НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ - ГОТВАЧ
Спомени за времето, когато религията не разделяше хората, когато на готвача му викахме Майсторе, а децата мечтаеха да станат моряци
На нашия кораб старши помощник-капитанът мразеше готвача. Старшията просто обичаше да мрази,а готвачът бе най-удобен за мразене, защото бе негов подчинен съгласно Корабния устав. Готвачът, от своя страна, мразеше старпома, но същият устав не му даваше право да показва чувствата си. Всяка сутрин старши помощникът със строг началнически вид обикаляше кухнята, за да контролира хигиената и качеството на храната. Тази сутрин радостна усмивка озари лицето му. Излезе бързо и се върна заедно с Капитана. Вижте, другарю Капитан, тържествено сочеше той нещо в тавата. Лицето на Барото потъмня. Майсторе, така наричаме готвачите на кораба, какво е това? В яхнията плаваше добре изпечена хлебарка ... Лукче, другарю Капитан, каза готвача, взе хлебарката и я изяде.
Изчезнаха някои морски професии. Други изгубиха блясъка и славата си. Революцията в комуникациите отдавна изхвърли радистите, пакетирания хляб и бутер-тестото заличиха от екипажните списъци хлебарите, човешката алчност уволни камериерите и домакините, а готвачите вече не са каквото бяха.
Помня времето когато т.н. домакинска команда наброяваше шест, че и повече човека. Домакин, готвач, трима камериери, хлебар (помощник-готвач), а в началото имаше и камбузинер. Много важен бе той, защото държеше ключа за напитките и поради това бе желан участник във всяка весела компания. Последния камбузинер, когото помня се казваше Крум, но всички му викаха Крумси. Дребен, пухкав и благ. Когато свършваше алкохола, а той винаги свършваше, всички гледаха Крумси. Следваше ритуал, в който сме участвали многократно и с радост. Крумси е безпричинно усмихнат и клати отрицателно глава. Тогава двама моряка правят с ръцете си „столче”. Други двама слагат Крумси да седне на „столчето” и го отнасят до складчето за алкохол. Камбузинерът вади от някъде ключ, взема бутилка и заключва, без да слиза от „столчето” и без да пуска бутилката. Така го връщаме при компанията. Посрещат ни с радостни възгласи.
Някои наричаха домакинците „бялата мафия” и това донякъде бе оправдано, но повечето моряци ги обичаха.
За да си готвач се изискваше кетап, но трябваше и майсторлък и екипажите оценяваха това. Виж, за камериери назначаваха футболисти, боксьори или приятели на големите началници. Камериерът сервира и прави кафе на Капитана. Какви ли не легенди се носеха за това как се прави „кафе с дупка”, но най обсъждани бяха добавките. Злите езици говореха за тайнствената добавка „макико”. Други споменаваха „пандико”, което си бе същото. Имаше слухове и за Хама Туто Бибито. То пак било „макико”, но двойна доза. Това им бе готвенето на камериерите.
Хлебарите правеха хляб и тестени закуски, пренасяха и чистеха продуктите за готвене. Те осигуряваха мезето за аперитива или по-сериозното пиене. Мезето зависеше от напитката, но и от пияча. Някои за аперитив пиеха бира. Тя всякакви пътища отваря. Вечер аперитив няма. То си е напиване. Любимо моряшко мезе бе „супа на тиган” или „свински милинки”. Универсално мезе за всякаква ичкия. Готвачите бяха длъжни да пишат седмично меню и там винаги имаше друго универсално мезе - ордьовър. Моряците му викаха „шедьовър”.
Всеки готвач си имаше любима манджа или подправка. Затова към името му се добавяше Ориза, Гулаша, Кебапа (името му бе Данчо), Магданоза, Фидето (той бе Митьо), Мусаката, Френския (казваше се Тошко и все „френски” манджи готвеше), Жулиена, Славянския. Имаше добри готвачи с по-засукани имена ката Принц Чарли и Ла Кукарача Кирил Купенов готвача.
Заради географията някои имаха прякори Толбухина, Добруджанеца, Фуджито, Румънеца, Галата. От името пък идваха Чучулая, Киселия, Господа, Стенлика. Имаше и такива, на които им викаха Едикойси Прасето или Писюр Едикойси, но за тях всичко е ясно. С усмивка си спомням един хлебар по прякор Трайчето Лъва Тесто пусни ме. Историята е алкохолна и свършва благополучно. За Трайчето, не за тестото.
Екипажите обичаха своите готвачи. Кухните винаги са били утеха. Там ще се стоплиш, ще споделиш, ще научиш корабните клюки, кафе ще пиеш, а може и още нещо да ти налеят.
