НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ОМЕРТАТА „ДРЪЗКИ”
Всеки истински българин знае за „Дръзки” - торпедоносецът, който торпилира турския крайцер „Хамидие” по време на Балканската война. По-малко са тези, които знаят за втория „Дръзки” - стражевият кораб, който служи на България от 1957 до 1994 г. А още по-малко са тези, които знаят, че ако на втория „Дръзки” се бе случило това, което бяха замислили няколко матроса от неговия екипаж, той щеше да произведе такава трагична световна новина, че след нея никой нямаше да си спомня за първия „Дръзки” ... А защо към името на български боен кораб „пришивам” дума от речника на италианските мафиоти, ще разберете след малко.
Това се случи през лятото на 1977 г., когато бях на стаж в Осми дивизион подводници. Випускниците на Военноморско училище преминават задължително през такава „процедура”. Обичайно стажът на випускника бе в поделението, в което щеше да служи като лейтенант. Но не винаги. Така стана и при мен. Изпратен бях в съседния Първи дивизион кораби за борба с подводници ...
Е, какво пък, перспективите за развитие там бяха по-големи. Много от офицерите, достигнали до високи длъжности във флота, поне до тогава, бяха преминали през различни длъжности именно тук. Лейтенантите, които искаха да поемат по пътя на бързото кариерно израстване, с гордост заявяваха, че са изпратени да служат в „желязната дивизия”. За част от останалите (не само лейтенанти) дивизионът бе „желязната лудница”...
Моя милост бе по някъде средата. Кадровиците решиха, че докато ме назначат във флотския седмичен вестник, трябва да мина през бойните поделения. Така и стана, а тази година от службата ми на стражевия кораб „Смели”, няма да забравя никога.
Още тогава си бях набелязал тема, за която до скоро не бях написал нито ред. Сега, почти четири десетилетия по-късно, правя някакъв опит. Защо? Ами защото тъкмо през тази година, по стечение на обстоятелствата, двама души, които са преки участници в историята, решиха да нарушат негласната омерта и да ми разкажат своята версия за случая. Не че и преди това не съм общувал с тях, но по една или друга причина разговорът по тази тема все не потръгваше.
Рових и в разсекретените вече документи във военноисторическия архив във Велико Търново: журналът за събитията, журналът за нарушенията, донесенията за извънредни произшествия във флота. Прегледах всичките им страници за 1977 г. Нищо! А „събитието” си бе от всякъде за отбелязване във всичките тези документи. Но нека започна от някъде, преди да стигна до него („събитието“).
Когато групата млади лейтенанти бяхме приети в Първи дивизион, отначало всички бяхме на борда на „Дръзки”, защото еднотипният му „Смели”, където бях разпределен, бе на ремонт във Флотския арсенал, а задължителните занятия за новоназначените бяха във военноморската база. На нас - двамата лейтенанти от „Смели”, на „Дръзки” гледаха малко като на чуждо тяло. Но и за нас важеше правилото: един месец без слизане от кораба - само занятия, изпити и всички видове строявания, проверки ... Новобрански период за лейтенантите. Затова нямахме търпение да отидем на „нашия” кораб. Когато това стана, старши помощник-командирът на „Смели”
Всеки истински българин знае за „Дръзки” - торпедоносецът, който торпилира турския крайцер „Хамидие” по време на Балканската война. По-малко са тези, които знаят за втория „Дръзки” - стражевият кораб, който служи на България от 1957 до 1994 г. А още по-малко са тези, които знаят, че ако на втория „Дръзки” се бе случило това, което бяха замислили няколко матроса от неговия екипаж, той щеше да произведе такава трагична световна новина, че след нея никой нямаше да си спомня за първия „Дръзки” ... А защо към името на български боен кораб „пришивам” дума от речника на италианските мафиоти, ще разберете след малко.
Това се случи през лятото на 1977 г., когато бях на стаж в Осми дивизион подводници. Випускниците на Военноморско училище преминават задължително през такава „процедура”. Обичайно стажът на випускника бе в поделението, в което щеше да служи като лейтенант. Но не винаги. Така стана и при мен. Изпратен бях в съседния Първи дивизион кораби за борба с подводници ...
