачакахме пилот. Назад останаха страхът да не лумне пожар в първи хамбар и параходът да се изпари, постоянното поглеждане по всяка част от денонощието натам, почнахме да забравяме и горещината, и намалените обороти на двигателя, заради което се тътрехме едва-едва по хребета на планетата, всичко това остана назад. Припадаше вечерта, носеше хлад откъмто реката и се размечтахме вече за завръщане. По радиото казаха, че ще продължим по реката на сутринта, това сложи началото на поредното чакане и след вечеря пак се организираха каретата, на кърмата пуснаха лустри да примамват рибата и запалените рибари захвърляха въдици, някои се затътриха към мостика да слушат щуреца. Издържа той. Не знам дали хапваше от наситнените краставици, дали пиеше водица, знам само, че Жеко всяка сутрин смиташе увяхналия зеленчук и туряше нов. В ъгъла на мостика, под присмехулните погледи на вахтените. Няма как, промърморваше той, докато отнасяше останалото от вечерята, нали е на мостика, значи е от важните.
Радистът ни беше осведомил, казали му приятелите му от бреговата станция, че животинчето било мъжко, щом скрибуца и звуците били любовна песен. Призивна. Викало партньорка. Така казвала науката. Е, тука няма да намери, поклати глава Наташкиния след научното съобщение, да вземем да го уловим и да го пуснем като пристигнем на бряг - да хукне по любов. Да завъди нашенчета тука. Интернационализъм в действие, а, какво ще кажете, помполит? Пуснах покрай ушите си закачката за разните ми слова в политическата учебна година, но все пак отбелязах, че не е нашенче. Че не може да го возим от България, нали тръгнахме през зимата. От някъде сме го забърсали, казах, като гадже в пристанищна кръчма. А към радиста - не са ли ти казали твоите хора къде зимуват щурците? Сериозно го запитах, а наоколо се захилиха, усетих го в тъмното на мостика, и някой каза, че той, радистът, знаел къде зимуват раците, но едва ли и щурците. Не са, помполит, отвърна онзи. Пък и не смея вече да питам по щурешки въпроси, че станах за смях. Като отворя станцията, първото, което получавам, е - как е щурецът? Ще ми излезе прякор, да знаете. Ами че то не е лош прякор, изгъгна някой от полутъмното. И разговорът замря, за да се открои в тишината песента на гостенчето ни. Така ще е до края на вахтата ми, осведоми вторият помощник, който току-що беше застъпил, като наближи утрото, замлъква, сигурно отива да спи.
Ние спахме, общо взето, малко онази нощ. На разсъмване дойде катерът с пилота и потеглихме нагоре. От едната страна - Иран, от другата - Ирак. По средата ние с нашето умряло. Чакаха ни. От ход застанахме на кей, на специален кей, отцепен от войска. Колоната камиони ръмжеше с неизгасени двигатели, нетърпелива да прехвърли агротехниката в армейските складове или въобще там, където съхраняваха подобна техника. Докато отворим хамбарите, и започнаха. Нямаше мераклии за излизане в града, имаха си хайтите едно наум за този район, пък и аз бях позасилил това едно наум по време на прехода на различните корабни събирания, така че излезе само капитанът - до някакви служби в пристанището. Домакинът беше навестен от един зализан дебел иракчанин и късно следобед пристигна камионче с краставици, домати, дини, които живата ни верига вкара за нула време в камбуза. Онези, от войската, и те не дремеха, въпреки адския пек. Без почивка бърникаха крановете им из търбуха на парахода и вадеха сандък след сандък. Брей, не изтърваха поне един, че да видим какво сме надонесли, бе - изтюхка се някой от сянката на надстройката, където тайфата се беше сгъчкала да пие кафе. Не ти трябва, промърмори друг, да си вземат пушкалата, че да се махаме.
Махнахме се. Надолу по реката. От едната страна - Иран, от другата - Ирак. В средата ние. Без умряло. С предчувствието за завръщане. И с щуреца и цвърченето му - да ни кара да си мислим за горички, ливади, разпилени коси, задъхани думички и прочие несериозни неща. Капитанът питаше всяка сутрин, като се качеше на мостика за първото си кафе, питаше как е добичето, обажда ли се. Кимаше доволно като му рапортуваха, че всичко е наред, че поредният концерт се е състоял, все така доволно кимваше и при вида на Жеко, който носеше новата порция наситнена краставица. Абе яде ли, бе, Жеко - питаше. С полуусмивка камериерът промърморваше - аз само сервирам, кептън, за яденето не отговарям.
