НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПАМЕТНИК НА МОРЯЦИТЕ В МОРЕТО ИЛИ НА
ПОСРЕЩАЧИТЕ НА БРЕГА?
Дискусията за Паметника на моряка позатихна, може би защото публиката предполага, че нещата отиват към своя явно предизвестен край. Надявайки се, че не е така, напълно подкрепям мненията на к.д.п. Орлин Станчев, на Теодор Роков и на к.д.п. Живко Магдичев и се включвам в обсъждането, защото, за разлика от онзи общински чиновник, съм убеден в значението на общественото мнение. Според многословието на оратора на официална пресконференция в зала „Варна”, нещата са необратими - има конкурс (за броени дни!), има участници (по регламент само от Варна!), има класиране, парите (на данъкоплатците) са раздадени, има резултат - подредени по мнение на комисията са три проекта…
А ако и трите проекта не струват? Чиновникът словесно ги описа един по един. Мониторът тъмнее, трябвало да ги видим на сайта на общината. Докладчикът е учуден - какво обществено обсъждане предлагате, членовете на комисията (изброява ги поименно) са еманация на обществото по темата, а и самата комисия е създадена със заповед на кмета? А трябва ли временно длъжностно лице (макар и кмет) и подбрани по конкретна задача шепа професионалисти (макар, може би, и най-добрите) да понесат отговорност за векове? С половин уста бе обещано, че на видно място ще са онагледени вариантите, от които народът ще си избере един. По-малкото зло? Тази предопределеност и някои процедурно-организационни обстоятелства са смущаващи…
… Да се спрем на най-добрия, според комисията, първи проект. Ако той не е чак толкова добър, какво да кажем за следващите? В този сайт авторът му го обяснява. Мисля си обаче, че паметникът сам трябва да говори за себе си. И не е задължително асоциациите, които той предизвиква в съзнанието на хората, да са тези, на които авторът разчита…
Една от тезите е паметникът „да посреща моряците”. В залива от борда на кораба първото, което те ще видят, дори и с оптически средства, е голям бял паралелепипед в началото на вълнолома. После ще се различат фигурките, които по големина се отнасят към постамента както копчетата към балтона. „Очакването” обаче ще бъде разгадано едва след като се прочетат стиховете, т.е. когато моряците, ако решат, ще дойдат поне на 10-15 метра от паметника. Стиховете не търсят асоциация (това като цяло е задача въобще на паметника), а директно обясняват замисъла на композицията. И ще го разбере ли някой освен българите? Паметникът е за нашенска консумация, независимо че живеем във време на голямото отваряне към ценностите на Европа и света. Чужденците, неразбрали стиховете и другия текст, ще търсят обяснение на фигурките в мит, легенда, случка. Някои може и да открият „очакването”, дори може да си помислят, че очакваме точно тях от Запад или пък някой друг гост от Изток (накъдето гледат „посрещачите”)…
По света повечето подобни паметници имат надписи - имена на загинали моряци, на потънали кораби, дати на велики морски събития, посвещения, благодарност. Стихове има рядко, например на монумента на изчезналите моряци край нос Хорн, Чили. В нашия случай има дори два надписа. И двата казват това, което композицията не казва, а без тях паметникът няма никакво внушение. Стиховете безспорно са добри. Но нали става дума предимно за асоциации?
Орлин Орлинов ли е най-добрият наш морски поет? Не свързвахме ли дълго време неговото име с „Ода за СССР”, за която той получи Димитровска награда през 1969 г. Одата бе мигом преведена на руски, а авторът в униформата си на полковник си я рецитираше лично по страната и в чужбина. Разбира се, всеки има право на свое идейно и творческо верую. През ноември 1968 г. обаче по повод на партийна теоретична конференция на писателите той сам търси ефира на националното радиото, за да сподели мнението си за събитията в Чехословакия. Поетът се тревожи „…колко страшни са пораженията, ако интелигенцията и най-вече творците на художественото слово изменят на големите народни идеали, подмамени от лъжливите химери за свобода и демокрация…”
(Аудио-запис: https://1968bg.com/). Не се ли получава така - паметникът „увековечава” моряците безименно и косвено, а поета - поименно и пряко? За много хора Орлин Орлинов е непознато име. Покрай морския паметник обаче то отново ще стане известно, но има опасност да породи познатите и нескончаеми пристрастия. А това не трябва да се допуска…
Ако става дума за морска поезия, Орлин Орлинов въобще не е „конкуренция” на Чони Чонев. Чони не е завършил ШЗО, а Морското училище, не бе полковник, а капитан І ранг, няма няколко, а хиляди чудесни стихове, посветени на моряците. Самият той бе толкова свързан с морето, че приживе пожела то да приеме праха му. Така и стана…
Ако въобще стихове имат място на монумента (мисля, че нямат), много „по-здравословно” е да се обърнем към „безспорния” класик Иван Вазов:
„Три думи - три бездни.
