НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ИДЕИТЕ
„Шефе, имам идея”...
Втори ден стояхме на тъмно, без ход, ток и вода на м/к „Мусала”, а цитираните три думи в началото, вече ги бях чул от всеки член на машинна команда. Записах на лист всичките дванадесет идеи и продължихме да разглобяваме и проследяваме тръби и устройства, та белким открием защо не идва гориво до дизелгенераторите. Угодих на всяка от идеите, но тъмното и страшната тишина в машината, си останаха...
За други идеи искам да си спомним. За великите и епохални идеи, които се „претворяваха в дела” от не по-малко велики началници. Срамежливо избягваме да пишем критично, та дори и аналитично, за нашите ръководители от времето на „соц“-а. Ще си спомня за някои от тях, но само за онези, с които съм се срещал лично и съм запазил достоверни и реални впечатления.
По онова време Параходството се делеше на две неравни части по линията Йонков - Йовчев. Почти цялото морячество и голяма част от администрацията бяха верни фенове на Атанас Йонков, наричаха го Барба и Йонич, а съвипускниците и приятелите му нямаха брой. Той наистина бе готин, дружеше с обикновените моряци, срещаше ги ежедневно, поздравяваше ги, защитаваше ги и им помагаше. Моряклъкът и моряшкото бяха неделима част от неговата същност и това му печелеше любовта и уважението на плаващите хора.
Николай Йовчев бе друга бира - живееше в София, говореше фръцкаво, дружеше само с най-големите, обикновените моряци не го виждаха, по корабите го наричахме Овчев, без да го познаваме, а може би точно поради това.
Не членувах в никой от двата лагера, но имах и достатъчно основания да бъда във всеки от тях. С Йонков съдбата ме срещна десетина пъти, с Йовчев - само веднъж.
Срещите ми с Барбата бяха понякога враждебни, но винаги двустранни, а Йовчев го срещнах само аз, защото той надали ментално или физически, си е позволявал да се среща с хора като мен.
Идеите, от които се ръководеха тези двама мъже, не се различаваха особено. Йонковата идея бе да се прославя и защитава българското морячество, а тази на Йовчев - усъвършенстване и развитие на родния морски транспорт.
Онова, за което не ги харесвах и двамата, бе следното: в преследването на тези идеи те считаха, че всички средства са позволени. Поне на тях им бяха позволени.
Една от срещите ми с Йонков си бе направо караница. Живеех на квартира, плавах пета година, бях в групата на „младите и ценни” кадри, но в списъка за ведомствени жилища името ми отсъстваше. В същото време Параходството щедро раздаваше апартаменти на хора, които имаха едно, че и повече жилища.
- Да, но тези хора са потомствени моряци - бе отговорът на Директора.
- Другарю Йонков, нямам нищо против потомствените моряци, но Вие сте забравили, че има и потомствено честни хора, а аз съм именно от тях и то от много поколения.
Признавам, че бях бесен, че говорих гневно, че тръшнах вратата под носа на Директора пред очите на цялата комисия, но последствия за мен нямаше...
Йовчев срещнах на национален симпозиум за сменните екипажи. Тези екипажи тъкмо бяха създадени на Дунав и в Черно море. Бях завъртял няколко смени и казах добри думи за системата. Всички сменни екипажи обаче получаваха само „соц“ валута, защото плаваха до СССР, а плаващите до останалия свят - „кап“ такава. Цифрата на заплащането бе еднаква, разликата бе в „соц“-а и „кап“-а. Покупателната възможност на капиталистическата валута бе десетократно по-висока от тази на социалистическата. Защо, попитах аз, тези, които пътуват до страната на победилия социализъм, получават десет пъти по-малко от онези, плаващи до гнилия капитализъм. Залата дълго ми ръкопляска.
От трибуната веднага ми отговори самият Йовчев. Това не било заплащане, а ЗеДеПе - задгранични дневни пари. И най-тъпият вуйчо нямаше да произнесе такива думи...
Великата идея пък принадлежеше по конституция и по право на партийните секретари на Параходството. Признавам, че в последните години това бяха все умни и талантливи хора, при това - моряци.