Е, какво пък, перспективите за развитие там бяха по-големи. Много от офицерите, достигнали до високи длъжности във флота, поне до тогава, бяха преминали през различни длъжности именно тук. Лейтенантите, които искаха да поемат по пътя на бързото кариерно израстване, с гордост заявяваха, че са изпратени да служат в „желязната дивизия”. За част от останалите (не само лейтенанти) дивизионът бе „желязната лудница”...
Моя милост бе по някъде средата. Кадровиците решиха, че докато ме назначат във флотския седмичен вестник, трябва да мина през бойните поделения. Така и стана, а тази година от службата ми на стражевия кораб „Смели”, няма да забравя никога.
Още тогава си бях набелязал тема, за която до скоро не бях написал нито ред. Сега, почти четири десетилетия по-късно, правя някакъв опит. Защо? Ами защото тъкмо през тази година, по стечение на обстоятелствата, двама души, които са преки участници в историята, решиха да нарушат негласната омерта и да ми разкажат своята версия за случая. Не че и преди това не съм общувал с тях, но по една или друга причина разговорът по тази тема все не потръгваше.
Рових и в разсекретените вече документи във военноисторическия архив във Велико Търново: журналът за събитията, журналът за нарушенията, донесенията за извънредни произшествия във флота. Прегледах всичките им страници за 1977 г. Нищо! А „събитието” си бе от всякъде за отбелязване във всичките тези документи. Но нека започна от някъде, преди да стигна до него („събитието“).
Когато групата млади лейтенанти бяхме приети в Първи дивизион, отначало всички бяхме на борда на „Дръзки”, защото еднотипният му „Смели”, където бях разпределен, бе на ремонт във Флотския арсенал, а задължителните занятия за новоназначените бяха във военноморската база. На нас - двамата лейтенанти от „Смели”, на „Дръзки” гледаха малко като на чуждо тяло. Но и за нас важеше правилото: един месец без слизане от кораба - само занятия, изпити и всички видове строявания, проверки ... Новобрански период за лейтенантите. Затова нямахме търпение да отидем на „нашия” кораб. Когато това стана, старши помощник-командирът на „Смели”
Корицата на книгата „Концентричните пътища на съдбата”, в която е публикуван разказа „Омертата „Дръзки”.
Титулната страница на книгата „Концентричните пътища на съдбата”.
Стражевият кораб „Дръзки”, на борда на който се развиват основните действия, описани в разказа.
Артилерийски разчет на стражеви кораб Проект 50, от който е и „Дръзки”, по време на общоармейското учение „Преслав 71”.
ни обяви, че месецът, прекаран на „Дръзки”, не се брои и започваме службата отначало - един месец без слизане от кораба ... Добре, че съпругата ми, бременна в последния месец, своевременно бе вече в дома на родителите си ... Още при първото ми влизане в каюткомпанията, механикът ме посрещна с репликата:
- Какво си се ухилил? Скоро ще ти замръзне усмивката!
Знаех вече, че той е един от свестните офицери в екипажа, че е с голям професионален опит. Но знаех и това, че след инцидент в неговата бойна част на море, той е наказан с „непълно служебно съответствие”, което означаваше и отлагане на повишението му в по-горно звание. Това за всеки офицер е нещо много тежко. А механикът продължи:
- Знам кой си и какъв си. Затова от сега да се разберем: забранявам ти да пишеш за мен в който и да е вестник!
Така не особено весело започна службата ми на „Смели”. Механикът е най-заетият офицер по време на ремонт, но след едномесечния ми престой на „Дръзки” вече имах представа за организацията на службата и намерих възможност да си поговоря с него на четири очи. Той не се изненада и ме поведе към „галюните” (тоалетните), които ползваха неговите матроси. След сутрешната „приборка” (почистването) те трябваше да светят от чистота. Това се проверява лично от него или от неговия заместник, ако механикът отсъства от кораба. Една сутрин, при проверка на приборката, той видял парче от вестник (тогава по корабите не се полагаше тоалетна хартия) в едно от кошчетата (по принцип след почистването кошчетата трябва да са празни). Парчето било нарочно поставено така, че да се вижда добре от проверяващия. Използваният по предназначение къс хартия бил със снимка на механика в един вестник ... Приех това обяснение с усмивка и от тогава до днес двамата сме в добри отношения.