Турският готвач се радваше на голяма почит и уважение. Имахме и филипински такъв. Сутрин винаги ставах в пет, обикалям мостика и машината и непременно отивам в кухнята. Там са готвачите. С филипинеца само си кимваме, най-много да му кажа „ка мустака” - нещо като „хау ду ю ду”. С турчина се покланяме и следваше сцена, която се повтаряше всяка сутрин през деветте месеца на рейса. Гюнай ден, чаркчи башим, ще рече турчина, насъл съ нъз, т.е. добро утро, как си, Шефе. Задължително отговарях, че съм добре, благодарях и го питах той как е. Нещо горе долу такова - чок ъй яим, чок тешекюр едерим, ахчи башим. Сис насъл си низ. Следваше уверение от негова страна, че той също е добре и така до другата сутрин.
Турчинът бе истински готвач, докато филипинчето вършеше това по съвместителство и всичкия му майсторлък бе да свари ориза и да го остави денонощно във водна баня на печката. Сънародниците му се хранеха по десет пъти на ден, като добавяха към въпросния ориз яйце, късче месо или някаква консерва. Виетнамците пък смесваха ориза със смлени ядки и все мечтаеха да хапнат „куче джъз бъз”.
Индийският готвач повече разчиташе ние да си досготвяме храната с помощта на стотиците подправки - добавки, които бе напоръчвал и тактисал по масите. Неговите сънародници пък изповядаха поне три религии с различни хранителни ограничения. За щастие готвачът бе будист и не се съобразяваше особено с мюсюлманите. Тогава се появи птичият грип и няколко месеца ядохме само паеля, защото морските деликатеси в оня район бяха и евтини, и общодостъпни. Мисля, че и най-строгите религии позволяваха отклонения от хранителния и молитвен режим, когато правоверният е поставен при извънредна ситуация. Плаването с кораб вероятно е било признато за такова необичайно обстоятелство.
Днес имаме „Ислямска държава”, а готвачът сервира и участва в маневрата на кърмата. Моите спомени са за времето, когато религията не разделяше хората, на готвача му викахме Майсторе, а децата мечтаеха да станат моряци...
Сл. ПЕШКОВ, моряк - пенсионер
Спомени за времето, когато религията не разделяше хората, когато на готвача му викахме Майсторе, а децата мечтаеха да станат моряци
На нашия кораб старши помощник-капитанът мразеше готвача. Старшията просто обичаше да мрази,а готвачът бе най-удобен за мразене, защото бе негов подчинен съгласно Корабния устав. Готвачът, от своя страна, мразеше старпома, но същият устав не му даваше право да показва чувствата си. Всяка сутрин старши помощникът със строг началнически вид обикаляше кухнята, за да контролира хигиената и качеството на храната. Тази сутрин радостна усмивка озари лицето му. Излезе бързо и се върна заедно с Капитана. Вижте, другарю Капитан, тържествено сочеше той нещо в тавата. Лицето на Барото потъмня. Майсторе, така наричаме готвачите на кораба, какво е това? В яхнията плаваше добре изпечена хлебарка ... Лукче, другарю Капитан, каза готвача, взе хлебарката и я изяде.
Изчезнаха някои морски професии. Други изгубиха блясъка и славата си. Революцията в комуникациите отдавна изхвърли радистите, пакетирания хляб и бутер-тестото заличиха от екипажните списъци хлебарите, човешката алчност уволни камериерите и домакините, а готвачите вече не са каквото бяха.
Помня времето когато т.н. домакинска команда наброяваше шест, че и повече човека. Домакин, готвач, трима камериери, хлебар (помощник-готвач), а в началото имаше и камбузинер. Много важен бе той, защото държеше ключа за напитките и поради това бе желан участник във всяка весела компания. Последния камбузинер, когото помня се казваше Крум, но всички му викаха Крумси. Дребен, пухкав и благ. Когато свършваше алкохола, а той винаги свършваше, всички гледаха Крумси. Следваше ритуал, в който сме участвали многократно и с радост. Крумси е безпричинно усмихнат и клати отрицателно глава. Тогава двама моряка правят с ръцете си „столче”. Други двама слагат Крумси да седне на „столчето” и го отнасят до складчето за алкохол. Камбузинерът вади от някъде ключ, взема бутилка и заключва, без да слиза от „столчето” и без да пуска бутилката. Така го връщаме при компанията. Посрещат ни с радостни възгласи.
Някои наричаха домакинците „бялата мафия” и това донякъде бе оправдано, но повечето моряци ги обичаха.
