НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И РЕЛИГИЯТА
Ако си бил моряк на кораб, то поне веднъж си се молил на Бог за живота си. Аз съм го правил повече пъти, че и за по-дребни неща... Няма начин да си атеист по време на буря.
Това че съм оставал жив, ме е подвеждало да отправям и други молби към Него, но докато всичките ми молби за оцеляване бяха чути, то тези за успешната експлоатация на машините, не винаги бяха удоволетворявани. Предполагам, че това се дължи на божественият произход на някои от обектите, за които съм се молил. Ясно е, че аз съм Негово творение, да ме прощава Дарвин. Със сигурност Негови са и сепараторите Алфа Лавал, турбините Браун Бовъри, регулаторите Вудвард и уредите Данфос, но за корабните двигатели МАН силно се съмнявам...
За религията съм се сещал само когато съм на зор. Поповете обещаваха, че тя ще ме направи щастлив, но алкохолът вършеше същата работа. В пристанищата се изповядаше всякаква религия: от вуду до будизъм. Пътувал съм с католици, протестанти, мюсюлмани, индуисти, будисти, атеисти, сталинисти и живковисти, но нито пристанищата, нито хората, помня по религиозен признак.
На м/к „Астрон“ фитерите бяха двама турци - Дениз и Иса. Първият ме помоли да го наричам Ахмет, защото Дениз (море) било твърде велико за обикновен човек като него.
- А другият мога ли да наричам Иса? - полюбопитствах аз.
- Разбира се. - Отговори Ахмет - Дениз.
- Ти знаеш ли какво означава Иса?
- Да, това е името на Исус...
В началото на 90-те, след нападението на Ирак в Кувейт, цял месец товарихме тръби за Залива в центъра на Рио Де Жанейро. Стояхме на последния кей, точно до пасажерското пристанище, на сто метра от Пласа Мова - площадът на веселието и развлеченията. На „Кейп Бретън“ бяхме само българи, все стари и опитни моряци. Всеобщ наш любимец бе старши помощникът. Пасака бе от старопрестолния град Търново, ерген, бохем и дарЕн с постоянно и умно чувство за хумор. На обяд капитан Ники Марчев винаги подхвърляше някаква дяволита реплика, а Пасака само това чакаше... Вторият механик бе бивш помполит, казваше се Иван, но всички му викаха Вуйчо Ваньо. Преходите бяха дълги, Пасака и Вуйчо Ваньо будуваха в една вахта и след нея редовно сядаха на уиски и сладко лафче. В Рио тези сбирки бяха прекъснати, тъй като вторият участваше в моточистките долу в машината. Пасака и единият фитер всяка вечер посещаваха най-близкия до кораба бар. На обяд капитан Марчев невинно се осведомяваше за вечерните събития в кръчмата. В началото Пасака хвалеше бирата, после се прехвърли на девойките, а накрая се запали по програмата. Тя била нещо като музикална комедия дел арте с хубави бразилски песни и също такива момичета. Пасака и фитерът станали любимци на заведението и режисьорът на програмата им давал малки роли в някои от скечовете. За благодарност пиели аванта уиски.
Капитан Марчев престорено се съмняваше в артистичните таланти на двамата и една вечер решихме да гледаме представлението „на живо“. Официално бяхме поканени Капитанът, Вуйчо Ваньо и аз.
Музиката наистина бе хубава, десетина момичета изпълняваха и женските, и мъжките роли, а темите бяха изневери и любови в нещо като стенд ъп комедия. Единственият мъж бе режисьорът, той бе и диджей, а всъщност бе гей, но знаеше английски.
Дойде ред и на нашите момчета. За щастие те изпълняваха само мъжки роли. Бяха с чалми и
Ако си бил моряк на кораб, то поне веднъж си се молил на Бог за живота си. Аз съм го правил повече пъти, че и за по-дребни неща... Няма начин да си атеист по време на буря.
