НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ТЕСНИЯТ СВЯТ НА ШИРОКАТА РУСКА ДУША
(ЧЕТИВО ЗА ПРИЯТЕЛИ)
Уважавам и почитам руския народ, дал на света блестящи умове и мислители от световна величина. Народ, платил колосална цена на своите водачи за правото си дa съществува в името на безконтролната им власт. Власт, която никога не е произтичала и още по-малко е принадлежала на същия този народ, както и на много още народи по света. Власт, крепяща се на търпението и страха, а не на доверието към нея. Народ - страдалец, от чието име и срещу когото са извършени едни от най-кървавите престъпления в съвременната човешка история.
Не познавам друг народ с толкова „врагове на народа”.
Миглен ШИШКОВ
Краят на Студената война дойде с драматичното осъзнаване, че Русия не е в състояние да доминира политически, икономически и културно в държави, чиито народи живеят по-добре от нейния собствен народ. Това за пореден път потвърди хилядолетното
(ЧЕТИВО ЗА ПРИЯТЕЛИ)
Уважавам и почитам руския народ, дал на света блестящи умове и мислители от световна величина. Народ, платил колосална цена на своите водачи за правото си дa съществува в името на безконтролната им власт. Власт, която никога не е произтичала и още по-малко е принадлежала на същия този народ, както и на много още народи по света. Власт, крепяща се на търпението и страха, а не на доверието към нея. Народ - страдалец, от чието име и срещу когото са извършени едни от най-кървавите престъпления в съвременната човешка история.
Не познавам друг народ с толкова „врагове на народа”.
Миглен ШИШКОВ
Краят на Студената война дойде с драматичното осъзнаване, че Русия не е в състояние да доминира политически, икономически и културно в държави, чиито народи живеят по-добре от нейния собствен народ. Това за пореден път потвърди хилядолетното
Без думи ...
правило, че империите се разпадат не когато войските им не са в състояние да поддържат установеното статукво, а когато завоевателите престанат да носят нов, по-модерен начин на живот на хората в окупираните територии.
Но всяко зло за добро.
В началото на 90-те години на 20-ти век, за пореден път в своята история Русия получи шанса да се впише в семейството на модерните и постмодерните държави. Не беше задължително това да стане по модела и опита на традиционни европейски демокрации. Световният опит отдавна предлагаше и други примери на успешна държавност, макар и с не дотам открояващо се наровластие. Успешна, в смисъл на икономически и социален просперитет, непознат допреди няколко десетилетия. Успешна, в смисъл на съвпадение на политическите приоритети на управляващитс с основните вектори градивните обществени стремления. И не на последно място - успешна, в смисъл на комуникационен, технологичен и урбанистичен разцвет, благоприятстващ пазарните отношения в синхрон с държавно гарантираните социални регулации.
Нищо. Или почти нищо подобно.
Какво, или кой попречи на Русия (с нейните „несметни” богатства) да стори това.
След десетилетия на напразни надежди и очаквания, Русия отново пропуска шанса да създаде устойчива форма на държавност, а управляващите в Кремъл, както и предишни генерации негови обитатели отново въвличат своя народ в една и съща обречена битка - битката с модерността.
Кой пропиля и този път шанса й от кълняща света старица да се превърне в изпреварваща времето си модерност. Защо в търсене на своя Дън Сяопин, Русия намери нищо не подозиращия, мънкащ пред камерите кагебешчик, който не знаеше къде да си държи ръцете.
Губеща своята политическа и морална легитимация навън дори сред малкото си верни приятели като Беларус, Казахстан и Венецуела, управляващата днес в Кремъл върхушка с помощта на специалните служби, православната църква (имперският доктринален водовъртеж) и контролираните от тях медии отново експлоатират патриотизма на народа - неговото първо и последно убежище, за да отложат във времето приближаващия край на поредната престъпна шайка, съвместяваща за кой ли път политическата и икономическата власт в угода на собствения си бизнес и комплекс за малоценност.
Откакто в Кремъл се подвизава тандемът Путин - Медведев неколкократно слушаме заклинания (след всеки финансов трус) как щели да изведат икономиката на страната от суровинната й зависимост. При това имаха уникалната възможност подарена им от най-заклетия им враг - САЩ, които в същото време водеха безсмислени, или по скоро измислени войни в Афганистан и Ирак и с това поддържаха високите цени на петрола за повече от десетилетие.
Но вместо икономическо чудо - стопански развал, съчетан с поредната международна изолация. За сведение: през 2014 г. БВП на Русия намаля от 2.1 на 1,7 трл. долара (10 пъти по-малък от този на Китай 17,2 трл.), слезе под равнището на Италия (2,2 трл.) и се изравни с този на Испания, която поне засега не е проявявала претенции глобусът да се върти около нея. Дори Германия (7, 2 трл.) и Япония (около 6 трл.) нямат амбициите да са световен център на вземане на решения.
Въпреки това, управляващите в Кремъл отново имат претенциите да освобождават и да обединяват - преди пролетариите от цял свят, а днес православието, но винаги под заплахата на танковете, които можели за две седмици да влязат във Варшава и след не знам си колко - в Берлин.
Достатъчно е да видите централните руски новини и ще разберете, че ЕС се разпада, доларът скоро ще рухне, украинците са фашисти, поляците - екстремисти, българите - неблагодарници, турците подлеци, латишите - не знам какви си и так далее и все същата песен „Все теперь против нас”. Не мога да се сетя за друга страна така недолюбваща своите съседи.
Тази натрапваща се ехидност по отношение на съседни и близки народи е признак за дълбоко проникнал имперски комплекс за малоценност. От една страна признанието, че обикновеният руски човек в социален план живее лошо, от него малко, или нищо не зависи и от друга - неговата Родина всява страх (не уважение) у Запада. И това го издига го в очите на собствения му нищожно малък и непълноценен свят.
