НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МАЙСТОР НА ФЛОТСКИЯ ХУМОР В СЕРИОЗНИТЕ
НЕЩА (1)
Точно преди 40 години лейтенант Александър Покровски започва службата си на стратегическите атомни ракетни подводници в руския ВМФ. Той е роден в Баку през 1952 г., завършва химическия факултет на Каспийското висше военноморско училище, 10 години служи като химик на подводниците в Северния флот, с които участва в 12 бойни служби. Този период го формира като бъдещ самобитен и авторитетен съвременен руски маринист. Критиката го определя като изтъкнат прозаик. Още 6 години работи в Научноизследователския институт по корабостроене и морска техника в Санкт Петербург, достига звание капитан ІІ ранг и се уволнява. Първия си разказ написва през 1982 г. През 90-те години излизат емблематичните му книги „Да се разстреля” и „Да се разстреля ІІ” - разкази, превърнали се в основа на следващите му общо над 30 книги - „72 метра”, „Каюта”, „Котка”, „Бегемот”, „Кубрик”, Борден дневник” (7 книги), 10 сборника „За морето, на сушата и по-нагоре” по колективния проект „А. Покровски и братя” и др. По мотиви от негови произведения са създадени художествения филм „72 метра” (достъпен в Интернет) и телевизионните сериали „Робинзон” и „Горюнов”. Руският подводен флот вдъхновява преобладаващата част от сюжетите и образите, които Александър Покровски (непревеждан на български език) разкрива честно, с майсторството на разказвач, понякога драматично, понякога шокиращо за гражданския читател, колоритно-жаргонно, с впечатляващ флотски хумор. Владимир Висоцки в маринистиката - може би е паралел, който го разкрива точно и кратко. Още по-добре го разкриват неговите разкази, тематично подбрани като за 1 април.
„ДА СЕ РАЗСТРЕЛЯ!”
Утрото окончателно изпълзя в прозореца и съживи заспалите мухи, съдбата броеше дните по баналния си списък и комендантът на град Н., мухлясал майор, се чувстваше някак печално както, може би, се чувства отслужил картофен фураж.
Неговите коси, очи, устни-скули, шия-уши, ръце-крака - всичко говореше за това, че му е време: или да се удави, или да се демобилизира. Но демобилизацията, неизбежна като краха на капитализма, не правеше към него нито крачка, и дните се точеха като коридорите на ареста, боядисани със сиво-синя корабна боя, и капеха, капеха на подбитото му теме.
Комендантът отдавна бе кръгло същество, но все още мечтаеше и всичките му мечти, както вече казахме, с плач се стремяха само към ослепителните поли на нейно величество мадам демобилизация.
Вратата - в нея, разбира се, почукаха - се отвори точно в този момент, когато всичките мечти на коменданта все още бяха в полите, и той, опомнил се, забеляза своя помощник, младия лейтенант, въздъхна и се приготви да посрещне познатите изненади.
- Разрешете, - във вратата възникна смотан старши лейтенант, който пристъпвайки влачеше зад себе си войник, държейки го за яката, - ето, другарю майор, пие! Всеки ден пие! И въобще, другарю майор...
Гласът на старши лейтенанта би приспал окончателно коменданта, ако звучеше не пет минути, а поне десет.
- Пиеш? А, войн-създател? - комендант тъжно се вторачи в челото на война, където по негово разбиране, би трябвало да има явни признаци на средно образование.
„Животинско” - помисли си комендантът за това, че не го демобилизираха, със стон хвана огризаната телефонна дръжка, слуховите чашки на която бяха така изтрити като че ли имаше дървени уши.
- Москва? Министърът на отбраната... да, ще почакам...
Помощник-комендантът - свеж, кристален, току-що слязъл от дървото лейтенант - страхливо се удивяваше - така става с хора, към които след обяда, когато ти се иска да се оригнеш и да помислиш за политика, се присламчва някой малоумен.
- Министърът на отбраната? Другарю маршал на Съветския Съюз, докладва майор Носотикин... Да, другарю маршал, да! Както вече ви докладвах. Пие!..
