НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И МЕЧТИТЕ
Моят съученик от ТеМеТе-то Митко Митровския имаше две мечти. Ние, останалите от специалността леяро-ковачи, и по една нямахме, а Митака - две, но хората от Митровци минаваха за разбойници и бунтари, та не му се сърдехме. Първата мечта на Митровския бе да може да свири на кларинет земеделския марш. Земеделската идея в нашия край бе голям култ. Много хора бяха изгубили живота си за тази идея и преди, и след девети септември ,други бяха прекарали този живот в затвора, а трети се бяха лишили от образование и кариера. Първата си мечта Митко реализира още докато бе студент в София. Цяла година той тровИ съквартиранти и съседи с кларнета си на сто метра от опашката на Коня/на цар Освободител/, но накрая научи проклетия марш.
Втората мечта бе да се ожени за министерска щерка. Осъществи я и нея. Казах ви, че тия от Митровци не си поплюват...
Срещнах го пред ЦУМ години по-късно. Бе същата фога и все такъв непоправим турлак.
ЛебЕца - моряк и огняр, мечтаеше да си купи касетофон. Накрая успя да събере парите и се сдоби с мечтаната вещ. В първия си запис реши да увековечи себе си и се записа как пърди.
„Срамота е бе, Любо. Възрастен човек си, може ли да правиш такива работи” - скара му се първият помощник капитан по политическата част. „Че то не мирише бе, другарю първи помощник” - оправдаваше се ЛебЕца. Наивни хора са моряците. Как ще сравняваш мечтата да запишеш звуците на тялото си на западен касетофон, с тази за пълната и окончателна победа на социализма в световен мащаб. Разликата е огромна - огнярят Любо видя и чу своята мечта осъществена, а помполитите до никъде не я докараха със своята велика цел...
Моят съученик от ТеМеТе-то Митко Митровския имаше две мечти. Ние, останалите от специалността леяро-ковачи, и по една нямахме, а Митака - две, но хората от Митровци минаваха за разбойници и бунтари, та не му се сърдехме. Първата мечта на Митровския бе да може да свири на кларинет земеделския марш. Земеделската идея в нашия край бе голям култ. Много хора бяха изгубили живота си за тази идея и преди, и след девети септември ,други бяха прекарали този живот в затвора, а трети се бяха лишили от образование и кариера. Първата си мечта Митко реализира още докато бе студент в София. Цяла година той тровИ съквартиранти и съседи с кларнета си на сто метра от опашката на Коня/на цар Освободител/, но накрая научи проклетия марш.
Втората мечта бе да се ожени за министерска щерка. Осъществи я и нея. Казах ви, че тия от Митровци не си поплюват...
Срещнах го пред ЦУМ години по-късно. Бе същата фога и все такъв непоправим турлак.
ЛебЕца - моряк и огняр, мечтаеше да си купи касетофон. Накрая успя да събере парите и се сдоби с мечтаната вещ. В първия си запис реши да увековечи себе си и се записа как пърди.
„Срамота е бе, Любо. Възрастен човек си, може ли да правиш такива работи” - скара му се първият помощник капитан по политическата част. „Че то не мирише бе, другарю първи помощник” - оправдаваше се ЛебЕца. Наивни хора са моряците. Как ще сравняваш мечтата да запишеш звуците на тялото си на западен касетофон, с тази за пълната и окончателна победа на социализма в световен мащаб. Разликата е огромна - огнярят Любо видя и чу своята мечта осъществена, а помполитите до никъде не я докараха със своята велика цел...
Колкото морски труженици - толкова мечти за ПАМЕТНИК НА МОРЯКА. (Графит, нарисуван на територията на плажа на варненския квартал Аспарухово). Снимка Пресиян ПАНАЙОТОВ
Автошарж на автора, застанал пред паметника на Ленин в Ростов на Дон.
