НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПОЕТЪТ РЕВОЛЮЦИОНЕР НИКОЛА ВАПЦАРОВ И
ЕДИН РОМАН ЗА НЕГО
Неизмислен разказ от Тихомир Йорданов
Срещата ми с руската писателка Любов Руднева стана по чисто служебни причини: беше в началото на журналистическата ми кариера. Бях назначен в културния отдел на варненския всекидневник „Народно дело”. Разбрах, че в новооткрития Международен дом на журналистите във Варна е отседнала и авторката на наскоро издадената и на български език (1956 г.) повест „Никола”- повест (430 стр.) за „един от най-големите български поети”, според придружаващата книгата издателска анотация. Тази творба на Руднева представлява една от най-значителните художествени произведения за безсмъртния поет, появили се първо в чужбина, като упрек към нашата литературна действителност. Това не бе първо идване на Руднева в България - тя я бе обходила вече, беше я обикнала и по нейни думи, додето е писала повестта си, у дома й в Москва постоянно звучала българска реч, пеели се български песни, играело се „хоро”. Тук му е мястото да се допитам и до литературната енциклопедия, за да кажа каква писателка е Руднева (1914 - 2003), родена в латвийската столица Рига, но изживяла бурен литературен живот през трийсетте и следващите години на двайсетия век в Петербург и Москва. През последвалата Отечествена война на Съветския съюз тя впечатляващо (жена на борда!) свързва живота си с Военноморския флот. Тя участвува в освобождаването на Крим и Севастопол, лектор е на главното политическо управление на корабите на Черноморския и Северния флот, на Дунавската флотилия. Любов Руднева е единственият тогава руски писател-маринист, член на Международната асоциация на писателите-маринисти. Нейните книги с разкази,повести и романи са посветени на хората в морето: изследователи, океанолози, корабостроители, морски пътешественици („Памет и надежда”, „Последните листригони”, „Глас от глъбините”, „Странна земя”, „Моят залив”, „Братско сърце” и др. - книги сложни, каращи читателя да се замисли и да вникне в душевността на героите, пък и на автора.
Тогава аз не знаех, че моята събеседница е същата онази Любочка Фейгельман - красива, талантлива, примамваща мъжете, непредсказуема и недостъпна, за която великолепният поет Ярослав Смеляков е написал своя шедьовър - кратката лирична поема „Любка”, която се е и пеела по мелодията на известната от апашкия фолклор песен „Мурка”.
Ще ми се да цитирам и редове от тази знаменита за автора и за времето поема:
Съхне проклетото лято,
жарки са сладките устни.
Нека сега се отпуснем
ето на този диван,
да се посмеем благато,
Любка Фейгельман.
Помниш ли прана поличка,
смачкана в оня таван, -
Тя ли обърка всичко,
вкара ни тя в душегубка.
Чуй ме чаровнице Любка,
Любочка Фейгельман!
В онези години Любка Фейгельман е известен автор на вълнуващи стихове и вдъхновен рецитатор на стихове от Александър Блок и Владимир Маяковски.
Двайсет години след тези срещи пътувах с жена си за Новосибирск. Самолетът ни кацна на летище Внуково, а за Новосибирск трябваше да отлетим на следващия ден от летище Домодедово. Налагаше се да пренощуваме в Москва. Прие ни в квартирата си журналистката във в-к „Литературная газета” Лидия Полухина, която аз вече познавах пак от Международния дом на журналистите във Варна. По странно съвпадение това беше същият дом, в който живееше и познатата ми вече писателка Любов Руднева. Въздържах се да я посетя, изпитах неудобство пред нашата домакиня: нейният доскорошен съпруг писателят Дмитрий Полухин се беше преместил на шестия етаж при с 25 години по-възрастната от него скорошна вдовица Любов Руднева, все още „излъчваща магия на жена и на творец със свободен дух”.
Додето летяхме към Новосибирск, разказах на жена си за срещите ми с Любов Руднева. Тя ми отговори с един благожелателен присмех: „Боже, какъв непревземаем съпруг ми се е паднал!” И нито веднъж повече не я потревожиха, погледите ми към други жени.
Да оставим настрани шегите и всякакви пикантни подробности,с каквито изобилстват мъжките разкази. Този роман на Любов Руднева наистина заслужава да бъде преиздаден, пренебрегвайки мерзостта в словесния портрет на Вапцаров, надраскан от Марин Георгиев.
Послепис: преди дни (20 май т.г.) във Висшето военноморско училище „Никола Вапцаров” във Варна се състоя тържество, посветено на 135-та годишнина от създаването му. Празника почетоха с височайшето си присъствие президентът Росен Плевнелиев, министърът на отбраната Ненчев, началникът на отбраната генерал Попов, командирът на ВМС контраадмирал Петев, началникът на ВВМУ „Никола Вапцаров” комодор проф. Медникаров и други дейци от местно значение. Нито един от тях в приветствените си слова нито веднъж не спомена името на патрона Никола Вапцаров, нито пък положи цвете на паметника му. Има за какво да се помисли! - Т.Й.