НЕЩА (1)
Точно преди 40 години лейтенант Александър Покровски започва службата си на стратегическите атомни ракетни подводници в руския ВМФ. Той е роден в Баку през 1952 г., завършва химическия факултет на Каспийското висше военноморско училище, 10 години служи като химик на подводниците в Северния флот, с които участва в 12 бойни служби. Този период го формира като бъдещ самобитен и авторитетен съвременен руски маринист. Критиката го определя като изтъкнат прозаик. Още 6 години работи в Научноизследователския институт по корабостроене и морска техника в Санкт Петербург, достига звание капитан ІІ ранг и се уволнява. Първия си разказ написва през 1982 г. През 90-те години излизат емблематичните му книги „Да се разстреля” и „Да се разстреля ІІ” - разкази, превърнали се в основа на следващите му общо над 30 книги - „72 метра”, „Каюта”, „Котка”, „Бегемот”, „Кубрик”, Борден дневник” (7 книги), 10 сборника „За морето, на сушата и по-нагоре” по колективния проект „А. Покровски и братя” и др. По мотиви от негови произведения са създадени художествения филм „72 метра” (достъпен в Интернет) и телевизионните сериали „Робинзон” и „Горюнов”. Руският подводен флот вдъхновява преобладаващата част от сюжетите и образите, които Александър Покровски (непревеждан на български език) разкрива честно, с майсторството на разказвач, понякога драматично, понякога шокиращо за гражданския читател, колоритно-жаргонно, с впечатляващ флотски хумор. Владимир Висоцки в маринистиката - може би е паралел, който го разкрива точно и кратко. Още по-добре го разкриват неговите разкази, тематично подбрани като за 1 април.
„ДА СЕ РАЗСТРЕЛЯ!”
Утрото окончателно изпълзя в прозореца и съживи заспалите мухи, съдбата броеше дните по баналния си списък и комендантът на град Н., мухлясал майор, се чувстваше някак печално както, може би, се чувства отслужил картофен фураж.
Неговите коси, очи, устни-скули, шия-уши, ръце-крака - всичко говореше за това, че му е време: или да се удави, или да се демобилизира. Но демобилизацията, неизбежна като краха на капитализма, не правеше към него нито крачка, и дните се точеха като коридорите на ареста, боядисани със сиво-синя корабна боя, и капеха, капеха на подбитото му теме.
Комендантът отдавна бе кръгло същество, но все още мечтаеше и всичките му мечти, както вече казахме, с плач се стремяха само към ослепителните поли на нейно величество мадам демобилизация.
Вратата - в нея, разбира се, почукаха - се отвори точно в този момент, когато всичките мечти на коменданта все още бяха в полите, и той, опомнил се, забеляза своя помощник, младия лейтенант, въздъхна и се приготви да посрещне познатите изненади.
- Разрешете, - във вратата възникна смотан старши лейтенант, който пристъпвайки влачеше зад себе си войник, държейки го за яката, - ето, другарю майор, пие! Всеки ден пие! И въобще, другарю майор...
Гласът на старши лейтенанта би приспал окончателно коменданта, ако звучеше не пет минути, а поне десет.
- Пиеш? А, войн-създател? - комендант тъжно се вторачи в челото на война, където по негово разбиране, би трябвало да има явни признаци на средно образование.
„Животинско” - помисли си комендантът за това, че не го демобилизираха, със стон хвана огризаната телефонна дръжка, слуховите чашки на която бяха така изтрити като че ли имаше дървени уши.
- Москва? Министърът на отбраната... да, ще почакам...
Помощник-комендантът - свеж, кристален, току-що слязъл от дървото лейтенант - страхливо се удивяваше - така става с хора, към които след обяда, когато ти се иска да се оригнеш и да помислиш за политика, се присламчва някой малоумен.
- Министърът на отбраната? Другарю маршал на Съветския Съюз, докладва майор Носотикин... Да, другарю маршал, да! Както вече ви докладвах. Пие!..
Едно от изданията на първата книга
Химикът на бойна служба с подводния ракетоносец през 1978 г. https://flot.com/nowadays/concept/)
„Желязото”, на което служи бъдещият маринист (https://bg.wikipedia.org/wiki).
На среща с читатели https://www.ptr-vlad.ru
Да... Всеки ден... Моля за разрешение... Слушам... Да се разстреля... По местоживеене ще съобщим... Разрешете да пристъпим... Слушам...
Комендантът постави слушалката.
- Помощник! Къде ни е книгата за разстрелите?.. А-а, ето я... Така... фамилия, име, презиме, година и месторождение... домашен адрес... националност... партийност... Така, къде ни е планът за разстрела?
Комендантът намери някакъв план, после бръкна в касата, изкара оттам пистолет, зареди го и го остави наблизо.