И така до Бомбай, дето днес кой знае защо му викат Мумбай. В последния момент, вече бяхме в Басра, бяхме получили радиограма, че бил уреден товар от там. Нахакаха ни с фъстъчен шрот, параходът замириса като край онези павилиони с печени фъстъци във Варна и това все по-настойчиво взе да вика спомени и предвкусване за дома. Като се върнем, щеше вече да е пролет, началото на лятото - печени фъстъчки и бира, пържена цаца и бира, такива работи. Направо комунизъм, ако не се разпростираш много-много в мераците си. Заредихме за пореден път с малко зеленчуци, с малко сокове и повече гориво и потеглихме на север, не точно на север, както отбелязваше педантично капитанът, но такава беше, общо взето, посоката. И тогава, сякаш от нищото, взе да духа, небето - да притъмнява, водата - да става по-тъмнозелена и да залива все по-нагло палубата. До вечерта настана истински ад. И после не спря сякаш цяла вечност. Сашо почти не слизаше от мостика. Шефа се качваше за малко, да огледа кое как е, капитанът му се мръщеше, че не вдига пълните обороти, шефа казваше, че не може повече, рулевите едва удържаха курса, от долу, от мазата, двигателят от време на време се задъхваше като заорем в поредната вълна и тогава за миг ни спираше и дъхът. От грозния въпрос ами ако… Не довършвахме след това ако. Знаеше се. После моторът отново поемаше, изпускахме дъха си и ние. И така часове, които се навървяха в дни. В един от тях радистът, който се навърташе постоянно на мостика с бинокъл в ръка, викна, че виждал отляво български параход - почти на хоризонта отляво. Май че е от трийсе и осем хиляди тонните, рече. В тази насока общо взето може да се вярва на радистите. Те си падаха малко шпиони, все слухтяха, все записваха нещо, май че освен със свръзките, повечето от тях се занимаваха и с още нещо, за което дори и аз, уж помполит, уж доверено лице, не знаех с точност. Капитанът стана от стола си, който напускаше само да отиде до нужника, пък може и да придремваше за малко в тъмнината, макар че не съм сигурен, взе бинокъла, погледна, после бързо отиде да включи укавето. Наистина беше наш кораб. Явно, по-големи, по-високи и може би по-спокойни сред яростта на вълните, нали бяха двадесетина пъти по-големи от нас, ни бяха видели по навреме. Викаха ни по радиото. Разбра се, че и там на слушалката е капитанът. Разбра се, че са и съвипускници със Сашо. Абе акъл имате ли, изкиска се отсрещният капитан, с това мъничко коритце в този голям океан… Имаме, имаме, изсумтя нашият. Накъде плавате, откъде идвате, такива работи, ти как си, еди кой си на кой параход е... И после онзи пак се изгаври - абе, Саше, на това време вие не готвите манджи, нали? Само на хляб и салам я карате, че ще се изплискат тенджерите ви. Не, на пържоли и кебапчета сме, изрепчи се нашият. Излъга го. Наистина бяхме на хляб и сирене, саламът беше свършил, а пък и печенето на пържоли не ставаше, но важното е, както казваше дядо ми, и бос да си, търговски да стъпваш.
Партийният началник, който ме инструктираше, беше плавал като капитан, даваше си сметка на какъв рейс тръгвам и затова си позволи само късичкото пожелание и нещо като усмивка, но само в погледа. По едно време щях да питам за постоянно ли ме пращат на кораба, но се отказах, нямаше смисъл - първо да се върнем, че тогава. Най-вероятно онези, избраните за Средиземно море, щяха да се върнат, пък такива като мен пак ще бъдат натирени на дългата. И във флота, като навсякъде, си има хора за всичко.
Пристигнахме благополучно, взех си чантата от багажника на волгата, връчих двайсетолевката и всеки по пътя си. Аз към парахода. Срещнах Сашо почти на трапа. Вдигнал бе яката на якето си, явно бе поел нанякъде. А, пристигна, значи - протегна ми ръка той и очите му се напълниха със закачливи искрици, - казаха ми, че ще си ти, но като не се появи, взех да си мисля, че ще правя рейса без политръководство. Засмя се, огледа ме, огледах го и аз. Обобщи впечатленията и на двамата - не си се променил. Макар че бяхме. Години, длъжности - всичко си дава отражение. Но го изрекохме почти едновременно, защото така е прието, а после той додаде - я оставяй чантата си и тръгвай с мен. Решил съм да пия едно кафе на брега, че кой знае кога ще има пак чалъм. Погледът ми издаде неразбиранетоми. Като се знае накъде ще ходим, поясни той. А, да, сеферясах се, накъде, най-важното - с какво - ще ходим. И връчих чантата си на навлечения в шуба вацман, който ни оглеждаше мълчаливо отстрани.
