НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ДРУГИТЕ
Има три вида хора: живи, мъртви и такива, които плават по море. Написал го е Анаксимандър преди две хиляди и петстотин години. Гениалната мисъл му дошла, докато гледал Черно Море някъде от созополския бряг.
Десети ден ни люлееше океанът по немирната си гръд и всички бяхме по-скоро мъртви, отколкото живи. Нямаше край проклетата качка, въпреки че вече сто пъти сменяхме курса, за да сме срещу вълнАта, та по-малко да ни клати. Накрая един от нас допълзя до мостика и тъй рече на Капитана: Моля те, обърни кораба по вълнАта, че да потънем и да спре това мъчение.
Палубният боцман бе стар моряк и мъдър човек. Голяма попара бяхме яли в Биская и заедно с боцмана оправяхме щетите. Слушай, момче, каза ми боцманът, всеки, който се качва да плава на кораб е петдесет процента луд, а за всяка проплавана година му се начисляват по пет процента. Бях далеч от стоте процента, но боцманът гонеше два стотака.
След дългите контракти с чужди кораби, самолетите все ме връщаха първо в София. Бързах да се срещна с приятели и роднини. Бе ми и спокойно, и хубаво, но винаги се намираше едно детенце, което да довлече от някъде глобус и да попита къде е бил чичо Славчо през всичките тези месеци. Как да му обясня, че там, където съм бил не е място, а състояние - ни жив, ни мъртъв.
Адът, това са другите. Написано е от Жан-Пол Сартр. За нас, моряците, „другите” са връзката с живота, спомен за брега, за детството и приятелите. Ще спомена някои от „другите”, с които съм се познавал и приказвал, докато са ми гостували на кораба: Йорданка Христова, Христо Кидиков, Владимир Голев, Борис Карадимчев, Уилям Мередит, Николай Олялин, Наско Мандаджиев, Слав Бакалов, Вили Казасян, Тодор Колев, Радой Ралин, Мистър Сенко. Споменавам само тези, които са ме впечатлили. На два кораба ни е посещавал Тодор Живков, но помня единствено храната и напитките, които оставаха след неговото заминаване. Добро качество бяха.
С Владимир Голев се срещнах на някакъв конкурс за песен. Тъкмо се бях върнал от недълъг, но самотен рейс. За щастие самотата ми бе споделена от последната книга на Голев. Докато журирахме песните, успях да му разкажа за срещата ми с неговата книга. Знаех я почти наизуст, толкова я бях харесал. Тогава Голев заемаше високи държавни и писателски постове. Той не можеше да се начуди как така неговите подчинени още не са прочели новата му книга, а някакъв моряк я знае ред по ред. Владо бе начетен и умен човек, но явно не познаваше онова прозрение на Анаксимандър.
С Радой Ралин пиехме някаква лека напитка в кабината ми. Завиждам ти за морето - там лъжа няма. Така ми каза той с оня глас на мъдрец, който и вие вероятно помните. Бе времето на „победилия” социализъм ... Че на брега има ли лъжа, срамежливо попитах. О, тя там се ражда, бе отговорът.
Някой доведе Николай Владимирович Олялин на борда на м/к „Вихрен” в Мурманск. Бил на срещи с трудови колективи от няколко дни и така дошъл нашият ред. След „Освобождение” Олялин бе световна звезда, а в СССР бе направо бог. В салета той разказа за този филм. После се преместихме в кабината на Капитана. Появиха се мезета и напитки. Събра се капитанската тайфа. Линията Варна - Мурманск бе с дълги и скучни преходи. Капитанът имаше куче (Мурко), котка (Маша) и шест гълъба (безимени). Имаше и кавал. Няколко моряка от палубата се събираха вечер там. Моята кабина бе точно под капитанската и чувах песните на компанията. Кавалът почти не го чувах, но тогава почваше да вие Мурко и ставах неволен участник в ихуахуто.
При Капитана стана ясно, че Олялин не употребява никакъв алкохол. Това не попречи на компанията да започне по познатия начин. Запяха се песни, после кавалът, включи се и Мурко. Всички бяха пияни. Тогава до мен седна Николай Владимирович.
