НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СТАРИТЕ МОРЯЦИ ЗА ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ
Ако навремето някой ми беше казал, че ще дойде ден, когато сутрин, като стана, ще се вкарвам в дрехите си, ще тръгвам, за да правя един дълъг тегел из Морската и после ще сядам, преди да поема към вкъщи, на едно кафенце - ако ми беше казвал, че това ще ми е битието, нямаше да му повярвам. Но ето, че дойде. Събуждане, ставане, две-три разсеяни тръквания с четката за зъби, дънките, якето, две чаши вода и - движение! Полезна била водата. По осем чаши на ден трябвало да се пият. Не им вярвам, но го правя. На толкова много неща не вярваме вече, но го правим. Защо - не мога да отговаря.
Бай Евстати - първият ми главен механик, който ме учеше на занаят - казваше: от водата и стоманата корозира, пък не знам как изтрайват карантиите ни. И удряше по една чашка. Не вода. Освен водата, полезно било и движението. Така казват, макар че не го вярвам, но ката ден правя безсмислените си маршировки из Морската. Едно време по философия учехме за някой си Бернщайн. Той бил казал, че движението е всичко, а крайната цел - нищо. Естествено, че не му повярвах - според него докарването на мацето до кревата, което всъщност бе крайната цел на всеки уважаващ себе си варненски гларус, било нищо, а увъртанията около обекта - лафове, ресторант, подаръци - то било важното. Айде, нема нужда! Така че на изпита го разкритикувах онзи немски философ с цялата убеденост на човек, дошъл да грабне оценката, крайната цел на семестриалното ми движение, съзирайки, докато ломотех по въпроса, категоричното съгласие в очите на доцента.
Такива работи пък с движението. Макар някои да твърдят, че е спорен въпросът относно ползата му. Навремето Наско Таскебапа казваше на първата чаша по ракиено време, че човек не бил създаден за движение, а за ядене и пиене. Виждал ли си поп да
Ако навремето някой ми беше казал, че ще дойде ден, когато сутрин, като стана, ще се вкарвам в дрехите си, ще тръгвам, за да правя един дълъг тегел из Морската и после ще сядам, преди да поема към вкъщи, на едно кафенце - ако ми беше казвал, че това ще ми е битието, нямаше да му повярвам. Но ето, че дойде. Събуждане, ставане, две-три разсеяни тръквания с четката за зъби, дънките, якето, две чаши вода и - движение! Полезна била водата. По осем чаши на ден трябвало да се пият. Не им вярвам, но го правя. На толкова много неща не вярваме вече, но го правим. Защо - не мога да отговаря.
Бай Евстати - първият ми главен механик, който ме учеше на занаят - казваше: от водата и стоманата корозира, пък не знам как изтрайват карантиите ни. И удряше по една чашка. Не вода. Освен водата, полезно било и движението. Така казват, макар че не го вярвам, но ката ден правя безсмислените си маршировки из Морската. Едно време по философия учехме за някой си Бернщайн. Той бил казал, че движението е всичко, а крайната цел - нищо. Естествено, че не му повярвах - според него докарването на мацето до кревата, което всъщност бе крайната цел на всеки уважаващ себе си варненски гларус, било нищо, а увъртанията около обекта - лафове, ресторант, подаръци - то било важното. Айде, нема нужда! Така че на изпита го разкритикувах онзи немски философ с цялата убеденост на човек, дошъл да грабне оценката, крайната цел на семестриалното ми движение, съзирайки, докато ломотех по въпроса, категоричното съгласие в очите на доцента.
Такива работи пък с движението. Макар някои да твърдят, че е спорен въпросът относно ползата му. Навремето Наско Таскебапа казваше на първата чаша по ракиено време, че човек не бил създаден за движение, а за ядене и пиене. Виждал ли си поп да
В добрите стари времена Пристанище Варна-изток бе пълно с кораби. Снимката е направена към 1976 г.
Авторът на този разказ Любен ЛЮБЕНОВ.
бърза нанякъде, задаваше въпроса си той, и без да чака да му отговорим, ни оглеждаше всеопрощаващо - не си, нали, щото поп никога не бяга, въобще не бърза. Не се и движи много-много, освен ситните си стъпчици из амвона. И забиваше пирона си: пък живеят до деветдесет, че и до сто години. Защото са зарязали движението и само ядат и пият. Ясно, нали?
И досега си имам някои резерви към теорията му, също като и на оня философ, но нейсе. Всяка сутрин се позамивам отгоре-отгоре и тихо се измъквам от апартамента. Тихо, за да не събудя жената, че тя поспива до по-късно, защото нощем будува. Изчаква да стане среднощ, в Америка да съмне и да си направят кратко лафче със сина, щото той работи там. Изчаква го, значи, да стане и тогава си ляга. Като разбере, че всичко при него е наред. И като го излъже, че и при нас е така. Може взаимно да се лъжеха, не знам. Абе, с една дума - живот. Пенсионерски живот.