Кафенето не беше нищо особено, като повечето кафенета по онова време, но чак от тротоара ухаеше на бразилско, което не беше като в повечето заведения. Две кафета, две газирани води. И пепелник. И време за приказка. По-точно за монолог. Трети ден бил на кораба, а почнали товаренето предната вечер. Работела специална бригада. При такъв товар само тя го обработвала. Всеки път. Стоката идвала от завода и тя със специални камиони, по график, точно на часа, засмя се той, да видиш няма ли дисциплина, няма ли ред у нас. По часовник. Шефа, ти го познаваш, ми каза, че сте плавали заедно, продължи Сашо, та той пристигна вчера и, дето се казва, от трапа се шмугна в машинното да си оглежда машинариите. Малко бил притеснен, че параходът не е смятан за тези широти, та правели с втория механик и с боцмана преглед на всяка помпа, на всеки агрегат. А, да, лумнаха пак онези палави искрици в очите му, каза още и че сега бил по-спокоен, като научи, че ти ще си помполит - нали е механик, вика, ще го опъна и него да помага, ако се наложи. Дано не се налага, помислих, а на глас продължих - кога ще тръгваме? Ей сега, само да си допия кафето, изгаври се Сашо, после стана сериозен: на разсъмване, най-късно сутринта сме пътници. Още малко стока остана, до час ще почнат да идват камионите, свършват и потегляме. Погледна часовника си. Време е да се прибираме, рече с въздишка, огледа задименото заведенийце и направи знак на сервитьорката. Ти черпиш, ми каза, пък като се върнем, аз ще те черпя. Уиски. Като се върнем.
Излязохме на ветровитата улица и закрачихме. Най обичам да тръгвам на път зимно време, загърби вятъра, за да ми го каже. Всички се навлекли, свили се, бързат нанякъде на топло. Като сенки. Намръзнали, нацупени сенки. Няма музики от отворените джамове на заведенията, няма шумни компании по тротоарите, няма разголени пазви на изтупани мацки, абе живот няма. И няма за какво да съжалява човек, като се юрва по моретата. А? Не дочака да му отговоря, пак се обърна и пак забърза.
Ами тръгнахме към шест часа. Камионите наистина се появяваха по часовник. Специалната докерска бригада действаше и тя сякаш по часовник. Без да се интересуват от студа и вятъра. Накрая с един не много малък бус пристигна и някакво началство. Разбрах, че е големец, първо по тежкарското куфарче, по почтителния поздрав на бригадира на докерите, по това, че нахълта в приемния салон като у тях си, накрая - че с влизането му Жеко, старши камериерът, му поднесе кафето. А капитанът му подаде ръка. Сега, започна след като се ръкостисна и с мен и ме огледа от долу до горе, приключихме. Нося последното - малко уиски и малко цигари. Разтоварват го вече. Не изчака да го питаме, разтълкува, поне по моите очи, че ще има въпрос. Затова продължи: „Балънтайнс” и „Ротманс”. И турците, и арабите най-много харесват тези марки. Пък е удобно и да се правят сандвичите - една бутилка, нали е плоска, между два стека цигари. Изгледа ни, този път се и засмя, запали от дънхила си, забелязах, че не дънеше ротманс, от служебните, така да се каже, и обясни. Не знам защо ми се стори, че повече заради мен, макар думите да не бяха адресирани към персоната ми. Както знаеш, кептън, според документите товарът е агротехника, та ще се наложи да раздаваш сандвичи на разните проверяващи, които, повярвай ми, сигурно вече те чакат. Аз се стреснах, започнах да си давам сметка за някои неща, а очите на Сашо останаха непроменени. Само кимна, от което заподозрях, че вече му е правен предварителен инструктаж. Някъде и от някого. Сандвичи, значи. А онзи, товародателят, продължи да нарежда. Не се скръндзи, но и не раздавай по много. По един сандвич на офицер стига. Те, впрочем, по трасето си знаят мярката. И запали нова цигара. Допи си кафето, затвори си куфарчето и завърши: Аз бях дотук. Успешен рейс! Ръкостискане, изпращане до трапа и бусът му отпраши. После дойде контролата, която сякаш чакаше онзи да си тръгне, за да се появи и тя като по часовник. Е, след това - маневра и чао, Бургас!
