НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
„СИНЪТ НА ПОЛКА“ НЕ Е СЪВЕТСКИ ПАТЕНТ. В НАШИЯ ФЛОТ ТОВА Е ТРАДИЦИЯ СЛЕД 1919 Г.
Читателите на „Морски вестник“ от по-стар(ш)ите поколения си спомнят, че преди 1989 г. у нас претърпя няколко издания книгата на съветския писател Валентин Катаев (1897 - 1986 г.) „Синът на полка“. Тази повест Катаев написва през 1945 г., а година по-късно тя е филмирана (https://www.youtube.com/). Авторът (който става член на КПСС чак през 1958 г.) е отличен с най-престижната тогава Сталинска премия. Историята наистина е трогателна: съветски разузнавачи по време на войната се завръщат след поредната си акция в своя полк заедно с осиротяло момче. Командирът на батареята се привързва към него и решава да го осинови, но в един от слудващите боеве загива. Тогава целият полк решава да осинови момчето и то става „Синът на полка“.
Чел съм не само тази книга на „Валентин Катаев“, но и повестта му „Самотна лодка се белее“. Безспорно той е талантлив белетрист и му прави чест, че чрез „Синът на полка“ ни показва и едно друго лице на войната. В работата си по един изследователски проект обаче се натъкнах на няколко фото-факта, които ми дават основание да твърдя, че такива „синове“ (а и „дъщери“) на полка има и у нас, и то веднага след края на Първата световна война.
Това са годините след Ньойски договор, според клаузите на когото военният ни флот е ликвидиран и тогавашните ни управници далновидно го прикриват под формата на морска и на речна полицейска служба, формално извън военното
Читателите на „Морски вестник“ от по-стар(ш)ите поколения си спомнят, че преди 1989 г. у нас претърпя няколко издания книгата на съветския писател Валентин Катаев (1897 - 1986 г.) „Синът на полка“. Тази повест Катаев написва през 1945 г., а година по-късно тя е филмирана (https://www.youtube.com/). Авторът (който става член на КПСС чак през 1958 г.) е отличен с най-престижната тогава Сталинска премия. Историята наистина е трогателна: съветски разузнавачи по време на войната се завръщат след поредната си акция в своя полк заедно с осиротяло момче. Командирът на батареята се привързва към него и решава да го осинови, но в един от слудващите боеве загива. Тогава целият полк решава да осинови момчето и то става „Синът на полка“.
Чел съм не само тази книга на „Валентин Катаев“, но и повестта му „Самотна лодка се белее“. Безспорно той е талантлив белетрист и му прави чест, че чрез „Синът на полка“ ни показва и едно друго лице на войната. В работата си по един изследователски проект обаче се натъкнах на няколко фото-факта, които ми дават основание да твърдя, че такива „синове“ (а и „дъщери“) на полка има и у нас, и то веднага след края на Първата световна война.
Това са годините след Ньойски договор, според клаузите на когото военният ни флот е ликвидиран и тогавашните ни управници далновидно го прикриват под формата на морска и на речна полицейска служба, формално извън военното
Моряци от различни поделения на База Варна и (вероятно) осиновено от тях момче-сираче.
Екипаж на торпедоносец в База Варна и (вероятно) осиновено от тях момче-сираче.
Екипаж на брегова радиостанция в База Варна и (вероятно) осиновено от тях момиче-сираче.
министерство. Не без гордост и друг път съм писал, че тогава българският народ е направил всичко възможно, за да запази своята армия, своя флот и своята авиация. Във вили, плевни, селскостопански постройки и градски мазета са укрити хиляди единици огнестрелно оръжие, затвори на оръдия, картечници, части от въоръжение на кораби и самолети. Ликвидационните комисии, съставени от чужди военни специалисти от страните на Антантата, не успяват да открият голяма част от скритото въоръжение и по-късно то си отива там, където му е мястото.
Така със съдействието на много българи е спасено и голяма част от предназначеното за ликвидация имущество на Флота. А Флотът (вече под друго име), оказва се, отговаря на това отношение с достоен жест - различните формирования осиновяват останали след войната сирачета. Вижте тези снимки, те красноречиво говорят! На едната се виждат моряци и подофицери от различни поделения на База Варна, които са се снимали за спомен с едно момченце, прегърнало двама от тях. Физиономията на момченцето изразява тъга, но ръцете му здраво се държат за раменете на двама от моряците.
Разбира се, на тази снимка момченцето би могло да бъде син на военнослужещ и то случайно да се е озовало в поделението, когато е пристигнал фотограф. Но следващите две снимки ми дават основание да игнорирам подобна възможност. На едната се вижда екипаж на торпедоносец тип „Дръзки“. Пред офицера (вероятно командир на кораба) е застанало момче, облечено в пълна моряшка униформа, еднаква с тази на останалите моряци от екипажа. Такъв разкош в бедните и гладни години след войната едва ли би могъл да си позволи някой. Някой - да, но един екипаж би могъл! И тук увеличавам, доколкото е възможно, лицето на момчето. И тук виждам тъга на лицето, и тук момчето едва ли е случаен гостенин.
И третата снимка е показателна. Едно момиченце държи в ръцете си табела с надпис: „Група радиотелеграфисти. 24/VІІІ.23“. Момиченцето е застанало пред офицер, който пък е обграден от моряци. Груповата снимка е направена пред брегова радиостанция. Увеличавам снимката, доколкото е възможно и отново виждам тъжно детско лице. А това, че моряшката якичка е твърде голяма за момиченцето, се вижда и без увеличаване на снимката.
Разбира се, до откриването на автентични документи по този въпрос, това мое твърдение си остава само хипотеза. Но по-нататъшното търсене със сигурност си струва усилията!
Атанас ПАНАЙОТОВ
Така със съдействието на много българи е спасено и голяма част от предназначеното за ликвидация имущество на Флота. А Флотът (вече под друго име), оказва се, отговаря на това отношение с достоен жест - различните формирования осиновяват останали след войната сирачета. Вижте тези снимки, те красноречиво говорят! На едната се виждат моряци и подофицери от различни поделения на База Варна, които са се снимали за спомен с едно момченце, прегърнало двама от тях. Физиономията на момченцето изразява тъга, но ръцете му здраво се държат за раменете на двама от моряците.
Разбира се, на тази снимка момченцето би могло да бъде син на военнослужещ и то случайно да се е озовало в поделението, когато е пристигнал фотограф. Но следващите две снимки ми дават основание да игнорирам подобна възможност. На едната се вижда екипаж на торпедоносец тип „Дръзки“. Пред офицера (вероятно командир на кораба) е застанало момче, облечено в пълна моряшка униформа, еднаква с тази на останалите моряци от екипажа. Такъв разкош в бедните и гладни години след войната едва ли би могъл да си позволи някой. Някой - да, но един екипаж би могъл! И тук увеличавам, доколкото е възможно, лицето на момчето. И тук виждам тъга на лицето, и тук момчето едва ли е случаен гостенин.
И третата снимка е показателна. Едно момиченце държи в ръцете си табела с надпис: „Група радиотелеграфисти. 24/VІІІ.23“. Момиченцето е застанало пред офицер, който пък е обграден от моряци. Груповата снимка е направена пред брегова радиостанция. Увеличавам снимката, доколкото е възможно и отново виждам тъжно детско лице. А това, че моряшката якичка е твърде голяма за момиченцето, се вижда и без увеличаване на снимката.
Разбира се, до откриването на автентични документи по този въпрос, това мое твърдение си остава само хипотеза. Но по-нататъшното търсене със сигурност си струва усилията!
Атанас ПАНАЙОТОВ