НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
СЛУЧАЙ НА НАШ КОРАБ С БЕЖАНЕЦ
(ПРЕДИ 1989 Г.)
Бяхме свършили маневрата, бяха прозвънили „свободна машина”, увеличили бяхме оборотите, шефа, елмеханикът и боцманът се бяха изнизали нагоре и си останах с вахтата. По-точно - с края й, защото беше прехвърлило единадесет и, значи, оставаше по-малко от час. Знаех какво следва. Едно бързо измиване на ръцете и с лявото рамо напред към кабината на домакина. Да ударим по едно. Иначе кажи-речи никой не сяда на маса посред нощ, но сега му приличаше заради началото на прехода. Сравнително дълъг преход за параход като нашия. Разтоварили бяхме в Измир и ни чакаше една седмица навъртване на вахти и мили до Севиля. Не става дума за някакъв запой, по-скоро сръбване заради адета - по чаша-две бяло вино с някакво дребно мезенце, малко лакърдии кой какво си е накупил, накрая наздравица за успешен преход и толкова. После десетина минути с криминалното романче и сън. До следващата вахта.
Влязох в домакинската кабина и заварих, както и предполагах, постоянното присъствие - боцмана, Чико Бързака, иначе рулеви, и елмеханика. На параходите обикновено се пие на групи. Не зная как се създават, не са групи по интереси или по наклонности, нещо специално, да го река, някак се случват и е трудно, пък и излишно, да се търси обяснение. Е, това беше нашата. Наобикаляхме го домакина не само защото при него винаги се намираше по нещо за мезе и не се наливахме на голо като селски пияндурници. И друго имаше - просто беше готин.
Още преди първия му рейс с нас го разбрахме. Работил си той като главен счетоводител на някаква си фабрика и като наближило пенсионирането, изведнъж му се дощяло да стане моряк, свят да види. Задействал познанства, приятелства, връзки и резултатът - корабен домакин. На нашия параход. Бяхме в Бургас и на другия ден щяхме да отплаваме. Понаквасили се бяхме по повод предстоящия рейс, не само нашето постоянно присъствие, то още не беше формирано, просто една разнолика малка тайфица. Поканихме го човека, нали беше нов и още се оглеждаше накъде е бакът и накъде - кърмата, ние почерпихме, почерпи и той. По някое време някой тръсна що не идем до „Слънчев бряг”, да ударим и там по едно, а? Почерпена история, дават се най-различни шантави предложения.
(ПРЕДИ 1989 Г.)
Бяхме свършили маневрата, бяха прозвънили „свободна машина”, увеличили бяхме оборотите, шефа, елмеханикът и боцманът се бяха изнизали нагоре и си останах с вахтата. По-точно - с края й, защото беше прехвърлило единадесет и, значи, оставаше по-малко от час. Знаех какво следва. Едно бързо измиване на ръцете и с лявото рамо напред към кабината на домакина. Да ударим по едно. Иначе кажи-речи никой не сяда на маса посред нощ, но сега му приличаше заради началото на прехода. Сравнително дълъг преход за параход като нашия. Разтоварили бяхме в Измир и ни чакаше една седмица навъртване на вахти и мили до Севиля. Не става дума за някакъв запой, по-скоро сръбване заради адета - по чаша-две бяло вино с някакво дребно мезенце, малко лакърдии кой какво си е накупил, накрая наздравица за успешен преход и толкова. После десетина минути с криминалното романче и сън. До следващата вахта.
Влязох в домакинската кабина и заварих, както и предполагах, постоянното присъствие - боцмана, Чико Бързака, иначе рулеви, и елмеханика. На параходите обикновено се пие на групи. Не зная как се създават, не са групи по интереси или по наклонности, нещо специално, да го река, някак се случват и е трудно, пък и излишно, да се търси обяснение. Е, това беше нашата. Наобикаляхме го домакина не само защото при него винаги се намираше по нещо за мезе и не се наливахме на голо като селски пияндурници. И друго имаше - просто беше готин.
Още преди първия му рейс с нас го разбрахме. Работил си той като главен счетоводител на някаква си фабрика и като наближило пенсионирането, изведнъж му се дощяло да стане моряк, свят да види. Задействал познанства, приятелства, връзки и резултатът - корабен домакин. На нашия параход. Бяхме в Бургас и на другия ден щяхме да отплаваме. Понаквасили се бяхме по повод предстоящия рейс, не само нашето постоянно присъствие, то още не беше формирано, просто една разнолика малка тайфица. Поканихме го човека, нали беше нов и още се оглеждаше накъде е бакът и накъде - кърмата, ние почерпихме, почерпи и той. По някое време някой тръсна що не идем до „Слънчев бряг”, да ударим и там по едно, а? Почерпена история, дават се най-различни шантави предложения.
