НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И КИНОТО
Първият филм, на който ме заведе татко, се казваше „Тигърът Акбар”, актьорът - Хари Пил, а в последната сцена тигърът плачеше и това много ме впечатли. Вторият бе „Белият прах”, филм за шпионаж - от него нищо не разбрах. Третият и четвъртият обаче бяха истински блокбастъри и ме взеха за вечен пленник на магическия фенер. „Смели хора” и „Под игото” се прожектираха на варосана стена пред целокупното население на Мала Кутловица. Вася, който препуска с кон и скача на движещ се влак и Боримечката с черешовото топче и до днес са пред очите ми, а Петко Карлуковски дълги години след този филм остана любим актьор за много българи.
В следващите години филмите бяха преди всичко съветски, полски, чешки, унгарски, сръбски и индийски. Истински събития бяха филмите от италианския неореализъм и френската „нова вълна”. Имаше и „забранени” филми - само за лица над 18 години. Влизането на тези прожекции бе голямо приключение и незабравимо преживяване. Служителите, които късаха билетите, бяха бедни хора, а децата им - мои естествени приятели. Така „със връзки” гледах „Роко и неговите братя”, „Тя танцува само едно лято”, „Красавиците на нощта”, „Бродяга” и „Господин 420”...
В Морското училище киносалонът бе във физкултурния такъв. Прожекциите бяха весели, задушевни и задушни, а филмите отдавна бях ги гледал... В пети курс някой бе възложил на двама от нашата рота да направят филм за алеята на космонавтите, която бе току пред Училището. Филмът бе създаден, хората - наградени и похвалени. Ще отбележа само, че тия двамата нито преди, нито след кинотворчеството си, са гледали филм, камо ли - „забранен”. Възложителят ще да е бил от същата порода...
В Параходство БМФ още на втората година участвах в създаването на филм за моряшко кръщаване на екватора, при това - в главната роля. Десет дубъла ми направиха за търкалянето във варел, омазан с машинно масло и непрекъснато обливан със струя от пожарен шланг. Режисьор и оператор бяха Евгени Паунов и Виктор - весели хора и добри професионалисти. Не съм гледал филма, но Алекси Филипов го е видял и каза, че е добър, а той е ходил много пъти на кино...
Първият филм, на който ме заведе татко, се казваше „Тигърът Акбар”, актьорът - Хари Пил, а в последната сцена тигърът плачеше и това много ме впечатли. Вторият бе „Белият прах”, филм за шпионаж - от него нищо не разбрах. Третият и четвъртият обаче бяха истински блокбастъри и ме взеха за вечен пленник на магическия фенер. „Смели хора” и „Под игото” се прожектираха на варосана стена пред целокупното население на Мала Кутловица. Вася, който препуска с кон и скача на движещ се влак и Боримечката с черешовото топче и до днес са пред очите ми, а Петко Карлуковски дълги години след този филм остана любим актьор за много българи.
В следващите години филмите бяха преди всичко съветски, полски, чешки, унгарски, сръбски и индийски. Истински събития бяха филмите от италианския неореализъм и френската „нова вълна”. Имаше и „забранени” филми - само за лица над 18 години. Влизането на тези прожекции бе голямо приключение и незабравимо преживяване. Служителите, които късаха билетите, бяха бедни хора, а децата им - мои естествени приятели. Така „със връзки” гледах „Роко и неговите братя”, „Тя танцува само едно лято”, „Красавиците на нощта”, „Бродяга” и „Господин 420”...
В Морското училище киносалонът бе във физкултурния такъв. Прожекциите бяха весели, задушевни и задушни, а филмите отдавна бях ги гледал... В пети курс някой бе възложил на двама от нашата рота да направят филм за алеята на космонавтите, която бе току пред Училището. Филмът бе създаден, хората - наградени и похвалени. Ще отбележа само, че тия двамата нито преди, нито след кинотворчеството си, са гледали филм, камо ли - „забранен”. Възложителят ще да е бил от същата порода...
В Параходство БМФ още на втората година участвах в създаването на филм за моряшко кръщаване на екватора, при това - в главната роля. Десет дубъла ми направиха за търкалянето във варел, омазан с машинно масло и непрекъснато обливан със струя от пожарен шланг. Режисьор и оператор бяха Евгени Паунов и Виктор - весели хора и добри професионалисти. Не съм гледал филма, но Алекси Филипов го е видял и каза, че е добър, а той е ходил много пъти на кино...
Авторът позира през афиша на „Андалуското куче“ - култов филм. Снимката е от Севиля - Андалусия.
Кино - вино! На гости на авер на автора в Плевен.
Многострадалният „Оборище“, завърнал се от далечно плаване без филма „Великият Октомври“... Снимката е направена през 1973 г.