Къндо живееше от другата страна на барата, което бе знак за по-нисък социален статус. Той бе с две години по-млад от мен и напусна рано училището, поради пълно отсъствие на каквато и да е любов към четенето. Стана дребен крадец и мошеник, но не практикуваше в селото, защото всички го познаваха, а и бяха неописуемо жестоки с такива като него. Бях още в отделенията, когато един счетоводител, който живееше точно срещу Къндо, на отсрещния бряг на барата, си купи тенис маса, монтира я в голяма стая и покани всички желаещи да идват и да тренират. Ходих няколко пъти, но топчето ми се видя обидно леко, пък и трябваше да посещавам училището. Къндо нямаше такива задължения и по цял ден висеше там...
Вече бях „ефе от БеМеФе”, когато между два рейса прескочих до село и там чух следната история. Къндо взел участие в турнир по тенис на маса в град Берковица и на празненството след състезанието, се запознал с директора на голям завод от града. Човекът му се оплакал, че втори месец е без главен инженер, а Къндо му казал, че знае какво означава това, защото самият той „бил инженер” и в момента имал куп предложения за работа. Директорът много се зарадвал и му предложил веднага вакантната длъжност, тъй като работата в завода не вървяла. За съжаление Къндо не носел със себе си съответните документи, но ръководният фактор, замаян от споходилия го късмет, го назначава веднага за главен инженер. Още в първия месец Къндо разкрил и премахнал няколко схеми за източване и кражби от завода и работата потръгнала. Всички харесвали новия инженер, а най много го ценяли заводските партийно и административно ръководства.
Къндо щял да се и пенсионира в Берковица, но един ден в завода идва някакъв закупчик от Кутловица, разпознава го и съобщава на милицията. Арестуват стария си познайник мильовците и почва следствие. Безкрайно било удивлението на властите, след като установили, че Къндо нищо не е откраднал, а напротив - постигнал е изключителни успехи за завода и е спечелил уважението на целия колектив.
Подозирам, че това е била мечтата на този човек, живял толкова години с презрението на съселяните си и постоянно преследване от официалните власти...
Готвачът на м/к „Беласица” мечтаеше да се срещне с Йорданка Христова. Той по цял ден виеше в кухнята, но не го докарваше нито на песен, нито на манджа.
По време на един бургаски песенен фестивал срещнах Данчето на крайбрежната, заприказвахме се и от лаф на лаф, стигнахме до популярна моряшка кръчма, която наричахме „Гибралтарчето”. На една от масите видях Том Джоунс, така викахме на оня готвач, заедно с още няколко „домакинци”, баш корабни разбойници. Набързо разказах на другарката Христова за готвача и се присъединихме към компанията. Всички си глътнаха езиците, само старши камериерът Петьо, който вече бе „направил главата”, изтича до кухнята и се върна с цяла тава топли кебапчета и две чинии лютеница. Бирата я донесоха хлебаря и домакина - „Гибралтарчето” бе третокласна кръчма на самообслужване, но бе точно срещу входа на пристанището, пък и предлагаше най - сочните кебапчета в Бургас.
Нашата маса ставаше все по-весела и доста празни бутилки от бира се бяха насъбрали в краката ни, когато Петьо предложи готвачът да изпее нещо. Том Джоунс започна да го усуква, но Данчето така искрено и приятелски го окуражаваше, че накрая се престраши.
Не вярвам някой някога в бургаска кръчма да е пял по-фалшиво от нашия готвач... След края на „белкантото” настъпи неловка тишина. Първа започна да ръкопляска Йорданка Христова, после цялата кръчма, чуваха се и одобрителни възгласи.
Том Джоунс продължи да вие в кухнята, а старши камериерът и корабните зевзеци чертаеха пред готвача бляскава певческа кариера, особено след прословутото акапелно изпълнение в „Гибралтарчето” и създадените „връзки” в естрадната гилдия. Докато слушаше розовите прогнози за бъдещето, готвачът носеше мезета и ичкия, за да черпи своите новоизлюпени корабни фенове...
Има една мечта, за която всички обичаме да пишем и говорим. Това е мечтата за ПАМЕТНИК НА МОРЯКА.