Най-после един ден бях удостоен с внимание от страна на командира на кораба, който до този момент сякаш не бе забелязал, че на борда има двама нови лейтенанти. Той започна без всякакви предисловия:
- Виждаш каква лудница е ремонтът, а на всичкото отгоре изоставаме с графика. Затова реших да съчетая няколко занятия с офицерите в едно, за да не губим време. След това ще ги отчетем както трябва. От теб искам да подготвиш интересна беседа от историята на нашия флот, ама да е по тема, по която не сме информирани до сега. Ще се справиш ли?
Знаех, че от мен се иска да отговоря само „Тъй вярно!”, но си позволих да поискам поне един ден за подготовка. В отговор получих само: „Този ден е днес. Беседата е утре. Действай!” Добре, че този ден не беше вчера ... Излетях от командирската каюта и почти се сблъсках със старши помощник-командира. Докладвах му за поставената задача и получих разрешение да отскоча до Варна. Позвъних от дежурната стая на групата ремонтиращи се кораби на моя преподавател по военноморска история и след като получих отговора му: „Чакам те!”, тръгнах на автостоп до Варна. Канцлерът (така го знаеха всички) ме разбра от една дума. Зарадва се много на проявения от мен интерес и веднага ме насочи:
- Разкажи им за „Дръзки”!
- Ама как за „Дръзки”, те и децата знаят за атаката срещу „Хамидие” ...
- Не за това, а за онзи случай, в който „Дръзки” бе взривен поради груби нарушения на уставите от командира му и от неговия екипаж!
Извадих бележника си и започнах да записвам. Случило се през октомври 1942 г. В каютата на механика на торпедоносеца „Дръзки” складирали 75 килограма каменарски барут, предназначен за държавната каменоломна в Атия. Потеглили от Варна към Бургас, но по пътя срещнали немски военен транспорт и получили заповед да го ескортират до Кюстенджа. На обратния курс към България ги застига щорм и едва успяват да се доберат до Варна. По пътя част от торбичките с гранулирания каменарски барут се разпилели. Но не обърнали особено внимание на това, защото след пристигането им в базата колеги и приятели от съседните торпедоносци пристигнали, за да чуят от устата на механика за преживелиците на море. Командирът на „Дръзки” нямал време за приказки, защото съпругата му вече била в родилния дом и той заповядал спускането на корабната лодка, за да стигне с нея до гражданското пристанище. Но успял да стигне само до повърхността на водата ... Запалена цигара в каютата на механика взривила барута, а след това последвал взрив, който разкъсал корпуса на кораба. Шестима от екипажа загинали, торпедоносецът потънал ...
- Защо досега се мълчи по този случай? - попитах наивно Канцлера.
- Ами защото има много причини - и обективни, и субективни. „Дръзки” е нашата национална гордост, кораб-музей, по-добре да го запомним само с атаката срещу „Хамидие”, а командирът му - осъден на три години затвор и амнистиран по повод смъртта на цар Борис ІІІ, достигна до високи постове след 1944 г. Произлиза от прогресивно семейство ... А и във Флотския арсенал успели да възстановят „Дръзки” и той служеше още дълги години след инцидента.
Благодарих на Канцлера и се прибрах на кораба. През нощта си преговорих урока, а на сутринта, „лъснат и избръснат”, веднага след вдигането на флага, в каюткомпанията изнесох моята първа беседа пред офицерския състав на „Смели”. Естествено, първата реакция на колегите бе недоверие („Този ли новобранец ще ни дава акъл?”). Малко по-късно обаче по очите им разбрах, че темата им стана интересна. Най-странна бе реакцията на командира на кораба в края на моето изложение. „Някакви въпроси?” - попита той с такава интонация, че въпроси не трябваше да има. Старши помощник-командирът командва, ние се изправихме, а командирът ни освободи да продължим с изпълнението на задачите. Едва в късния следобед успях да попитам механика къде съм сбъркал.