Прибягахме през разлютеното Черно море и се сгушихме в завета на Босфора. И, вярно, излезе прав онзи големец с куфарчето. Обикновено контролата във входа му представляваше намаляване на оборотите, докато се приближи турският катер, спускане на щормтрап от борда ни и слизане при тях на старпома с папката документи. И пак обикновено, докато слизаше, отгоре му подвикваха умната, старпом, че оставаш на четири очи с онези, да не ти се случи случка. На шега, разбира се, нали братът моряк си търси забава по какъвто и да е начин в иначе равното и втръсващо с еднаквостта си корабно безвремие. Само че този път още щом се приближи лодката им, излязоха двама от техните, по дрехите - офицери, и направиха знак, че те ще се качат горе. Сашо веднага даде знак на старши камериера да се приготви. Качиха се турците, попитаха какво носим, отговори им се, че са разни селскостопански машинарии, те кимнаха разбиращо, единият подпечата каквото имаше за подпечатване от папката на старшията, но не си тръгнаха. Нещо се замотаха. По един сандвич, господа? - запита капитанът. Поклатиха глава - става, значи, може. И Жеко, който чакаше отзад, в щурманската, се появи като същи един вълшебник с два огромни сандвича, красиво увити в цветни хартии. Гостите ги поеха, помислих, че просто ще благодарят и толкова, но единият се обърна към Сашо: четирима сме, кептън, двама още има долу в лодката. Нашият само кимна. Към Жеко, който пъргаво се шмугна пак отзад и спретна новия си фокус - още два сандвича. Този път благодариха културно, изкозируваха и се спуснаха по трапа. Отдолу поеха сандвичите.
Ние увеличихме оборотите и продължихме. Как се сети, кептън, запитах, че ще са повече, та бяхме готови? Не съм се сетил, извади бавно цигара от пакета си, старши камериерът е участвал в същата игра с друг параход, той ме открехна, дори хартия за опаковане си приготвил. Щракна със запалката. И ако излезе прав, още няколко пъти ще спираме. Разбра се, че е от стара коза яре Жеко, защото в Босфора спирахме, в Дарданелите спирахме, по-после и в Порт Саид, в Горчивото езеро…
Само че едва ли е чак толкова важно да се изрежда всичко, свързано със сандвичарницата ни. Важното е, че след всяко спиране се изпаряваше по една част от надеждата ми, че все ще се облажим с нещо от товара в онзи бус. Не би. Сметнали го бяха хората, които изпращаха аграрната техника за Ирак, а пък, незнайно как, всички по трасето знаеха или се досещаха каква е играта. Игра, която не е за нашия акъл на превозвачи. На нас беше отредено само да закараме нещото, умрялото, де, от точка Б., ще рече Бургас, до точка Б., ще рече Басра. Това обясни капитанът на служебното събиране веднага щом се понесохме по Средиземно море на юг към Египет. Малко тежък ще бъде рейсът, каза, чакат ни горещини, на връщане може да ни ударят и мусоните, но сега важното е да си гледаме работата и да не пискаме. Ще спрем в Аден за гориво, в Басра ще разтоварим набързо и вдигаме гълъбите. Казаха ми, че ще търсят обратен товар някъде наоколо, но нищо не е сигурно. Извади цигарите си, което беше знак всички в салета да го последват и да превърнат за броени минути иначе просторното помещение в лисичарник. След като обясни главното, тръгна към битовите проблеми. Домакинът не е съобразил и е взел повечко туршии, каза, след седмица никой няма да иска и да ги погледне, така че домакинците да не се стискат и да дават кой колкото иска по ракиено време. Същото е и с ракията. Гледайте да я поприключите до тропиците, че не искам на парахода проблеми. Угаси фаса, прибра си кутията и се надигна да върви. Все пак накрая попита - има ли въпроси?
Имаше. Профпредседателят, иначе Жоро Калинката, моторист, каза, че се полагало сокове щом плаваме в тези широти. Та ще вземем ли. Да, кимна капитанът. Имаме разрешение да купим. От Аден най-вероятно. Друго? Друго нямаше, наближаваше ракиено време и липсваше желание да се губят малкото оставащи минути до вечерята в служебни лакърдии. Още повече при разрешението за салати на корем.