Очите на помощника, излезли от орбитите, хипнотизирано гледаха коменданта и капка по капка се пълнеха с ужас. Всяка нова капка изгаряше.
- ...И така... планирано мероприятие - разстрел... участници... така, място - плац, нагледно пособие - пистолет „Макаров”, шестнадесет патрона... ръководител - аз... изпълнител... Помощник! Слушай лейтенант, днес е твоят ред. Привиквай към нашие бойни делници! Ще разстреляш този, аз вече се договорих. Разпиши се - ето тук. Да се приведе в изпълнение. Когато го шляпнеш...
Комендантът не се доизказа: две тела смачкано рухнаха - впечатлителният лейтенант - просто, а войникът - с миризма.
Комендантът дълго ги залива от гарафата с мухите. След месец го уволниха в запас. Той строи арестантите за последен път и им заяви, че ако знаеше, че всичко е толкова просто, би започнал да ги разстрелва десет години по-рано. Серийно.
РАЗ! ДВА! ТРИ!
Днес е петък, раз! два! три! - командваше той себе си. А хората вървят насреща и не знаят, че той отива да се представи по случай назначаването. Е, може би, знаят, може би, се досещат. Ето как се усмихват. Лейтенант от руския флот! - той се усмихва на всички поред. Раз! два! три!
Жената е настанена у приятели. Днес го изпрати: помогна му да надене парадната тужурка. И така ще бъде винаги. Трябва някак да я поощри. Трябва да похвали тази супа, който се налага днес да дояждат. Раз! два! три! Леви... леви! Как беше: „Другарю капитан еди-кой си ранг! Лейтенант Самоедов се представя по случай назначаването на длъжност!” Раз! два! три!
Порталът той премина без забележки. Дежурният по завод дори излезе от будката и му показа къде стои неговото „желязо”. Ето какво значи отчетливо да се представиш! А защо всички се усмихват? Парадна тужурка? Кортик? Не трябваше да слага кортик. Но жената: „Вземи го, толкова е красиво”. Нищо. Кортикът - това е част от парадната униформа, а да се представиш трябва парадно. Раз! два! три! Подводницата е дизелна, той също - „дизел”. „Другарю капитан еди-кой си ранг! Лейтенант Самоедов се представя…” Лейтенант Самоедов си представя, как трябва да се представи. Дори много. Е, Серьога, дръж се!
Горният вахтен във фантастично мръсни гащи го наблюдаваше не без интерес.
- Доложите: лейтенант Самоедов дойде за по-нататъшно преминаване на службата!
- Не може да бъде! - възкликна разговорното устройство, когато доложиха в него. - Бягам!
След минута горе излезе небръснат старши лейтенант с лента и пистолет на дежурен; омаслен на петна кител, разкопчан, якичката черна-черничка, панталоните никога негладени, пилотката толкова мазна, сякаш много пъти я е газил бензиновоз. Ето това е воин!
- Какво, ти да не си лейтенант Самоедов? - попита „войнът”: пилотката на носа, вирната глава, присвити устни, ръце в джобовете. - Да-а... е, добре го даваш... и кортик има той... Да служиш, казваш, си дошъл... по-нататък? - „Петнистият” лейтенант обиколи Серьога в кръг. - Перспективен офицер! Офицер в перспектива! Татко-мама във флота имаш ли? Имам предвид горе, сред неизтребимите началства? Няма, така ли? Си-рак ти флот-ски?...
Дежурният на Серьога веднага не му се понрави. Герой-подводничар. Чучело бостанско. „Мама... татко...” Ако ти се присъни - може да се задушиш.
Серьога гледаше като вълк.
- Случайно да не си „не-дизел? - продължи „петнистият” с тон на недоклан ветеран.
- „Дизел”.
- Ро-ман-ти-ка... „Дизелите” на нас просто не ни стигат.
- Случайно не знаете ли къде е командирът?
- Случайно не знаем. Тука някъде обитава. Сам го търся от петък.
„Петнистият” премести пилотката на тила си и се усмихна, от което веднага стана обикновен човек. В очите му танцуваха смешни дяволчета.
- Добре, не се обиждай, как ти викат?
- Серьога.
- А на мен - Саня.
Серьога също се усмихна и веднага му прости. Дълго да се надува той на умееше.
- Слушай, Серьога, - някак делово заговори „промасленният”, - я си направи ръката ей така.
Без да разбира нищо, Серьога „направи ръката си ей така”. „Петнистият” тутакси му надяна своята лента чак под мишницата и отиде към разговорното устройство.