Това че съм оставал жив, ме е подвеждало да отправям и други молби към Него, но докато всичките ми молби за оцеляване бяха чути, то тези за успешната експлоатация на машините, не винаги бяха удоволетворявани. Предполагам, че това се дължи на божественият произход на някои от обектите, за които съм се молил. Ясно е, че аз съм Негово творение, да ме прощава Дарвин. Със сигурност Негови са и сепараторите Алфа Лавал, турбините Браун Бовъри, регулаторите Вудвард и уредите Данфос, но за корабните двигатели МАН силно се съмнявам...
За религията съм се сещал само когато съм на зор. Поповете обещаваха, че тя ще ме направи щастлив, но алкохолът вършеше същата работа. В пристанищата се изповядаше всякаква религия: от вуду до будизъм. Пътувал съм с католици, протестанти, мюсюлмани, индуисти, будисти, атеисти, сталинисти и живковисти, но нито пристанищата, нито хората, помня по религиозен признак.
На м/к „Астрон“ фитерите бяха двама турци - Дениз и Иса. Първият ме помоли да го наричам Ахмет, защото Дениз (море) било твърде велико за обикновен човек като него.
- А другият мога ли да наричам Иса? - полюбопитствах аз.
- Разбира се. - Отговори Ахмет - Дениз.
- Ти знаеш ли какво означава Иса?
- Да, това е името на Исус...
В началото на 90-те, след нападението на Ирак в Кувейт, цял месец товарихме тръби за Залива в центъра на Рио Де Жанейро. Стояхме на последния кей, точно до пасажерското пристанище, на сто метра от Пласа Мова - площадът на веселието и развлеченията. На „Кейп Бретън“ бяхме само българи, все стари и опитни моряци. Всеобщ наш любимец бе старши помощникът. Пасака бе от старопрестолния град Търново, ерген, бохем и дарЕн с постоянно и умно чувство за хумор. На обяд капитан Ники Марчев винаги подхвърляше някаква дяволита реплика, а Пасака само това чакаше... Вторият механик бе бивш помполит, казваше се Иван, но всички му викаха Вуйчо Ваньо. Преходите бяха дълги, Пасака и Вуйчо Ваньо будуваха в една вахта и след нея редовно сядаха на уиски и сладко лафче. В Рио тези сбирки бяха прекъснати, тъй като вторият участваше в моточистките долу в машината. Пасака и единият фитер всяка вечер посещаваха най-близкия до кораба бар. На обяд капитан Марчев невинно се осведомяваше за вечерните събития в кръчмата. В началото Пасака хвалеше бирата, после се прехвърли на девойките, а накрая се запали по програмата. Тя била нещо като музикална комедия дел арте с хубави бразилски песни и също такива момичета. Пасака и фитерът станали любимци на заведението и режисьорът на програмата им давал малки роли в някои от скечовете. За благодарност пиели аванта уиски.
Капитан Марчев престорено се съмняваше в артистичните таланти на двамата и една вечер решихме да гледаме представлението „на живо“. Официално бяхме поканени Капитанът, Вуйчо Ваньо и аз.
Музиката наистина бе хубава, десетина момичета изпълняваха и женските, и мъжките роли, а темите бяха изневери и любови в нещо като стенд ъп комедия. Единственият мъж бе режисьорът, той бе и диджей, а всъщност бе гей, но знаеше английски.
Дойде ред и на нашите момчета. За щастие те изпълняваха само мъжки роли. Бяха с чалми и
В момента на главния механик на „Мед Леричи“ Слави Пешков вероятно не му е до разсъждения по религиозни въпроси. Но това евентуално няма да му попречи да прати някого по дяволите в края на този разговор. Тях (дяволите) ги има в множество религии...
Част от машинната команда на „Мед Леричи“ (Сл. Пешков е в червен гащиризон). Когато всичко е наред, настроението е повишено и никой никого не „благославя“.
Част от екипажа на „Мед Леричи“ на бар по време на ремонт на кораба в Тайланд. Там (в бара) представителите на всички религии са равни.
Готвачът на „Мед Леричи“ готви за представителите на всички религии. А „иконата“ зад гърба му вероятно дава повод за не чак толкова богоугодни „молитви“.
Преди 80 години: Освещаването на парахода „Варна“ във Варна, 20 юни 1937 г.
Поглед към главната палуба на „Мед Леричи“ по време на ремонта в Тайланд.
