НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ - ОГНЯР
Посвещавам на онези, които бяха в края на екипажния списък и първи в списъците за съкращения
В началото бе пАрата.
Сигурно така би казал Джеймс Уат - създателят на парната машина.
Щеше да го подкрепи и хубавият човек Ицо Парата. Капитан ІІ ранг и преподавател по парни котли в Морското училище. Та ако не бе така, щяхме да му викаме Ицо Котела.
С пАра започна и моята моряшка биография. Първите ми два кораба бяха с парни машини, третият - с парни турбини, а четвъртият - с огромен котел, пародинамо и парни механизми.
Вахтата ми бе край машините, заедно с машиниста, но понякога пресичах сводестия проход и влизах в котелното. Първото чувство бе жега, второто - тишина. Помещението бе тясно, високо и сумрачно. Като храм. Само работещите форсунки тихо жужаха, същински църковен хор. В центъра на това пространство бе морякът - огняр. На краката му - саморъчно изработени високи дървени налъми. Каишките им - парусина от пожарен шланг. Лошо бе качеството на котелното гориво и огнярите периодично изхвърляха от пещите шлака и сгурия. Подметките на обувките им изгаряха от въглените и налъмите бяха добро решение. На врата и на челото на всеки огняр имаше вързана памучна кърпа. Да обира потта. Истинско изкуство бе да се поддържа паралелната работа на два котела с по три форсунки всеки.
Ицо Парата ни учеше, че всеки парен котел е неизбухнала атомна бомба. Огнярите правеха така, че да не избухне бомбата.
По онова време Параходството даваше на екипажите червено вино при плаване в тропиците и екватора. В съветските пристанища пък се продаваха симпатични трилитрови дамаджани с българска гъмза. На кей и на котвена стоянка механикът и машинистът излизаха на палубата да „вземат въздух“,но вахтеният огняр винаги стоеше в котелното. Тогава обикновено работеше само един котел, водата не „играеше“ в стъклата и огнярската вахта не бе толкова напрегната. В такива случаи слизах при огняря, за да наруша тишината и самотата, които го съпътстваха. Сварвал съм вахтеният да отпива българско вино от ония
Посвещавам на онези, които бяха в края на екипажния списък и първи в списъците за съкращения
В началото бе пАрата.
Сигурно така би казал Джеймс Уат - създателят на парната машина.
Щеше да го подкрепи и хубавият човек Ицо Парата. Капитан ІІ ранг и преподавател по парни котли в Морското училище. Та ако не бе така, щяхме да му викаме Ицо Котела.
С пАра започна и моята моряшка биография. Първите ми два кораба бяха с парни машини, третият - с парни турбини, а четвъртият - с огромен котел, пародинамо и парни механизми.
Вахтата ми бе край машините, заедно с машиниста, но понякога пресичах сводестия проход и влизах в котелното. Първото чувство бе жега, второто - тишина. Помещението бе тясно, високо и сумрачно. Като храм. Само работещите форсунки тихо жужаха, същински църковен хор. В центъра на това пространство бе морякът - огняр. На краката му - саморъчно изработени високи дървени налъми. Каишките им - парусина от пожарен шланг. Лошо бе качеството на котелното гориво и огнярите периодично изхвърляха от пещите шлака и сгурия. Подметките на обувките им изгаряха от въглените и налъмите бяха добро решение. На врата и на челото на всеки огняр имаше вързана памучна кърпа. Да обира потта. Истинско изкуство бе да се поддържа паралелната работа на два котела с по три форсунки всеки.
Ицо Парата ни учеше, че всеки парен котел е неизбухнала атомна бомба. Огнярите правеха така, че да не избухне бомбата.
По онова време Параходството даваше на екипажите червено вино при плаване в тропиците и екватора. В съветските пристанища пък се продаваха симпатични трилитрови дамаджани с българска гъмза. На кей и на котвена стоянка механикът и машинистът излизаха на палубата да „вземат въздух“,но вахтеният огняр винаги стоеше в котелното. Тогава обикновено работеше само един котел, водата не „играеше“ в стъклата и огнярската вахта не бе толкова напрегната. В такива случаи слизах при огняря, за да наруша тишината и самотата, които го съпътстваха. Сварвал съм вахтеният да отпива българско вино от ония
Донка Шопова - първата българка - корабен огняр на борда на парахода „Родина”, 1955 г. В кариерата си в Параходство БМФ тя достига до главен механик на пътнически кораб.
Деца на мостика на парахода „Христо Ботев”, 1966 г.
Деца на борда на моторния кораб „Бачо Киро”, 1966 г.
дамаджанки. Другарю механик, усмихваше се огнярят, не бива да лишаваме тялото от така необходимия за здравето танин...
Преди Втората световна война почти всички котли във флота са били на въглища. Чорбаджиите не плащали на моряците. Каквото изкарат от контрабанда, това им е заплатата. Митничарите обаче понякога откривали незаконната стока, а съдебната власт тогава не си поплювала и някой отивал в затвора. Изкупителна жертва най-често бил един огняр на име Чичо Бунгураш. Престоява той няколко месеца в пандиза, а контрабандата си върви и неговият дял се носи на семейството му. Огнярите с уважение разказват за времето на въглищата. Чуйте само имената на огнярите от онова време: Мама Лазо, Кума Лиса, Петър Чарлито, Малчо, Кольо Джоба, Стефан Крушата.
Аз имах щастието да работя с други огняри. Ще им изредя имената. Те разказват достатъчно: Танина, Фанфана, Кукумингото, Кума Рапа, Иван Джипа, Кольо Змея, Йогата, Йотата, Ямата.
