КОГАТО ВЗРИВОВЕ ТРЕЩЯХА И ГОРЕШЕ ТАНКЕРЪТ „ЕРМА”
(1977 Г.) Разказаното преди няколко дни в „Морски вестник” за битката по ваденето на потъналия танкер „Суперга”, а днес за „Ерма” е „връщане” в годините на моряшката ми младост и то е свързано с хора, които и сега са в паметта ми с корабите и морето.
Нямах своя кораб, качвах се от палуба на палуба, на мостика, долу в БЧ-5 или в отсек на подводницата, в каютата на командира, там където се беше случило нещо, което е предизвикало екипажа да се втурне и в най-лошото море или да насочва оръдията с тутуген към пожара на близкия кей. Нямах своя кораб, но разбирах гордостта или както казваме, местния патриотизъм на всеки екипаж, дали от „Дръзки” или „Смели”, или гемията дето й викахме „Баба Мара”, „Ботев”-чето, „Юпитер”, Водолазният или Пожарният ... Другите екипажи, от другите дивизиони и бойни кораби разбираха за тежките дни и нощи на някоя от „черупките” след като бедата е минала. За тези хора и кораби пак ми е думата ...
Когато на 23 юни 1977 г. из Военноморската базата, а и във Варна се прокрадваше, а денонощие след това изключително тревожната вест, че се е взривил и запалил танкерът „Ерма”, специалистите и знаещите бяха потресени от случилото се. Вече и аз разбарах какви могат да бъдат последствията за жителите на приморския квартал, за пристаналите наблизо плавателни съдове, за огромното замърсяване на водата с нефт. Спомням си, че Гаро Мазлумян, флотският фотограф, който беше там още първия час, разказваше за страховити кадри минали през обектива му, но помня още, че стресът му е бил толкова голям, та седмица след това със семейството си живя при свой братовчед чак на „Чаталджа”, защото неговата къща бе близо до брега. „Ей, братчето ми, дано по-скоро забравим, да се успокоим, че целият настръхвам ...”
Мисля, че и днес, след почти 40 години не бих се върнал към тази трагедия, защото бях я позабравил, но в бележниците ми са останали несподелени щрихи, реплики, оценки …