- Слуша централен!
- Обявете по кораба: в дежурство застъпи лейтенант Самоедов!
После мигновено сне от себе си амуницията, мушна я в ръцете на Серьога… сне от главата му фуражката, попита го: „Това какво е, фуражка, що ли?” - и я смени със своята пилотка.
- Слушай, Серьога! - викаше той бегом, цепейки въздуха. - Постой дежурен за малко! Аз бързо! След четиридесет минути се връщам! Само да се измия! Тук наблизо!!!
- А къде е командирът?! - не издържа самотата Серьога.
- Дявол го знае! - викаше вече зад хоризонта „промасления”, подскачайки като антилопа. - Седмица стоя, няма никой! Аз бързо! Не се бой! Там всичко е отработено!.. До безобразие! Хайде!!!
Той дойде в понеделник. Свята работа. Раз! два! три!
ВРАГОВЕ
Замът седеше по обяд в каюткомпанията и дъвчеше. При него всичко дъвчеше: ушите, очите, ноздрите, разпереният перчем, е и устата, разбира се. Недостъпно и тържествено. Дори по време на дъвчене той се изхитряваше да запази онова изражение, което подсказва високата себестойност на свършената работа.
Срещу него на обичайното си място седеше помощник-командирът по прякор „Поручик Ржевски” - мръсно животно, псувач и женкар.
Замът се стараеше да не гледа помощника, особено лоясалата му коса, устни и якичката на кремавата риза. Защото това не подобряваше апетита. Замът беше фантастично, до неприличие гнуслив. Следи от пръстите на вестовия върху чашата с чай можеха да предизвикат у него спазми.
Помощникът внимателно изучаваше през полузатворените си клепачи лицето на дъвчещия зам. Те бяха стари врагове. „Замът е по-млад с три години и вече е капитан трети ранг. Какво им е на тях - четири години и вече хора са станали, а при нас - пет години - и още си лайно. З-за-а-мче. Велик наш. Устата си затвори - материалната част в изходно. Речe - и в койката. П-п-порът ти е баща на тебе.”
Помощникът потисна въздишката си и зачопли в чинията. Него току-що го бяха драли - без жал и без цензура. Ето тази доволна мутра отсреща: „Конспекти на първоизточниците ... вашето пълно отсъствие ... редът в камбуза ... а вашият Атахаджаев пак в лагуната краката си мил ...” - и всичко това пред личния състав, курвичката му.
Уви, помощникът просто се разкъсваше от желание да направи нещо мръсно на зама. Е, верно, че още не знаеше как.
Наблизо от процепа изпълзя огромна, мазна, лъскава хлебарка и зашава с антенките си.
Помощникът мислено се засмя, та чак вътрешностите му заиграха, косо погледна към зама, привидно въздъхна и с думите: „Къде гледа нашият доктор?” - се протегна и я набучи на вилицата.
За зама, който допреди секунда дъвчеше безгрижно, това беше такъв шок, че очите му едва не изхвръкнаха.
Помощникът бързо пъхна хлебарката в устата си и сочно задъвка.
Замът затресе главичка, записка с фалцет, скочи, натъкна се на вестовия, с трясък се удари в преградата, хукна, разпръсквайки през стиснатите си устни тънка струйка на всички страни и после, давейки се, падна върху мивката в бюфетната и страстно започна да й обяснява всичко.
Нито в една политинформация замът не беше влагал толкова жар.
Помощникът, който чуваше всичко, си помисли мързеливо: „Ето колко е вредно да се плюска толкова много” - и като извади от устата си все още живата хлебарка, с едно щракване с върха на пръстите я запрати в ъгъла, казвайки: „За малко да я изям, хлебарката й скапана”. - Почопли между зъбите си, звучно ги изсмука и доволен се зае с чинията си.
За днес важни неща повече нямаше.
Превод капитан І ранг о.р. Валентин ДИМИТРОВ
Разказите са от книгите „Расстрелять”
(https://thelib.ru/books/pokrovskiy_aleksandr/rasstrelyat.html)
и „Расстрелять ІІ”
(https://thelib.ru/books/pokrovskiy_aleksandr/rasstrelyatii.html)
(Продължава на 2 април 2016 г.)
Комендантът постави слушалката.
- Помощник! Къде ни е книгата за разстрелите?.. А-а, ето я... Така... фамилия, име, презиме, година и месторождение... домашен адрес... националност... партийност... Така, къде ни е планът за разстрела?
