МВ "Компас", новини, май 2018 г. :: МОРЯКЪТ И ДЕТСТВОТО ::

МОРЯКЪТ И ДЕТСТВОТО
Няколко спомена от детството изпълниха нощта ми с тиха и невинна радост...
Първото нещо, което си спомням от детството, е свещичката. Някъде посред нощ отворих очи. До леглото седеше майка. Гледаше много тъжно. Беше плакала. Сякаш идвах отдалече и бавно осъзнавах действителността.
Тогава видях свещта. Майка я държеше в ръцете си. Пламъкът плашливо хвърлаше светлина върху прегърбената фигура на моята майка. Виждах зачервените от плач очи и отново свеждах поглед към жълтото пламъче. То бе единственото живо нещо в стаята...
Години по-късно щях да разбера, че тогава съм се разболял - 42 градуса температура. Медицинска помощ в селото нямаше. Татко бе прогонен да учителства в далечно селце. Майка се борила с болестта, но след полнощ съм почнал да посинявам, изгубил съм съзнание. Моята майка запалила свещ и седнала до леглото в мълчалива молитва за живота на детето си. Когато отворих очи, тя нямаше сили, пък и не се осмеляваше да се радва.
Растях мургаво и издръжливо момче. Бях на две години, когато кака ми Надка (13 г.) изгори гърба ми с чугунена ютия. Спях по очи, а няколко месеца по-късно татко ме научи да чета буквите. На три години изгорих левия си крак с горещо олио и не можех да се движа, но пък татко ме учеше да рисувам.
На шест години се разболях от заушка. Много лоша болест, но аз вече бях малък мъж и здраво се опънах на заушката. Един ден, след уморителна борба с болестта, съм заспал някъде по обяд. Мъжете в Мала Кутловица не спят по обяд. За жените и дума да не става... Събудих се с чувство за вина. Да спя, когато цялото село се труди...
Лежа по гръб, срамът бавно се оттича и нещо топло и красиво обладава тялото ми. Там на тавана слънчево зайче блести с нова и непозната за мен красота. Това не е светлина, това е живот, това е победа над болестта и лошото, това съм аз... Лежа безпричинно и безгранично щастлив. Аз съм само на шест, а 66 години по-късно, все тази свещичка и това слънчево зайче си спомням. През тези години те ми се явяваха под различна форма и смисъл, но по-чисти и възторжени от онези не срещнах...
Бях на не повече от десет. Братовчед ми Мечо - и той в същата „зряла” възраст.
Ранна есен. Черни като дяволи, рошави и жилави бродим из градската градина. Няма такава в Малката ни Кутловичка, та идваме чак тук да скачаме по пейките, да пием вода от фонтанчето, да се пръскаме, гоним и прочее дивотии. В разгара на играта чуваме смях. Не смях, а сребърни звънчета... Спираме. На отсрещната пейка седят майка и дъщеря. Майката е с копринена рокля, модерна прическа и капела, а дъщерята, наш набор ще да е била - чистичка, спретната и много красива. И се смее... В Мала Кутловица околните или ни ругаят, или ни бият. В най-добрия случай - не ни забелязват. На почернелите ни муцуни заблестяват малакутловските ни очички.
Момиченцето е синеоко, разбира се... И гледай цирк, братче... Скокове, търкаляне, премятане, висша клоунада. И детски смях - като сребърни звънчета.
Щяхме да я откараме така до здрач, ако не се бе обадил здравият разум. Не у нас, опазил ни бог, не и у момиченцето - наш върл фен беше. Обади се майката. Меко и някак любовно се скара на малката. Спряхме. Не бяхме чували такова тихо и сладко мъмрене. Девойчето засрамено наведе глава, после станаха и си тръгнаха. Двамата малакутловски галфони ги изпратиха със зяпнали уста.
На другия ден с Мечо бяхме пак там. С нова програма. Умопомрачителни трикове, фокуси и висша акробатика. Никой не дойде. Мълчаливо си тръгнахме. Бе ни тъжно. Светът не бе справедлив...
През 2000-та година бях председател на жури за детска рисунка в една благородна инициатива на моя съвипускник Ваньо Велков от Моряшкия профсъюз. Стараех се да наградя повече деца. Ето имената на наградените: Денис, Франческа, Галя, Себиле, Емили, Лоренцо, Янина, Зорница, Антони, Богослав, Катя, Габриел, Деничка, Йоана, Ниджие ...
Какви имена, а - като сребърни звънчета.