Е, май се увличам. И този ден си спретнах движението, довлякох се до кафенето, от което зяпах по половин час морето и виках един подир друг спомени за време оно, седнах и докато сядах, момичето ми донесе кафето и чашата с вода - познаваше ме и не чакаше поръчка. Третата чаша за деня. Както вече май че казах, това беше най-сладкото от цялото упражнение за луди, което повтарях всяка сутрин - кафето, спомените и вечната синева на морето. Още като сядах, мярнах двама на съседната маса, но само ги мярнах. Не се загледах, но ми се сториха някак познати. Не като физиономии, а като типаж, да го река, като начин на седене, на гледане, с една дума - на държане. Моряци, рекох си, сигурно са бивши моряци. Познаваме се ние, хората от морето, както и да остаряваме. И те, като мен, се бяха вече дотътрили до билото на времето си и напреде им беше само едното спускане. Знае се докъде. Не продължих мисленето в тази посока, че не е дотам оптимистична, и се зазяпах в синевата отпреде ми.
Абе не ми разправяй ти за днешните, издудна зад гърба ми единият от двамата. Явно продължаваха прекъснат при влизането ми в празното заведение разговор. Не са като едно време, само за пари мислят, за едната аванта само - продължи дудненето. С всички е така, и с моряците също. А какви моряци бяха едно време, да знаеш, такива няма вече.
От нашите са, кимнах на себе си със задоволство, че бях познал, и се отнесох подир думите на онзи. На секундата, като с дистанционно на телевизор, се пренесох през годините. Спомних си кой знае защо капитан Шулга. Запознали ме бяха, когато вече не плаваше, беше капитан на пристанищен катер, но осанката, погледът издаваше стария бараба. На младини бил капитан на някаква гемия. Зиме я връзвали, че не можела да се пребори с яростта на вилнеещото море, но през пролетта, лятото и есента неуморно сновяла между Варна, Бургас и Василико, дето после го кръстиха Бог знае защо Мичурин, а днес май че се нарича Царево. Носели всичко - сол, газ за горене, кюмюр, дърва, абе всичко, което се носи от града към оня затънтен край. Давали им от параходството пари на ръка за храна, купували си тенекия сирене, пита кашкавал, десетина хляба и поемали. От време на време и по дамаджана вино за сметка, например, на сиренето.
През един такъв рейс се запили, ошушкали кашкавала за мезе на виното и настанал глад. Ако имало сирене, можело да карат на попара, но само сух хляб не вървяло. Хвърляли въдиците, но и риба не излизала. Както се знае, само на глад и на бой свикване няма. Започнало се мърморене, ропот, ще речеш - назрявал бунт на борда. И Шулга се видял принуден да изпрати от Мичурин телеграма до ръководството: „На кораба - кашкавалоядци. Дух понижен, план застрашен. Моля за пари. Капитан.” Нямам идея какъв е бил отговорът, но дълго време домакините на корабите, на които съм служил, все ги споменаваха тези кашкавалоядци и оставяха в хладилниците за нощна закуска по-често сирене, от натрошеното като изпразнят кутиите, дето не става за сервиране на закуска. Вместо, да речем, кашкавал.
Посегнах към кафето, беше изстинало и не ми се понрави, макар и еспресо. Все пак преглътнах мъничко, добавих вода от чашата и пак се зазяпах в синьото. Или пък онзи - викаха му Хаиза. Така му викаха и имаше защо. Бил капитан не на някаква си гемия, а на голям параход. Тъкмо били поели и преди Цариград, на входа на Босфора, радистът му донесъл радиограма. Починал бил баща му. Капитанът разпоредил маневра, хвърлили котва и в това време за Варна полетяла радиограмата му. Молел да му изпратят смяна в Истанбул, за да се върне и да погребе както му прилича баща си. Отговорът бил отрицателен. То и сигурно в Параходството са пощурели от подобна молба. Само че Хаиза прочел отговора, кимнал разбиращо и пак наредил да почва маневра. Поворот и корабът поел за Варна. Поръчал държавна контрола и като дошли онези с катера си, оставил парахода на старпома и слязъл с тях. За да организира погребението. На баща си. Знам, че го разжалваха, дълги години плава като старши помощник-капитан, обаче пък - корав мъжага, наистина хаиз.
Сетих се, че спомените нямат край, че времето си върви и наближава часът, в който трябва да поемам нагоре, към къщи, за да не се притесни жената. Надигнах кафето с намерение да го глътна, колкото и да беше изстинало, наведнъж да го люсна като слаба ракия, когато онзи зад мен спомена нещо, което спря ръката ми. Ами помниш ли Кара Кольо, каза, а, помниш ли какъв капитан беше, а? Оставих чашката в чинийката й. Срам не срам, рекох си, ще изслушам какво ще разправят за Карата.
