НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПЕТЬО (ГЕНЕРАЛСКИЯТ СИН, КОЙТО ТАКА И НЕ СТАНА МОРСКИ ОФИЦЕР -
ПОДВОДНИЧАР)
Той дойде в дивизиона през м. септември 1973 г. - лейтенант. Неговите съвипускници Спартак Джуров, Симов ги уредиха да служат на кораби в Черноморския флот на СССР. Да усвояват опита, значи (и да станат старши лейтенанти след една година, между другото. А нашите лейтенанти „бухаха” 3 години до старши лейтенант.)
И го назначиха за щурман на нашата подводна лодка - С-82 „Слава”. Командирът Йосифов (Йоската) се захвали наляво и надясно: „Кой е като нас - с щурман от училище „Фрунзе”! Ние сме гвардейците на флота!”
Фрунзе беше името на патрона на елитното военноморско училище на СССР (сега Военноморски университет), в самия център на Ленинград, произвело много офицери, адмирали, носители на награди и слава - само по себе си името на училището носеше със себе си знака за високо качество.
(Е, това, че името е на сухопътен съветски началник, тогава нямаше значение. Нали и прочутата военноморска академия, която съм завършил през 1978 г., се казваше маршал Гречко, а сега с казва „Адмирал Н. Г. Кузнецов”! И това при положение, че в Русия са имали флотоводци като Ушаков, Нахимов, Сенявин и т.н.! Иди, че ги разбери или както казват самите руснаци: „Умом Россию не понять”!) Да бе, забравих - казваше се Петър Великов Станков. Веднага „загряхме”, че баща му е Велико Станков, генерал и началник на Окръжно управление на МВР във Варна. Голям човек и като такъв - веднага сколасал да уреди сина си заедно с другите синчета на велики ръководители да учи в суперпрестижното съветско военноморско училище.
ПОДВОДНИЧАР)
Той дойде в дивизиона през м. септември 1973 г. - лейтенант. Неговите съвипускници Спартак Джуров, Симов ги уредиха да служат на кораби в Черноморския флот на СССР. Да усвояват опита, значи (и да станат старши лейтенанти след една година, между другото. А нашите лейтенанти „бухаха” 3 години до старши лейтенант.)
И го назначиха за щурман на нашата подводна лодка - С-82 „Слава”. Командирът Йосифов (Йоската) се захвали наляво и надясно: „Кой е като нас - с щурман от училище „Фрунзе”! Ние сме гвардейците на флота!”
Фрунзе беше името на патрона на елитното военноморско училище на СССР (сега Военноморски университет), в самия център на Ленинград, произвело много офицери, адмирали, носители на награди и слава - само по себе си името на училището носеше със себе си знака за високо качество.
(Е, това, че името е на сухопътен съветски началник, тогава нямаше значение. Нали и прочутата военноморска академия, която съм завършил през 1978 г., се казваше маршал Гречко, а сега с казва „Адмирал Н. Г. Кузнецов”! И това при положение, че в Русия са имали флотоводци като Ушаков, Нахимов, Сенявин и т.н.! Иди, че ги разбери или както казват самите руснаци: „Умом Россию не понять”!) Да бе, забравих - казваше се Петър Великов Станков. Веднага „загряхме”, че баща му е Велико Станков, генерал и началник на Окръжно управление на МВР във Варна. Голям човек и като такъв - веднага сколасал да уреди сина си заедно с другите синчета на велики ръководители да учи в суперпрестижното съветско военноморско училище.
Е да, ама Петьо, както бързо започнаха галено да го наричат всички, минал през „Фрунзе” като насън и в главата му нищо не се запечатало: нито велико, нито военноморско обикновено, нито теория, нито практика. Нищо, не, малко е - нищо и половина! На това отгоре - никакво желание да учи инструкции, устройство на подводната лодка, службата - флотски мързел и некадърност от най-чиста проба. Така за година време не успя да сдаде допуск до носене на дежурство по кораб и до управление на бойната си част, нещо, с което всички новоназначени лейтенанти се справяха за първите 1-2 месеца служба. И полека-лека завистниците на кадровата ни придобивка направиха поворот към най-обикновения флотски присмех.
Ама то на брега все още се ядваше, ами като излязохме на море...
Оказа се, че всички в централния пост могат да определят мястото на подводната лодка с изключение на щурмана. Единственото, което му се удаваше без съпротивление, беше сладката флотска дрямка, от всяко положение - седнал, легнал, прав, подпрян. Даже веднъж задряма горкия, докато учуденият от неговото „неможене” началник щаб на дивизиона Васил Лазаров (вечна му памет!) го кастреше в щурманската рубка.
-А бе, Йосифов, такова чудо не съм и сънувал - възмущаваше се сетне капитан 1 рангът в централния пост. - Аз му се карам, а той заспива пред очите ми!
Да кажеш, че е бил без абсолютно никакви способности, не е съвсем вярно. Например, момчето беше много добро на футбол, даже, преди баща му да го уреди да учи за флотоводец, е бил в юношеския отбор на „Черно море”! После се оказа, че има и добри сервитьорски наклонности. А веднъж, в момент на откровение сподели, че амбицията на баща му и майка му е объркала живота - ей богу, чак го съжалих. Действително той е можел да тръгне по съвсем друг житейски път, ама ....