Има три вида хора: живи, мъртви и такива, които плават по море. Написал го е Анаксимандър преди две хиляди и петстотин години. Гениалната мисъл му дошла, докато гледал Черно Море някъде от созополския бряг.
Десети ден ни люлееше океанът по немирната си гръд и всички бяхме по-скоро мъртви, отколкото живи. Нямаше край проклетата качка, въпреки че вече сто пъти сменяхме курса, за да сме срещу вълнАта, та по-малко да ни клати. Накрая един от нас допълзя до мостика и тъй рече на Капитана: Моля те, обърни кораба по вълнАта, че да потънем и да спре това мъчение.
Палубният боцман бе стар моряк и мъдър човек. Голяма попара бяхме яли в Биская и заедно с боцмана оправяхме щетите. Слушай, момче, каза ми боцманът, всеки, който се качва да плава на кораб е петдесет процента луд, а за всяка проплавана година му се начисляват по пет процента. Бях далеч от стоте процента, но боцманът гонеше два стотака.
След дългите контракти с чужди кораби, самолетите все ме връщаха първо в София. Бързах да се срещна с приятели и роднини. Бе ми и спокойно, и хубаво, но винаги се намираше едно детенце, което да довлече от някъде глобус и да попита къде е бил чичо Славчо през всичките тези месеци. Как да му обясня, че там, където съм бил не е място, а състояние - ни жив, ни мъртъв.
Адът, това са другите. Написано е от Жан-Пол Сартр. За нас, моряците, „другите” са връзката с живота, спомен за брега, за детството и приятелите. Ще спомена някои от „другите”, с които съм се познавал и приказвал, докато са ми гостували на кораба: Йорданка Христова, Христо Кидиков, Владимир Голев, Борис Карадимчев, Уилям Мередит, Николай Олялин, Наско Мандаджиев, Слав Бакалов, Вили Казасян, Тодор Колев, Радой Ралин, Мистър Сенко. Споменавам само тези, които са ме впечатлили. На два кораба ни е посещавал Тодор Живков, но помня единствено храната и напитките, които оставаха след неговото заминаване. Добро качество бяха.
С Владимир Голев се срещнах на някакъв конкурс за песен. Тъкмо се бях върнал от недълъг, но самотен рейс. За щастие самотата ми бе споделена от последната книга на Голев. Докато журирахме песните, успях да му разкажа за срещата ми с неговата книга. Знаех я почти наизуст, толкова я бях харесал. Тогава Голев заемаше високи държавни и писателски постове. Той не можеше да се начуди как така неговите подчинени още не са прочели новата му книга, а някакъв моряк я знае ред по ред. Владо бе начетен и умен човек, но явно не познаваше онова прозрение на Анаксимандър.
С Радой Ралин пиехме някаква лека напитка в кабината ми. Завиждам ти за морето - там лъжа няма. Така ми каза той с оня глас на мъдрец, който и вие вероятно помните. Бе времето на „победилия” социализъм ... Че на брега има ли лъжа, срамежливо попитах. О, тя там се ражда, бе отговорът.
Някой доведе Николай Владимирович Олялин на борда на м/к „Вихрен” в Мурманск. Бил на срещи с трудови колективи от няколко дни и така дошъл нашият ред. След „Освобождение” Олялин бе световна звезда, а в СССР бе направо бог. В салета той разказа за този филм. После се преместихме в кабината на Капитана. Появиха се мезета и напитки. Събра се капитанската тайфа. Линията Варна - Мурманск бе с дълги и скучни преходи. Капитанът имаше куче (Мурко), котка (Маша) и шест гълъба (безимени). Имаше и кавал. Няколко моряка от палубата се събираха вечер там. Моята кабина бе точно под капитанската и чувах песните на компанията. Кавалът почти не го чувах, но тогава почваше да вие Мурко и ставах неволен участник в ихуахуто.