Сърцето, морето, небето -
три думи, три гатанки тайни.
Небето, морето, сърцето -
три бездни, три свята безкрайни!”
В подобни морски паметници по света (а и у нас) обикновено присъства пряк или косвен, съвсем правдоподобен или в някаква степен стилизиран атрибут на морското дело. То е много благодатно в тази посока. Символите са много - щурвал, котва, компас, платно, гребло, форщевен, далекоглед, секстант, кнехт, илюминатор, мачта и др. Сред използваните природни „атрибути” са поне чайките и вълните. Нищо подобно не се забелязва в първенеца сред проектите. За разлика, например, от другите два проекта… В проект №1 няма абсолютно никакъв морски символ - нито елемент, нито дори загатнат щрих, което е парадоксално! Извън фигурките (и за тях ще стане дума), за какво говори огромният блок! За море, за бряг, за мостик или за кораб? Просто - една стереометрия…
По дефиниция „паметникът е скулптурно или архитектурно произведение, издигнато в памет на някого или на нещо”. По задание това е Морякът, да допуснем - и екипажът в по-широк смисъл. И моряк, и екипаж отсъстват от монумента. Какво въображение трябва да има човек, за да си представи, че двете фигури олицетворяват (или пък дори очакват) екипажите на корабите „Мария Луиза”, „Хера”, „Ванеса”, на торпедоносеца „Смели” и много други, или пък емблематични имена в морската ни история - капитаните Иван Томов и Георги Георгиев или военните моряци Димитър Атанасов и Стефан Михалев, с цената на живота си спасили своите кораби. И още стотици повече или по-малко известни имена… Не си представям ритуал на Българската православна църква, нито военен ритуал за полагане на венци, нито гражданско поклонение в памет и в чест на „очакващите”, на посрещачите, олицетворени от паметника…
Авторът сам определя философията на своята творба като „очакване”. Да, постановката на фигурите има някакво такова послание. Но единствено двата надписа (прочетени, разбира се, само отблизо) обясняват, че очакваме именно моряци. Без надписите, преместен на друго място, паметникът „очаква” всяка друга професия, свързана с отсъствие от дома, града, родината. Край летището ще очаква летци, в планината - алпинисти и т.н. Паметникът би имал блестящо излъчвате и послание, ако се намира на Граничния контролно-пропускателен пункт Колотина (една от най-важните „врати” към Европа и света) и ако в постамента е вграден само един стих на Димчо Дебелянов: „Да се завърнеш в бащината къща…” Тук и така творбата ще вълнува милиони българи - и отсам, и оттатък „браздата”, която вече и не съществува, та създаде безброй „очаквания” и в двете посоки …
Дори да допуснем, че очакването е еманация на моряшката професия, двете детски фигури лишават част от моряците от „закрилата” на паметника. Естествено, това са младите неженени моряци, има и други, които отчитайки особеностите на професията са решили първо да поплават, а да се женят по-късно или като „слязат” на брега, зад борда остават и част от „морските вълци”, безвъзвратно посветили се на морето, чиито деца сами са в него, наследили семейната морска традиция. Едва ли има съмнение, че от роднинския кръг най-яркото олицетворение на очакването е моряшката жена. Тя е „главата” на семейството, когато морякът е на плаване, сама отглежда и възпитава децата, да не говорим за чисто мъжките битовизми, които е принудена да носи на раменете си. В този смисъл тя обуславя и успешната кариера на своя моряк. По света моряшката жена абсолютно заслужено е пресъздавана в безброй паметници. На някои от тях тя е сама, има композиции, в които е заедно с моряка, с едно или с две деца, с моряка и с детето... Не съм срещал моряшки паметник само с деца. Варненският самостоятелен „детският прочит” и особено отсъствието на моряшката жена е най-малко странно решение…
В известен смисъл (пак без текстовете и на друго място) проектът би извикал други асоциации. Не би ли могъл да се нарича например: „Изпращане”, „Раздяла”, „Копнеж”, „Надежда”, „Порив”, въобще вариантите са много, което доказва че онзи, които трябва да почувстваме, не е достатъчно защитен.