Не уточняваме каква е религията на главния мениджър за ремонта на „Мед Леричи“ в Тайван, но май и тук в края на разговора някой може да бъде насочен да върви по дяволите (или на майната си, съответно)...
наметнати с бели чаршафи, единият надуваше нещо като вувузел, а другият ритмично блъскаше по миниатюрно барабанче. Артистките се омешаха с публиката, а на финала имаше и стриптийз. След кулминацията при Пасака дойде режисьорът - диджей-гей и го попита много сериозно защо един от нас се е отнесъл грубо към девойките от трупата. За кого иде реч, не вярвахме ние на ушите си. Геят посочи... Вуйчо Ваньо. Огледахме се. Ние бяхме охранени, брадясали, с къси гощи, потници и джапанки, а Вуйчо Ваньо - слаб, с бяла ризка, закопчана до горе, дълъг панталон, сандали, гладко обръснат и постриган.
Пасака въздъхна тежко и рече така на бразилеца:
-Българските моряци са силно репигиозни хора. Затова на всеки кораб има свещеник. Такъв на „Кейп Бретън“ е този добре изглеждащ мъж. Казва се падре Джон и от името на целия кораб молим за извинение, ако с нещо сме оскърбили благочестивите души на членовете на трупата...
Пустият му Пасак, обичаше засуканите лафове и добре ги докарваше...
Допивахме последната си бира, когато до нашата маса приближи едно от момичетата. Застана смирено пред Вуйчо Ваньо, прекръсти се, промълви „Падре Джон!“ и си отиде. Последваха я останалите „актриси“. Никой не се засмя, макар че ни се искаше, а лицето на падрето изразяваше смиреност, благочестие и опрощение за всички участници в събитието.
В следващите години многократно посещавах Бразилия. Работих с бразилски екипаж, но така и не разбрах каква религия изповядат бразилците. В моите спомени те са пример за религиозна толерантност, а може би многообразието на религии ги е превърнало в особен вид атеисти, защото невярата в Бог също е вяра.
На кораба не е прието да се демонстрира религиозна принадлежност. Само един индийски мюсюлманин грубо и постоянно натякваше за своята религия на „Мед Леричи“, но той бе изначално лош човек и екипажът не му обръщаше внимание. Към много религии съм изпитвал искрена симпатия и любопитство. Как да не харесваш индуизма с бог като Ганеша - щастливо дете с издуто коремче и глава на слон. Той е безгрижен и винаги хапва сладкиш. Ами Кришна, Кама, Дхарма и Лакшми...
Богът на будистите също е със шкембе, торба с пари и щастливо ухилен. Търпял съм източните религии с миризливите им пръчици, пушенето на опиум и плъховете, които се въдеха в ЦеПеУ-то край техните дарове към боговете, защото там освен „долари“ от ксерокса, имаше и плодове, които гниеха...
В южната част на САЩ често на кораба идваха протестантски свещеници, носеха ни дарове и ни канеха в тяхните църкви. Някои от моряците отиваха, участваха в ритуалите и после бяха позамаяни, но не за дълго.
На истински религиозен екстремизъм съм бил свидетел в Индонезия. Няма кока кола, да не говорим за бира, от джамиите оглушително звучат проповеди, а през повечето време по улиците е мъртвило: няма хора, няма живот.
Нас християните все ни плашат, че „Бог вижда“. Когато в среднощните часове, след изпитата бира, същият онзи Ахмет-Дениз, се „побратимяваше“ с нас, хапвайки свински салам, аз все ме казвах: „Аллах вижда“. Турчинът ми отговаряше: „Аллах силип“ и в този час на денонощието, това изглеждаше логично...
Винаги съм се отнасял с чисто човешки респект към религиозна Полша. Църквата им водеше народа в борбите за справедливост, имаха си отец Попелушко, а и Йоан Павел Втори бе поляк. За първи път посетих Полша през 1990-а. Няколко месеца ремонтирахме м/к „Ловеч“ там и аз все очаквах да се срещна с прословутата полска религиозност. Нищо такова не се случваше. Имаше патриотизъм, имаше и култура, и много алкохол имаше, но религията, някак си, отсъстваше.