Ами из парахода се дънеше грозданката, замезваше се обилно с кисело зеле и кисели краставици, но и то до време. Май че около Горчивото езеро колективно и категорично им беше обърнат гръб. Заради топлото. Пак по същата причина намаля и интересът към горещите чорби и въобще към месните манджи. Народът взе да се нахвърля на сиренето, кашкавала и маслините, което докара до смут пък домакина. Не може така, изжалва се той на мен и барото по обедно ракиено време, когато лично ни донесе салатата. Смятам, че я донесе именно той, не Жеко, за да може да си излее болката. По една тенекия сирене на ден отива, а хвърляме манджата в морето. Трябва да се вземат мерки. И какво предлагаш - набоде малко неохотно едно резенче кисела краставица Сашо. Зорлан да ги караме да набиват мръвката ли? Бачкат хората, и на палубата, и в машината, и на тази горещина не им е до блажно. На ракията вече се мръщят, той кебапи им дава да ядат. Схруска, все така неохотно, краставичката и, както му прилича на капитан, направи изявление - от Аден ще вземем, освен соковете, и плодове и зеленчуци. Смръщи се - като не си се сетил в България, ще се харчим сега за снабдяване от тук, но няма как. Ама такова, кептън, то у нас нямаше, февруари месец какво да намериш в складовете, започна домакинът, но биде спрян с жест - предупредително вдигнат пръст - и обобщението: решихме проблема, сега ни остави с помполита, че имаме работа. В смисъл, че водката взе да се стопля, друга работа по това време нямахме.
Ами зачакахме Аден. Нали казах по преди, че това е работата на морските - да чакат. Все нещо има за чакане. И го дочакахме. От ход застанахме на кей, преди това бяха изпратени съответните радиограми със съответните заявки, навъртяха се разни служебни лица, долу закачиха шланга към горивния танк, някакъв сервилно любезен арабин спретна късичък пазарлък с капитана и домакина, уточниха сравнително бързо цените и два часа по-късно от един камион започна разтоварването. Кашони със сокове, каси с домати и пиперки, мрежести чували отделно със зеле, краставици и дини. Ентусиазираната жива верига, спретната от екипажа въпреки горещината, направо погълна благинките в надстройката. Без пискане и прочие. Откачиха и шланговете, тури капитанът подписите си на разни документи, удари им печатите и вдигнахме гълъбите. Към Басра.
И тогава се появи той. Нечаканият ни гостенин. В салета бяха разтворени всички джамове, за да влиза хладина от припадащата над океана вечер. Тихо, кротко, направо не за вярване след отишлия си ден. А той се бе оттекъл заедно с тревогите и страха. Към обяд беше започнала да се задейства противопожарната система. Откъм първи хамбар, където, вече всички знаехме, бяха натоварени боеприпаси. Шефа и елтехникът хукнаха натам, подир тях и старпомът, всички свободни от вахта нахлузиха спасителните жилетки и се затичаха към местата си за пожарна тревога. Не както друг път, при учебна тревога, а бързичко и със стреснати оглеждания. Оказа се, че няма проблем, че нито нещо гори, нито пък пуши. Махнахме жилетките, всеки се залови с дейностите си, но с едно наум. Тъкмо бяхме седнали да обядваме - същото. Същият вой, същите подтичвания по определените места, същата инспекция на шефа и старпома. Пак нищо, но онова едно на ум уби и апетит, и желание за приказки. Когато се случи за трети път, Сашо подвикна от мостика към онези при първи хамбар - шефе, изключете системата, на маймуни станахме с тези свирни. И към нас, на мостика, с малко крива усмивка - то и без това, ако там пламне, няма да има време за нищо. Няма да сколасаме да скочим във водата дори.
Щеше му се май че да разведри, така да се каже, обстановката, но не се получи. Въпреки горещината лицата посмениха боята си. Той излезе на крилото: шефе, с елтехника елате на мостика. Дойдоха. Електрикът носеше схемата на противопожарната система. Разстла я на щурманската маса и застина мълчаливо. В очакване. Готов съм, значи, да изпълня всяко разпореждане, но акъл за нещата не искайте. Шефа се почеса по тила и заговори. Мисля, че от горещината се включва. Не че има някакъв дефект, просто е много горещо и нищо на кораба не е съобразено с такива температури. Затова подкрепям да я изключим. Подкрепял той, промърмори Сашо, бръкна в дънките за цигари и ядно додаде - ами що ни пращат, като параходът не направен за тук. Сети се, че въпросът му е реторичен и щракна със запалката.