- Беседата ти не беше лоша. Ама с темата „Дръзки” удари гредата!
- Че какво й е на темата?!
- Просто темата „Дръзки”, и то в тази насока, в дивизиона от няколко месеца е табу и толкова. И не питай повече, защото ще навлечеш неприятности и на себе си, и на този който питаш! ...
Е, не устисках съвсем, опитвах се от време на време да подхвърлям по заобиколен начин въпроса за „нещото” на стражевика „Дръзки”, но винаги удрях на камък. По-късно, като журналист, често плавах на този кораб, но офицерският състав вече не бе същият, а и няколко души на четири очи споделиха: дори и да разбереш за какво става въпрос, нищо няма да можеш да напишеш! Така омертата „Дръзки” ме преследваше почти четири десетилетия. И изведнъж - не един, а двама се разприказваха...
Цялата работа тръгнала в летен съботен ден от един откраднат бинокъл. Цената му е твърде висока и командирът на свързочната бойна част изплакал на офицера от военното контраразузнаване (ВКР), че след идващата ревизия ще бъде разорен, ако трябва да го плати. По изпитан способ, ВКР-то привикал един по един матросите (към 150 души!) в една каюта и им задал въпроса какво знаят за „онази работа”. Притискал ги по един или друг начин, докато стигнал до едно от момчетата от минно-торпедната бойна част. Той също не знаел нищо за бинокъла, но ВКР-то по навик пуснал „празно за пълно”: „А пък за другата работа с теб специално ще си поговорим утре. Така че тази нощ добре си помисли!”
Мислил матросът, мислил, и през нощта написал писмо до командира на кораба. Рано сутринта го предал на старшия на стражата офицер (тогава една трета от офицерския състав оставаше стража всяка вечер на борда, за да може при необходимост да изведе незабавно кораба от пункта за базиране). Първоначално офицерът се втрещил като прочел писмото, но бързо се окопитил. Веднага изпратил хора да търсят командира, който бил със семейството си на бунгало в Шкорпиловци. Обявил готовност на кораба за излизане на море и изпратил оповестители да извикат останалата част от командния състав и забранил слизането на брега. „Легендирал” тревогата със съобщението, че предстои „Дръзки” да преследва американски кораби, които вече са навлезли в Черно море. Тогава това бе обичайно „мероприятие”.
Командирът дошъл на кораба, предал писмото на офицера от ВКР (той през цялото това време е бил на борда) и след броени минути машината се задействала. Арестували четирима матроси. А скоро след това ги осъдили на различни години затвор. Матросът, който написал писмото до командира, бил оправдан. От тук нататък всеки може да си гради каквито и да са версии за диверсия, за шпионаж, за целенасочена акция на т.н. вероятен противник. Нищо подобно! Една необмислена хлапашка идея е щяла да ни вкара през лятото на 1977 г. в световните новини (може би и в световната история), а половината от Варна (според оценката на вещото лице - флагманският миньор на военноморската база, представена по време на процеса) щяла да бъде изпепелена. Защо? Не заради организирана „от вън” диверсия, а заради „челния” съветски опит! Заради желанието на четирима матроси да бъдат предсрочно уволнени и да си отмъстят за тормоза, оказван върху тях от няколко души от командния състав ...
Тогава нашите кораби често гостуваха в Севастопол. И един от нашите матроси - син на т.н. активни борци против фашизма и капитализма, узнал там страшна, но интригуваща новина. На борда на голям съветски боен кораб по време на плаване избухнал пожар след взрив на боеприпас в един от погребите. Имало много жертви. Когато обезобразеният кораб пристигнал на буксир в Севастопол, оцелелите матроси били освободени от по-нататъшна служба. И нашият човек замислил да стори същото и с „Дръзки” - да взриви боеприпас в един от погребите, да предизвика такъв пожар, който по-късно да доведе до уволнението на матросите от екипажа. А нашенецът бил и със сръчни ръце - сам изработил часовниковия механизъм. Сам намерил и необходимия капсул-детонатор. „Вербувал” още трима съучастници. Но и тримата нямали достъп до погребите с различни боеприпаси. Така стигнали до петия човек - от минно-торпедната бойна част, който имал достъп до кърмовия погреб на стражевия кораб. Там се съхраняваха големите бомби за борба с подводници. Май само той се замислил над това какви последствия може да има от такъв взрив ...