На един огняр името му не помня. Бе мълчалив, невисок и много як. Помня го покрай новоизпратения на кораба първи помощник-капитан по политическата част. За по-лесно им викахме помполити, вуйчовци и забележете -НаниПапаКака. Новият Вуйчо дойде от някакъв фръцкав дизелов кораб и още от първия рейс се влюби в Баба Рила. Непрекъснато се умиляваше колко е тихо и спокойно на парния кораб „Рила“. На предишния кораб не можел да нани. Много шум вдигали дизелите. Че и вибрации имало.
Един ден помполитът ни събра и започна да чете конско на оня огняр. Сигурно е имало защо. Виновникът седеше с наведена глава и мълчеше. Ние чакахме Вуйчо да спре. Да, ама не. По едно време огнярят стана и както бе с наведена глава се засили към първия помощник-капитан. Като знаехме фигурите им, човекът можеше да го убие с един удар. Никой не успя да реагира. В последния миг огнярят смени посоката и заби главата си в радиоапарата. Радиото бе „Хр. Ботев“ или „Орфей“ и бе здраво закрепено на шкафа. Главата на огняря разкъса плата на дървената кутия и спря някъде при лампите.
В следващите дни спряхме да говорим с Вуйчо, а огнярят слезе и повече не съм го срещал.
При огнярите нямаше кофитайм. Когато горещината станеше нетърпима, спирахме работата и излизахме в канижела или на палубата да се охладим. Целите сме в масло и сажди. Някои седят на кофи, обърнати с дъното нагоре, други - на дървените щайги от газирана вода, а трети - направо на ламарината. Тишината ще наруши Петър Йотата - огняр: Ти помниш ли морето и машините. .. и така-до края. После ще се обърне към мен: Как го е казал поета, а, другарю механик? Тогава ще се обади друг огняр - Стефчо Йогата: Не е поет, а огняроинтелигент! И се усмихва така, че цялото му тяло се смее.
Не е клише, Читателю! Преживяно от мен е. И незабравимо.
Скоро бях в София. Обичам да ходя в градинката зад Националната художествена галерия. Там е паметникът на огняроинтелигента. Добра работа на Николай Шмиргела. Има и други скулптури наоколо, но аз винаги сядам до тази на огняря Никола Вапцаров.
Все още вярвам,че и във Варна ще има Паметник на моряка. Да можем ние моряците - пенсионери да го навестяваме и да си спомняме за времето, когато децата мечтаеха да станат моряци.
Сл. Пешков, моряк-мечтател
Преди Втората световна война почти всички котли във флота са били на въглища. Чорбаджиите не плащали на моряците. Каквото изкарат от контрабанда, това им е заплатата. Митничарите обаче понякога откривали незаконната стока, а съдебната власт тогава не си поплювала и някой отивал в затвора. Изкупителна жертва най-често бил един огняр на име Чичо Бунгураш. Престоява той няколко месеца в пандиза, а контрабандата си върви и неговият дял се носи на семейството му. Огнярите с уважение разказват за времето на въглищата. Чуйте само имената на огнярите от онова време: Мама Лазо, Кума Лиса, Петър Чарлито, Малчо, Кольо Джоба, Стефан Крушата.
Аз имах щастието да работя с други огняри. Ще им изредя имената. Те разказват достатъчно: Танина, Фанфана, Кукумингото, Кума Рапа, Иван Джипа, Кольо Змея, Йогата, Йотата, Ямата.
На един огняр името му не помня. Бе мълчалив, невисок и много як. Помня го покрай новоизпратения на кораба първи помощник-капитан по политическата част. За по-лесно им викахме помполити, вуйчовци и забележете -НаниПапаКака. Новият Вуйчо дойде от някакъв фръцкав дизелов кораб и още от първия рейс се влюби в Баба Рила. Непрекъснато се умиляваше колко е тихо и спокойно на парния кораб „Рила“. На предишния кораб не можел да нани. Много шум вдигали дизелите. Че и вибрации имало.
Един ден помполитът ни събра и започна да чете конско на оня огняр. Сигурно е имало защо. Виновникът седеше с наведена глава и мълчеше. Ние чакахме Вуйчо да спре. Да, ама не. По едно време огнярят стана и както бе с наведена глава се засили към първия помощник-капитан. Като знаехме фигурите им, човекът можеше да го убие с един удар. Никой не успя да реагира. В последния миг огнярят смени посоката и заби главата си в радиоапарата. Радиото бе „Хр. Ботев“ или „Орфей“ и бе здраво закрепено на шкафа. Главата на огняря разкъса плата на дървената кутия и спря някъде при лампите.
В следващите дни спряхме да говорим с Вуйчо, а огнярят слезе и повече не съм го срещал.
При огнярите нямаше кофитайм. Когато горещината станеше нетърпима, спирахме работата и излизахме в канижела или на палубата да се охладим. Целите сме в масло и сажди. Някои седят на кофи, обърнати с дъното нагоре, други - на дървените щайги от газирана вода, а трети - направо на ламарината. Тишината ще наруши Петър Йотата - огняр: Ти помниш ли морето и машините. .. и така-до края. После ще се обърне към мен: Как го е казал поета, а, другарю механик? Тогава ще се обади друг огняр - Стефчо Йогата: Не е поет, а огняроинтелигент! И се усмихва така, че цялото му тяло се смее.
Не е клише, Читателю! Преживяно от мен е. И незабравимо.
Скоро бях в София. Обичам да ходя в градинката зад Националната художествена галерия. Там е паметникът на огняроинтелигента. Добра работа на Николай Шмиргела. Има и други скулптури наоколо, но аз винаги сядам до тази на огняря Никола Вапцаров.
Все още вярвам,че и във Варна ще има Паметник на моряка. Да можем ние моряците - пенсионери да го навестяваме и да си спомняме за времето, когато децата мечтаеха да станат моряци.
Сл. Пешков, моряк-мечтател