НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ЛОШОТО ВРЕМЕ
Преди години се зарекох да изпиша този текст при възможно най-лоши метеорологични условия и не се наложи да чакам дълго. Трети ден се търкаляме край бреговете на Испания и Португалия. Вятърът не е от най-силните, но вълната е толкова объркана, че корабчето ни се чуди как да й угоди. Няколкото така наречени „придружаващи лица” престанаха да показват лицата си на обществени места, а ние - останалите, се срещаме по три пъти на ден в салета по време на храна. Всеки държи в едната ръка вилицата, другата балансира с чинията, а краката непрекъснато търсят надеждна опора в масата и пода.
Утре влизаме в Биская. Прогнозата за там ни обещава вятър десет бала и вълни с височина осем метра. От утре и чинии няма да има в салета, така че отпадат и вилиците. Едната ръка ще помага на краката, като се държи за по-здраво укрепените мебели, в другата са хляба и салама, а очите зорко следят някой тежък предмет да не ни връхлети изневиделица. Последната грижа ще отпадне на следващия ден, тъй като всички предмети, които се търкалят и плъзгат, или са се счупили, или са си намерили мястото. Ще гледаме да прецапаме за два дни до Уесант, в Канала ще се успокоим за кратко, а после в Северно Немско море, няма начин да не ни дере салантията.
Пак ще стискаме зъби, а при по-големите ялпи ще проклинаме денят, когато сме решили да ставаме моряци, защото ако е много хубаво, ония от канцелариите и кабинетите, до един да са на корабите. Ще осъмваме събрани на куп в някой от салетите, всеки вкопчен или заклещен по ъглите. Ще наричаме времето „тунджа” или „салантия”, ако вълната е ветрова, „мъртвак” - ако е от отминала буря, „чалкантия” - ако е объркана вълна, или просто ще кажем, че такъв „бозук” отдавна не ни е млял. От време на време някои, пълзейки по мебелите, стените и пода, ще отиват на вахта, изпращани, едва ли не със завист от останалите, а когато смените от мостика и машината се доберат до нас, е питаме за пореден път как е долу и как е горе, ще чупим ли курса и кога ще стигнем еди къде си, не че това има някакво значение, просто да минава проклетото време, защото тези два или три дни все някак трябва да се изтърпят.
Ще призная, че не обичам морските бури, дори когато ги гледам от брега, не ми е понятно преклонението пред подобно величие на природната стихия, а картините и книгите с кораб сред бушуващи вълни, свиват стомаха ми на топка.
Дори когато излезем здрави и читави от бурното време и нищо не се е скъсало, изкъртило, счупило или наводнило, пак не се чувствам победител. Моряшките разкази за плаване в бурно време съвсем лаконично описват стихията и повече внимание отделят на нанесените щети на кораба и хората. По време на плаване никога не се хвали тихото море, забранено е дори да се констатира този факт, защото това може да развали времето. Това не е страх, а естествена реакция на хора, наистина изстрадали ужасът на лошото време.
В една моряшка кабина видях изписани на стената над леглото датите на преминаване през Бискайския залив. Срещу всяка дата - какво е било времето. Най-добрата оценка беше „горе - долу” и това не ми казваше почти нищо, но на три четири места пишеше „ужас” и тук всичко бе ясно.
Няма нищо хубаво в лошото време. От появата на „зайчета” - малки, бели вълнички при първия порив на вятъра, та до „мечките” - огромните яростни вълни, които се надпреварват да те пратят на дъното.
Преди години се зарекох да изпиша този текст при възможно най-лоши метеорологични условия и не се наложи да чакам дълго. Трети ден се търкаляме край бреговете на Испания и Португалия. Вятърът не е от най-силните, но вълната е толкова объркана, че корабчето ни се чуди как да й угоди. Няколкото така наречени „придружаващи лица” престанаха да показват лицата си на обществени места, а ние - останалите, се срещаме по три пъти на ден в салета по време на храна. Всеки държи в едната ръка вилицата, другата балансира с чинията, а краката непрекъснато търсят надеждна опора в масата и пода.
Утре влизаме в Биская. Прогнозата за там ни обещава вятър десет бала и вълни с височина осем метра. От утре и чинии няма да има в салета, така че отпадат и вилиците. Едната ръка ще помага на краката, като се държи за по-здраво укрепените мебели, в другата са хляба и салама, а очите зорко следят някой тежък предмет да не ни връхлети изневиделица. Последната грижа ще отпадне на следващия ден, тъй като всички предмети, които се търкалят и плъзгат, или са се счупили, или са си намерили мястото. Ще гледаме да прецапаме за два дни до Уесант, в Канала ще се успокоим за кратко, а после в Северно Немско море, няма начин да не ни дере салантията.