Авторът на този разказ Любен ЛЮБЕНОВ
Моторният кораб „Бургас” (ІМО 5055438), нарисуван от Димчо ПИШМАНОВ. На борда на този кораб наистина се е случила подобна случка.
Моторният кораб „Бургас” в Пристанище Бургас.
Моторният кораб „Бургас” (в ляво) в Пристанище Бургас.
И нашият човек, иначе доста по-възрастен от нас, младоците, на мига се юрна по акъла ни. Отиваме, каза, тъкмо и колата ми е пред пристанището. Спогледахме се. Каква кола караш - запита някой. А той сви рамене - как каква, „Волга”, че най ми прилича. „Волга” му приличала. Спогледахме се. Не е проста работа да имаш такова нещо в ерата на москвичите, вартбурзите и шкодичките. Тежест издава, вкус, а и можене. Натъпкахме се седем души в колата, сместихме се някакси и отпрашихме с мръсна газ. Волгата - черна, с еленче отпред, кой ще ти спре навремето такъв автомобил. Паркирахме пред хотел „Кубан” в курорта, най-представителния, май че и само той работеше през зимата, и отворихме вратите. Подир облака алкохолни изпарения и миризми почнахме да се измъкваме един през друг. А насреща ни, не бяхме го забелязали, някакъв милиционер, да го кажа - опулил очи, направо свиваше пръст подир пръст. Броеше ни. Домакинът обаче го мярна, скочи пъргаво, изправи се пред еленчето - висок, достолепен, с очила със златни рамки, и подвикна към униформения - хайде, по-бързо, старшина, ела насам. Онзи съвсем опули очи, така че се наложи нашият човек да го подкани и с жест. С един пръст, настойчиво, властно, така да се каже, направо го придърпа. И онзи, разбира се, се разбърза. Към мъжа със златни очила и черна волга. Почти подтича. По задача сме тук, проскърца домакинът с един глас, който внушаваше респект и направо изискваше безусловно подчинение, така че наглеждай колата. Ясно ли е?
Милиционерът успя само да кимне, дори направи нещо като козируване, зарязал вече броенето.Така спаси нашият човек положението и на минутата ни се издигна в очите. Не е лесно да реагираш толкова светкавично, да го направиш толкова майсторски, и то не с кой да е, а с орган на властта. Разбира се, пропадна пиенето - нали не може след подобно изпълнение да хлътнеш в бара и да вземеш да лочиш водката си. Не може, но джумбушът си струваше. Поразтъпкахме се около хотела, направихме се на важни, все едно че наблюдаваме нещо, след което домакинът приветства с два пръста и небрежно кимване старшината, пак се натоварихме във волгата и поехме към парахода. Да си допием.
След това целия рейс разправяхме и донатаманявахме историята. И, признавам си, някои така и не й повярваха. Но си беше истина. Важното е, че домакинът се вписа от раз в тайфата. Щото беше готин.
Та влязох аз в дядовата ръкавичка, както я наричаше стопанинът й, метнах едно здрасти и посегнах към шкафчето над бюрото му да си взема чиста чаша. Наляха ми, чукнахме се и нещата щяха да се оттекат след десетина-петнадесет минути, ако електрикът не беше промърморил нещо от сорта абе няма ли някой да даде тука едно мезенце да не смучем на голо, бе… Домакинът изхъмка, има, каза, взе една чинийка, сгъваемото му ножче беше винаги в джоба му, надигна се и от вратата промърмори - малко сиренце ще донеса, за среднощ такова се полага. И излезе. Знаехме, че ще се бави пет-шест минути, толкова е до кухнята и обратно, но като изтече обичайното време, взехме да се споглеждаме - какво става, бе! Минаха още толкова минути и вече наистина се зачудихме, когато нашият нахлу като фурия в кабината. Не носеше чинията, но пък ножчето, отворено, беше в ръката му.
Бързо, изхриптя, има някой долу, в камбуза, чужд човек има. Къде, обади се първо Бързака, какъв човек, домакине? Малко несвързано излезе, кажи-речи също толкова несвързано го обясни и домакинът - в кухнята не било останало никакво сирене, сигурно хайтите са го изпросили за мезе тук-там по кабините, та решил да слезе в склада. И зад щайгите в преддверието видял човек. Младо момче му се видяло, било се скатало зад амбалажа. Дръпнал вратата, завъртял ключа и дотичал за помощ. Помощ ли? Винаги! Това го излая боцманът, скочи, бръкна и той в джоба си, за да извади своето си джобно ножче и, така или иначе, цялото постоянно присъствие се понесе надолу към владенията на домакина. Застанаха двамината с ножовете от двете страни на вратата, както са го виждали по филмите; Бързака, накокошинен и той като по филмите, отвори; ние с електрика мигом заехме, пак като на кино, позите на кунг-фу бойци. Сега ме досмешава, но тогава въобще не ми беше до смях, по едно време дори ми се припика. Чужд човек на борда, в открито море. Бегай, бе!