Димитър Мавров бе не само умен и способен капитан, той бе и честен човек. Срещите ми с него не бяха лични - той мълчаливо присъстваше, докато неговите заместници ме ругаеха. Вероятно съм развил някакъв стокхолмски синдром, защото винаги мислех и говорех за Мавров със симпатия.
После дойдоха промените от 1989-а и този симпатичен човек поведе нечестна и повсеместна война срещу всички, които не са членове на Партията. Защитавах го на корабните революционни сбирки от онова време, но научавах от неговите приятели и съмишленици факти, които са срам за всеки мислещ човек...
Когато години по-късно съпартийците на Димитър Мавров несправедливо и нагло му отнеха правоспособността, изпитах искрено и чисто човешко съчувствие.
Един от заместниците на Митко Мавров бе главният механик Неделчо Евтимов. Той бе нещо като „юмрукът на Партията” - преследваше ни за неправилни коси, бради и дрехи. Мои съвипускници бяха плавали с него и казваха, че е добър механик.
„Шефе, имам идея”...
Втори ден стояхме на тъмно, без ход, ток и вода на м/к „Мусала”, а цитираните три думи в началото, вече ги бях чул от всеки член на машинна команда. Записах на лист всичките дванадесет идеи и продължихме да разглобяваме и проследяваме тръби и устройства, та белким открием защо не идва гориво до дизелгенераторите. Угодих на всяка от идеите, но тъмното и страшната тишина в машината, си останаха...
За други идеи искам да си спомним. За великите и епохални идеи, които се „претворяваха в дела” от не по-малко велики началници. Срамежливо избягваме да пишем критично, та дори и аналитично, за нашите ръководители от времето на „соц“-а. Ще си спомня за някои от тях, но само за онези, с които съм се срещал лично и съм запазил достоверни и реални впечатления.
По онова време Параходството се делеше на две неравни части по линията Йонков - Йовчев. Почти цялото морячество и голяма част от администрацията бяха верни фенове на Атанас Йонков, наричаха го Барба и Йонич, а съвипускниците и приятелите му нямаха брой. Той наистина бе готин, дружеше с обикновените моряци, срещаше ги ежедневно, поздравяваше ги, защитаваше ги и им помагаше. Моряклъкът и моряшкото бяха неделима част от неговата същност и това му печелеше любовта и уважението на плаващите хора.
Николай Йовчев бе друга бира - живееше в София, говореше фръцкаво, дружеше само с най-големите, обикновените моряци не го виждаха, по корабите го наричахме Овчев, без да го познаваме, а може би точно поради това.
Не членувах в никой от двата лагера, но имах и достатъчно основания да бъда във всеки от тях. С Йонков съдбата ме срещна десетина пъти, с Йовчев - само веднъж.
Срещите ми с Барбата бяха понякога враждебни, но винаги двустранни, а Йовчев го срещнах само аз, защото той надали ментално или физически, си е позволявал да се среща с хора като мен.
Идеите, от които се ръководеха тези двама мъже, не се различаваха особено. Йонковата идея бе да се прославя и защитава българското морячество, а тази на Йовчев - усъвършенстване и развитие на родния морски транспорт.
Онова, за което не ги харесвах и двамата, бе следното: в преследването на тези идеи те считаха, че всички средства са позволени. Поне на тях им бяха позволени.
Една от срещите ми с Йонков си бе направо караница. Живеех на квартира, плавах пета година, бях в групата на „младите и ценни” кадри, но в списъка за ведомствени жилища името ми отсъстваше. В същото време Параходството щедро раздаваше апартаменти на хора, които имаха едно, че и повече жилища.
- Да, но тези хора са потомствени моряци - бе отговорът на Директора.
- Другарю Йонков, нямам нищо против потомствените моряци, но Вие сте забравили, че има и потомствено честни хора, а аз съм именно от тях и то от много поколения.
Признавам, че бях бесен, че говорих гневно, че тръшнах вратата под носа на Директора пред очите на цялата комисия, но последствия за мен нямаше...