Сякаш изникна пред очите ми - възнисък, позакръглен от годините, мургав, с цигански очи, които от един поглед разбираха всичко за човека насреща му. Реших, че ще подслушвам, дори се поизвърнах, така - истимарски, да хвърля една бройка на разказвача. Само че погледът ми спря най-вече на масата им. Нямаше води, кафета и прочие лигни. Чинийка фъстъци и две чашки. Дънеха водка. Не можеше да е ракия, тука такова не сервираха, че им се виждаше много плебейско, и джин не беше - щеше да се усети миризмата му, за бял ром да не споменаваме - скъпарски си беше открай време, значи оставаше водката. Заради това им върви приказката, си казах, погледнах към изстиналото си кафе, изкарах около две секунди в размисъл и вдигнах ръка към момичето зад бара. Една малка водка, заръчах, като се приближи. Издържах на любопитството в погледа й - нали съм редовен посетител, такова не беше се случвало; издържах и на мисълта за последствията - строгия поглед на жената, като се върна, но това като се върна.
Каква водка, запита момето. Навремето викаш една водка и ти носеха - българска, виетнамска, каквото дойде, макар, че ти я пишеха в сметката все за руска. Сега обаче засякох и персоналът реши да ме улесни. Заизрежда - „Смирноф”, „Абсолют”, „Зельоная марка”. Спрях я. Нека е зелената марка, да я видим каква е, рекох. Не за друго, а за да не губим време в празни приказки - знаех си, че ще ми донесе каквото си е наумила предварително, поне да знам какво ще плащам. Донесе я и разузнавателно цукнах от чашката си. Не беше лоша.
Може и да беше малко рано за ичкия, но пък, от друга страна, какво значи рано. Все някъде по света в момента е настъпило ракиено време, казваше бай Евстати, тъй че не може да сме подранили. Точно тъй е, шефе, съгласяваше се на минутата Пандо, елтехникът, дето му викаха Пиян Пандо, и добавяше и той аргумент: освен това има и още нещо - човек като си обича една работа, от рано я почва. Тъй че без повече угризения кусах отново от ледената си напитка. И се заслушах в онова зад мене.
Бяхме в Пирея, редеше гласът, товарехме маслини за Одеса. Ама маслини да ти види окото, едри, ще речеш, като сливи. У нас, знаеш го, в магазина бяха ситни като дренки от гората и съсухрени като не знам какво си на стара бабичка. Е, втори ден товарехме ние бъчвите с маслини, когато на Карата му дошло нещо наум. Голямо нещо, готино. Приказвал с търговеца-износител и му рекъл абе, защо не докараш една бъчва за екипажа. Казваш колко ще ни струва, плащаме си я и толкова. Гъркът кимнал - защо не. И следобед събра капитанът екипажа, за да ни каже какво е измислил. По еди колко си драхми на човек, получава по еди колко си кила маслини. Да го разцелува човек! Ще има, значи, за рускинките в Одеса, като им отидеш на гости, да се отсрамиш с нещо невиждано за тях, защото тези благини, които товарехме, едва ли са за ехалето; ще има и за вкъщи, за жената и децата. Екстра!
На другия ден завършиха товаренето и най-накрая пристигна и нашата бъчва. Дигнахме я с бигата на палубата, Карата извика боцмана, който беше събирал парите - да плати на човека, и това е. Слезе от мостика, откъдето наблюдаваше операцията, дойде, лично изби горното дъно и загреба една шепа. Айде, почвайте да делите, изръмжа и се заклати нагоре по трапа. Към мостика. Да продължи наблюденията си. Знаехме колко кила са маслините, знаехме и колко души сме, всеки си беше приготвил някаква съдинка, че тогава нямаше от тези удобни найлонови торбички, и се подредихме на кротка опашка.
Опашка за маслини, като у нас, пред магазина, щом ги пуснеха, но не баш така. Друга работа ставаше тука. Туряше всеки съдинката на кантара да й се измери тарата, нагребваше боцманът с една малка кутия от блажна боя, сипваше, изчакваше паланзата да се успокои, добавяше, ако трябва, или отнемаше, ако се наложи, и пристъпваше следващият. Няма блъскане, няма пререждания. Знаеше се, че ще има за всеки. Абе нещо като комунизъм, поне така ни разправяха и така си мислехме, че ще е, нали се бяхме запътили към него. А че не стигнахме - това вече е друг въпрос: или ние излязохме некадърници, или пътят беше по начало сгрешен. Пристъпяше всеки, вземаше си пая, но не се прибираше в кабината, чакаше. А чакаше, щото, нали, може накрая, след разпределянето, да остане нещо за довнаждане и ще се мине, ако го е хванала липсата. Комунизъм, комунизъм, ама сиренето, в случая - маслините, си е с пари. Е, не остана за довнаждане. Видяхме дъното на бъчвата.