Комендантът намери някакъв план, после бръкна в касата, изкара оттам пистолет, зареди го и го остави наблизо.
Очите на помощника, излезли от орбитите, хипнотизирано гледаха коменданта и капка по капка се пълнеха с ужас. Всяка нова капка изгаряше.
- ...И така... планирано мероприятие - разстрел... участници... така, място - плац, нагледно пособие - пистолет „Макаров”, шестнадесет патрона... ръководител - аз... изпълнител... Помощник! Слушай лейтенант, днес е твоят ред. Привиквай към нашие бойни делници! Ще разстреляш този, аз вече се договорих. Разпиши се - ето тук. Да се приведе в изпълнение. Когато го шляпнеш...
Комендантът не се доизказа: две тела смачкано рухнаха - впечатлителният лейтенант - просто, а войникът - с миризма.
Комендантът дълго ги залива от гарафата с мухите. След месец го уволниха в запас. Той строи арестантите за последен път и им заяви, че ако знаеше, че всичко е толкова просто, би започнал да ги разстрелва десет години по-рано. Серийно.
РАЗ! ДВА! ТРИ!
Днес е петък, раз! два! три! - командваше той себе си. А хората вървят насреща и не знаят, че той отива да се представи по случай назначаването. Е, може би, знаят, може би, се досещат. Ето как се усмихват. Лейтенант от руския флот! - той се усмихва на всички поред. Раз! два! три!
Жената е настанена у приятели. Днес го изпрати: помогна му да надене парадната тужурка. И така ще бъде винаги. Трябва някак да я поощри. Трябва да похвали тази супа, който се налага днес да дояждат. Раз! два! три! Леви... леви! Как беше: „Другарю капитан еди-кой си ранг! Лейтенант Самоедов се представя по случай назначаването на длъжност!” Раз! два! три!
Порталът той премина без забележки. Дежурният по завод дори излезе от будката и му показа къде стои неговото „желязо”. Ето какво значи отчетливо да се представиш! А защо всички се усмихват? Парадна тужурка? Кортик? Не трябваше да слага кортик. Но жената: „Вземи го, толкова е красиво”. Нищо. Кортикът - това е част от парадната униформа, а да се представиш трябва парадно. Раз! два! три! Подводницата е дизелна, той също - „дизел”. „Другарю капитан еди-кой си ранг! Лейтенант Самоедов се представя…” Лейтенант Самоедов си представя, как трябва да се представи. Дори много. Е, Серьога, дръж се!
Горният вахтен във фантастично мръсни гащи го наблюдаваше не без интерес.
- Доложите: лейтенант Самоедов дойде за по-нататъшно преминаване на службата!
- Не може да бъде! - възкликна разговорното устройство, когато доложиха в него. - Бягам!
След минута горе излезе небръснат старши лейтенант с лента и пистолет на дежурен; омаслен на петна кител, разкопчан, якичката черна-черничка, панталоните никога негладени, пилотката толкова мазна, сякаш много пъти я е газил бензиновоз. Ето това е воин!
- Какво, ти да не си лейтенант Самоедов? - попита „войнът”: пилотката на носа, вирната глава, присвити устни, ръце в джобовете. - Да-а... е, добре го даваш... и кортик има той... Да служиш, казваш, си дошъл... по-нататък? - „Петнистият” лейтенант обиколи Серьога в кръг. - Перспективен офицер! Офицер в перспектива! Татко-мама във флота имаш ли? Имам предвид горе, сред неизтребимите началства? Няма, така ли? Си-рак ти флот-ски?...
Дежурният на Серьога веднага не му се понрави. Герой-подводничар. Чучело бостанско. „Мама... татко...” Ако ти се присъни - може да се задушиш.
Серьога гледаше като вълк.
- Случайно да не си „не-дизел? - продължи „петнистият” с тон на недоклан ветеран.
- „Дизел”.
- Ро-ман-ти-ка... „Дизелите” на нас просто не ни стигат.
- Случайно не знаете ли къде е командирът?
- Случайно не знаем. Тука някъде обитава. Сам го търся от петък.
„Петнистият” премести пилотката на тила си и се усмихна, от което веднага стана обикновен човек. В очите му танцуваха смешни дяволчета.
- Добре, не се обиждай, как ти викат?
- Серьога.
- А на мен - Саня.
Серьога също се усмихна и веднага му прости. Дълго да се надува той на умееше.