Йовчев срещнах на национален симпозиум за сменните екипажи. Тези екипажи тъкмо бяха създадени на Дунав и в Черно море. Бях завъртял няколко смени и казах добри думи за системата. Всички сменни екипажи обаче получаваха само „соц“ валута, защото плаваха до СССР, а плаващите до останалия свят - „кап“ такава. Цифрата на заплащането бе еднаква, разликата бе в „соц“-а и „кап“-а. Покупателната възможност на капиталистическата валута бе десетократно по-висока от тази на социалистическата. Защо, попитах аз, тези, които пътуват до страната на победилия социализъм, получават десет пъти по-малко от онези, плаващи до гнилия капитализъм. Залата дълго ми ръкопляска.
От трибуната веднага ми отговори самият Йовчев. Това не било заплащане, а ЗеДеПе - задгранични дневни пари. И най-тъпият вуйчо нямаше да произнесе такива думи...
Великата идея пък принадлежеше по конституция и по право на партийните секретари на Параходството. Признавам, че в последните години това бяха все умни и талантливи хора, при това - моряци.
Димитър Мавров бе не само умен и способен капитан, той бе и честен човек. Срещите ми с него не бяха лични - той мълчаливо присъстваше, докато неговите заместници ме ругаеха. Вероятно съм развил някакъв стокхолмски синдром, защото винаги мислех и говорех за Мавров със симпатия.
После дойдоха промените от 1989-а и този симпатичен човек поведе нечестна и повсеместна война срещу всички, които не са членове на Партията. Защитавах го на корабните революционни сбирки от онова време, но научавах от неговите приятели и съмишленици факти, които са срам за всеки мислещ човек...
Когато години по-късно съпартийците на Димитър Мавров несправедливо и нагло му отнеха правоспособността, изпитах искрено и чисто човешко съчувствие.
Един от заместниците на Митко Мавров бе главният механик Неделчо Евтимов. Той бе нещо като „юмрукът на Партията” - преследваше ни за неправилни коси, бради и дрехи. Мои съвипускници бяха плавали с него и казваха, че е добър механик.
В-к „Искра“, 1938-а - идеите са като от днес...
Фонд „Бедни ученици“ и ориз за Никулден - идеи от 1934-а в тефтерчето на моя татко.
И. Репин (1844-1930)... Великият художник не е рисувал Ленин, Сталин и Троцки, а свети Николай Мирликийски.
Морякът Попай на брегови кран в далечен Тайланд.
Нашият дом днес - цветята са в дясно и не се виждат.
Отдавна бях главен механик със съгласието на ДИК, директор и корабни екипажи, но по онова време трябваше и партията да каже своето „да”. За тази цел ме извикаха пред партийното ръководство и аз реших да се облека подобаващо. Хвърлих протритите дънкови одежди и облякох чисто нов и стилен бял костюм, бели кожени шпицарки и черна маркова риза, разкопчана една идея повече и с яка върху ревера...
- Погледни се на какво приличаш! - почна ме от вратата Неделчо.
- На какво?
- На диджей!
Тука не издържах и му наговорих за Алан Фрийд и великите диджеи, за величието и значението на рокендрола, а накрая му казах, че ако някой изглежда нелепо, то това е той, защото униформените му яке, панталон и обувки са със отвратителен цвят, материя и кройка.
Мавров запази спокойствие, но неочаквано скочи измисленият като моряк и длъжност Христо Мързов.
- Пешков, ти си некултурен...
Дойдоха Промените и на някакъв курс за сертификат се оказах в една група с Неделчо Евтимов. Цяла седмица, разделени по двойки, придобивахме умения по първа помощ на кораба. Все гледах да не съм двойка с Неделчо, но последния ден останахме само двамата и упражненията бяха истинско мъчение.
На раздяла подадох ръка на бившия партиен бос и му казах, че не го помня с лошо и ще е добре поне да се поздравяваме в бъдеще. Той също подаде ръка и на мен ми олекна. Само за сведение - никога не бих подал ръка на Христо Мързов.