Не искам да навлизам в подробности, че си беше жив резил, но по едно време измъкнахме пришълеца иззад амбалажа. По-точно - той сам си излезе, като ни видя колцина сме насреща му. Поведохме го нагоре, четиримата го поведохме, че Бързака, като видя, че арестът е успешен, хукна нагоре да информира направо капитана. Въведохме го в долния салет, моряшкия, и скоро всичко, що не беше още заспало, се изсипа вътре. Бързо се разчува на параходите. Момчето, на външен вид нямаше повече от двадесетина години, беше натикано в ъгъла, настанено на стол, заобиколено от дузина най-малкото любопитни чифта очи.
В това време пристигнаха капитанът и помполитът. Бяха, личеше си, набързо облечени - явно са си били легнали. Абе, мина ми през главата, що не удрят по някое питие тези хора, бе, нито вахта правят, нито някой им държи сметка. Мисълта отлетя на мига, защото старшото началство пое нещата в свои ръце и взе да става интересно. Помполитът, бай Стамо, бивш председател ли, агроном ли на някакво текезесе някъде из разградско, ако се не лъжа, поназнайваше турски и иззе ролята на разследващ, в същото време и на преводач. Няма смисъл да проследявам дума по дума потока информация, който стигаше първо до бай Стамо, а по-сетне и до нас, останалите. Въпросите ги задаваше предимно капитанът, но от време на време и помполитът поемаше инициативата, което водеше до недоволни погледи от страна на барото.
И така. Оказа се, че момчето - наистина на двадесетина години, искало да емигрира от Турция. Четири деца били, баща му бил без работа, то самото също било безработно, и направо гладували. Тука помполитът, докато го превеждаше, ни огледа един по един - вижте, значи, как се живее при капитализма. Та - мизерия, с една дума, и като чул, че параходът ще ходи в Испания, се решил, проврял се незабелязано и се скрил в камбуза. Тука вече беше на ред капитанът да хвърли отровен поглед към старши помощника и въобще към хайтите от палубата, от което се разбра, че ще има последствия задето не са упражнявали контрол кой и как се качва на палубата. Това беше в общи линии информационният поток. В салета се замълча - нито капитанът, нито помполитът имаха някакви други въпроси, на нас, останалите, не се полагаше да задаваме свои си.
Но тогава се обади домакинът, героят, така да се каже, на вечерта. Абе, помполит, питайте го, моля ви, дали не е гладно момчето. Ако се е промъкнало накъмто обяд, сигурно примира от глад. Въпросът беше ретранслиран. По очите разбрахме какъв е отговорът и домакинът само с жест разпореди на готвача да влезе в роля. Нататък известно време просто гледахме. Чинията със сирене, кашкавал и салам, другата - с пресен бял хляб, се изпразваха с невероятна бързина. Наложи се готвачът да донесе още хляб. Ами да питам и аз - наруши мълчанието и гледането Бързака. Нали беше докладвал лично за пришълеца, чувстваше се и той някакси герой на вечерта. Погледът му беше втренчен в капитана. Да питам, барба, защо това момче, като иска да хваща пътя из чужди страни, не си тури паспорта в джоба и да поеме като хората, а? Нали при тях не е като при нас - с разрешения и тъй нататък, и всеки може да ходи където си ще. Помполитът ще ти отговори, почти се подхилна барото, по неговата част е. Бай Стамо обаче не отговори, а запита нещо момчето. Изслуша го, спретна и някакъв уточняващ въпрос и тогава вече ни разясни ситуацията. Паспорт имал, но пари нямал. А струвало доста лири за виза, билет и прочие. Поради тази причина се бил натъкмил да офейка гратис от родината си. И пак ни огледа един по един, за да се увери, че сме схванали правилно изложението му. Тъй, значи, кимна доволно Бързака, ясно. Сега ще го возим без пари. Няма да ни натежи, пък и може да го хващаме да побачква от време на време на палубата. Закимахме - тъй ами, няма да изяде кой знае колко за няколкото дни, докато се домъкнем до Севиля.