При Капитана стана ясно, че Олялин не употребява никакъв алкохол. Това не попречи на компанията да започне по познатия начин. Запяха се песни, после кавалът, включи се и Мурко. Всички бяха пияни. Тогава до мен седна Николай Владимирович.
Моряк, худ. Иван ГЕОРГИЕВ - ЗЪБАТА. Илюстрацията е от архива на „Морски вестник”.
Натюрморт, худ. Иван ГЕОРГИЕВ - ЗЪБАТА. Илюстрацията е от архива на „Морски вестник”.
Пейзаж, худ. Иван ГЕОРГИЕВ - ЗЪБАТА. Илюстрацията е от архива на „Морски вестник”.
Морякът - художник Иван ГЕОРГИЕВ - ЗЪБАТА, първият главен механик на учебния ветроход „Калиакра”.
Пристигнал в Мурманск преди три дни. Всеки ден - среща, след срещата - напиване. А човекът не пие! Местната управа се видяла в чудо. Започнали да търсят въздържател - компания да му прави. Оказало се, че в цялата област има само един такъв - някакъв световен шампион по ски, но в момента бил на състезание...
Заприказвахме се. Проблеми имал Коля. С алкохола. Затова го пращали на скучни командировки. От шест месеца не пиел. Аз - от пет години. Споделихме опит. Срамувах се да му призная, че капитан Цветаев и „Освобождение” още не съм гледал, но му казах за „Джентълмени на късмета”. Ролята му там е много симпатична, но няма как да бъде забелязан до Леонов, Вицин и Крамаров. В „Бяг” Олялин играеше редом с Баталов, Улянов, Савелиева, Евстигнеев и Ефремов, а аз завинаги бях запомнил именно неговия герой - ординарецът Крапилин. Невероятно актьорско присъствие. Без думи и движение. Така си бъбрихме с Николай Владимирович, докато дойдоха да го вземат.
С м/к „Вежен” обикаляхме Черно море и все на западния кей в Бургас приставахме. Старши камериер бе Митко Комлушкия. Той наистина живееше в Комлука, но там му викали Митко Циганчето, защото бил единственият българин в квартала. Аз имах китара, но Комлушкия имаше страхотна музикална уредба и касетка на Хисарския поп. В Бургас постоянни гости бяха жена му с трите деца. Малкият му син се казваше Венко - шестгодишен, дребен и голяма фога. Когато им омръзнеше Попа, ме канеха на гастрол. С китарата. Пиеха бира и много рядко - вино. Комлука бе наблизо, музиката звучеше денонощно, жената ходеше на работа, а децата - на училище. Само Венко бе винаги там. Трудно издържах при гостуванията ми на комлушката нонстоп фиеста и един ден Митко ми рече: „Дай да те запиша на касетка и да те пускам когато си искам. Като Попа.”
През рейса кабината на Комлушкия се превърна в звукозаписно студио. За три дни едва запълних половинчасова касетка. Изрових всички песни на български език, които знаех. Повечето бяха от детството. Рокендрол кавъри, оцветени с невероятния преводачески хумор на тогавашните неформали. Титулната песен бе кавър на Бил Хейли и се казваше „Умряла котка от тавана ми намига”. Втората бе по най-великият хит на Хейли - Рок около часовника. В моя край тя звучеше така: „Докторе, докторе, искам джазово дете /мъжко, женско к,во да е/ само хулиган да е.” Следваха „Мамбо рок”- в превод „Баба вари сливовица”, „Джо над гроба се надига”, „Синкав дим се носи над Торино” и „Ай сифон бе, чиче”. Записах и два кавъра на „Кингс” с мой поетичен превод. Накрая се престраших и изпях една моя песен. И така по време на престоите в Бургас бях освободен от гастроли. При едно завръщане от рейс на кея ни чакаше Венко с десетина циганчета. Всички дойдоха при мен. Чичо Шефе, почна Венко, в махалата не вярват, че оня, който пее на касетката, е мой приятел. Взех китарата и отидохме в салета. Венко донесе уредбата. Ползвах я за плейбек или по-точно - симбек.