- Слушай, Серьога, - някак делово заговори „промасленният”, - я си направи ръката ей така.
Без да разбира нищо, Серьога „направи ръката си ей така”. „Петнистият” тутакси му надяна своята лента чак под мишницата и отиде към разговорното устройство.
- Слуша централен!
- Обявете по кораба: в дежурство застъпи лейтенант Самоедов!
После мигновено сне от себе си амуницията, мушна я в ръцете на Серьога… сне от главата му фуражката, попита го: „Това какво е, фуражка, що ли?” - и я смени със своята пилотка.
- Слушай, Серьога! - викаше той бегом, цепейки въздуха. - Постой дежурен за малко! Аз бързо! След четиридесет минути се връщам! Само да се измия! Тук наблизо!!!
- А къде е командирът?! - не издържа самотата Серьога.
- Дявол го знае! - викаше вече зад хоризонта „промасления”, подскачайки като антилопа. - Седмица стоя, няма никой! Аз бързо! Не се бой! Там всичко е отработено!.. До безобразие! Хайде!!!
Той дойде в понеделник. Свята работа. Раз! два! три!
ВРАГОВЕ
Замът седеше по обяд в каюткомпанията и дъвчеше. При него всичко дъвчеше: ушите, очите, ноздрите, разпереният перчем, е и устата, разбира се. Недостъпно и тържествено. Дори по време на дъвчене той се изхитряваше да запази онова изражение, което подсказва високата себестойност на свършената работа.
Срещу него на обичайното си място седеше помощник-командирът по прякор „Поручик Ржевски” - мръсно животно, псувач и женкар.
Замът се стараеше да не гледа помощника, особено лоясалата му коса, устни и якичката на кремавата риза. Защото това не подобряваше апетита. Замът беше фантастично, до неприличие гнуслив. Следи от пръстите на вестовия върху чашата с чай можеха да предизвикат у него спазми.
Помощникът внимателно изучаваше през полузатворените си клепачи лицето на дъвчещия зам. Те бяха стари врагове. „Замът е по-млад с три години и вече е капитан трети ранг. Какво им е на тях - четири години и вече хора са станали, а при нас - пет години - и още си лайно. З-за-а-мче. Велик наш. Устата си затвори - материалната част в изходно. Речe - и в койката. П-п-порът ти е баща на тебе.”
Помощникът потисна въздишката си и зачопли в чинията. Него току-що го бяха драли - без жал и без цензура. Ето тази доволна мутра отсреща: „Конспекти на първоизточниците ... вашето пълно отсъствие ... редът в камбуза ... а вашият Атахаджаев пак в лагуната краката си мил ...” - и всичко това пред личния състав, курвичката му.
Уви, помощникът просто се разкъсваше от желание да направи нещо мръсно на зама. Е, верно, че още не знаеше как.
Наблизо от процепа изпълзя огромна, мазна, лъскава хлебарка и зашава с антенките си.
Помощникът мислено се засмя, та чак вътрешностите му заиграха, косо погледна към зама, привидно въздъхна и с думите: „Къде гледа нашият доктор?” - се протегна и я набучи на вилицата.
За зама, който допреди секунда дъвчеше безгрижно, това беше такъв шок, че очите му едва не изхвръкнаха.
Помощникът бързо пъхна хлебарката в устата си и сочно задъвка.
Замът затресе главичка, записка с фалцет, скочи, натъкна се на вестовия, с трясък се удари в преградата, хукна, разпръсквайки през стиснатите си устни тънка струйка на всички страни и после, давейки се, падна върху мивката в бюфетната и страстно започна да й обяснява всичко.
Нито в една политинформация замът не беше влагал толкова жар.
Помощникът, който чуваше всичко, си помисли мързеливо: „Ето колко е вредно да се плюска толкова много” - и като извади от устата си все още живата хлебарка, с едно щракване с върха на пръстите я запрати в ъгъла, казвайки: „За малко да я изям, хлебарката й скапана”. - Почопли между зъбите си, звучно ги изсмука и доволен се зае с чинията си.
За днес важни неща повече нямаше.
Превод капитан І ранг о.р. Валентин ДИМИТРОВ
Разказите са от книгите „Расстрелять”
(https://thelib.ru/books/pokrovskiy_aleksandr/rasstrelyat.html)
и „Расстрелять ІІ”
(https://thelib.ru/books/pokrovskiy_aleksandr/rasstrelyatii.html)
(Продължава на 2 април 2016 г.)