Както си държахме съдинките, като по команда вдигнахме поглед нагоре. Не, не към Небето, а към Карата. Той си хапваше маслинки, плюеше костилките зад борд и гледаше надолу, с благодушна усмивка обхождаше с поглед хората си, на които е създал тази радост. Доволни ли сте, викна от крилото. Кажете, бе, хайти, доволни ли сте? Закимахме. Естествено, разбира се, всичко е шест. Такива приказки се понесоха нагоре. И тогава се обади Киро Плондира - всичко е екстра, барба, обаче, такова, нали сме платили всичко, и бъчвата, значи, заедно с маслините, пък тя… Посочи я с поглед - празна, ще речеш ненужна, но пък нали принадлежала или принадлежаща на всички. Бъчвата, повтори той и поклати глава, с нея какво правим? Изчезна онази благодушна усмивка от сурата на Карата. Очите му се сбърчиха, горната му устна потрепери и захвърли останалите в шепата му маслини в морето. Бъчвата, казваш, изхриптя гласът му. И се ухили зло. И нея ще оправим. Боцмане, върви да донесеш теслата. Долу немеехме. Тесла ли? Тя пък какво общо има с маслините ни? Донеси я, продължиха нарежданията. Махаш обръчите и раздаваш на всеки по една дъска. За спомен от мен. И на мен ще дадеш една - да ми спомня какъв будала съм бил. И се фръцна от крилото. Преди да влезе в мостика, обаче, отпра една засукана попържня. Първо на български, после я преведе, докато крачеше, и на гръцки и турски. За да му олекне, сигурно, не вярвам за да хване повече дикиш.
Спря гласът зад гърба ми, но пък се зачу един познат звук - на докосване на две стъкла. На две чаши. И след него - наздраве. Това се дочу, а аз вдигнах ръка към момичето зад щанда. Понечих да направя и жеста с ръка, усвоен от толкова години по кръчми - сметката. Само понечих, защото се обади и нов глас, явно на другия зад гърба ми, който до този момент си беше мълчал или бе смотвал нещо, но тихо, така че не бях го чул. И аз, каза, имам спомен с Карата. Достатъчно ми беше, за да преработя жеста към момичето. Вместо сметката, той се превърна, с повдигане на чашката, в донеси ми още едно. Ще го изслушам, си рекох, ще забия още една зелена марка, пък после, вкъщи, все някак ще се оправям с оная, синеоката. Донесоха ми я марката, кусах я и ми се стори по-добра от първата. Винаги е така. И пак пуснах пеленгаторите към масата зад мен.
Товарехме вече не мога да си спомня какво в Цариград. Бигите тъпчеха в хамбарите стоката, които не бяха в града кротко се размотаваха из парахода - абе нормално всекидневие. Карата беше цъфнал на крилото на мостика, любимото му място, откъдето да държи всичко под контрол, и отпиваше черно гъсто кафе, такова го обичаше, като го разреждаше с по някоя и друга цигарка. И тогава се появи някакъв полицай. Занарежда каквото си е наумил да казва на турски, от което разбрахме само, че иска да види капитана. Дигнах глава - барба, викнах, този търси капитана. На половин движение на чашката към устата му, ръката му спря. Пусни го, извика и той, заведи го в салета, идвам. Почти се сблъскахме на вратата. Карата от ход подкара на турски към посетителя - знаеше и турски, и гръцки, а към мен: върви да донесеш едно кафе на човека. Ясно, барба. Докато се върна, бяха си изприказвали явно доста неща. И не са били дотам приятни, защото капитанът беше помръкнал, стегнал се беше някак - като пружина, която се е натегнала до край преди да даде откат. Стой при човека, ми изсумтя, сега се връщам. Не ми обясни за какво става дума, такъв му беше адетът - много-много да не говори. Останах, какво да правя, предложих кафето, и пепелник донесох, щото, нали, не може кафе без цигара.
Не беше си допил турчинът кафето, когато нашият се появи. Направо се ококорих. Беше с униформа, със златните галуни, с парадната шапка, ще речеш, че е друг човек. Туряше ги всички тези неща само ако, когато сме в българско пристанище, се разчуеше, че някой голям началник от Параходството се навърта наоколо. Иначе се носеше разпищолен като нас. Та - появи се той в целия си капитански блясък, рече нещо на турчина и поеха. Нататък го знам от Тошо Тутманика, който ни го разправи. Уловили го да продава кафе. Нали знаеш, не може да се кара само на едната заплата и на валутата, дето я вземахме. Не може като се отбиеш в кръчма, да харчиш парите за семейството, да пиеш, както се казва, от сълзите на децата, та трябва да се изкарва по нещо отгоре. Пари-стока-пари прим, както го е рекъл оня. Малко пари, малко стока, малко прим. Колкото за почерпките. Пък и, както ни поучаваше бай Христо Самоубиеца, по по-малко, че да е сладко. Да де, ама Тутманика изнесъл цяло кило кафе - тогава от него изкарвахме за йени ракъ, тяхната ракия. Изнесъл и го уловили. Видели му паспорта, разбрали, че е от българския кораб и пратили онова заптие да информира капитана.