За да си готвач се изискваше кетап, но трябваше и майсторлък и екипажите оценяваха това. Виж, за камериери назначаваха футболисти, боксьори или приятели на големите началници. Камериерът сервира и прави кафе на Капитана. Какви ли не легенди се носеха за това как се прави „кафе с дупка”, но най обсъждани бяха добавките. Злите езици говореха за тайнствената добавка „макико”. Други споменаваха „пандико”, което си бе същото. Имаше слухове и за Хама Туто Бибито. То пак било „макико”, но двойна доза. Това им бе готвенето на камериерите.
Хлебарите правеха хляб и тестени закуски, пренасяха и чистеха продуктите за готвене. Те осигуряваха мезето за аперитива или по-сериозното пиене. Мезето зависеше от напитката, но и от пияча. Някои за аперитив пиеха бира. Тя всякакви пътища отваря. Вечер аперитив няма. То си е напиване. Любимо моряшко мезе бе „супа на тиган” или „свински милинки”. Универсално мезе за всякаква ичкия. Готвачите бяха длъжни да пишат седмично меню и там винаги имаше друго универсално мезе - ордьовър. Моряците му викаха „шедьовър”.
Всеки готвач си имаше любима манджа или подправка. Затова към името му се добавяше Ориза, Гулаша, Кебапа (името му бе Данчо), Магданоза, Фидето (той бе Митьо), Мусаката, Френския (казваше се Тошко и все „френски” манджи готвеше), Жулиена, Славянския. Имаше добри готвачи с по-засукани имена ката Принц Чарли и Ла Кукарача Кирил Купенов готвача.
Заради географията някои имаха прякори Толбухина, Добруджанеца, Фуджито, Румънеца, Галата. От името пък идваха Чучулая, Киселия, Господа, Стенлика. Имаше и такива, на които им викаха Едикойси Прасето или Писюр Едикойси, но за тях всичко е ясно. С усмивка си спомням един хлебар по прякор Трайчето Лъва Тесто пусни ме. Историята е алкохолна и свършва благополучно. За Трайчето, не за тестото.
Екипажите обичаха своите готвачи. Кухните винаги са били утеха. Там ще се стоплиш, ще споделиш, ще научиш корабните клюки, кафе ще пиеш, а може и още нещо да ти налеят.
Турският готвач се радваше на голяма почит и уважение. Имахме и филипински такъв. Сутрин винаги ставах в пет, обикалям мостика и машината и непременно отивам в кухнята. Там са готвачите. С филипинеца само си кимваме, най-много да му кажа „ка мустака” - нещо като „хау ду ю ду”. С турчина се покланяме и следваше сцена, която се повтаряше всяка сутрин през деветте месеца на рейса. Гюнай ден, чаркчи башим, ще рече турчина, насъл съ нъз, т.е. добро утро, как си, Шефе. Задължително отговарях, че съм добре, благодарях и го питах той как е. Нещо горе долу такова - чок ъй яим, чок тешекюр едерим, ахчи башим. Сис насъл си низ. Следваше уверение от негова страна, че той също е добре и така до другата сутрин.
Турчинът бе истински готвач, докато филипинчето вършеше това по съвместителство и всичкия му майсторлък бе да свари ориза и да го остави денонощно във водна баня на печката. Сънародниците му се хранеха по десет пъти на ден, като добавяха към въпросния ориз яйце, късче месо или някаква консерва. Виетнамците пък смесваха ориза със смлени ядки и все мечтаеха да хапнат „куче джъз бъз”.
Индийският готвач повече разчиташе ние да си досготвяме храната с помощта на стотиците подправки - добавки, които бе напоръчвал и тактисал по масите. Неговите сънародници пък изповядаха поне три религии с различни хранителни ограничения. За щастие готвачът бе будист и не се съобразяваше особено с мюсюлманите. Тогава се появи птичият грип и няколко месеца ядохме само паеля, защото морските деликатеси в оня район бяха и евтини, и общодостъпни. Мисля, че и най-строгите религии позволяваха отклонения от хранителния и молитвен режим, когато правоверният е поставен при извънредна ситуация. Плаването с кораб вероятно е било признато за такова необичайно обстоятелство.
Днес имаме „Ислямска държава”, а готвачът сервира и участва в маневрата на кърмата. Моите спомени са за времето, когато религията не разделяше хората, на готвача му викахме Майсторе, а децата мечтаеха да станат моряци...
Сл. ПЕШКОВ, моряк - пенсионер
Морякът-готвач на моторния кораб „Елена”. Снимката е от дигиталния архив на „Морски вестник” и е направена през м. юни 1976 г. Ако някой читател го познае, го молим да ни съобщи неговото име!