Не е то толкова просто, прекъсна хуманитарния ни порив барото. Ами ако е нарочно изпратен от службите им - да проверят дали спазваме законите им? Ами като пристигнем там, какво ще обясняваме на испанците? Запрати ни той реторичните си въпроси, кимна на помполита и на главния механик - ръководството, значи - и отпрашиха нагоре. Ние си останахме с пришълеца. Що не му налеем едно вино да удари момчето, бе, надигна се електрикът. Щото те не пият вино, обади се някой от дъното, по-добре ракийца да е. Не може, възпря ги с жест домакинът. Не може, защото сега се пада нещо като арестант и не му се полага алкохол, нали го нахранихме, стига му. И додаде - газирана вода обаче може. Направи жест към готвача, онзи скочи пъргаво и му донесе. Тъкмо започна обсъждането по въпросите на капитана, когато вратата се отвори, показа се муцката на вахтения рулеви колкото да избъбри: старши камериерът с три кафета при капитана; радистът и той - подхилна се - без кафета. И се фръцна обратно.
Сетих се какво е станало. Барото е позвънил на мостика, вторият помощник е поел руля и е пратил онзи на бегом да предаде разпореждането. Първи скочи Шашмата - да тури джезвето, Митьо Сома се измъкна без да изрече и дума. Той така си правеше - не говореше много-много и някак се тежкарееше, щото, нали, всичката информация от и за парахода минава през него. Ние си останахме с пришълеца.
Явно нещата се усложняваха. Разбрахме го по звъна на щамбайна, дочул се откъмто машинното, който звън затъкна устата на онази ламя, двигателя, и оборотите рязко паднаха. Ставаше нещо, както казах, но нямахме представа какво. Оттук-оттам сглобихме по-късно нещата от сетнешните тънки струйки информация, които ни предаваше Шашмата докато сновеше нагоре-надолу. Кафета носи, после сандвичи, после предаде на старпома нареждането на капитана да остави двама души да вардят турчето, а останалите да си ходят да спят, че вахти ги чакат.
Пръснахме се, ние от постоянното присъствие - към кабината на домакина, останалите - по явките на техните си групи. Само дето преди да се изнижем към чашите си с вино, домакинът скръцна на Шашмата да му докладва какво става. Нали му е началник, няма мърдане и докато носеше това-онова, на нас специално онзи ни носеше и информация. И така. Тримата големи изпратили запитване до Варна какво да правят - обяснили ситуацията и запитали. С шифрована радиограма, разбира се, ококори се, докато ни го съобщаваше, Шашмата. Явно поради това бяха намалени оборотите на машината - докато дойде отговор.
Предположих какво става в момента. Грамата е пристигнала в Оперативна на Параходството, разшифровали са я, започнало е лудо звънене по различни други оперативни служби, те на свой ред сигурно са позвънили на по-други, след което някой е дал разпореждане и е започнало съчиняването и шифроването на указанията за нас. А ние докато чакаме си доляхме в чашите. После пак. Добре че поисках мезе, рече електрикът, решил да се изпише и той главно действащо лице. Добре че беше свършило сиренето в кухнята, промърмори домакинът. Нямам идея докъде щяхме да стигнем с анализите, ако по едно време не се беше отворила вратата. Шашмата. Връщаме се, обясни лаконично. После все пак реши да ни осветли по-нашироко. От Варна така разпоредили, след което капитанът изпратил депеша до пристанището в Измир, от там му отвърнали, че изпращат полицейски катер да ни посрещне, така че трябвало да сме усетили поворота, който сме били направили. Не бяхме, залисани по бяло вино и различни психологически и прочие анализи. Значи бяхме били път напразно дотук, мърцина е отишла една вахта, и сега разбълникваме морето обратно.
Мама му и турче, процеди Бързака, заради него виж колко проблеми, и допълнително бачкане, най-важното. Само го изгледахме, никой от присъстващите не му отговори. Гледай ти, помислих си, до преди малко искаха да му наливат питие, съчувстваха му, личеше си, а сега, като допря всеки да даде по нещо от себе си - щото вахтата си е даване, от съня, от почивката, от времето на рейса, - тогава сменят галса. Само че - това е положението. Това е положението! Изрече го, сякаш копираше мисълта ми, Бързака, после цокна на една глътка виното си и се надигна - аз ще вървя, че след няколко часа съм на вахта.
Стана той, малко след това някакъв от палубните надникна и извика електрика - една от лустрите не искала да свети, та да я види. Каква лампа, бе, изгледа го неразбиращо елетктромеханикът, на море сме, какви светлини те гонят. Онзи го изгледа ядно - ами заради вашето турче. Нашето! Ще речеш, че ние сме проспали качването му на кораба. А онзи все пак обясни: от мостика се свързали се с полицейския катер по УКВ-то, наблизо били вече, и ония помолили да осветим кораба.