Е, нахълтал Карата в тяхната милиционерница, представям си го, сякаш съм бил там, грозен като буреносен облак през късна пролет, не вървял, а се търкалял като смазваща всичко пред себе си мрачна лавина. Само дето не бяла, а черна. Офицерът понечил да му обясни какво е станало, но барбата не му обърнал въобще внимание. Сритал Тошо в кокалчетата, за да падне на земята, че беше по-висок от Карата; като паднал, го почнал с юмруци и ритници. Ще те убия, крещял запенен, ще те убия и ще те излежа, да срамиш морячеството ни, флага ни да срамиш. Но кой знае защо - всичко това не на български, а на турски. Тутманика поназнайваше езика, та си превел, а после разправи и на нас, горе-долу какво му крещят. И ритал, и удрял. Турците се втрещили. Дур бе, капитан ефенди, опитал се да го възпре офицерът, но Карата само го отместил и продължил. Онези изтъпели, май че се и уплашили да не стане някоя беля и после те да носят отговорност. Направо се чудели се какво да правят. И старшият решил: вземай си го, капитан ефенди, рекъл, бий си го, прави с него каквото си щеш, но извън участъка.
Не мислил и секунда барбата и повлякъл Тошо навън. Мъкнел го за ухото и през крачка, през две го зашлевявал. Докато завили и се изгубили из улиците. Тогава чак въздъхнал. Извадил носна кърпа и му я протегнал - на, позабърши се. И да вървим да почерпиш. Май че се и поухилил. Театрото отминало, човекът му бил спасен. Някой и друг ритник, но какво са те пред перспективата да го остави в дранголника.
Този път не чух онзи познат звън откъмто задната маса. Сигурно си бяха изпразнили чашите. Но пък се разкикотиха като ученици, които са излъгали класната и са преписали на контролно. После млъкнаха. Няколко секунди тишина и после - ей, морски, стига си слухтял като глуха свиня и си смукал сам, като самопотапяща се помпа. Ела при нас. Обърнах се. На мене говореха, все още ухилени. И те ме бяха разпознали, че сме от една и съща сюрия. Не се и замислих, нито секунда дори, просто станах, като направих пътьом познатия знак към момичето, но с разперени три пръста - три марки, значи, този път. От мене. За част от секундата ми мина през ума мисълта за онази среща, която ми предстоеше, със сърдитите сини очи на жена ми, но след това погледът ми пък се стрелна и към синьото на морето, което се беше проснало пред нас, и избрах неговата синева. Моята. Големи да са, уточних вече с думи към момичето, и придърпах един стол.
Любен ЛЮБЕНОВ
И досега си имам някои резерви към теорията му, също като и на оня философ, но нейсе. Всяка сутрин се позамивам отгоре-отгоре и тихо се измъквам от апартамента. Тихо, за да не събудя жената, че тя поспива до по-късно, защото нощем будува. Изчаква да стане среднощ, в Америка да съмне и да си направят кратко лафче със сина, щото той работи там. Изчаква го, значи, да стане и тогава си ляга. Като разбере, че всичко при него е наред. И като го излъже, че и при нас е така. Може взаимно да се лъжеха, не знам. Абе, с една дума - живот. Пенсионерски живот.
Е, май се увличам. И този ден си спретнах движението, довлякох се до кафенето, от което зяпах по половин час морето и виках един подир друг спомени за време оно, седнах и докато сядах, момичето ми донесе кафето и чашата с вода - познаваше ме и не чакаше поръчка. Третата чаша за деня. Както вече май че казах, това беше най-сладкото от цялото упражнение за луди, което повтарях всяка сутрин - кафето, спомените и вечната синева на морето. Още като сядах, мярнах двама на съседната маса, но само ги мярнах. Не се загледах, но ми се сториха някак познати. Не като физиономии, а като типаж, да го река, като начин на седене, на гледане, с една дума - на държане. Моряци, рекох си, сигурно са бивши моряци. Познаваме се ние, хората от морето, както и да остаряваме. И те, като мен, се бяха вече дотътрили до билото на времето си и напреде им беше само едното спускане. Знае се докъде. Не продължих мисленето в тази посока, че не е дотам оптимистична, и се зазяпах в синевата отпреде ми.
Абе не ми разправяй ти за днешните, издудна зад гърба ми единият от двамата. Явно продължаваха прекъснат при влизането ми в празното заведение разговор. Не са като едно време, само за пари мислят, за едната аванта само - продължи дудненето. С всички е така, и с моряците също. А какви моряци бяха едно време, да знаеш, такива няма вече.
От нашите са, кимнах на себе си със задоволство, че бях познал, и се отнесох подир думите на онзи. На секундата, като с дистанционно на телевизор, се пренесох през годините. Спомних си кой знае защо капитан Шулга. Запознали ме бяха, когато вече не плаваше, беше капитан на пристанищен катер, но осанката, погледът издаваше стария бараба. На младини бил капитан на някаква гемия. Зиме я връзвали, че не можела да се пребори с яростта на вилнеещото море, но през пролетта, лятото и есента неуморно сновяла между Варна, Бургас и Василико, дето после го кръстиха Бог знае защо Мичурин, а днес май че се нарича Царево. Носели всичко - сол, газ за горене, кюмюр, дърва, абе всичко, което се носи от града към оня затънтен край. Давали им от параходството пари на ръка за храна, купували си тенекия сирене, пита кашкавал, десетина хляба и поемали. От време на време и по дамаджана вино за сметка, например, на сиренето.