Дойде Великден. И до днес не ми е ясно защо ние, православните, празнуваме смъртта по-тържествено от раждането на Исус. Кораборемонтният завод не работеше на Възкресение и пан Гжегош, един от началниците, ме покани да отпразнуваме заедно този ден. Облякох се прилично и след кратък размисъл сложих пет шишета уиски в чантата. Уискито бе купено по долар за бутилка от шипшандлера в Белгия, тъй че не бе израз на кой знае какво уважение от моя страна към празника. Гжегош ме взе с фиата си и отидохме в бар, собственост на негов приятел. Приятелят му бе със съпругата си, присъстваше и един полковник от запаса, също със жена си. Пан Гжегош бе ерген и пазеше чантата с уискито в краката си. Обслужваше ни барманката на заведението. Домакинът изкара едно боядисано в червено яйце, обели го и го разряза на равни части. Най-после, рекох си, дойде и религиозният елемент. Нищо такова не се случи. Всеки си взе по едно резенче от яйцето и го изяде. Барманката направи хрбатка и сервира. Изпихме си чая мълчаливо, Гжегош бръкна под масата и извади бутилка уиски. Компанията се пооживи, някои пожелаха безалкохолно, барманката ходеше зад барплота и носеше от там оранжада, но нищо религиозно не се случваше..
Трета бутилка уиски се отвори, а религията така и не се появяваше. За сметка на това се увеличи консумацията на швепс. На барманката й омръзна да заобикаля барплота, навеждаше се през него и вадеше безалкохолното от там. Пан Гжегош седеше срещу мен. По едно време очите му се изцъклиха и той изпъшка: „Джизъс! (Исусе)“. Ето го и религиозният елемент, помислих си, но Гжегош продължаваше да гледа зад гърба ми. Обърнах се. Дрескодът на барманката бе изключително подходящ: бяла блузка и черна, стигаща до пода пола. Оказа се, че тази богоугодна пола има цепка чак до кръста. При навеждането през плота цепката бе показала цялото бедро и част от продължението на гърба...
Неведоми са пътищата Божи. Понякога Той ни се явява в твърде необичайни форми...
На всякакви религиозни събития съм присъствал. От Марди Гра, до открито партийно събрание. Всякакви религии са ме докосвали. От Дзен, до рокендрол.
Много ми се искаше да завърша с нещо религиозно-мистично и ето какво измислих:
КОГАТО НЯМА ДА СЪМ СРЕД ЖИВИТЕ, АЗ ПАК ЩЕ СЪМ МОРЯК...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Снимките са от личния архив на автора
Пасака въздъхна тежко и рече така на бразилеца:
-Българските моряци са силно репигиозни хора. Затова на всеки кораб има свещеник. Такъв на „Кейп Бретън“ е този добре изглеждащ мъж. Казва се падре Джон и от името на целия кораб молим за извинение, ако с нещо сме оскърбили благочестивите души на членовете на трупата...
Пустият му Пасак, обичаше засуканите лафове и добре ги докарваше...
Допивахме последната си бира, когато до нашата маса приближи едно от момичетата. Застана смирено пред Вуйчо Ваньо, прекръсти се, промълви „Падре Джон!“ и си отиде. Последваха я останалите „актриси“. Никой не се засмя, макар че ни се искаше, а лицето на падрето изразяваше смиреност, благочестие и опрощение за всички участници в събитието.
В следващите години многократно посещавах Бразилия. Работих с бразилски екипаж, но така и не разбрах каква религия изповядат бразилците. В моите спомени те са пример за религиозна толерантност, а може би многообразието на религии ги е превърнало в особен вид атеисти, защото невярата в Бог също е вяра.
На кораба не е прието да се демонстрира религиозна принадлежност. Само един индийски мюсюлманин грубо и постоянно натякваше за своята религия на „Мед Леричи“, но той бе изначално лош човек и екипажът не му обръщаше внимание. Към много религии съм изпитвал искрена симпатия и любопитство. Как да не харесваш индуизма с бог като Ганеша - щастливо дете с издуто коремче и глава на слон. Той е безгрижен и винаги хапва сладкиш. Ами Кришна, Кама, Дхарма и Лакшми...