Иначе главният организатор мислил „логично”. Искал взривът да стане тогава, когато заговорниците са извън кораба и играят мач на игрището в базата - това ставаше почти всяка събота след обяд. Игрището обаче бе на стотина метра от стражевите кораби и ако бяха успели наистина да взривят „Дръзки” (с 35 тона тротил на борда!), и от организаторите нямало да остане нищо. Щели да излязат в безсрочен отпуск, но на другия свят.
Все пак, попитах бившия офицер от ВКР защо случаят „Дръзки” не фигурира в документите, съхранявани „за вечни времена” в архива. „Как защо бе, няма документ - няма такъв случай! ... Ама ти какво, да не би да ми се правиш на разследващ журналист? Ако пишеш нещо, пиши разказ! Без имена, моля ти се, на стари години не ме разкарвай по съдилищата!”
Така и направих. Разказът бе готов, когато се обадих по телефона и помолих близък мой приятел да го прочете, докато си пием кафето. По пътя към барчето срещнах един от „по-старите” лейтенанти, с който бяхме в една каюта на „Смели” (Ама че съвпадение!). Обсъдих накратко и с него „Омертата „Дръзки”. Той поиска да му изпратя разказа, за да си го сложи в рамка. Стига бе! Защо? „Ами защото същата събота, когато арестуваха матросите от „Дръзки”, аз бях дежурен на „Смели”. Двата стражеви кораба бяха борд до борд. Ако бяха взривили „Дръзки”, от мен щяха да останат само молекули...
Споделих тази негова мисъл с моя приятел, когато той приключи с четенето на ръкописа. „А бе вие май много се вживявате в тази история. Ама добре е все пак, че ... Ало, ти къде се отнесе?” Да, бях се отнесъл. Защото изведнъж чак сега осъзнах още нещо. Че по това време бях стажант в съседния дивизион. Че в едната от съботите след обяд бях с група матроси на спортните площадки. Дали не е било през същата събота? Дали и от мен щяха да останат само молекули?
Някогашният механик на „Смели” се оказа прав. Усмивката ми все пак замръзна. Може би по този начин омертата „Дръзки” ми отмъсти за това, че я изкопах от миналото, където си почиваше необезпокоявана от никого толкова много години.
Атанас ПАНАЙОТОВ
Бележка на редакцията: Разказът „Омертата „Дръзки” е поместен в книгата „Концентричните пътища на съдбата”, издание на Сдружението на жените военнослужещи, по идея на Вера и Емил Спахийски (С., 2016 г.). В книгата, която в едната си част е сборник от разкази, помества творби, участвали в конкурса „Новият Йовков”. В останалата част на книгата са публикувани снимки - селекция от конкурса за военна фотография „Между два свята - мира и войната”.
Като се има предвид, че в сборника е поместен и разказът на о.з. капитан І ранг Валентин ДИМИТРОВ „Голям шлем”, който е и сред номинираните за награда, а така също - и снимки на Петър ПЕТРОВ от Варна, който пък е победител в раздела „Фоторазказ” с репортаж за парашутни скокове на Морския специален разузнавателен отряд, може да се констатира, че флотската тема бе достойно защитена в това интересно начинание на Сдружението на жените военнослужещи.
- Какво си се ухилил? Скоро ще ти замръзне усмивката!
Знаех вече, че той е един от свестните офицери в екипажа, че е с голям професионален опит. Но знаех и това, че след инцидент в неговата бойна част на море, той е наказан с „непълно служебно съответствие”, което означаваше и отлагане на повишението му в по-горно звание. Това за всеки офицер е нещо много тежко. А механикът продължи:
- Знам кой си и какъв си. Затова от сега да се разберем: забранявам ти да пишеш за мен в който и да е вестник!