Колкото морски труженици - толкова мечти за този паметник. И все различни. Морячеството внася годишно милиард лева в икономиката на България и преди всичко - във Варна, а обсъждаме как да съберем няколко хиляди за финансирането на паметника. При това общината никога не е заявявала, че няма да даде пари за скулптурната композиция. Никога, никой, нищо не ни е отказвал, но поради някакъв непонятен морски мазохизъм, ние се борим със самите себе си и пречим за осъществяването на тази отколешна мечта.
Да не би мечтата за българо-съветска дружба да е по-велика и популярна от тази за моряшки паметник? Да не би варненците, които мечтаеха за паметник на дружбата, да бяха повече от нас, които мечтаехме за паметник на моряка. Я чуйте какво построи малцинството през 1978-а: височина 23 м, ширина - 48 м, 10 000 тона бетон, шест фигури по 12 метра всяка, стълба с 300 стъпала, над 20 000 дървета, огромни бронзови букви, а само вратата, също от бронз, тежи три тона и половина.
А какво е построено под баира - страх ме е да мисля...
И ние днес се срамуваме да си поискаме пет квадратни метра площ с двеста кила бронз за най-уважаваната и заслужила личност в този град! Срам за нас! Градът е намерил начин и средства да изкаже почит на съветската армия, Владислав Варненчик, френските войници, космонавтите, възрожденците, хан Аспарух, Недялка хубавата, Коперник, Шкорпил, Параскева Николаев, граничарите, Калоян, та на нас - моряците, ли няма да каже едно благодарско.
Само, че въобще не трябва да ни питат как да изглежда композицията, защото, както ми каза един приятел от фондацията „Морски съдби”, ние паметник лично на себе си искаме да направим, а не на многолюдната, цветна и неповторима моряшка общност. Да не би общината да питА архитектите за Дабко Дабков, артилеристите - за Милко Железов, Александър Сергеевич - за рибаря и златната рибка?
В противен случай ние още дълги години ще бъркаме мечтата за морски паметник, с мечтата да станем архитекти и скулптори, или с тази, да видим лично себе си на пиедестал, от лъскав метал и ако може - пО в центъра.
Хем ще можем да оценим колко голяма е почитта на този град към най-многолюдната, най-популярната и най-знакова част от населението му.
ДАЙ МУ НА МОРЯКА ДА МЕЧТАЕ И МУ ГЛЕДАЙ СЕИРА!
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Вече бях „ефе от БеМеФе”, когато между два рейса прескочих до село и там чух следната история. Къндо взел участие в турнир по тенис на маса в град Берковица и на празненството след състезанието, се запознал с директора на голям завод от града. Човекът му се оплакал, че втори месец е без главен инженер, а Къндо му казал, че знае какво означава това, защото самият той „бил инженер” и в момента имал куп предложения за работа. Директорът много се зарадвал и му предложил веднага вакантната длъжност, тъй като работата в завода не вървяла. За съжаление Къндо не носел със себе си съответните документи, но ръководният фактор, замаян от споходилия го късмет, го назначава веднага за главен инженер. Още в първия месец Къндо разкрил и премахнал няколко схеми за източване и кражби от завода и работата потръгнала. Всички харесвали новия инженер, а най много го ценяли заводските партийно и административно ръководства.
Къндо щял да се и пенсионира в Берковица, но един ден в завода идва някакъв закупчик от Кутловица, разпознава го и съобщава на милицията. Арестуват стария си познайник мильовците и почва следствие. Безкрайно било удивлението на властите, след като установили, че Къндо нищо не е откраднал, а напротив - постигнал е изключителни успехи за завода и е спечелил уважението на целия колектив.
Подозирам, че това е била мечтата на този човек, живял толкова години с презрението на съселяните си и постоянно преследване от официалните власти...
Готвачът на м/к „Беласица” мечтаеше да се срещне с Йорданка Христова. Той по цял ден виеше в кухнята, но не го докарваше нито на песен, нито на манджа.