Пак ще стискаме зъби, а при по-големите ялпи ще проклинаме денят, когато сме решили да ставаме моряци, защото ако е много хубаво, ония от канцелариите и кабинетите, до един да са на корабите. Ще осъмваме събрани на куп в някой от салетите, всеки вкопчен или заклещен по ъглите. Ще наричаме времето „тунджа” или „салантия”, ако вълната е ветрова, „мъртвак” - ако е от отминала буря, „чалкантия” - ако е объркана вълна, или просто ще кажем, че такъв „бозук” отдавна не ни е млял. От време на време някои, пълзейки по мебелите, стените и пода, ще отиват на вахта, изпращани, едва ли не със завист от останалите, а когато смените от мостика и машината се доберат до нас, е питаме за пореден път как е долу и как е горе, ще чупим ли курса и кога ще стигнем еди къде си, не че това има някакво значение, просто да минава проклетото време, защото тези два или три дни все някак трябва да се изтърпят.
Ще призная, че не обичам морските бури, дори когато ги гледам от брега, не ми е понятно преклонението пред подобно величие на природната стихия, а картините и книгите с кораб сред бушуващи вълни, свиват стомаха ми на топка.
Дори когато излезем здрави и читави от бурното време и нищо не се е скъсало, изкъртило, счупило или наводнило, пак не се чувствам победител. Моряшките разкази за плаване в бурно време съвсем лаконично описват стихията и повече внимание отделят на нанесените щети на кораба и хората. По време на плаване никога не се хвали тихото море, забранено е дори да се констатира този факт, защото това може да развали времето. Това не е страх, а естествена реакция на хора, наистина изстрадали ужасът на лошото време.
В една моряшка кабина видях изписани на стената над леглото датите на преминаване през Бискайския залив. Срещу всяка дата - какво е било времето. Най-добрата оценка беше „горе - долу” и това не ми казваше почти нищо, но на три четири места пишеше „ужас” и тук всичко бе ясно.
Няма нищо хубаво в лошото време. От появата на „зайчета” - малки, бели вълнички при първия порив на вятъра, та до „мечките” - огромните яростни вълни, които се надпреварват да те пратят на дъното.
Ще спомена, че никога не ми е ставало лошо при вълнение. Нито при бордово, нито при килево. Страшен е моментът, когато корабът се е забил или накренил до възможния предел и като че ли се чуди накъде да поеме - нагоре към светлината и живота, или надолу към дъното и смъртта.
Признавам, че съм срещал хора, които харесват бурното море. Това бяха капитани, но те го правеха след употреба на алкохол и им го прощавам, тъй като по онова време алкохолът бе смекчаващо вината обстоятелство. Имаше и един моторист - Ценко, но той бе от Белоградчик и обожаваше посещенията при зъболекар...
Боцманът бе взел жена си на рейс из Средиземно море. Тя пък бе взела дъщеричката им. След първата лека качка въпросната жена пита съпруга си: „Слушай, друг път такова лошо време имало ли е?” Боцманът онемял. След второто клатене жената почнала да нарежда: „Аз, че съм луда, луда съм, че тръгнах, ама защо си взех детенцето.” Двете спяха в отделна кабина и малката бе научена от майка си на най-важното: „Повръща се вън, никога в кабината.” Боцманът редовно следеше прогнозите и предупреждаваше пасажерките за предстоящото време. Понякога двете навиваха одеялата и чаршафите и се връщаха в боцманската кабина. Страхуваха се да остават сами, когато клати. Тогава моряците коментираха: „Котката и котенцето тръгнаха - пак ще се разваля времето”.
След дълго щурмуване на мръсна вълна един първи помощник капитан допълзява до мостика и назидателно пита: „Какъв курс държите вие, бе?” „Ленински, другарю помполит” - бодро отговаря помощник-капитанът.
А веднъж лошото време се пошегувало с домакина на един пътнически кораб. Било в края на туристическия сезон и корабът тихо стоял на Морска гара в очакване на последните рейсове до Истанбул. Тръгването е на другия ден и уморените моряци почиват. На кърмата стоят домакинът и готвачът и скучаят. В това време от града се задават петдесетина деца, приближават се до кораба, с любопитство го разглеждат и задават безброй въпроси на двете учителки. Те пък непрекъснато повтарят да се стои далеч от водата. По-отраканата се обръща с „извинете, другарю” към двамата моряци и пита ще може ли да разгледат кораба. Учителките са млади и след кратък размисъл домакинът ги кани на кораба. Следват указания нищо да не се пипа и хлапетата се качват на борда. Последни пристигат учителките, а малките са плъзнали по палубите и канижелите. Домакинът отива до кабината си и се връща с бутилка уиски и цигари „Ротманс”. Налива на дамите, но те не пият. После се разбира, че и не пушат. Разговорът не върви, двете се тревожат за децата. Тогава домакинът нарежда на готвача да донесе петдесет шоколада и да ги раздаде на учениците. След един час всяко кътче на кораба е разгледано и децата се събират на кърмата. Там домакинът продължава да си налива уиски. Чашите на даскалиците стоят недокоснати. Те стават и се приготвят да слизат. Домакинът е нещо недоволен от себе си, вика пак готвача и му нарежда да даде по още един шоколад на децата. Заповедта е изпълнена, цялата група благодари, учителките се ръкуват и си заминават.