Останахме двамата с домакина, защото, пропуснах да кажа, боцманът много отдавна се беше изсулил, за да върви в машинното. Макар и да не беше истинска маневра, срещата с турския катер си беше почти маневра, а той си имаше разни ангажименти в такава ситуация. Заедно с втория механик и с шефа. Та останахме само двамцата, той наля по малко в чашите и въздъхна - колко хора не спят тази вечер, сещаш ли се… И ние, опитах се да се ухиля аз, докато надигах виното си, но той се смръщи - сериозно говоря, остави ти нас двамата. Отпи и стана и той - хайде да вървим да видим какво става.
Какво става - чудо невиждано. В открито море, а греехме като новогодишна елха. Иначе, нали, трябваше да светят само ходовите светлини, моторът да си дудне от мазата, по кабините народът да хърка, а сега всичко навън грееше. Хайтите от палубата пускаха щормтрап на левия борд. Напред се виждаха светлините на нещо си, най-вероятно на турчулята. Примъкнахме се нагоре към лявото крило на мостика, отдръпнахме се по-назад, в сянката, и се зазяпахме. Онези вече бяха наблизо. Направиха широк поворот и се изравниха с кораба. На външния канижел долу беше застанал онзи нещастник, здраво хванат за ръцете от двама от нашите. Правилно, промърмори домакинът, правилно е, че го държат, да не вземе да направи някоя беля. Не запитах каква беля, просто се досетих. Например да скочи в морето. Знае ли човек какво му минава през главата. Отдолу някакъв офицер извика нещо на английски, пред нас от крилото старши помощникът и той кресна в отговор и даде знак на нашите - да изпровождат неканения гостенин. Доведоха го до трапа, помогнаха му да стъпи, отдолу един от техните се качи на няколко стъпала и го зачака.
Момчето заслиза. И като се изравни с моряка от катера, се случи. Онзи замахна и стовари як юмрук в лицето му. После още един. Направо го свали на тясната палуба. Излезе още някакъв. Той пък зарита скупченото в краката му тяло. Боже, изохка домакинът, какво правят тези, бе! Гледах и аз, онемял от случващото се. Сигурно, помислих си, е някакъв израз на яд, на гняв, че се е развалил рахатлъкът им, че са плавали час и нещо в тъмното заради този нещастник, че, с една дума, са им са се народили проблеми. Пък никой не обича проблемите. И им реагира както е виждал, както са го учили, както го може. Вдигнаха сгърчената купчинка и я напъхаха в помещението. Където сигурно щяха да продължат да изливат яда си.
Полицейският катер се плъзна пак в широк поворот, наду сирената си за довиждане и се изгуби в тъмното. И стана още по-тъмно, защото някой изключи всичките ни светлини. Останаха само ходовите. Спогледахме се с домакина. Това е положението, промърмори той, от една страна - прави сме, че ги уведомихме, така е по закон. От друга обаче - виж какво излезе. Да не бях го намирал… Въздъхна и махна с ръка - да се прибираме.
Затътрихме се надолу.
В мрака на мостика проблесна запалка, освети за миг лицето на капитана, дочу се мръсната псувня, която отпра неизвестно към кого и заради какво, и това беше. Случаят приключи.
Любен ЛЮБЕНОВ
Милиционерът успя само да кимне, дори направи нещо като козируване, зарязал вече броенето.Така спаси нашият човек положението и на минутата ни се издигна в очите. Не е лесно да реагираш толкова светкавично, да го направиш толкова майсторски, и то не с кой да е, а с орган на властта. Разбира се, пропадна пиенето - нали не може след подобно изпълнение да хлътнеш в бара и да вземеш да лочиш водката си. Не може, но джумбушът си струваше. Поразтъпкахме се около хотела, направихме се на важни, все едно че наблюдаваме нещо, след което домакинът приветства с два пръста и небрежно кимване старшината, пак се натоварихме във волгата и поехме към парахода. Да си допием.
След това целия рейс разправяхме и донатаманявахме историята. И, признавам си, някои така и не й повярваха. Но си беше истина. Важното е, че домакинът се вписа от раз в тайфата. Щото беше готин.