По време на един бургаски песенен фестивал срещнах Данчето на крайбрежната, заприказвахме се и от лаф на лаф, стигнахме до популярна моряшка кръчма, която наричахме „Гибралтарчето”. На една от масите видях Том Джоунс, така викахме на оня готвач, заедно с още няколко „домакинци”, баш корабни разбойници. Набързо разказах на другарката Христова за готвача и се присъединихме към компанията. Всички си глътнаха езиците, само старши камериерът Петьо, който вече бе „направил главата”, изтича до кухнята и се върна с цяла тава топли кебапчета и две чинии лютеница. Бирата я донесоха хлебаря и домакина - „Гибралтарчето” бе третокласна кръчма на самообслужване, но бе точно срещу входа на пристанището, пък и предлагаше най - сочните кебапчета в Бургас.
Нашата маса ставаше все по-весела и доста празни бутилки от бира се бяха насъбрали в краката ни, когато Петьо предложи готвачът да изпее нещо. Том Джоунс започна да го усуква, но Данчето така искрено и приятелски го окуражаваше, че накрая се престраши.
Не вярвам някой някога в бургаска кръчма да е пял по-фалшиво от нашия готвач... След края на „белкантото” настъпи неловка тишина. Първа започна да ръкопляска Йорданка Христова, после цялата кръчма, чуваха се и одобрителни възгласи.
Том Джоунс продължи да вие в кухнята, а старши камериерът и корабните зевзеци чертаеха пред готвача бляскава певческа кариера, особено след прословутото акапелно изпълнение в „Гибралтарчето” и създадените „връзки” в естрадната гилдия. Докато слушаше розовите прогнози за бъдещето, готвачът носеше мезета и ичкия, за да черпи своите новоизлюпени корабни фенове...
Има една мечта, за която всички обичаме да пишем и говорим. Това е мечтата за ПАМЕТНИК НА МОРЯКА.
Колкото морски труженици - толкова мечти за този паметник. И все различни. Морячеството внася годишно милиард лева в икономиката на България и преди всичко - във Варна, а обсъждаме как да съберем няколко хиляди за финансирането на паметника. При това общината никога не е заявявала, че няма да даде пари за скулптурната композиция. Никога, никой, нищо не ни е отказвал, но поради някакъв непонятен морски мазохизъм, ние се борим със самите себе си и пречим за осъществяването на тази отколешна мечта.
Да не би мечтата за българо-съветска дружба да е по-велика и популярна от тази за моряшки паметник? Да не би варненците, които мечтаеха за паметник на дружбата, да бяха повече от нас, които мечтаехме за паметник на моряка. Я чуйте какво построи малцинството през 1978-а: височина 23 м, ширина - 48 м, 10 000 тона бетон, шест фигури по 12 метра всяка, стълба с 300 стъпала, над 20 000 дървета, огромни бронзови букви, а само вратата, също от бронз, тежи три тона и половина.
А какво е построено под баира - страх ме е да мисля...
И ние днес се срамуваме да си поискаме пет квадратни метра площ с двеста кила бронз за най-уважаваната и заслужила личност в този град! Срам за нас! Градът е намерил начин и средства да изкаже почит на съветската армия, Владислав Варненчик, френските войници, космонавтите, възрожденците, хан Аспарух, Недялка хубавата, Коперник, Шкорпил, Параскева Николаев, граничарите, Калоян, та на нас - моряците, ли няма да каже едно благодарско.
Само, че въобще не трябва да ни питат как да изглежда композицията, защото, както ми каза един приятел от фондацията „Морски съдби”, ние паметник лично на себе си искаме да направим, а не на многолюдната, цветна и неповторима моряшка общност. Да не би общината да питА архитектите за Дабко Дабков, артилеристите - за Милко Железов, Александър Сергеевич - за рибаря и златната рибка?
В противен случай ние още дълги години ще бъркаме мечтата за морски паметник, с мечтата да станем архитекти и скулптори, или с тази, да видим лично себе си на пиедестал, от лъскав метал и ако може - пО в центъра.
Хем ще можем да оценим колко голяма е почитта на този град към най-многолюдната, най-популярната и най-знакова част от населението му.
ДАЙ МУ НА МОРЯКА ДА МЕЧТАЕ И МУ ГЛЕДАЙ СЕИРА!
Сл. ПЕШКОВ - моряк