През един такъв рейс се запили, ошушкали кашкавала за мезе на виното и настанал глад. Ако имало сирене, можело да карат на попара, но само сух хляб не вървяло. Хвърляли въдиците, но и риба не излизала. Както се знае, само на глад и на бой свикване няма. Започнало се мърморене, ропот, ще речеш - назрявал бунт на борда. И Шулга се видял принуден да изпрати от Мичурин телеграма до ръководството: „На кораба - кашкавалоядци. Дух понижен, план застрашен. Моля за пари. Капитан.” Нямам идея какъв е бил отговорът, но дълго време домакините на корабите, на които съм служил, все ги споменаваха тези кашкавалоядци и оставяха в хладилниците за нощна закуска по-често сирене, от натрошеното като изпразнят кутиите, дето не става за сервиране на закуска. Вместо, да речем, кашкавал.
Посегнах към кафето, беше изстинало и не ми се понрави, макар и еспресо. Все пак преглътнах мъничко, добавих вода от чашата и пак се зазяпах в синьото. Или пък онзи - викаха му Хаиза. Така му викаха и имаше защо. Бил капитан не на някаква си гемия, а на голям параход. Тъкмо били поели и преди Цариград, на входа на Босфора, радистът му донесъл радиограма. Починал бил баща му. Капитанът разпоредил маневра, хвърлили котва и в това време за Варна полетяла радиограмата му. Молел да му изпратят смяна в Истанбул, за да се върне и да погребе както му прилича баща си. Отговорът бил отрицателен. То и сигурно в Параходството са пощурели от подобна молба. Само че Хаиза прочел отговора, кимнал разбиращо и пак наредил да почва маневра. Поворот и корабът поел за Варна. Поръчал държавна контрола и като дошли онези с катера си, оставил парахода на старпома и слязъл с тях. За да организира погребението. На баща си. Знам, че го разжалваха, дълги години плава като старши помощник-капитан, обаче пък - корав мъжага, наистина хаиз.
Сетих се, че спомените нямат край, че времето си върви и наближава часът, в който трябва да поемам нагоре, към къщи, за да не се притесни жената. Надигнах кафето с намерение да го глътна, колкото и да беше изстинало, наведнъж да го люсна като слаба ракия, когато онзи зад мен спомена нещо, което спря ръката ми. Ами помниш ли Кара Кольо, каза, а, помниш ли какъв капитан беше, а? Оставих чашката в чинийката й. Срам не срам, рекох си, ще изслушам какво ще разправят за Карата.
Сякаш изникна пред очите ми - възнисък, позакръглен от годините, мургав, с цигански очи, които от един поглед разбираха всичко за човека насреща му. Реших, че ще подслушвам, дори се поизвърнах, така - истимарски, да хвърля една бройка на разказвача. Само че погледът ми спря най-вече на масата им. Нямаше води, кафета и прочие лигни. Чинийка фъстъци и две чашки. Дънеха водка. Не можеше да е ракия, тука такова не сервираха, че им се виждаше много плебейско, и джин не беше - щеше да се усети миризмата му, за бял ром да не споменаваме - скъпарски си беше открай време, значи оставаше водката. Заради това им върви приказката, си казах, погледнах към изстиналото си кафе, изкарах около две секунди в размисъл и вдигнах ръка към момичето зад бара. Една малка водка, заръчах, като се приближи. Издържах на любопитството в погледа й - нали съм редовен посетител, такова не беше се случвало; издържах и на мисълта за последствията - строгия поглед на жената, като се върна, но това като се върна.
Каква водка, запита момето. Навремето викаш една водка и ти носеха - българска, виетнамска, каквото дойде, макар, че ти я пишеха в сметката все за руска. Сега обаче засякох и персоналът реши да ме улесни. Заизрежда - „Смирноф”, „Абсолют”, „Зельоная марка”. Спрях я. Нека е зелената марка, да я видим каква е, рекох. Не за друго, а за да не губим време в празни приказки - знаех си, че ще ми донесе каквото си е наумила предварително, поне да знам какво ще плащам. Донесе я и разузнавателно цукнах от чашката си. Не беше лоша.
Може и да беше малко рано за ичкия, но пък, от друга страна, какво значи рано. Все някъде по света в момента е настъпило ракиено време, казваше бай Евстати, тъй че не може да сме подранили. Точно тъй е, шефе, съгласяваше се на минутата Пандо, елтехникът, дето му викаха Пиян Пандо, и добавяше и той аргумент: освен това има и още нещо - човек като си обича една работа, от рано я почва. Тъй че без повече угризения кусах отново от ледената си напитка. И се заслушах в онова зад мене.