Любимото му занятие беше да люпи семки и да пуши цигари - безспир, цели купища се трупаха в канцеларията, която той обитаваше със своите колеги на брега. Постоянно се оплакваше от разни болежки, я кръст, я крак, я нещо друго, но имаше ли възможност, яхваше любимия си мотор и се носеше само с високи скорости в и извън пределите на „морската ни столица”.
Една сутрин, малко преди потапянето в полигон 10А2, командирът Йосифов и старпомът (аз) се намираме за последна цигара на мостика, когато по „Кащана” се чува бодър доклад:
- Мостик, докладва щурмана.
- Кажи какво има бе, щурман? - Йоската натиска клавиша на Кащана и ми подмигва „Какво ли го е събудило този?”
- Жирокомпасът е извън строя. Със щурманския електрик открихме, че предпазителят на първа фаза е изгорял. Сложихме нов и пак изгоря. После сложихме 3 амперов и той изгоря, сложихме 5 амперов и той изгоря ...
- Стоп, стоп, повече нищо не прави - изкрещя Йоската и се свлече по петметровия трап в централния пост. Причината за повредата беше намерена и отстранена, но не по Станковския начин.
Йоската, както и Гуцан (прославения ни командир на дивизион), почна сън да не ги хваща как да се отърват от ленинградския корифей - как да кажат на бащата и на приятеля му (Командващия), че синчагата за нищо не става? И хубаво, че амбициите им все пак съвпаднаха с желанието на таткото, който подразбра нещичко за подвизите на сина си и проведе целенасочени кадрови действия за преместване му в други служебни коловози за славна военноморска кариера - Морско училище и т.н.
Петьо изчезна от напрегнатото ни полезрение и почти бяхме го забравили, когато след някоя и друга година научихме, че на връщане от Приселци, на един завой след разклона за Галата, не успял да се впише в поворота и се размазал с мотора си в крайпътно дърво.
Лека ти памет, Петьо, ти не беше най-виновният в тази нелепа история.
И както се казва в известния грузински тост: „Выпьем за то, чтобы наши желания совпадали с нашими возможностями!”
О.з. капитан І ранг Николай ЙОРДАНОВ
Ама то на брега все още се ядваше, ами като излязохме на море...
Оказа се, че всички в централния пост могат да определят мястото на подводната лодка с изключение на щурмана. Единственото, което му се удаваше без съпротивление, беше сладката флотска дрямка, от всяко положение - седнал, легнал, прав, подпрян. Даже веднъж задряма горкия, докато учуденият от неговото „неможене” началник щаб на дивизиона Васил Лазаров (вечна му памет!) го кастреше в щурманската рубка.
-А бе, Йосифов, такова чудо не съм и сънувал - възмущаваше се сетне капитан 1 рангът в централния пост. - Аз му се карам, а той заспива пред очите ми!
Да кажеш, че е бил без абсолютно никакви способности, не е съвсем вярно. Например, момчето беше много добро на футбол, даже, преди баща му да го уреди да учи за флотоводец, е бил в юношеския отбор на „Черно море”! После се оказа, че има и добри сервитьорски наклонности. А веднъж, в момент на откровение сподели, че амбицията на баща му и майка му е объркала живота - ей богу, чак го съжалих. Действително той е можел да тръгне по съвсем друг житейски път, ама ....
Любимото му занятие беше да люпи семки и да пуши цигари - безспир, цели купища се трупаха в канцеларията, която той обитаваше със своите колеги на брега. Постоянно се оплакваше от разни болежки, я кръст, я крак, я нещо друго, но имаше ли възможност, яхваше любимия си мотор и се носеше само с високи скорости в и извън пределите на „морската ни столица”.
Една сутрин, малко преди потапянето в полигон 10А2, командирът Йосифов и старпомът (аз) се намираме за последна цигара на мостика, когато по „Кащана” се чува бодър доклад:
- Мостик, докладва щурмана.
- Кажи какво има бе, щурман? - Йоската натиска клавиша на Кащана и ми подмигва „Какво ли го е събудило този?”
- Жирокомпасът е извън строя. Със щурманския електрик открихме, че предпазителят на първа фаза е изгорял. Сложихме нов и пак изгоря. После сложихме 3 амперов и той изгоря, сложихме 5 амперов и той изгоря ...
- Стоп, стоп, повече нищо не прави - изкрещя Йоската и се свлече по петметровия трап в централния пост. Причината за повредата беше намерена и отстранена, но не по Станковския начин.
Йоската, както и Гуцан (прославения ни командир на дивизион), почна сън да не ги хваща как да се отърват от ленинградския корифей - как да кажат на бащата и на приятеля му (Командващия), че синчагата за нищо не става? И хубаво, че амбициите им все пак съвпаднаха с желанието на таткото, който подразбра нещичко за подвизите на сина си и проведе целенасочени кадрови действия за преместване му в други служебни коловози за славна военноморска кариера - Морско училище и т.н.
Петьо изчезна от напрегнатото ни полезрение и почти бяхме го забравили, когато след някоя и друга година научихме, че на връщане от Приселци, на един завой след разклона за Галата, не успял да се впише в поворота и се размазал с мотора си в крайпътно дърво.
Лека ти памет, Петьо, ти не беше най-виновният в тази нелепа история.
И както се казва в известния грузински тост: „Выпьем за то, чтобы наши желания совпадали с нашими возможностями!”
О.з. капитан І ранг Николай ЙОРДАНОВ