Още на „Умряла котка” циганчетата се включиха. Те знаеха не само думите, те и паузите знаеха. И така до края. На моята песен едва не заплаках.
Хисарският поп вече не бил номер едно в Комлука. На върха се настанила „Умряла котка от тавана ми намига”. Това бе първото и единствено признание за вокално-инструменталните ми умения. В сянка остана музикалният ми продуцент Митко Комлушкия. Цялата слава обра моят промоутър Венко. Той също е от готините „други”, които срещнах по корабите.
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Заприказвахме се. Проблеми имал Коля. С алкохола. Затова го пращали на скучни командировки. От шест месеца не пиел. Аз - от пет години. Споделихме опит. Срамувах се да му призная, че капитан Цветаев и „Освобождение” още не съм гледал, но му казах за „Джентълмени на късмета”. Ролята му там е много симпатична, но няма как да бъде забелязан до Леонов, Вицин и Крамаров. В „Бяг” Олялин играеше редом с Баталов, Улянов, Савелиева, Евстигнеев и Ефремов, а аз завинаги бях запомнил именно неговия герой - ординарецът Крапилин. Невероятно актьорско присъствие. Без думи и движение. Така си бъбрихме с Николай Владимирович, докато дойдоха да го вземат.
С м/к „Вежен” обикаляхме Черно море и все на западния кей в Бургас приставахме. Старши камериер бе Митко Комлушкия. Той наистина живееше в Комлука, но там му викали Митко Циганчето, защото бил единственият българин в квартала. Аз имах китара, но Комлушкия имаше страхотна музикална уредба и касетка на Хисарския поп. В Бургас постоянни гости бяха жена му с трите деца. Малкият му син се казваше Венко - шестгодишен, дребен и голяма фога. Когато им омръзнеше Попа, ме канеха на гастрол. С китарата. Пиеха бира и много рядко - вино. Комлука бе наблизо, музиката звучеше денонощно, жената ходеше на работа, а децата - на училище. Само Венко бе винаги там. Трудно издържах при гостуванията ми на комлушката нонстоп фиеста и един ден Митко ми рече: „Дай да те запиша на касетка и да те пускам когато си искам. Като Попа.”
През рейса кабината на Комлушкия се превърна в звукозаписно студио. За три дни едва запълних половинчасова касетка. Изрових всички песни на български език, които знаех. Повечето бяха от детството. Рокендрол кавъри, оцветени с невероятния преводачески хумор на тогавашните неформали. Титулната песен бе кавър на Бил Хейли и се казваше „Умряла котка от тавана ми намига”. Втората бе по най-великият хит на Хейли - Рок около часовника. В моя край тя звучеше така: „Докторе, докторе, искам джазово дете /мъжко, женско к,во да е/ само хулиган да е.” Следваха „Мамбо рок”- в превод „Баба вари сливовица”, „Джо над гроба се надига”, „Синкав дим се носи над Торино” и „Ай сифон бе, чиче”. Записах и два кавъра на „Кингс” с мой поетичен превод. Накрая се престраших и изпях една моя песен. И така по време на престоите в Бургас бях освободен от гастроли. При едно завръщане от рейс на кея ни чакаше Венко с десетина циганчета. Всички дойдоха при мен. Чичо Шефе, почна Венко, в махалата не вярват, че оня, който пее на касетката, е мой приятел. Взех китарата и отидохме в салета. Венко донесе уредбата. Ползвах я за плейбек или по-точно - симбек.
Още на „Умряла котка” циганчетата се включиха. Те знаеха не само думите, те и паузите знаеха. И така до края. На моята песен едва не заплаках.
Хисарският поп вече не бил номер едно в Комлука. На върха се настанила „Умряла котка от тавана ми намига”. Това бе първото и единствено признание за вокално-инструменталните ми умения. В сянка остана музикалният ми продуцент Митко Комлушкия. Цялата слава обра моят промоутър Венко. Той също е от готините „други”, които срещнах по корабите.
Сл. ПЕШКОВ - моряк