Моторният кораб BREDE, 29 март 1963 г., пред Сингапур. Построеният през 1939 г. като LIDVARD през 1965 г. става собственост на БАЛКАНТРАНС и получава името „Опал“ (OPAL). През 1970 г., вече в състава на Параходство БМФ, става „Цанко Церковски“ (TZANKO TZERKOVSKI). През 1974-а на борда на „Цанко Церковски” е заснет филмът „Нако, Дако и Цако - моряци”. А самият кораб „отива на кино“ (за скрап) през 1976 г. Източник: http://www.shipsnostalgia.com/
Един от най-тъжните рейсове в живота ми бе този с м/к „Оборище” до Индия, през Кейптаун. То на „Оборище”, още от получаването, не му вървеше. По време на новозенландския чартър бе арестуван един камериер за стрелба по моряците с въздушна пушка. После Нелко, Емо и готвачът три месеца рендосваха наровете на пандиза в Реджо ди Калабрия за нападение и побой над карабинер на остров Липари. Рейсът до Индия започна с юнашко напиване и така продължи... На връщане едва не се издавихме в Индийски океан, а след бункероването в Дърбан, по време на прехода до Констанца, един кърмчия бе пребит до смърт в тъмното на мостика от неизвестен нападател. Друг моряк, много симпатичен човек, се разболя от антракс, оставихме го в Румъния и скоро почина. Някаде преди Палмас помполитът се оплака, че му липсва един филм. Втурнахме се да го търсим. Голяма, желязна кутия, вътре две или три ролки, барем пет кила тежи всичко това, няма къде да изчезне. Над 50 филма имахме. Изпразнихме всички кутии, проверихме ги по списък и по ролки. Един филм липсваше. И той бе... „Великият Октомври”! Три ролки! И никой не го бе гледал. Има си хас! Ситуацията се промени от криминална, на идеологическа. Кой, кога и защо бе взел филма. За пет месеца бяхме посетили четири индийски пристанища, Лас Палмас, Кейптаун и Дърбан. Последните две направо смразяваха кръвта ни - ЮАР бе враг номер едно на социалистическата система... Помполитът престана да се храни и залиня. Плъзнаха слухове как „Великият октомври” вече е превърнат в безброй антикомунистически рекламни клипове и какво ни чака като се върнем в БеГе. Говореше се как някой от нас е продал ролките за много пари на западните идеологически централи.
Мене ако питате - филмът е бил хвърлен зад борд и то не като идеологическо или политическо послание, а като акт на отмъщение към Вуйчо, заради някакво банално корабно спречкване. И след яко пиене, разбира се...
През следващия рейс в Дания почина старпомът Ицо Лаков - голям приятел на братовчед ми Саво и много интелигентен моряк.
В България никой не ме разпитва за филма и нападнатия моряк, който така и не дойде на себе си до края на рейса.
Само дето брахме страх. Поне да бях гледал филма. Имах ярки спомени от „Броненосецът „Потьомкин” на Айзенщайн и все подозирах, че изчезналият е приличал на него. Мисля, че ако ще се прави филм за бунт и революция, то той трябва да прилича на „Броненосецът”, или поне на Лени Рифенщал.
От всички 120 екранизации по Джек Лондон, само десетина са за моряци. При Джоузев Конрад съотношението е още по-лошо.
През 1974-а на м/к „Цанко Церковски” бе заснет филмът „Нако, Дако и Цако - моряци”. Сценарият, режисурата и музиката са чудесни, но от моряшка гледна точка, филмът не струва. За сметка на това истинска радост за окото и ухото са Калоянчев, Анастасов и Парцалев. И това му стига на моряка, ще кажа аз, защото през последните години се направиха скъпи филми за моряци с Том Хенкс („Капитан Филипс”) и Марк Уолбърг („Контрабанда”), с високи оценки по АйЕмДиБи, но те са по-зле дори от Нако и Цако...
В оня нескопосан салон на Училището съм гледал филм за мистър Питкин, в който Норман Уиздъм се опитва да се самоубие заради несподелена любов, но морски офицер го спасява, а след това го съветва: „Като си решил да се самоубиваш, по-добре ела във Флота...”
След алкохолът и музиката, морякът най обича киното. Вечерите в тъмния салет, духовитите реплики по време на прожекциите, коментарите при смяната на ролките, всичко това придаваше цвят и вкус на моряшкото ежедневие. Рисувал съм плакати за вечерните прожекции. В тях освен информация за филма имаше сравнения на филмовото и корабното действие, шаржове, шеги и закачки с членовете на екипажа. Параходството щедро купуваше най-доброто от световното кино, редовно сменяше филмите, осигуряваше киномашини с резервни части за тях, а по-късно закупи за всички кораби видео, аудио и телевизионна техника от най-добро качество. БМФ имаше благоразумието да възложи тази фирмена поръчка на Стоян Добрев - Странджата, а той я изпълни професионално и с любов, за което целокупното морячество дълги години му бе благодарно.