Може да мислим и в една друга посока. „Очакването” ли и е това, което пронизва професиограмата, социалната и психологическа съставляващи на моряшката личност? Да, има такъв елемент, свързан по-скоро с близките на брега. На самия моряк обаче са присъщи други, ако говорим за хронологическите етапи на неговата реализация - отплаването, същинското плаване, раздялата, завръщането. По-важно е обаче, че в личността на моряка в неговата свойствена среда (не на брега) се преплитат (или така се очаква) професионализъм, риск, смелост, издръжливост, колективизъм, да не забравяме и романтиката… Паметникът е много далече от тази неща. Очакването е бледо, вторично, пасивно, производно в сравнение с морето, за да бъда възвеличавано в паметник.
Вярно е, че идеята за очакването е често експлоатирана в моряшки паметници по света, но контекстът е друг. Това са паметници в рибарски райони, градове и дори градчета, те са посветени на рибарите въобще, на конкретни загинали екипажи и личности, посветени са и на живите труженици на тази част от морското братство. Защото за разлика от търговските моряци, където, бидейки по смисъл постоянно, очакването все пак има продължителността на контракта, на рейса, на конкретното плаване. При рибарите в класическия вариант очакването е многократно повтарящо се чувство. Въпросът е ще се върне ли той днес, а ако не се върне днес, ще се върне ли утре, вдругиден, ще се върне ли изобщо? По-краткото и по-често излизане в морето, по-малките съдове и лодки, по-високия риск превръщат очакването на рибаря в нещо по-различно. И затова има такива паметници.
В нашият случай обаче става дума за обобщение. То трябва да обхване търговските и военните моряци, рибарите, ветроходците, водолазите и други морски чеда, които в бран и в мир са останали в морето, както и тази, които днес са му подвластни.
Работата обаче е докарана донякъде… Не знам дали има заден (да не кажа начален) ход. Може би е късно да се съжалява, че не е използван по- добър алгоритъм на целия процес. Професор Георги Чапкънов има творби в Русия (Москва и Санкт Петербург), Швейцария, Германия, Япония, Южна Корея, Индия, Порт Стенли (Фолклендски острови - метална икона на Свети Никола), в няколко български града, много скулптури в София, в това число и статуята на столицата. Обаче Чапа не може да участва в конкурса за Паметник на моряка по географска причина - не е от Варна… И не само той. Кой и с какъв аргумент измисли тази творческа дискриминация?
Краткото време за конкурса изключва възможността участниците в него поне да надникнат в морската история на страната, да се запознаят със събитията,
ПОСРЕЩАЧИТЕ НА БРЕГА?
Дискусията за Паметника на моряка позатихна, може би защото публиката предполага, че нещата отиват към своя явно предизвестен край. Надявайки се, че не е така, напълно подкрепям мненията на к.д.п. Орлин Станчев, на Теодор Роков и на к.д.п. Живко Магдичев и се включвам в обсъждането, защото, за разлика от онзи общински чиновник, съм убеден в значението на общественото мнение. Според многословието на оратора на официална пресконференция в зала „Варна”, нещата са необратими - има конкурс (за броени дни!), има участници (по регламент само от Варна!), има класиране, парите (на данъкоплатците) са раздадени, има резултат - подредени по мнение на комисията са три проекта…
А ако и трите проекта не струват? Чиновникът словесно ги описа един по един. Мониторът тъмнее, трябвало да ги видим на сайта на общината. Докладчикът е учуден - какво обществено обсъждане предлагате, членовете на комисията (изброява ги поименно) са еманация на обществото по темата, а и самата комисия е създадена със заповед на кмета? А трябва ли временно длъжностно лице (макар и кмет) и подбрани по конкретна задача шепа професионалисти (макар, може би, и най-добрите) да понесат отговорност за векове? С половин уста бе обещано, че на видно място ще са онагледени вариантите, от които народът ще си избере един. По-малкото зло? Тази предопределеност и някои процедурно-организационни обстоятелства са смущаващи…