Така с противопожарните тревоги и страхове. Нямаше вече свирни, нямаше притичвания насам-натам, но едното ухо на всеки беше накъмто бака. Боцманът определи един от моряците през час да наглежда първи хамбар. То не че имаше някакво значение - както каза капитанът, ако лумне, ще е за минути и после - нищо, но все пак е нещо, взети са, така да се каже, някакви мерки. С припадането на вечерта взехме да забравяме случката, поне се напъвахме да я забравим, нали не може да се живее все със страх, пък и каквото ще става, ще става. Като пружина, която като се пренатегне, после се и отпуска. Поотпуснаха ни се и душичките и оформените от няколко дни карета за бридж насядаха след филма покрай масите, на които освен пепелниците вече имаше и разни изписани с арабски букви шишета с ледени сокове. Направо лайф. Ще речеш - комунизъм, ако се задоволяваш с малко. С това, което имаш, а не с това, за което мечтаеш.
Аз играех с шефа, а капитанът - със старпома. След едно отначало колебливо, а после налудно високо анонсиране, те бяха стигнали до пет купи. Сашо беше започнал да сваля, беше мор, когато в салета влетя Гошо Наташкин. Така му викаха, за да го различават от Жоро Калинката, пък и защото каквото и да почнеше да разправя, все стигаше до моята Наташка така, моята Наташка иначе. Жена му. Та влетя той и изписка - не можете да се сетите какво има на мостика. Приказките покрай масите угаснаха за миг, Сашо застина с несвалени карти и го изгледа тревожно: какво! Ами, усети се, че е прекалил Наташкиния, щурец има, няма да повярвате, жив щурец. В главата ти пърха щурец, промърмори капитанът, въздъхна и доподреди картите си по бои. Сега си ти, старпом; умната, че вдигна до небето нивото, рече и се надигна. Ще ида да го видя този щурец.
Върна се след пет-шест минути, запита още от вратата с колко влязохме, учуди се, че само с две ръце, после се усмихна, от което лицето му се преобрази, в очите му проблясна нещо от детските години. Наистина щурец, каза, истински, и пее. И от другите маси наставаха. Да видят щуреца. Да не правите много калабалък на мостика, подвикна капитанът след тях, пак се засмя на нещо си, и взе да меси картите. Негов ред беше да раздава.
Така се появи неканеното гостенче. Никой не можа да обясни като как се е пръкнало на парахода, как се е довлачило до мостика. Ми на мостика ще иде, я, няма да се ръгне в мазнотиите в мазата, опита се да обобщи палубният боцман, на което колегата му, машинният, с когото си имаха стара закачка, промърмори: щото е тарикат, знае къде няма бачкане; ако беше при нас, в машинното, поне щеше да върши нещо. През деня щурецът не пееше. Сигурно спи през деня, допусна веднъж Пешо Мискинина, застанал на руля, не може по цяла нощ да бичи концерти и денем да е бодър. Имам един приятел, тромпетист, и той така прави. Наистина вечер беше приятно на крилото - отпред среброто на океана, плиснало от лунните лъчи, похлупено от осеяната със звезди дамаска, на фона на цвърченето откъм мостика. Навяваше истински или измислени спомени за притихнали горички, за ливади, за нещо тъжно сладостно дори и на такива като мен, които не бяха от село. За родината, ако може така да се каже. И затова вечер след бриджа ставаше калабалък на мостика. Май че на втората вечер капитанът се обади от тъмното - абе вие хубаво слушате, ама някой помисли ли да нахрани с нещо добичето? То не може само на аванта, по профсъюзна линия. Никой не отговори. Наистина бе, помислих си, живинката трябва и да яде, освен да свири. А Сашо продължи - радистът тук ли е? Тук съм, кептън. Я да вземеш, щом си тук, да удариш една грама до твоите във Варна радио, да питат с какво се хранят щурците, да ти кажат, че да не уморим животинчето.