Бяхме в Пирея, редеше гласът, товарехме маслини за Одеса. Ама маслини да ти види окото, едри, ще речеш, като сливи. У нас, знаеш го, в магазина бяха ситни като дренки от гората и съсухрени като не знам какво си на стара бабичка. Е, втори ден товарехме ние бъчвите с маслини, когато на Карата му дошло нещо наум. Голямо нещо, готино. Приказвал с търговеца-износител и му рекъл абе, защо не докараш една бъчва за екипажа. Казваш колко ще ни струва, плащаме си я и толкова. Гъркът кимнал - защо не. И следобед събра капитанът екипажа, за да ни каже какво е измислил. По еди колко си драхми на човек, получава по еди колко си кила маслини. Да го разцелува човек! Ще има, значи, за рускинките в Одеса, като им отидеш на гости, да се отсрамиш с нещо невиждано за тях, защото тези благини, които товарехме, едва ли са за ехалето; ще има и за вкъщи, за жената и децата. Екстра!
На другия ден завършиха товаренето и най-накрая пристигна и нашата бъчва. Дигнахме я с бигата на палубата, Карата извика боцмана, който беше събирал парите - да плати на човека, и това е. Слезе от мостика, откъдето наблюдаваше операцията, дойде, лично изби горното дъно и загреба една шепа. Айде, почвайте да делите, изръмжа и се заклати нагоре по трапа. Към мостика. Да продължи наблюденията си. Знаехме колко кила са маслините, знаехме и колко души сме, всеки си беше приготвил някаква съдинка, че тогава нямаше от тези удобни найлонови торбички, и се подредихме на кротка опашка.
Опашка за маслини, като у нас, пред магазина, щом ги пуснеха, но не баш така. Друга работа ставаше тука. Туряше всеки съдинката на кантара да й се измери тарата, нагребваше боцманът с една малка кутия от блажна боя, сипваше, изчакваше паланзата да се успокои, добавяше, ако трябва, или отнемаше, ако се наложи, и пристъпваше следващият. Няма блъскане, няма пререждания. Знаеше се, че ще има за всеки. Абе нещо като комунизъм, поне така ни разправяха и така си мислехме, че ще е, нали се бяхме запътили към него. А че не стигнахме - това вече е друг въпрос: или ние излязохме некадърници, или пътят беше по начало сгрешен. Пристъпяше всеки, вземаше си пая, но не се прибираше в кабината, чакаше. А чакаше, щото, нали, може накрая, след разпределянето, да остане нещо за довнаждане и ще се мине, ако го е хванала липсата. Комунизъм, комунизъм, ама сиренето, в случая - маслините, си е с пари. Е, не остана за довнаждане. Видяхме дъното на бъчвата.
Както си държахме съдинките, като по команда вдигнахме поглед нагоре. Не, не към Небето, а към Карата. Той си хапваше маслинки, плюеше костилките зад борд и гледаше надолу, с благодушна усмивка обхождаше с поглед хората си, на които е създал тази радост. Доволни ли сте, викна от крилото. Кажете, бе, хайти, доволни ли сте? Закимахме. Естествено, разбира се, всичко е шест. Такива приказки се понесоха нагоре. И тогава се обади Киро Плондира - всичко е екстра, барба, обаче, такова, нали сме платили всичко, и бъчвата, значи, заедно с маслините, пък тя… Посочи я с поглед - празна, ще речеш ненужна, но пък нали принадлежала или принадлежаща на всички. Бъчвата, повтори той и поклати глава, с нея какво правим? Изчезна онази благодушна усмивка от сурата на Карата. Очите му се сбърчиха, горната му устна потрепери и захвърли останалите в шепата му маслини в морето. Бъчвата, казваш, изхриптя гласът му. И се ухили зло. И нея ще оправим. Боцмане, върви да донесеш теслата. Долу немеехме. Тесла ли? Тя пък какво общо има с маслините ни? Донеси я, продължиха нарежданията. Махаш обръчите и раздаваш на всеки по една дъска. За спомен от мен. И на мен ще дадеш една - да ми спомня какъв будала съм бил. И се фръцна от крилото. Преди да влезе в мостика, обаче, отпра една засукана попържня. Първо на български, после я преведе, докато крачеше, и на гръцки и турски. За да му олекне, сигурно, не вярвам за да хване повече дикиш.
Спря гласът зад гърба ми, но пък се зачу един познат звук - на докосване на две стъкла. На две чаши. И след него - наздраве. Това се дочу, а аз вдигнах ръка към момичето зад щанда. Понечих да направя и жеста с ръка, усвоен от толкова години по кръчми - сметката. Само понечих, защото се обади и нов глас, явно на другия зад гърба ми, който до този момент си беше мълчал или бе смотвал нещо, но тихо, така че не бях го чул. И аз, каза, имам спомен с Карата. Достатъчно ми беше, за да преработя жеста към момичето. Вместо сметката, той се превърна, с повдигане на чашката, в донеси ми още едно. Ще го изслушам, си рекох, ще забия още една зелена марка, пък после, вкъщи, все някак ще се оправям с оная, синеоката. Донесоха ми я марката, кусах я и ми се стори по-добра от първата. Винаги е така. И пак пуснах пеленгаторите към масата зад мен.