Така не особено весело започна службата ми на „Смели”. Механикът е най-заетият офицер по време на ремонт, но след едномесечния ми престой на „Дръзки” вече имах представа за организацията на службата и намерих възможност да си поговоря с него на четири очи. Той не се изненада и ме поведе към „галюните” (тоалетните), които ползваха неговите матроси. След сутрешната „приборка” (почистването) те трябваше да светят от чистота. Това се проверява лично от него или от неговия заместник, ако механикът отсъства от кораба. Една сутрин, при проверка на приборката, той видял парче от вестник (тогава по корабите не се полагаше тоалетна хартия) в едно от кошчетата (по принцип след почистването кошчетата трябва да са празни). Парчето било нарочно поставено така, че да се вижда добре от проверяващия. Използваният по предназначение къс хартия бил със снимка на механика в един вестник ... Приех това обяснение с усмивка и от тогава до днес двамата сме в добри отношения.
Най-после един ден бях удостоен с внимание от страна на командира на кораба, който до този момент сякаш не бе забелязал, че на борда има двама нови лейтенанти. Той започна без всякакви предисловия:
- Виждаш каква лудница е ремонтът, а на всичкото отгоре изоставаме с графика. Затова реших да съчетая няколко занятия с офицерите в едно, за да не губим време. След това ще ги отчетем както трябва. От теб искам да подготвиш интересна беседа от историята на нашия флот, ама да е по тема, по която не сме информирани до сега. Ще се справиш ли?
Знаех, че от мен се иска да отговоря само „Тъй вярно!”, но си позволих да поискам поне един ден за подготовка. В отговор получих само: „Този ден е днес. Беседата е утре. Действай!” Добре, че този ден не беше вчера ... Излетях от командирската каюта и почти се сблъсках със старши помощник-командира. Докладвах му за поставената задача и получих разрешение да отскоча до Варна. Позвъних от дежурната стая на групата ремонтиращи се кораби на моя преподавател по военноморска история и след като получих отговора му: „Чакам те!”, тръгнах на автостоп до Варна. Канцлерът (така го знаеха всички) ме разбра от една дума. Зарадва се много на проявения от мен интерес и веднага ме насочи:
- Разкажи им за „Дръзки”!
- Ама как за „Дръзки”, те и децата знаят за атаката срещу „Хамидие” ...
- Не за това, а за онзи случай, в който „Дръзки” бе взривен поради груби нарушения на уставите от командира му и от неговия екипаж!
Извадих бележника си и започнах да записвам. Случило се през октомври 1942 г. В каютата на механика на торпедоносеца „Дръзки” складирали 75 килограма каменарски барут, предназначен за държавната каменоломна в Атия. Потеглили от Варна към Бургас, но по пътя срещнали немски военен транспорт и получили заповед да го ескортират до Кюстенджа. На обратния курс към България ги застига щорм и едва успяват да се доберат до Варна. По пътя част от торбичките с гранулирания каменарски барут се разпилели. Но не обърнали особено внимание на това, защото след пристигането им в базата колеги и приятели от съседните торпедоносци пристигнали, за да чуят от устата на механика за преживелиците на море. Командирът на „Дръзки” нямал време за приказки, защото съпругата му вече била в родилния дом и той заповядал спускането на корабната лодка, за да стигне с нея до гражданското пристанище. Но успял да стигне само до повърхността на водата ... Запалена цигара в каютата на механика взривила барута, а след това последвал взрив, който разкъсал корпуса на кораба. Шестима от екипажа загинали, торпедоносецът потънал ...
- Защо досега се мълчи по този случай? - попитах наивно Канцлера.
- Ами защото има много причини - и обективни, и субективни. „Дръзки” е нашата национална гордост, кораб-музей, по-добре да го запомним само с атаката срещу „Хамидие”, а командирът му - осъден на три години затвор и амнистиран по повод смъртта на цар Борис ІІІ, достигна до високи постове след 1944 г. Произлиза от прогресивно семейство ... А и във Флотския арсенал успели да възстановят „Дръзки” и той служеше още дълги години след инцидента.