Та влязох аз в дядовата ръкавичка, както я наричаше стопанинът й, метнах едно здрасти и посегнах към шкафчето над бюрото му да си взема чиста чаша. Наляха ми, чукнахме се и нещата щяха да се оттекат след десетина-петнадесет минути, ако електрикът не беше промърморил нещо от сорта абе няма ли някой да даде тука едно мезенце да не смучем на голо, бе… Домакинът изхъмка, има, каза, взе една чинийка, сгъваемото му ножче беше винаги в джоба му, надигна се и от вратата промърмори - малко сиренце ще донеса, за среднощ такова се полага. И излезе. Знаехме, че ще се бави пет-шест минути, толкова е до кухнята и обратно, но като изтече обичайното време, взехме да се споглеждаме - какво става, бе! Минаха още толкова минути и вече наистина се зачудихме, когато нашият нахлу като фурия в кабината. Не носеше чинията, но пък ножчето, отворено, беше в ръката му.
Бързо, изхриптя, има някой долу, в камбуза, чужд човек има. Къде, обади се първо Бързака, какъв човек, домакине? Малко несвързано излезе, кажи-речи също толкова несвързано го обясни и домакинът - в кухнята не било останало никакво сирене, сигурно хайтите са го изпросили за мезе тук-там по кабините, та решил да слезе в склада. И зад щайгите в преддверието видял човек. Младо момче му се видяло, било се скатало зад амбалажа. Дръпнал вратата, завъртял ключа и дотичал за помощ. Помощ ли? Винаги! Това го излая боцманът, скочи, бръкна и той в джоба си, за да извади своето си джобно ножче и, така или иначе, цялото постоянно присъствие се понесе надолу към владенията на домакина. Застанаха двамината с ножовете от двете страни на вратата, както са го виждали по филмите; Бързака, накокошинен и той като по филмите, отвори; ние с електрика мигом заехме, пак като на кино, позите на кунг-фу бойци. Сега ме досмешава, но тогава въобще не ми беше до смях, по едно време дори ми се припика. Чужд човек на борда, в открито море. Бегай, бе!
Не искам да навлизам в подробности, че си беше жив резил, но по едно време измъкнахме пришълеца иззад амбалажа. По-точно - той сам си излезе, като ни видя колцина сме насреща му. Поведохме го нагоре, четиримата го поведохме, че Бързака, като видя, че арестът е успешен, хукна нагоре да информира направо капитана. Въведохме го в долния салет, моряшкия, и скоро всичко, що не беше още заспало, се изсипа вътре. Бързо се разчува на параходите. Момчето, на външен вид нямаше повече от двадесетина години, беше натикано в ъгъла, настанено на стол, заобиколено от дузина най-малкото любопитни чифта очи.
В това време пристигнаха капитанът и помполитът. Бяха, личеше си, набързо облечени - явно са си били легнали. Абе, мина ми през главата, що не удрят по някое питие тези хора, бе, нито вахта правят, нито някой им държи сметка. Мисълта отлетя на мига, защото старшото началство пое нещата в свои ръце и взе да става интересно. Помполитът, бай Стамо, бивш председател ли, агроном ли на някакво текезесе някъде из разградско, ако се не лъжа, поназнайваше турски и иззе ролята на разследващ, в същото време и на преводач. Няма смисъл да проследявам дума по дума потока информация, който стигаше първо до бай Стамо, а по-сетне и до нас, останалите. Въпросите ги задаваше предимно капитанът, но от време на време и помполитът поемаше инициативата, което водеше до недоволни погледи от страна на барото.
И така. Оказа се, че момчето - наистина на двадесетина години, искало да емигрира от Турция. Четири деца били, баща му бил без работа, то самото също било безработно, и направо гладували. Тука помполитът, докато го превеждаше, ни огледа един по един - вижте, значи, как се живее при капитализма. Та - мизерия, с една дума, и като чул, че параходът ще ходи в Испания, се решил, проврял се незабелязано и се скрил в камбуза. Тука вече беше на ред капитанът да хвърли отровен поглед към старши помощника и въобще към хайтите от палубата, от което се разбра, че ще има последствия задето не са упражнявали контрол кой и как се качва на палубата. Това беше в общи линии информационният поток. В салета се замълча - нито капитанът, нито помполитът имаха някакви други въпроси, на нас, останалите, не се полагаше да задаваме свои си.