… Да се спрем на най-добрия, според комисията, първи проект. Ако той не е чак толкова добър, какво да кажем за следващите? В този сайт авторът му го обяснява. Мисля си обаче, че паметникът сам трябва да говори за себе си. И не е задължително асоциациите, които той предизвиква в съзнанието на хората, да са тези, на които авторът разчита…
Една от тезите е паметникът „да посреща моряците”. В залива от борда на кораба първото, което те ще видят, дори и с оптически средства, е голям бял паралелепипед в началото на вълнолома. После ще се различат фигурките, които по големина се отнасят към постамента както копчетата към балтона. „Очакването” обаче ще бъде разгадано едва след като се прочетат стиховете, т.е. когато моряците, ако решат, ще дойдат поне на 10-15 метра от паметника. Стиховете не търсят асоциация (това като цяло е задача въобще на паметника), а директно обясняват замисъла на композицията. И ще го разбере ли някой освен българите? Паметникът е за нашенска консумация, независимо че живеем във време на голямото отваряне към ценностите на Европа и света. Чужденците, неразбрали стиховете и другия текст, ще търсят обяснение на фигурките в мит, легенда, случка. Някои може и да открият „очакването”, дори може да си помислят, че очакваме точно тях от Запад или пък някой друг гост от Изток (накъдето гледат „посрещачите”)…
По света повечето подобни паметници имат надписи - имена на загинали моряци, на потънали кораби, дати на велики морски събития, посвещения, благодарност. Стихове има рядко, например на монумента на изчезналите моряци край нос Хорн, Чили. В нашия случай има дори два надписа. И двата казват това, което композицията не казва, а без тях паметникът няма никакво внушение. Стиховете безспорно са добри. Но нали става дума предимно за асоциации?
Орлин Орлинов ли е най-добрият наш морски поет? Не свързвахме ли дълго време неговото име с „Ода за СССР”, за която той получи Димитровска награда през 1969 г. Одата бе мигом преведена на руски, а авторът в униформата си на полковник си я рецитираше лично по страната и в чужбина. Разбира се, всеки има право на свое идейно и творческо верую. През ноември 1968 г. обаче по повод на партийна теоретична конференция на писателите той сам търси ефира на националното радиото, за да сподели мнението си за събитията в Чехословакия. Поетът се тревожи „…колко страшни са пораженията, ако интелигенцията и най-вече творците на художественото слово изменят на големите народни идеали, подмамени от лъжливите химери за свобода и демокрация…”
(Аудио-запис: https://1968bg.com/). Не се ли получава така - паметникът „увековечава” моряците безименно и косвено, а поета - поименно и пряко? За много хора Орлин Орлинов е непознато име. Покрай морския паметник обаче то отново ще стане известно, но има опасност да породи познатите и нескончаеми пристрастия. А това не трябва да се допуска…
Ако става дума за морска поезия, Орлин Орлинов въобще не е „конкуренция” на Чони Чонев. Чони не е завършил ШЗО, а Морското училище, не бе полковник, а капитан І ранг, няма няколко, а хиляди чудесни стихове, посветени на моряците. Самият той бе толкова свързан с морето, че приживе пожела то да приеме праха му. Така и стана…
Ако въобще стихове имат място на монумента (мисля, че нямат), много „по-здравословно” е да се обърнем към „безспорния” класик Иван Вазов:
„Три думи - три бездни.
Сърцето, морето, небето -
три думи, три гатанки тайни.
Небето, морето, сърцето -
три бездни, три свята безкрайни!”