Сутринта вече знаехме. На един от колегите в бреговата станция жена му била даскалица, та тя казала, че ядат зеления всякаква, не били претенциозни - докладва на закуска радистът. Да се занесе, направи знак на Жеко капитанът, и вода му занесете. Занесено беше. В ъгъла, откъдето звучаха концертите, туриха една чиния с нарязано на ситно зеле, с тънки резенчета краставица и кутийка с вода. Като се наспи, ще хапне, каза Жеко с малко крива усмивка, сега и на него трябва да сервирам. Но скоростно си прибра усмивката под намръщения поглед на капитана - няма проблем, промърмори и се изниза. На вратата се размина с шефа. Идвам, кептън, да ви кажа, че ще намалявам оборотите. Погледът на Сашо стана още малко по-намръщен, но не каза нищо, зачака. Няма как, сви рамене шефа, водата е много топла, не може да охлажда машината и като нищо ще стане беля. Нали казах, че този параход не е строен за тези широти. Каза го, процеди капитанът, каза го и го запомнихме. Ама да беше го казал на онези, които ни зафичиха насам. Сега след дъжд качулка. Изсумтя, извади цигара и довърши, вече примирено - щом се налага, намаляй. И към вахтения помощник - запиши го в журнала. След което шефа се изниза без да каже нещо повече, нацупен, че са го изкарали без вина виновен, а след малко по шума откъм мазата се усети, че сме намалили скоростта. Абе не е виновен човекът, напразно го овиках, промърмори Сашо, важното е да стигнем.
Стигнахме. Хвърлихме котва в делтата на Шат ал-Араб, дето се образува от сливането на Тигър и Ефрат, и зачакахме пилот. Назад останаха страхът да не лумне пожар в първи хамбар и параходът да се изпари, постоянното поглеждане по всяка част от денонощието натам, почнахме да забравяме и горещината, и намалените обороти на двигателя, заради което се тътрехме едва-едва по хребета на планетата, всичко това остана назад. Припадаше вечерта, носеше хлад откъмто реката и се размечтахме вече за завръщане. По радиото казаха, че ще продължим по реката на сутринта, това сложи началото на поредното чакане и след вечеря пак се организираха каретата, на кърмата пуснаха лустри да примамват рибата и запалените рибари захвърляха въдици, някои се затътриха към мостика да слушат щуреца. Издържа той. Не знам дали хапваше от наситнените краставици, дали пиеше водица, знам само, че Жеко всяка сутрин смиташе увяхналия зеленчук и туряше нов. В ъгъла на мостика, под присмехулните погледи на вахтените. Няма как, промърморваше той, докато отнасяше останалото от вечерята, нали е на мостика, значи е от важните.
Радистът ни беше осведомил, казали му приятелите му от бреговата станция, че животинчето било мъжко, щом скрибуца и звуците били любовна песен. Призивна. Викало партньорка. Така казвала науката. Е, тука няма да намери, поклати глава Наташкиния след научното съобщение, да вземем да го уловим и да го пуснем като пристигнем на бряг - да хукне по любов. Да завъди нашенчета тука. Интернационализъм в действие, а, какво ще кажете, помполит? Пуснах покрай ушите си закачката за разните ми слова в политическата учебна година, но все пак отбелязах, че не е нашенче. Че не може да го возим от България, нали тръгнахме през зимата. От някъде сме го забърсали, казах, като гадже в пристанищна кръчма. А към радиста - не са ли ти казали твоите хора къде зимуват щурците? Сериозно го запитах, а наоколо се захилиха, усетих го в тъмното на мостика, и някой каза, че той, радистът, знаел къде зимуват раците, но едва ли и щурците. Не са, помполит, отвърна онзи. Пък и не смея вече да питам по щурешки въпроси, че станах за смях. Като отворя станцията, първото, което получавам, е - как е щурецът? Ще ми излезе прякор, да знаете. Ами че то не е лош прякор, изгъгна някой от полутъмното. И разговорът замря, за да се открои в тишината песента на гостенчето ни. Така ще е до края на вахтата ми, осведоми вторият помощник, който току-що беше застъпил, като наближи утрото, замлъква, сигурно отива да спи.
Ние спахме, общо взето, малко онази нощ. На разсъмване дойде катерът с пилота и потеглихме нагоре. От едната страна - Иран, от другата - Ирак. По средата ние с нашето умряло. Чакаха ни. От ход застанахме на кей, на специален кей, отцепен от войска. Колоната камиони ръмжеше с неизгасени двигатели, нетърпелива да прехвърли агротехниката в армейските складове или въобще там, където съхраняваха подобна техника. Докато отворим хамбарите, и започнаха. Нямаше мераклии за излизане в града, имаха си хайтите едно наум за този район, пък и аз бях позасилил това едно наум по време на прехода на различните корабни събирания, така че излезе само капитанът - до някакви служби в пристанището. Домакинът беше навестен от един зализан дебел иракчанин и късно следобед пристигна камионче с краставици, домати, дини, които живата ни верига вкара за нула време в камбуза. Онези, от войската, и те не дремеха, въпреки адския пек. Без почивка бърникаха крановете им из търбуха на парахода и вадеха сандък след сандък. Брей, не изтърваха поне един, че да видим какво сме надонесли, бе - изтюхка се някой от сянката на надстройката, където тайфата се беше сгъчкала да пие кафе. Не ти трябва, промърмори друг, да си вземат пушкалата, че да се махаме.