Но тогава се обади домакинът, героят, така да се каже, на вечерта. Абе, помполит, питайте го, моля ви, дали не е гладно момчето. Ако се е промъкнало накъмто обяд, сигурно примира от глад. Въпросът беше ретранслиран. По очите разбрахме какъв е отговорът и домакинът само с жест разпореди на готвача да влезе в роля. Нататък известно време просто гледахме. Чинията със сирене, кашкавал и салам, другата - с пресен бял хляб, се изпразваха с невероятна бързина. Наложи се готвачът да донесе още хляб. Ами да питам и аз - наруши мълчанието и гледането Бързака. Нали беше докладвал лично за пришълеца, чувстваше се и той някакси герой на вечерта. Погледът му беше втренчен в капитана. Да питам, барба, защо това момче, като иска да хваща пътя из чужди страни, не си тури паспорта в джоба и да поеме като хората, а? Нали при тях не е като при нас - с разрешения и тъй нататък, и всеки може да ходи където си ще. Помполитът ще ти отговори, почти се подхилна барото, по неговата част е. Бай Стамо обаче не отговори, а запита нещо момчето. Изслуша го, спретна и някакъв уточняващ въпрос и тогава вече ни разясни ситуацията. Паспорт имал, но пари нямал. А струвало доста лири за виза, билет и прочие. Поради тази причина се бил натъкмил да офейка гратис от родината си. И пак ни огледа един по един, за да се увери, че сме схванали правилно изложението му. Тъй, значи, кимна доволно Бързака, ясно. Сега ще го возим без пари. Няма да ни натежи, пък и може да го хващаме да побачква от време на време на палубата. Закимахме - тъй ами, няма да изяде кой знае колко за няколкото дни, докато се домъкнем до Севиля.
Не е то толкова просто, прекъсна хуманитарния ни порив барото. Ами ако е нарочно изпратен от службите им - да проверят дали спазваме законите им? Ами като пристигнем там, какво ще обясняваме на испанците? Запрати ни той реторичните си въпроси, кимна на помполита и на главния механик - ръководството, значи - и отпрашиха нагоре. Ние си останахме с пришълеца. Що не му налеем едно вино да удари момчето, бе, надигна се електрикът. Щото те не пият вино, обади се някой от дъното, по-добре ракийца да е. Не може, възпря ги с жест домакинът. Не може, защото сега се пада нещо като арестант и не му се полага алкохол, нали го нахранихме, стига му. И додаде - газирана вода обаче може. Направи жест към готвача, онзи скочи пъргаво и му донесе. Тъкмо започна обсъждането по въпросите на капитана, когато вратата се отвори, показа се муцката на вахтения рулеви колкото да избъбри: старши камериерът с три кафета при капитана; радистът и той - подхилна се - без кафета. И се фръцна обратно.
Сетих се какво е станало. Барото е позвънил на мостика, вторият помощник е поел руля и е пратил онзи на бегом да предаде разпореждането. Първи скочи Шашмата - да тури джезвето, Митьо Сома се измъкна без да изрече и дума. Той така си правеше - не говореше много-много и някак се тежкарееше, щото, нали, всичката информация от и за парахода минава през него. Ние си останахме с пришълеца.
Явно нещата се усложняваха. Разбрахме го по звъна на щамбайна, дочул се откъмто машинното, който звън затъкна устата на онази ламя, двигателя, и оборотите рязко паднаха. Ставаше нещо, както казах, но нямахме представа какво. Оттук-оттам сглобихме по-късно нещата от сетнешните тънки струйки информация, които ни предаваше Шашмата докато сновеше нагоре-надолу. Кафета носи, после сандвичи, после предаде на старпома нареждането на капитана да остави двама души да вардят турчето, а останалите да си ходят да спят, че вахти ги чакат.
Пръснахме се, ние от постоянното присъствие - към кабината на домакина, останалите - по явките на техните си групи. Само дето преди да се изнижем към чашите си с вино, домакинът скръцна на Шашмата да му докладва какво става. Нали му е началник, няма мърдане и докато носеше това-онова, на нас специално онзи ни носеше и информация. И така. Тримата големи изпратили запитване до Варна какво да правят - обяснили ситуацията и запитали. С шифрована радиограма, разбира се, ококори се, докато ни го съобщаваше, Шашмата. Явно поради това бяха намалени оборотите на машината - докато дойде отговор.
Предположих какво става в момента. Грамата е пристигнала в Оперативна на Параходството, разшифровали са я, започнало е лудо звънене по различни други оперативни служби, те на свой ред сигурно са позвънили на по-други, след което някой е дал разпореждане и е започнало съчиняването и шифроването на указанията за нас. А ние докато чакаме си доляхме в чашите. После пак. Добре че поисках мезе, рече електрикът, решил да се изпише и той главно действащо лице. Добре че беше свършило сиренето в кухнята, промърмори домакинът. Нямам идея докъде щяхме да стигнем с анализите, ако по едно време не се беше отворила вратата. Шашмата. Връщаме се, обясни лаконично. После все пак реши да ни осветли по-нашироко. От Варна така разпоредили, след което капитанът изпратил депеша до пристанището в Измир, от там му отвърнали, че изпращат полицейски катер да ни посрещне, така че трябвало да сме усетили поворота, който сме били направили. Не бяхме, залисани по бяло вино и различни психологически и прочие анализи. Значи бяхме били път напразно дотук, мърцина е отишла една вахта, и сега разбълникваме морето обратно.