В подобни морски паметници по света (а и у нас) обикновено присъства пряк или косвен, съвсем правдоподобен или в някаква степен стилизиран атрибут на морското дело. То е много благодатно в тази посока. Символите са много - щурвал, котва, компас, платно, гребло, форщевен, далекоглед, секстант, кнехт, илюминатор, мачта и др. Сред използваните природни „атрибути” са поне чайките и вълните. Нищо подобно не се забелязва в първенеца сред проектите. За разлика, например, от другите два проекта… В проект №1 няма абсолютно никакъв морски символ - нито елемент, нито дори загатнат щрих, което е парадоксално! Извън фигурките (и за тях ще стане дума), за какво говори огромният блок! За море, за бряг, за мостик или за кораб? Просто - една стереометрия…
По дефиниция „паметникът е скулптурно или архитектурно произведение, издигнато в памет на някого или на нещо”. По задание това е Морякът, да допуснем - и екипажът в по-широк смисъл. И моряк, и екипаж отсъстват от монумента. Какво въображение трябва да има човек, за да си представи, че двете фигури олицетворяват (или пък дори очакват) екипажите на корабите „Мария Луиза”, „Хера”, „Ванеса”, на торпедоносеца „Смели” и много други, или пък емблематични имена в морската ни история - капитаните Иван Томов и Георги Георгиев или военните моряци Димитър Атанасов и Стефан Михалев, с цената на живота си спасили своите кораби. И още стотици повече или по-малко известни имена… Не си представям ритуал на Българската православна църква, нито военен ритуал за полагане на венци, нито гражданско поклонение в памет и в чест на „очакващите”, на посрещачите, олицетворени от паметника…
Авторът сам определя философията на своята творба като „очакване”. Да, постановката на фигурите има някакво такова послание. Но единствено двата надписа (прочетени, разбира се, само отблизо) обясняват, че очакваме именно моряци. Без надписите, преместен на друго място, паметникът „очаква” всяка друга професия, свързана с отсъствие от дома, града, родината. Край летището ще очаква летци, в планината - алпинисти и т.н. Паметникът би имал блестящо излъчвате и послание, ако се намира на Граничния контролно-пропускателен пункт Колотина (една от най-важните „врати” към Европа и света) и ако в постамента е вграден само един стих на Димчо Дебелянов: „Да се завърнеш в бащината къща…” Тук и така творбата ще вълнува милиони българи - и отсам, и оттатък „браздата”, която вече и не съществува, та създаде безброй „очаквания” и в двете посоки …
Дори да допуснем, че очакването е еманация на моряшката професия, двете детски фигури лишават част от моряците от „закрилата” на паметника. Естествено, това са младите неженени моряци, има и други, които отчитайки особеностите на професията са решили първо да поплават, а да се женят по-късно или като „слязат” на брега, зад борда остават и част от „морските вълци”, безвъзвратно посветили се на морето, чиито деца сами са в него, наследили семейната морска традиция. Едва ли има съмнение, че от роднинския кръг най-яркото олицетворение на очакването е моряшката жена. Тя е „главата” на семейството, когато морякът е на плаване, сама отглежда и възпитава децата, да не говорим за чисто мъжките битовизми, които е принудена да носи на раменете си. В този смисъл тя обуславя и успешната кариера на своя моряк. По света моряшката жена абсолютно заслужено е пресъздавана в безброй паметници. На някои от тях тя е сама, има композиции, в които е заедно с моряка, с едно или с две деца, с моряка и с детето... Не съм срещал моряшки паметник само с деца. Варненският самостоятелен „детският прочит” и особено отсъствието на моряшката жена е най-малко странно решение…
В известен смисъл (пак без текстовете и на друго място) проектът би извикал други асоциации. Не би ли могъл да се нарича например: „Изпращане”, „Раздяла”, „Копнеж”, „Надежда”, „Порив”, въобще вариантите са много, което доказва че онзи, които трябва да почувстваме, не е достатъчно защитен.
Може да мислим и в една друга посока. „Очакването” ли и е това, което пронизва професиограмата, социалната и психологическа съставляващи на моряшката личност? Да, има такъв елемент, свързан по-скоро с близките на брега. На самия моряк обаче са присъщи други, ако говорим за хронологическите етапи на неговата реализация - отплаването, същинското плаване, раздялата, завръщането. По-важно е обаче, че в личността на моряка в неговата свойствена среда (не на брега) се преплитат (или така се очаква) професионализъм, риск, смелост, издръжливост, колективизъм, да не забравяме и романтиката… Паметникът е много далече от тази неща. Очакването е бледо, вторично, пасивно, производно в сравнение с морето, за да бъда възвеличавано в паметник.
Вярно е, че идеята за очакването е често експлоатирана в моряшки паметници по света, но контекстът е друг. Това са паметници в рибарски райони, градове и дори градчета, те са посветени на рибарите въобще, на конкретни загинали екипажи и личности, посветени са и на живите труженици на тази част от морското братство. Защото за разлика от търговските моряци, където, бидейки по смисъл постоянно, очакването все пак има продължителността на контракта, на рейса, на конкретното плаване. При рибарите в класическия вариант очакването е многократно повтарящо се чувство. Въпросът е ще се върне ли той днес, а ако не се върне днес, ще се върне ли утре, вдругиден, ще се върне ли изобщо? По-краткото и по-често излизане в морето, по-малките съдове и лодки, по-високия риск превръщат очакването на рибаря в нещо по-различно. И затова има такива паметници.