Товарехме вече не мога да си спомня какво в Цариград. Бигите тъпчеха в хамбарите стоката, които не бяха в града кротко се размотаваха из парахода - абе нормално всекидневие. Карата беше цъфнал на крилото на мостика, любимото му място, откъдето да държи всичко под контрол, и отпиваше черно гъсто кафе, такова го обичаше, като го разреждаше с по някоя и друга цигарка. И тогава се появи някакъв полицай. Занарежда каквото си е наумил да казва на турски, от което разбрахме само, че иска да види капитана. Дигнах глава - барба, викнах, този търси капитана. На половин движение на чашката към устата му, ръката му спря. Пусни го, извика и той, заведи го в салета, идвам. Почти се сблъскахме на вратата. Карата от ход подкара на турски към посетителя - знаеше и турски, и гръцки, а към мен: върви да донесеш едно кафе на човека. Ясно, барба. Докато се върна, бяха си изприказвали явно доста неща. И не са били дотам приятни, защото капитанът беше помръкнал, стегнал се беше някак - като пружина, която се е натегнала до край преди да даде откат. Стой при човека, ми изсумтя, сега се връщам. Не ми обясни за какво става дума, такъв му беше адетът - много-много да не говори. Останах, какво да правя, предложих кафето, и пепелник донесох, щото, нали, не може кафе без цигара.
Не беше си допил турчинът кафето, когато нашият се появи. Направо се ококорих. Беше с униформа, със златните галуни, с парадната шапка, ще речеш, че е друг човек. Туряше ги всички тези неща само ако, когато сме в българско пристанище, се разчуеше, че някой голям началник от Параходството се навърта наоколо. Иначе се носеше разпищолен като нас. Та - появи се той в целия си капитански блясък, рече нещо на турчина и поеха. Нататък го знам от Тошо Тутманика, който ни го разправи. Уловили го да продава кафе. Нали знаеш, не може да се кара само на едната заплата и на валутата, дето я вземахме. Не може като се отбиеш в кръчма, да харчиш парите за семейството, да пиеш, както се казва, от сълзите на децата, та трябва да се изкарва по нещо отгоре. Пари-стока-пари прим, както го е рекъл оня. Малко пари, малко стока, малко прим. Колкото за почерпките. Пък и, както ни поучаваше бай Христо Самоубиеца, по по-малко, че да е сладко. Да де, ама Тутманика изнесъл цяло кило кафе - тогава от него изкарвахме за йени ракъ, тяхната ракия. Изнесъл и го уловили. Видели му паспорта, разбрали, че е от българския кораб и пратили онова заптие да информира капитана.
Е, нахълтал Карата в тяхната милиционерница, представям си го, сякаш съм бил там, грозен като буреносен облак през късна пролет, не вървял, а се търкалял като смазваща всичко пред себе си мрачна лавина. Само дето не бяла, а черна. Офицерът понечил да му обясни какво е станало, но барбата не му обърнал въобще внимание. Сритал Тошо в кокалчетата, за да падне на земята, че беше по-висок от Карата; като паднал, го почнал с юмруци и ритници. Ще те убия, крещял запенен, ще те убия и ще те излежа, да срамиш морячеството ни, флага ни да срамиш. Но кой знае защо - всичко това не на български, а на турски. Тутманика поназнайваше езика, та си превел, а после разправи и на нас, горе-долу какво му крещят. И ритал, и удрял. Турците се втрещили. Дур бе, капитан ефенди, опитал се да го възпре офицерът, но Карата само го отместил и продължил. Онези изтъпели, май че се и уплашили да не стане някоя беля и после те да носят отговорност. Направо се чудели се какво да правят. И старшият решил: вземай си го, капитан ефенди, рекъл, бий си го, прави с него каквото си щеш, но извън участъка.
Не мислил и секунда барбата и повлякъл Тошо навън. Мъкнел го за ухото и през крачка, през две го зашлевявал. Докато завили и се изгубили из улиците. Тогава чак въздъхнал. Извадил носна кърпа и му я протегнал - на, позабърши се. И да вървим да почерпиш. Май че се и поухилил. Театрото отминало, човекът му бил спасен. Някой и друг ритник, но какво са те пред перспективата да го остави в дранголника.
Този път не чух онзи познат звън откъмто задната маса. Сигурно си бяха изпразнили чашите. Но пък се разкикотиха като ученици, които са излъгали класната и са преписали на контролно. После млъкнаха. Няколко секунди тишина и после - ей, морски, стига си слухтял като глуха свиня и си смукал сам, като самопотапяща се помпа. Ела при нас. Обърнах се. На мене говореха, все още ухилени. И те ме бяха разпознали, че сме от една и съща сюрия. Не се и замислих, нито секунда дори, просто станах, като направих пътьом познатия знак към момичето, но с разперени три пръста - три марки, значи, този път. От мене. За част от секундата ми мина през ума мисълта за онази среща, която ми предстоеше, със сърдитите сини очи на жена ми, но след това погледът ми пък се стрелна и към синьото на морето, което се беше проснало пред нас, и избрах неговата синева. Моята. Големи да са, уточних вече с думи към момичето, и придърпах един стол.
Любен ЛЮБЕНОВ