Сигурен съм, че хората, за които ви разказвам, са имали чувството, че спасяват света, или поне по-„прогресивната” част от него, но техните идеи не ме вълнуваха. Предпочитах да чета книги и да слушам рокендрол - проста и забавна музика, която гореспоменатите забраняваха.
Началниците от времето на демокрацията познавам лично, по-точно - те ме познават, а някои са ми и приятели. Идеите, които те „превръщаха в дела”, не винаги са ми харесвали, но може би трябва да се отдалечим още във времето, за да дам оценка за края на онова БМФ.
Роден съм в епохата на „най-великите” идеи: национализация, колективизация, народен съд, комунизъм, пролетарии от всички страни и т.н. Младежки групи по цяла нощ скандираха изброените идеи с пожелания за вечен живот или моментална смърт. Не бях много наясно с посланията, но харесвах ентусиазма и енергията на батковците.
Една сутрин видяхме, че младите хора от агитката са унищожили всички цветя на майка ми. Цветята бяха стотици гергини, всичките по-високи от мен, а цветовете им с размер на слънчогледова пита и с невероятна окраска. Хората спираха пред дома ни, за да се насладят на тази красота, идваха от далеч и се радваха на нашата градина, а майка ми даваше семена и съвети на всеки, който пожелаеше.
Цяла седмица плака моята майка за градината си, а после я възстанови. През сълзи. В продължение на двадесет години след смъртта на майка, моят татко отглеждаже нейните цветя, като буквално изписваше с тях името й пред родния ми дом...
Идеите на онези момчета отдавна умряха, но цветята на майка ми останаха живи - те и днес цъфтят под грижите на новите стопани на дома.
Една от най-красивите идеи в моряшкия бит е символът свети Никола - помощник и закрилник на съсловието. Тази година Община Варна отказа да ни съдейства в празнуването на Никулден. Преди години същата община обяви общоградско допитване кой да бъде символът на Варна. Кандидати бяха Морската градина, Катедралата, ФКЦ, ДКС, Морското училище, но не и Георги Велчев, заради гузната съвест на варненци пред този велик човек. Все едно да бъдат попитани парижани кой да е символът на града им. Не съм роден във Варна и съм склонен да простя невежеството на общинарите, но за цяла България Варна е град на моряците, във всичките разновидности на тази професия, а останалите символи са просто перли в короната на морската царица.
Ако ме питате за мрачната история с горивото на м/к „Мусала”, то решението се оказа в една японска идея за защита на дизелгенераторите. Точно под пода на ЦПУ-то японците бяха монтирали пресостат с електрически клапан, който спира автоматично горивото при всяко падане на налягането му. Идеята - да не вземат въздух дюзите на дизелите и после екипажът да е принуден десетина минути да ги обезвъздушава. Е, за трите дена тичане по горивните тръби, всеки от нас изпи по сто грама газьол и смени по два чифта робошки...
Накрая се оказа, че при суматохата на отплаването от Варна, един опитен моторист закачил неволно проволката на бързозатварящия горивен клапан от работната цистерна и той прекъснал горивото. Мотористът веднага отворил клапана, но идеята да не влиза въздух в двигателите, вече била задействана.
По време на прехода демонтирах пресостата с клапана и ги хвърлих в морето.
МИСЛЯ, ЧЕ ТАКА ТРЯБВАШЕ ДА ПОСТЪПВАМЕ И С БЕЗУМНИТЕ ИДЕИ, НА КОИТО РОБУВАХМЕ 45 ГОДИНИ...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
- Погледни се на какво приличаш! - почна ме от вратата Неделчо.
- На какво?
- На диджей!
Тука не издържах и му наговорих за Алан Фрийд и великите диджеи, за величието и значението на рокендрола, а накрая му казах, че ако някой изглежда нелепо, то това е той, защото униформените му яке, панталон и обувки са със отвратителен цвят, материя и кройка.
Мавров запази спокойствие, но неочаквано скочи измисленият като моряк и длъжност Христо Мързов.
- Пешков, ти си некултурен...