В нашият случай обаче става дума за обобщение. То трябва да обхване търговските и военните моряци, рибарите, ветроходците, водолазите и други морски чеда, които в бран и в мир са останали в морето, както и тази, които днес са му подвластни.
Работата обаче е докарана донякъде… Не знам дали има заден (да не кажа начален) ход. Може би е късно да се съжалява, че не е използван по- добър алгоритъм на целия процес. Професор Георги Чапкънов има творби в Русия (Москва и Санкт Петербург), Швейцария, Германия, Япония, Южна Корея, Индия, Порт Стенли (Фолклендски острови - метална икона на Свети Никола), в няколко български града, много скулптури в София, в това число и статуята на столицата. Обаче Чапа не може да участва в конкурса за Паметник на моряка по географска причина - не е от Варна… И не само той. Кой и с какъв аргумент измисли тази творческа дискриминация?
Краткото време за конкурса изключва възможността участниците в него поне да надникнат в морската история на страната, да се запознаят със събитията,
Паметник на моряка в Русе, открит на 19 декември 1930 г., възстановен през 1999 г.
Мемориален комплекс на загиналите военни моряци в Пункт за базиране Бургас (сн. ВМС)
Паметник на загиналите моряци от торпедоносец „Смели” на нос Акин, Черноморец (сн. ВМС)
Барелеф на мирновременния флотски герой старшина І степен Димитър Ат. Димитров в Пункт за базиране Варна (сн. автора)
Паметник на повече от 10000 моряци и рибари в Глостър, Масачузетс, САЩ (сн. Интернет)
Паметник на търговски моряци в Ню Йорк, САЩ
(сн. Интернет)
(сн. Интернет)
Моряшки мемориал в Калининград, Русия
(сн. Интернет)
(сн. Интернет)
Паметник на рибари в Дувър, Великобритания (сн. Интернет)
Вълни и чайки - символ на загинали военни и търговски моряци в САЩ (сн. Интернет)
Албатросът - символ на изчезналите повече от 10000 моряци край нос Хорн, Чили (сн. Интернет)
Паметник на военни моряци в Талин, Естония
(сн. Интернет)
(сн. Интернет)
Моряшки мемориален комплекс в Ярмут, Канада (сн. Интернет)
личностите, особеностите на професията, нейните „оръдия” и предмет, да изучат опита по света и у нас, да се разходят в музея, да поговорят с морските хора, да видят кораби и моряци поне на снимки… Биха били полезни и художниците - маринисти. Би било полезно и едно ранно обсъждане, да речем, в Дома на моряка на ниво моливни скици. Морските хора със сигурност могат това… А сега сме пред свършен факт - едно от три (набързо, камерно, ултимативно), което ще остане за поколенията…
Много размисли и сравнения с морските паметници по света дава поне един сайт. От него са взети илюстрациите към тази публикация: https://www.google.bg/. Всъщност Интернат „гъмжи” от всякакви сайтове с моряшки паметници. Стига човек да има желание да се потопи в тази тема. А е трябвало да го стори Фондацията, Комисията, всички автори…
Проект №1 има своите фенове (със сигурност - в комисията). А и сред някои приятели, които дори се опитаха да ми се обидят - какво толкова не му харесваш? Аз се аргументирах. Станахме четирима на почти едно мнение (лично). Ако има друго мнение - сега му е времето. Институциите, браншовите сдружения имат ли мнение? Или да чакаме да започнат да изливат бетона?
Валентин ДИМИТРОВ
Много размисли и сравнения с морските паметници по света дава поне един сайт. От него са взети илюстрациите към тази публикация: https://www.google.bg/. Всъщност Интернат „гъмжи” от всякакви сайтове с моряшки паметници. Стига човек да има желание да се потопи в тази тема. А е трябвало да го стори Фондацията, Комисията, всички автори…
Проект №1 има своите фенове (със сигурност - в комисията). А и сред някои приятели, които дори се опитаха да ми се обидят - какво толкова не му харесваш? Аз се аргументирах. Станахме четирима на почти едно мнение (лично). Ако има друго мнение - сега му е времето. Институциите, браншовите сдружения имат ли мнение? Или да чакаме да започнат да изливат бетона?
Валентин ДИМИТРОВ