Махнахме се. Надолу по реката. От едната страна - Иран, от другата - Ирак. В средата ние. Без умряло. С предчувствието за завръщане. И с щуреца и цвърченето му - да ни кара да си мислим за горички, ливади, разпилени коси, задъхани думички и прочие несериозни неща. Капитанът питаше всяка сутрин, като се качеше на мостика за първото си кафе, питаше как е добичето, обажда ли се. Кимаше доволно като му рапортуваха, че всичко е наред, че поредният концерт се е състоял, все така доволно кимваше и при вида на Жеко, който носеше новата порция наситнена краставица. Абе яде ли, бе, Жеко - питаше. С полуусмивка камериерът промърморваше - аз само сервирам, кептън, за яденето не отговарям.
И така до Бомбай, дето днес кой знае защо му викат Мумбай. В последния момент, вече бяхме в Басра, бяхме получили радиограма, че бил уреден товар от там. Нахакаха ни с фъстъчен шрот, параходът замириса като край онези павилиони с печени фъстъци във Варна и това все по-настойчиво взе да вика спомени и предвкусване за дома. Като се върнем, щеше вече да е пролет, началото на лятото - печени фъстъчки и бира, пържена цаца и бира, такива работи. Направо комунизъм, ако не се разпростираш много-много в мераците си. Заредихме за пореден път с малко зеленчуци, с малко сокове и повече гориво и потеглихме на север, не точно на север, както отбелязваше педантично капитанът, но такава беше, общо взето, посоката. И тогава, сякаш от нищото, взе да духа, небето - да притъмнява, водата - да става по-тъмнозелена и да залива все по-нагло палубата. До вечерта настана истински ад. И после не спря сякаш цяла вечност. Сашо почти не слизаше от мостика. Шефа се качваше за малко, да огледа кое как е, капитанът му се мръщеше, че не вдига пълните обороти, шефа казваше, че не може повече, рулевите едва удържаха курса, от долу, от мазата, двигателят от време на време се задъхваше като заорем в поредната вълна и тогава за миг ни спираше и дъхът. От грозния въпрос ами ако… Не довършвахме след това ако. Знаеше се. После моторът отново поемаше, изпускахме дъха си и ние. И така часове, които се навървяха в дни. В един от тях радистът, който се навърташе постоянно на мостика с бинокъл в ръка, викна, че виждал отляво български параход - почти на хоризонта отляво. Май че е от трийсе и осем хиляди тонните, рече. В тази насока общо взето може да се вярва на радистите. Те си падаха малко шпиони, все слухтяха, все записваха нещо, май че освен със свръзките, повечето от тях се занимаваха и с още нещо, за което дори и аз, уж помполит, уж доверено лице, не знаех с точност. Капитанът стана от стола си, който напускаше само да отиде до нужника, пък може и да придремваше за малко в тъмнината, макар че не съм сигурен, взе бинокъла, погледна, после бързо отиде да включи укавето. Наистина беше наш кораб. Явно, по-големи, по-високи и може би по-спокойни сред яростта на вълните, нали бяха двадесетина пъти по-големи от нас, ни бяха видели по навреме. Викаха ни по радиото. Разбра се, че и там на слушалката е капитанът. Разбра се, че са и съвипускници със Сашо. Абе акъл имате ли, изкиска се отсрещният капитан, с това мъничко коритце в този голям океан… Имаме, имаме, изсумтя нашият. Накъде плавате, откъде идвате, такива работи, ти как си, еди кой си на кой параход е... И после онзи пак се изгаври - абе, Саше, на това време вие не готвите манджи, нали? Само на хляб и салам я карате, че ще се изплискат тенджерите ви. Не, на пържоли и кебапчета сме, изрепчи се нашият. Излъга го. Наистина бяхме на хляб и сирене, саламът беше свършил, а пък и печенето на пържоли не ставаше, но важното е, както казваше дядо ми, и бос да си, търговски да стъпваш.