Може би проблемът се състои именно в това, че руските танкове могат влязат и във Варшава и в Прага и дори в Берлин (влизали са, не е като да не са влизали), но широката руска душа не си задава въпроса какво ще правят там на следващия ден. Може би ще бомбардират заводите, технологичните центрове, или университетите на Запада, където се учат децата на руската управленска номенклатура, болниците, където се лекуват с парите на руския данъкоплатец, ще стрелят по резиденциите и яхтите на руските олигарси по крайбрежието на френската ривиера, или ще върнат заграбеното от тях на наследниците на Безсмъртния полк.
Тези въпроси широката руска душа не си задава. За нея е важно, че може да нарита мордата на Запада с неговите либерални ценности и прочие глупости.
За широката руска душа светът ще си остане по прежнему тесен, до момента, в който Ванка (русият Ванка) най-после не излезе от танка...
Но всяко зло за добро.
В началото на 90-те години на 20-ти век, за пореден път в своята история Русия получи шанса да се впише в семейството на модерните и постмодерните държави. Не беше задължително това да стане по модела и опита на традиционни европейски демокрации. Световният опит отдавна предлагаше и други примери на успешна държавност, макар и с не дотам открояващо се наровластие. Успешна, в смисъл на икономически и социален просперитет, непознат допреди няколко десетилетия. Успешна, в смисъл на съвпадение на политическите приоритети на управляващитс с основните вектори градивните обществени стремления. И не на последно място - успешна, в смисъл на комуникационен, технологичен и урбанистичен разцвет, благоприятстващ пазарните отношения в синхрон с държавно гарантираните социални регулации.
Нищо. Или почти нищо подобно.
Какво, или кой попречи на Русия (с нейните „несметни” богатства) да стори това.
След десетилетия на напразни надежди и очаквания, Русия отново пропуска шанса да създаде устойчива форма на държавност, а управляващите в Кремъл, както и предишни генерации негови обитатели отново въвличат своя народ в една и съща обречена битка - битката с модерността.
Кой пропиля и този път шанса й от кълняща света старица да се превърне в изпреварваща времето си модерност. Защо в търсене на своя Дън Сяопин, Русия намери нищо не подозиращия, мънкащ пред камерите кагебешчик, който не знаеше къде да си държи ръцете.
Губеща своята политическа и морална легитимация навън дори сред малкото си верни приятели като Беларус, Казахстан и Венецуела, управляващата днес в Кремъл върхушка с помощта на специалните служби, православната църква (имперският доктринален водовъртеж) и контролираните от тях медии отново експлоатират патриотизма на народа - неговото първо и последно убежище, за да отложат във времето приближаващия край на поредната престъпна шайка, съвместяваща за кой ли път политическата и икономическата власт в угода на собствения си бизнес и комплекс за малоценност.
Откакто в Кремъл се подвизава тандемът Путин - Медведев неколкократно слушаме заклинания (след всеки финансов трус) как щели да изведат икономиката на страната от суровинната й зависимост. При това имаха уникалната възможност подарена им от най-заклетия им враг - САЩ, които в същото време водеха безсмислени, или по скоро измислени войни в Афганистан и Ирак и с това поддържаха високите цени на петрола за повече от десетилетие.
Но вместо икономическо чудо - стопански развал, съчетан с поредната международна изолация. За сведение: през 2014 г. БВП на Русия намаля от 2.1 на 1,7 трл. долара (10 пъти по-малък от този на Китай 17,2 трл.), слезе под равнището на Италия (2,2 трл.) и се изравни с този на Испания, която поне засега не е проявявала претенции глобусът да се върти около нея. Дори Германия (7, 2 трл.) и Япония (около 6 трл.) нямат амбициите да са световен център на вземане на решения.
Въпреки това, управляващите в Кремъл отново имат претенциите да освобождават и да обединяват - преди пролетариите от цял свят, а днес православието, но винаги под заплахата на танковете, които можели за две седмици да влязат във Варшава и след не знам си колко - в Берлин.
Достатъчно е да видите централните руски новини и ще разберете, че ЕС се разпада, доларът скоро ще рухне, украинците са фашисти, поляците - екстремисти, българите - неблагодарници, турците подлеци, латишите - не знам какви си и так далее и все същата песен „Все теперь против нас”. Не мога да се сетя за друга страна така недолюбваща своите съседи.
Тази натрапваща се ехидност по отношение на съседни и близки народи е признак за дълбоко проникнал имперски комплекс за малоценност. От една страна признанието, че обикновеният руски човек в социален план живее лошо, от него малко, или нищо не зависи и от друга - неговата Родина всява страх (не уважение) у Запада. И това го издига го в очите на собствения му нищожно малък и непълноценен свят.
Може би проблемът се състои именно в това, че руските танкове могат влязат и във Варшава и в Прага и дори в Берлин (влизали са, не е като да не са влизали), но широката руска душа не си задава въпроса какво ще правят там на следващия ден. Може би ще бомбардират заводите, технологичните центрове, или университетите на Запада, където се учат децата на руската управленска номенклатура, болниците, където се лекуват с парите на руския данъкоплатец, ще стрелят по резиденциите и яхтите на руските олигарси по крайбрежието на френската ривиера, или ще върнат заграбеното от тях на наследниците на Безсмъртния полк.
Тези въпроси широката руска душа не си задава. За нея е важно, че може да нарита мордата на Запада с неговите либерални ценности и прочие глупости.
За широката руска душа светът ще си остане по прежнему тесен, до момента, в който Ванка (русият Ванка) най-после не излезе от танка...