Дойдоха Промените и на някакъв курс за сертификат се оказах в една група с Неделчо Евтимов. Цяла седмица, разделени по двойки, придобивахме умения по първа помощ на кораба. Все гледах да не съм двойка с Неделчо, но последния ден останахме само двамата и упражненията бяха истинско мъчение.
На раздяла подадох ръка на бившия партиен бос и му казах, че не го помня с лошо и ще е добре поне да се поздравяваме в бъдеще. Той също подаде ръка и на мен ми олекна. Само за сведение - никога не бих подал ръка на Христо Мързов.
Сигурен съм, че хората, за които ви разказвам, са имали чувството, че спасяват света, или поне по-„прогресивната” част от него, но техните идеи не ме вълнуваха. Предпочитах да чета книги и да слушам рокендрол - проста и забавна музика, която гореспоменатите забраняваха.
Началниците от времето на демокрацията познавам лично, по-точно - те ме познават, а някои са ми и приятели. Идеите, които те „превръщаха в дела”, не винаги са ми харесвали, но може би трябва да се отдалечим още във времето, за да дам оценка за края на онова БМФ.
Роден съм в епохата на „най-великите” идеи: национализация, колективизация, народен съд, комунизъм, пролетарии от всички страни и т.н. Младежки групи по цяла нощ скандираха изброените идеи с пожелания за вечен живот или моментална смърт. Не бях много наясно с посланията, но харесвах ентусиазма и енергията на батковците.
Една сутрин видяхме, че младите хора от агитката са унищожили всички цветя на майка ми. Цветята бяха стотици гергини, всичките по-високи от мен, а цветовете им с размер на слънчогледова пита и с невероятна окраска. Хората спираха пред дома ни, за да се насладят на тази красота, идваха от далеч и се радваха на нашата градина, а майка ми даваше семена и съвети на всеки, който пожелаеше.
Цяла седмица плака моята майка за градината си, а после я възстанови. През сълзи. В продължение на двадесет години след смъртта на майка, моят татко отглеждаже нейните цветя, като буквално изписваше с тях името й пред родния ми дом...
Идеите на онези момчета отдавна умряха, но цветята на майка ми останаха живи - те и днес цъфтят под грижите на новите стопани на дома.
Една от най-красивите идеи в моряшкия бит е символът свети Никола - помощник и закрилник на съсловието. Тази година Община Варна отказа да ни съдейства в празнуването на Никулден. Преди години същата община обяви общоградско допитване кой да бъде символът на Варна. Кандидати бяха Морската градина, Катедралата, ФКЦ, ДКС, Морското училище, но не и Георги Велчев, заради гузната съвест на варненци пред този велик човек. Все едно да бъдат попитани парижани кой да е символът на града им. Не съм роден във Варна и съм склонен да простя невежеството на общинарите, но за цяла България Варна е град на моряците, във всичките разновидности на тази професия, а останалите символи са просто перли в короната на морската царица.
Ако ме питате за мрачната история с горивото на м/к „Мусала”, то решението се оказа в една японска идея за защита на дизелгенераторите. Точно под пода на ЦПУ-то японците бяха монтирали пресостат с електрически клапан, който спира автоматично горивото при всяко падане на налягането му. Идеята - да не вземат въздух дюзите на дизелите и после екипажът да е принуден десетина минути да ги обезвъздушава. Е, за трите дена тичане по горивните тръби, всеки от нас изпи по сто грама газьол и смени по два чифта робошки...
Накрая се оказа, че при суматохата на отплаването от Варна, един опитен моторист закачил неволно проволката на бързозатварящия горивен клапан от работната цистерна и той прекъснал горивото. Мотористът веднага отворил клапана, но идеята да не влиза въздух в двигателите, вече била задействана.
По време на прехода демонтирах пресостата с клапана и ги хвърлих в морето.
МИСЛЯ, ЧЕ ТАКА ТРЯБВАШЕ ДА ПОСТЪПВАМЕ И С БЕЗУМНИТЕ ИДЕИ, НА КОИТО РОБУВАХМЕ 45 ГОДИНИ...
Сл. ПЕШКОВ - моряк