Избрани илюстрации от романа „Никола” на Любов Руднева намерихме в: https://rms1928.livejournal.com
ЕДИН РОМАН ЗА НЕГО
Неизмислен разказ от Тихомир Йорданов
Срещата ми с руската писателка Любов Руднева стана по чисто служебни причини: беше в началото на журналистическата ми кариера. Бях назначен в културния отдел на варненския всекидневник „Народно дело”. Разбрах, че в новооткрития Международен дом на журналистите във Варна е отседнала и авторката на наскоро издадената и на български език (1956 г.) повест „Никола”- повест (430 стр.) за „един от най-големите български поети”, според придружаващата книгата издателска анотация. Тази творба на Руднева представлява една от най-значителните художествени произведения за безсмъртния поет, появили се първо в чужбина, като упрек към нашата литературна действителност. Това не бе първо идване на Руднева в България - тя я бе обходила вече, беше я обикнала и по нейни думи, додето е писала повестта си, у дома й в Москва постоянно звучала българска реч, пеели се български песни, играело се „хоро”. Тук му е мястото да се допитам и до литературната енциклопедия, за да кажа каква писателка е Руднева (1914 - 2003), родена в латвийската столица Рига, но изживяла бурен литературен живот през трийсетте и следващите години на двайсетия век в Петербург и Москва. През последвалата Отечествена война на Съветския съюз тя впечатляващо (жена на борда!) свързва живота си с Военноморския флот. Тя участвува в освобождаването на Крим и Севастопол, лектор е на главното политическо управление на корабите на Черноморския и Северния флот, на Дунавската флотилия. Любов Руднева е единственият тогава руски писател-маринист, член на Международната асоциация на писателите-маринисти. Нейните книги с разкази,повести и романи са посветени на хората в морето: изследователи, океанолози, корабостроители, морски пътешественици („Памет и надежда”, „Последните листригони”, „Глас от глъбините”, „Странна земя”, „Моят залив”, „Братско сърце” и др. - книги сложни, каращи читателя да се замисли и да вникне в душевността на героите, пък и на автора.
Тогава аз не знаех, че моята събеседница е същата онази Любочка Фейгельман - красива, талантлива, примамваща мъжете, непредсказуема и недостъпна, за която великолепният поет Ярослав Смеляков е написал своя шедьовър - кратката лирична поема „Любка”, която се е и пеела по мелодията на известната от апашкия фолклор песен „Мурка”.
Ще ми се да цитирам и редове от тази знаменита за автора и за времето поема:
Съхне проклетото лято,
жарки са сладките устни.
Нека сега се отпуснем
ето на този диван,
да се посмеем благато,
Любка Фейгельман.
Помниш ли прана поличка,
смачкана в оня таван, -
Тя ли обърка всичко,
вкара ни тя в душегубка.
Чуй ме чаровнице Любка,
Любочка Фейгельман!
В онези години Любка Фейгельман е известен автор на вълнуващи стихове и вдъхновен рецитатор на стихове от Александър Блок и Владимир Маяковски.
Двайсет години след тези срещи пътувах с жена си за Новосибирск. Самолетът ни кацна на летище Внуково, а за Новосибирск трябваше да отлетим на следващия ден от летище Домодедово. Налагаше се да пренощуваме в Москва. Прие ни в квартирата си журналистката във в-к „Литературная газета” Лидия Полухина, която аз вече познавах пак от Международния дом на журналистите във Варна. По странно съвпадение това беше същият дом, в който живееше и познатата ми вече писателка Любов Руднева. Въздържах се да я посетя, изпитах неудобство пред нашата домакиня: нейният доскорошен съпруг писателят Дмитрий Полухин се беше преместил на шестия етаж при с 25 години по-възрастната от него скорошна вдовица Любов Руднева, все още „излъчваща магия на жена и на творец със свободен дух”.
Додето летяхме към Новосибирск, разказах на жена си за срещите ми с Любов Руднева. Тя ми отговори с един благожелателен присмех: „Боже, какъв непревземаем съпруг ми се е паднал!” И нито веднъж повече не я потревожиха, погледите ми към други жени.
Да оставим настрани шегите и всякакви пикантни подробности,с каквито изобилстват мъжките разкази. Този роман на Любов Руднева наистина заслужава да бъде преиздаден, пренебрегвайки мерзостта в словесния портрет на Вапцаров, надраскан от Марин Георгиев.
Послепис: преди дни (20 май т.г.) във Висшето военноморско училище „Никола Вапцаров” във Варна се състоя тържество, посветено на 135-та годишнина от създаването му. Празника почетоха с височайшето си присъствие президентът Росен Плевнелиев, министърът на отбраната Ненчев, началникът на отбраната генерал Попов, командирът на ВМС контраадмирал Петев, началникът на ВВМУ „Никола Вапцаров” комодор проф. Медникаров и други дейци от местно значение. Нито един от тях в приветствените си слова нито веднъж не спомена името на патрона Никола Вапцаров, нито пък положи цвете на паметника му. Има за какво да се помисли! - Т.Й.
Избрани илюстрации от романа „Никола” на Любов Руднева намерихме в: https://rms1928.livejournal.com
Любов Руднева