Мама му и турче, процеди Бързака, заради него виж колко проблеми, и допълнително бачкане, най-важното. Само го изгледахме, никой от присъстващите не му отговори. Гледай ти, помислих си, до преди малко искаха да му наливат питие, съчувстваха му, личеше си, а сега, като допря всеки да даде по нещо от себе си - щото вахтата си е даване, от съня, от почивката, от времето на рейса, - тогава сменят галса. Само че - това е положението. Това е положението! Изрече го, сякаш копираше мисълта ми, Бързака, после цокна на една глътка виното си и се надигна - аз ще вървя, че след няколко часа съм на вахта.
Стана той, малко след това някакъв от палубните надникна и извика електрика - една от лустрите не искала да свети, та да я види. Каква лампа, бе, изгледа го неразбиращо елетктромеханикът, на море сме, какви светлини те гонят. Онзи го изгледа ядно - ами заради вашето турче. Нашето! Ще речеш, че ние сме проспали качването му на кораба. А онзи все пак обясни: от мостика се свързали се с полицейския катер по УКВ-то, наблизо били вече, и ония помолили да осветим кораба.
Останахме двамата с домакина, защото, пропуснах да кажа, боцманът много отдавна се беше изсулил, за да върви в машинното. Макар и да не беше истинска маневра, срещата с турския катер си беше почти маневра, а той си имаше разни ангажименти в такава ситуация. Заедно с втория механик и с шефа. Та останахме само двамцата, той наля по малко в чашите и въздъхна - колко хора не спят тази вечер, сещаш ли се… И ние, опитах се да се ухиля аз, докато надигах виното си, но той се смръщи - сериозно говоря, остави ти нас двамата. Отпи и стана и той - хайде да вървим да видим какво става.
Какво става - чудо невиждано. В открито море, а греехме като новогодишна елха. Иначе, нали, трябваше да светят само ходовите светлини, моторът да си дудне от мазата, по кабините народът да хърка, а сега всичко навън грееше. Хайтите от палубата пускаха щормтрап на левия борд. Напред се виждаха светлините на нещо си, най-вероятно на турчулята. Примъкнахме се нагоре към лявото крило на мостика, отдръпнахме се по-назад, в сянката, и се зазяпахме. Онези вече бяха наблизо. Направиха широк поворот и се изравниха с кораба. На външния канижел долу беше застанал онзи нещастник, здраво хванат за ръцете от двама от нашите. Правилно, промърмори домакинът, правилно е, че го държат, да не вземе да направи някоя беля. Не запитах каква беля, просто се досетих. Например да скочи в морето. Знае ли човек какво му минава през главата. Отдолу някакъв офицер извика нещо на английски, пред нас от крилото старши помощникът и той кресна в отговор и даде знак на нашите - да изпровождат неканения гостенин. Доведоха го до трапа, помогнаха му да стъпи, отдолу един от техните се качи на няколко стъпала и го зачака.
Момчето заслиза. И като се изравни с моряка от катера, се случи. Онзи замахна и стовари як юмрук в лицето му. После още един. Направо го свали на тясната палуба. Излезе още някакъв. Той пък зарита скупченото в краката му тяло. Боже, изохка домакинът, какво правят тези, бе! Гледах и аз, онемял от случващото се. Сигурно, помислих си, е някакъв израз на яд, на гняв, че се е развалил рахатлъкът им, че са плавали час и нещо в тъмното заради този нещастник, че, с една дума, са им са се народили проблеми. Пък никой не обича проблемите. И им реагира както е виждал, както са го учили, както го може. Вдигнаха сгърчената купчинка и я напъхаха в помещението. Където сигурно щяха да продължат да изливат яда си.
Полицейският катер се плъзна пак в широк поворот, наду сирената си за довиждане и се изгуби в тъмното. И стана още по-тъмно, защото някой изключи всичките ни светлини. Останаха само ходовите. Спогледахме се с домакина. Това е положението, промърмори той, от една страна - прави сме, че ги уведомихме, така е по закон. От друга обаче - виж какво излезе. Да не бях го намирал… Въздъхна и махна с ръка - да се прибираме.
Затътрихме се надолу.
В мрака на мостика проблесна запалка, освети за миг лицето на капитана, дочу се мръсната псувня, която отпра неизвестно към кого и заради какво, и това беше. Случаят приключи.
Любен ЛЮБЕНОВ