Още не бях тръгнал на училище, а започнах да недовиждам. Все по това време почна да пада косата от главата ми. Докторите в Михайловград не успяха да спрат ослепяването и оплешивяването ми. Тогава татко реши да ме заведе във Враца, нищо, че там и гарга не каца, по думите на малакутловчани. Станахме рано сутринта и за пръв път се возих на влак - изключително приятно и вълнуващо преживяване. Враца тогава бе голям окръжен град, Лом бе околийски такъв, а Михайловград - просто град. В очния кабинет ми сложиха на очите „вършачки” и ми предписаха дьоптър. В инфекциозната болница първо скубаха от многострадалната ми глава, а после се разхождах сред плешиви невръстни хлапета с лъщящи от разноцветни мазила черепи.
Някрая ми определиха дата, на която ще намажат с туткал главата ми, ще изскубят косата и ще ме лекуват с мехлеми. Излязохме с татко на улицата, той носеше учителската си кожена чанта и влезе за малко в някакъв магазин. Татко имаше умислен вид, но чувствах, че знае какво прави и мълчаливо вървях с него, докато излязохме от града. Скоро стигнахме до Вратцата. Проломът и днес изглежда фантастично, а тогава направо ме плени с дивата си красота. Пресичаме рекичката и се катерим по скалата. Някъде по средата стигнахме до малка поляна. Седнахме, татко извади от чантата хляб, дебел салам и лимонада с топче отгоре. Бях много злоядо дете, но този салам помня и до днес. Отсреща се извисяваше по-стръмната скала, а долу тихо лъкатушеше реката...
Татко мълчеше, но сигурно ме е наблюдавал как очарован гледам това чудо на природата. Сутринта бях загубил от зрението и прическата си, но следобедната гледка нямаше цена...
Пак по онова време, помня, че на връщане от нивата, майка и татко ме сложиха във волската кола на съседа Аврам, а те мълчаливо вървяха отстрани. Нивата бе на Червенецо и пътят до дома бе дълъг. В къщи стигнахме по тъмно. Майка сложи да вечеряме, а аз започнах тихо да плача. Отначало никой не забеляза, но скоро ме разкриха. Питат ме защо плача. Мълча, а сълзите ми не спират. До мен седна татко и спокойно зачака. Как да обясня непознатато чувство на тъга и жал, което е превзело душата ми. Всичко се случи докато се возех на колата. Минавахме край градското сметище и там в боклука нещо проблясна. Някаква непозната светлина, боя и форма. Магия някаква. Колата отмина, а бляскавото видение от градския боклук остана в сърцето ми заедно с чувството за безвъзвратна загуба. Криво - ляво разказах това на татко. За моя изненада той всичко разбра, хвана ме за ръка и тръгнахме по обратния път, съпроводени от неодобрителния коментар на майка. Вървяхме дълго. Стигнахме сметището. Открихме го лесно - счупен порцеланов елемент от строящия се електропровод високо напрежение, продължаваше да блести на лунната светлина. Цветът днес бих определил на кафяв металик, формата - пробит диск. Любимият ми цвят и любимата ми форма, както би казало магарето Йори...
На връщане притисках диска до съцето си и общувах с вселената... Татко мълчеше до мен. Да не пречи на контакта ми с неизвестното. Умен човек беше моят татко. И майка ми я биваше. Почивайте в мир, прекрасни мои родители.
Когато бях малък още нямаше централно водоснабдяване. По домовете си имахме кладенци, които наричахме герани, а на полето пиехме кладенчова вода. Коленичехме пред кладенчетата и пиехме. В градовете видях как хората коленичеха и не ставаха. А там кладенчета нямаше...
На п/х „Рила” един стар огняр ми разказва за внучката си. Когато била съвсем малка дядото често я учел на житейски мъдрости, а малката не взимала от дума и все му викала: „Дядо, куту ти кажем не, значи - не!” Сега внучката била голяма госпожица, на цели девет години е и вече не казва онова изречение. Дядо също е помъдрял: избягва честите нравоучения, защото е разбрал, че „куту ти кажат не, значи - не”.
Господи, колко години минаха от тогава! Какви ли не земи и хора срещнах с корабите, а като си спомня детството разбирам, че
ВСИЧКО ВАЖНО ЗА СВЕТА И ЖИВОТА НАУЧИХ, КОГАТО БЯХ ДЕТЕ В РОДНОТО МИ СЕЛО...

Сл. ПЕШКОВ - моряк
Илюстрациите са от личния архив на автора