Богът на будистите също е със шкембе, торба с пари и щастливо ухилен. Търпял съм източните религии с миризливите им пръчици, пушенето на опиум и плъховете, които се въдеха в ЦеПеУ-то край техните дарове към боговете, защото там освен „долари“ от ксерокса, имаше и плодове, които гниеха...
В южната част на САЩ често на кораба идваха протестантски свещеници, носеха ни дарове и ни канеха в тяхните църкви. Някои от моряците отиваха, участваха в ритуалите и после бяха позамаяни, но не за дълго.
На истински религиозен екстремизъм съм бил свидетел в Индонезия. Няма кока кола, да не говорим за бира, от джамиите оглушително звучат проповеди, а през повечето време по улиците е мъртвило: няма хора, няма живот.
Нас християните все ни плашат, че „Бог вижда“. Когато в среднощните часове, след изпитата бира, същият онзи Ахмет-Дениз, се „побратимяваше“ с нас, хапвайки свински салам, аз все ме казвах: „Аллах вижда“. Турчинът ми отговаряше: „Аллах силип“ и в този час на денонощието, това изглеждаше логично...
Винаги съм се отнасял с чисто човешки респект към религиозна Полша. Църквата им водеше народа в борбите за справедливост, имаха си отец Попелушко, а и Йоан Павел Втори бе поляк. За първи път посетих Полша през 1990-а. Няколко месеца ремонтирахме м/к „Ловеч“ там и аз все очаквах да се срещна с прословутата полска религиозност. Нищо такова не се случваше. Имаше патриотизъм, имаше и култура, и много алкохол имаше, но религията, някак си, отсъстваше.
Дойде Великден. И до днес не ми е ясно защо ние, православните, празнуваме смъртта по-тържествено от раждането на Исус. Кораборемонтният завод не работеше на Възкресение и пан Гжегош, един от началниците, ме покани да отпразнуваме заедно този ден. Облякох се прилично и след кратък размисъл сложих пет шишета уиски в чантата. Уискито бе купено по долар за бутилка от шипшандлера в Белгия, тъй че не бе израз на кой знае какво уважение от моя страна към празника. Гжегош ме взе с фиата си и отидохме в бар, собственост на негов приятел. Приятелят му бе със съпругата си, присъстваше и един полковник от запаса, също със жена си. Пан Гжегош бе ерген и пазеше чантата с уискито в краката си. Обслужваше ни барманката на заведението. Домакинът изкара едно боядисано в червено яйце, обели го и го разряза на равни части. Най-после, рекох си, дойде и религиозният елемент. Нищо такова не се случи. Всеки си взе по едно резенче от яйцето и го изяде. Барманката направи хрбатка и сервира. Изпихме си чая мълчаливо, Гжегош бръкна под масата и извади бутилка уиски. Компанията се пооживи, някои пожелаха безалкохолно, барманката ходеше зад барплота и носеше от там оранжада, но нищо религиозно не се случваше..
Трета бутилка уиски се отвори, а религията така и не се появяваше. За сметка на това се увеличи консумацията на швепс. На барманката й омръзна да заобикаля барплота, навеждаше се през него и вадеше безалкохолното от там. Пан Гжегош седеше срещу мен. По едно време очите му се изцъклиха и той изпъшка: „Джизъс! (Исусе)“. Ето го и религиозният елемент, помислих си, но Гжегош продължаваше да гледа зад гърба ми. Обърнах се. Дрескодът на барманката бе изключително подходящ: бяла блузка и черна, стигаща до пода пола. Оказа се, че тази богоугодна пола има цепка чак до кръста. При навеждането през плота цепката бе показала цялото бедро и част от продължението на гърба...
Неведоми са пътищата Божи. Понякога Той ни се явява в твърде необичайни форми...
На всякакви религиозни събития съм присъствал. От Марди Гра, до открито партийно събрание. Всякакви религии са ме докосвали. От Дзен, до рокендрол.
Много ми се искаше да завърша с нещо религиозно-мистично и ето какво измислих:
КОГАТО НЯМА ДА СЪМ СРЕД ЖИВИТЕ, АЗ ПАК ЩЕ СЪМ МОРЯК...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Снимките са от личния архив на автора