Готвачът пита началника си как ще избият стоте шоколада. Обяснява му се, че утре, като се качат пътниците, ще хване едно лошо време, никой няма да дойде на храна и ще изпишат шоколадите.
На другия ден корабът тръгва. На небето - нито едно облаче, на брега - мравките вода пият.
Не може на връщане да не заклати, надява се домакинът.
Връщат се при абсолютно отсъствие на вятър и вълна.
Нали ви казах: НЯМА НИЩО ПО-ЛОШО ОТ ЛОШОТО ВРЕМЕ!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Снимките са от дигиталния архив на МОРСКИ ВЕСТНИК
Признавам, че съм срещал хора, които харесват бурното море. Това бяха капитани, но те го правеха след употреба на алкохол и им го прощавам, тъй като по онова време алкохолът бе смекчаващо вината обстоятелство. Имаше и един моторист - Ценко, но той бе от Белоградчик и обожаваше посещенията при зъболекар...
Боцманът бе взел жена си на рейс из Средиземно море. Тя пък бе взела дъщеричката им. След първата лека качка въпросната жена пита съпруга си: „Слушай, друг път такова лошо време имало ли е?” Боцманът онемял. След второто клатене жената почнала да нарежда: „Аз, че съм луда, луда съм, че тръгнах, ама защо си взех детенцето.” Двете спяха в отделна кабина и малката бе научена от майка си на най-важното: „Повръща се вън, никога в кабината.” Боцманът редовно следеше прогнозите и предупреждаваше пасажерките за предстоящото време. Понякога двете навиваха одеялата и чаршафите и се връщаха в боцманската кабина. Страхуваха се да остават сами, когато клати. Тогава моряците коментираха: „Котката и котенцето тръгнаха - пак ще се разваля времето”.
След дълго щурмуване на мръсна вълна един първи помощник капитан допълзява до мостика и назидателно пита: „Какъв курс държите вие, бе?” „Ленински, другарю помполит” - бодро отговаря помощник-капитанът.
А веднъж лошото време се пошегувало с домакина на един пътнически кораб. Било в края на туристическия сезон и корабът тихо стоял на Морска гара в очакване на последните рейсове до Истанбул. Тръгването е на другия ден и уморените моряци почиват. На кърмата стоят домакинът и готвачът и скучаят. В това време от града се задават петдесетина деца, приближават се до кораба, с любопитство го разглеждат и задават безброй въпроси на двете учителки. Те пък непрекъснато повтарят да се стои далеч от водата. По-отраканата се обръща с „извинете, другарю” към двамата моряци и пита ще може ли да разгледат кораба. Учителките са млади и след кратък размисъл домакинът ги кани на кораба. Следват указания нищо да не се пипа и хлапетата се качват на борда. Последни пристигат учителките, а малките са плъзнали по палубите и канижелите. Домакинът отива до кабината си и се връща с бутилка уиски и цигари „Ротманс”. Налива на дамите, но те не пият. После се разбира, че и не пушат. Разговорът не върви, двете се тревожат за децата. Тогава домакинът нарежда на готвача да донесе петдесет шоколада и да ги раздаде на учениците. След един час всяко кътче на кораба е разгледано и децата се събират на кърмата. Там домакинът продължава да си налива уиски. Чашите на даскалиците стоят недокоснати. Те стават и се приготвят да слизат. Домакинът е нещо недоволен от себе си, вика пак готвача и му нарежда да даде по още един шоколад на децата. Заповедта е изпълнена, цялата група благодари, учителките се ръкуват и си заминават.
Готвачът пита началника си как ще избият стоте шоколада. Обяснява му се, че утре, като се качат пътниците, ще хване едно лошо време, никой няма да дойде на храна и ще изпишат шоколадите.
На другия ден корабът тръгва. На небето - нито едно облаче, на брега - мравките вода пият.
Не може на връщане да не заклати, надява се домакинът.
Връщат се при абсолютно отсъствие на вятър и вълна.
Нали ви казах: НЯМА НИЩО ПО-ЛОШО ОТ ЛОШОТО ВРЕМЕ!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Снимките са от дигиталния архив на МОРСКИ ВЕСТНИК