Благодарих на Канцлера и се прибрах на кораба. През нощта си преговорих урока, а на сутринта, „лъснат и избръснат”, веднага след вдигането на флага, в каюткомпанията изнесох моята първа беседа пред офицерския състав на „Смели”. Естествено, първата реакция на колегите бе недоверие („Този ли новобранец ще ни дава акъл?”). Малко по-късно обаче по очите им разбрах, че темата им стана интересна. Най-странна бе реакцията на командира на кораба в края на моето изложение. „Някакви въпроси?” - попита той с такава интонация, че въпроси не трябваше да има. Старши помощник-командирът командва, ние се изправихме, а командирът ни освободи да продължим с изпълнението на задачите. Едва в късния следобед успях да попитам механика къде съм сбъркал.
- Беседата ти не беше лоша. Ама с темата „Дръзки” удари гредата!
- Че какво й е на темата?!
- Просто темата „Дръзки”, и то в тази насока, в дивизиона от няколко месеца е табу и толкова. И не питай повече, защото ще навлечеш неприятности и на себе си, и на този който питаш! ...
Е, не устисках съвсем, опитвах се от време на време да подхвърлям по заобиколен начин въпроса за „нещото” на стражевика „Дръзки”, но винаги удрях на камък. По-късно, като журналист, често плавах на този кораб, но офицерският състав вече не бе същият, а и няколко души на четири очи споделиха: дори и да разбереш за какво става въпрос, нищо няма да можеш да напишеш! Така омертата „Дръзки” ме преследваше почти четири десетилетия. И изведнъж - не един, а двама се разприказваха...
Цялата работа тръгнала в летен съботен ден от един откраднат бинокъл. Цената му е твърде висока и командирът на свързочната бойна част изплакал на офицера от военното контраразузнаване (ВКР), че след идващата ревизия ще бъде разорен, ако трябва да го плати. По изпитан способ, ВКР-то привикал един по един матросите (към 150 души!) в една каюта и им задал въпроса какво знаят за „онази работа”. Притискал ги по един или друг начин, докато стигнал до едно от момчетата от минно-торпедната бойна част. Той също не знаел нищо за бинокъла, но ВКР-то по навик пуснал „празно за пълно”: „А пък за другата работа с теб специално ще си поговорим утре. Така че тази нощ добре си помисли!”
Мислил матросът, мислил, и през нощта написал писмо до командира на кораба. Рано сутринта го предал на старшия на стражата офицер (тогава една трета от офицерския състав оставаше стража всяка вечер на борда, за да може при необходимост да изведе незабавно кораба от пункта за базиране). Първоначално офицерът се втрещил като прочел писмото, но бързо се окопитил. Веднага изпратил хора да търсят командира, който бил със семейството си на бунгало в Шкорпиловци. Обявил готовност на кораба за излизане на море и изпратил оповестители да извикат останалата част от командния състав и забранил слизането на брега. „Легендирал” тревогата със съобщението, че предстои „Дръзки” да преследва американски кораби, които вече са навлезли в Черно море. Тогава това бе обичайно „мероприятие”.
Командирът дошъл на кораба, предал писмото на офицера от ВКР (той през цялото това време е бил на борда) и след броени минути машината се задействала. Арестували четирима матроси. А скоро след това ги осъдили на различни години затвор. Матросът, който написал писмото до командира, бил оправдан. От тук нататък всеки може да си гради каквито и да са версии за диверсия, за шпионаж, за целенасочена акция на т.н. вероятен противник. Нищо подобно! Една необмислена хлапашка идея е щяла да ни вкара през лятото на 1977 г. в световните новини (може би и в световната история), а половината от Варна (според оценката на вещото лице - флагманският миньор на военноморската база, представена по време на процеса) щяла да бъде изпепелена. Защо? Не заради организирана „от вън” диверсия, а заради „челния” съветски опит! Заради желанието на четирима матроси да бъдат предсрочно уволнени и да си отмъстят за тормоза, оказван върху тях от няколко души от командния състав ...