В наше село най върл киноман бе Ванчо Немия. Той гледаше всеки филм и често сме се „засичали” в градския киносалон, но от разстояние,защото Немия гледаше само от първия ред. Ванчо бе по-голям от мен, работеше в „Куц кооп”, където сестра ми бе чистачка, а прякорът му не бе съвсем точен, защото той бе не само ням, но и глух. Немката, както му викахме приятелите, много обичаше да споделя с мен впечатленията си от филмите, които е гледал. Така научих доста знаци от езика на глухонемите, особено, когато ми разказваше филм, който и аз съм гледал. Първото му „изречение” почти винаги бе „Видях и баща ти в салона”. После ми разказваше филма. Уверявам ви, че главното, глухонемият винаги го бе разбрал... А дДе, ще рече капитан Ръби.
Зная какво е казал Ленин за киното, но истински шедьовър е сътворил гениалният Тери Пратчет:
„Целият живот е като да гледаш филм. Само, че си влязъл десет минути след началото и никой не ти разказва сюжета. Затова го сглобяваш по откъслечните реплики. И НИКОГА НЕ ТИ ДАВАТ ШАНС ДА ОСТАНЕШ ЗА СЛЕДВАЩАТА ПРОЖЕКЦИЯ.”
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Мене ако питате - филмът е бил хвърлен зад борд и то не като идеологическо или политическо послание, а като акт на отмъщение към Вуйчо, заради някакво банално корабно спречкване. И след яко пиене, разбира се...
През следващия рейс в Дания почина старпомът Ицо Лаков - голям приятел на братовчед ми Саво и много интелигентен моряк.
В България никой не ме разпитва за филма и нападнатия моряк, който така и не дойде на себе си до края на рейса.
Само дето брахме страх. Поне да бях гледал филма. Имах ярки спомени от „Броненосецът „Потьомкин” на Айзенщайн и все подозирах, че изчезналият е приличал на него. Мисля, че ако ще се прави филм за бунт и революция, то той трябва да прилича на „Броненосецът”, или поне на Лени Рифенщал.
От всички 120 екранизации по Джек Лондон, само десетина са за моряци. При Джоузев Конрад съотношението е още по-лошо.
През 1974-а на м/к „Цанко Церковски” бе заснет филмът „Нако, Дако и Цако - моряци”. Сценарият, режисурата и музиката са чудесни, но от моряшка гледна точка, филмът не струва. За сметка на това истинска радост за окото и ухото са Калоянчев, Анастасов и Парцалев. И това му стига на моряка, ще кажа аз, защото през последните години се направиха скъпи филми за моряци с Том Хенкс („Капитан Филипс”) и Марк Уолбърг („Контрабанда”), с високи оценки по АйЕмДиБи, но те са по-зле дори от Нако и Цако...
В оня нескопосан салон на Училището съм гледал филм за мистър Питкин, в който Норман Уиздъм се опитва да се самоубие заради несподелена любов, но морски офицер го спасява, а след това го съветва: „Като си решил да се самоубиваш, по-добре ела във Флота...”
След алкохолът и музиката, морякът най обича киното. Вечерите в тъмния салет, духовитите реплики по време на прожекциите, коментарите при смяната на ролките, всичко това придаваше цвят и вкус на моряшкото ежедневие. Рисувал съм плакати за вечерните прожекции. В тях освен информация за филма имаше сравнения на филмовото и корабното действие, шаржове, шеги и закачки с членовете на екипажа. Параходството щедро купуваше най-доброто от световното кино, редовно сменяше филмите, осигуряваше киномашини с резервни части за тях, а по-късно закупи за всички кораби видео, аудио и телевизионна техника от най-добро качество. БМФ имаше благоразумието да възложи тази фирмена поръчка на Стоян Добрев - Странджата, а той я изпълни професионално и с любов, за което целокупното морячество дълги години му бе благодарно.
В наше село най върл киноман бе Ванчо Немия. Той гледаше всеки филм и често сме се „засичали” в градския киносалон, но от разстояние,защото Немия гледаше само от първия ред. Ванчо бе по-голям от мен, работеше в „Куц кооп”, където сестра ми бе чистачка, а прякорът му не бе съвсем точен, защото той бе не само ням, но и глух. Немката, както му викахме приятелите, много обичаше да споделя с мен впечатленията си от филмите, които е гледал. Така научих доста знаци от езика на глухонемите, особено, когато ми разказваше филм, който и аз съм гледал. Първото му „изречение” почти винаги бе „Видях и баща ти в салона”. После ми разказваше филма. Уверявам ви, че главното, глухонемият винаги го бе разбрал... А дДе, ще рече капитан Ръби.
Зная какво е казал Ленин за киното, но истински шедьовър е сътворил гениалният Тери Пратчет:
„Целият живот е като да гледаш филм. Само, че си влязъл десет минути след началото и никой не ти разказва сюжета. Затова го сглобяваш по откъслечните реплики. И НИКОГА НЕ ТИ ДАВАТ ШАНС ДА ОСТАНЕШ ЗА СЛЕДВАЩАТА ПРОЖЕКЦИЯ.”
Сл. ПЕШКОВ - моряк