Тогава нашите кораби често гостуваха в Севастопол. И един от нашите матроси - син на т.н. активни борци против фашизма и капитализма, узнал там страшна, но интригуваща новина. На борда на голям съветски боен кораб по време на плаване избухнал пожар след взрив на боеприпас в един от погребите. Имало много жертви. Когато обезобразеният кораб пристигнал на буксир в Севастопол, оцелелите матроси били освободени от по-нататъшна служба. И нашият човек замислил да стори същото и с „Дръзки” - да взриви боеприпас в един от погребите, да предизвика такъв пожар, който по-късно да доведе до уволнението на матросите от екипажа. А нашенецът бил и със сръчни ръце - сам изработил часовниковия механизъм. Сам намерил и необходимия капсул-детонатор. „Вербувал” още трима съучастници. Но и тримата нямали достъп до погребите с различни боеприпаси. Така стигнали до петия човек - от минно-торпедната бойна част, който имал достъп до кърмовия погреб на стражевия кораб. Там се съхраняваха големите бомби за борба с подводници. Май само той се замислил над това какви последствия може да има от такъв взрив ...
Иначе главният организатор мислил „логично”. Искал взривът да стане тогава, когато заговорниците са извън кораба и играят мач на игрището в базата - това ставаше почти всяка събота след обяд. Игрището обаче бе на стотина метра от стражевите кораби и ако бяха успели наистина да взривят „Дръзки” (с 35 тона тротил на борда!), и от организаторите нямало да остане нищо. Щели да излязат в безсрочен отпуск, но на другия свят.
Все пак, попитах бившия офицер от ВКР защо случаят „Дръзки” не фигурира в документите, съхранявани „за вечни времена” в архива. „Как защо бе, няма документ - няма такъв случай! ... Ама ти какво, да не би да ми се правиш на разследващ журналист? Ако пишеш нещо, пиши разказ! Без имена, моля ти се, на стари години не ме разкарвай по съдилищата!”
Така и направих. Разказът бе готов, когато се обадих по телефона и помолих близък мой приятел да го прочете, докато си пием кафето. По пътя към барчето срещнах един от „по-старите” лейтенанти, с който бяхме в една каюта на „Смели” (Ама че съвпадение!). Обсъдих накратко и с него „Омертата „Дръзки”. Той поиска да му изпратя разказа, за да си го сложи в рамка. Стига бе! Защо? „Ами защото същата събота, когато арестуваха матросите от „Дръзки”, аз бях дежурен на „Смели”. Двата стражеви кораба бяха борд до борд. Ако бяха взривили „Дръзки”, от мен щяха да останат само молекули...
Споделих тази негова мисъл с моя приятел, когато той приключи с четенето на ръкописа. „А бе вие май много се вживявате в тази история. Ама добре е все пак, че ... Ало, ти къде се отнесе?” Да, бях се отнесъл. Защото изведнъж чак сега осъзнах още нещо. Че по това време бях стажант в съседния дивизион. Че в едната от съботите след обяд бях с група матроси на спортните площадки. Дали не е било през същата събота? Дали и от мен щяха да останат само молекули?
Някогашният механик на „Смели” се оказа прав. Усмивката ми все пак замръзна. Може би по този начин омертата „Дръзки” ми отмъсти за това, че я изкопах от миналото, където си почиваше необезпокоявана от никого толкова много години.
Атанас ПАНАЙОТОВ
Бележка на редакцията: Разказът „Омертата „Дръзки” е поместен в книгата „Концентричните пътища на съдбата”, издание на Сдружението на жените военнослужещи, по идея на Вера и Емил Спахийски (С., 2016 г.). В книгата, която в едната си част е сборник от разкази, помества творби, участвали в конкурса „Новият Йовков”. В останалата част на книгата са публикувани снимки - селекция от конкурса за военна фотография „Между два свята - мира и войната”.
Като се има предвид, че в сборника е поместен и разказът на о.з. капитан І ранг Валентин ДИМИТРОВ „Голям шлем”, който е и сред номинираните за награда, а така също - и снимки на Петър ПЕТРОВ от Варна, който пък е победител в раздела „Фоторазказ” с репортаж за парашутни скокове на Морския специален разузнавателен отряд, може да се констатира, че флотската тема бе достойно защитена в това интересно начинание на Сдружението на жените военнослужещи.