НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И ВЪЗРАСТНИТЕ
Първите възрастни хора, които срещнах в живота си, бяха по-големите от мен момчета. Нямаше тогава радио, телевизия и вестници. Всичко, с което разполагахме, бе животът. Нашият собствен и този на другите.
Момчетата от селото, след завършване на седми клас, отиваха да бачкат. От махалата само двама продължиха да учат - Благой на Аврам и Ванчо Кабзата. Благой се ожени млад и напусна селото, но Ванчо изкара и висше, дори работеше в някакво посолство. Беше майтапчия и добър футболист.
Пешо, Ванчо и Стоян от Джоринци, все мои роднини, работеха тежък физически труд, бяха немногословни и много яки. То от Джоринци всичките сме яки...
Наш съсед бе Венко, когото зовяхме Хрушчов, поради физическата прилика. Венко бе добродушен, обработваше голям двор и гледаше няколко биволици. Той бе стар ерген и Кабзата казваше, че бил председател на ергенското дружество „ПЕС”, без да уточнява значението на абревиатурата...
Благой и Петко бяха синове на дребния веселяк Радион. Първият бе бачкер в ЖеПе-то, а Петко - милиционер, но добър и уважаван човек.
Качо Пикалецо бачкаше в строителството и бе вратар на селския футболен отбор. Срещу Качо живееше най-достойният младеж от махалата - Ванчо на Линко Чвръко. Той бе изкарал една година във ВИТИЗ (НАТФИЗ), а после разви модерно градинарство в двора на баща си.
Характерно за повечето от тия момчета бе постоянното и самородно чувство за хумор. Те бяха великодушни към нас по-малките. Допускаха ни до разговорите си, а понякога и до забавленията. Сред тях нямаше ярки лидери. Всеки бе личност и другите се съобразяваха с това. Носеха на майтап и не съм ги чул да се карат...
В Михайловград най-известният мъж без никакво съмнение бе Качо Бараката. Той поддържаше своя имидж ежедневно, сядал е дори и с мен по градските кръчми, но голямата си популярност дължеше на една случка още от преди Девети септември. Случката станала някъде в навечерието на Втората световна война. Градът се казвал Фердинанд и бил малък, спокоен и самобитен. Септемврийските събития от 23-та били далеч в миналото, а предстоящият 9 септември 44-та хич няма да бъде и усетен от местните. Животът се влачел мудно и скучно. Единственото „по-горещо” място била кръчмата „Ловен дом”. Вечер тя се изпълвала с пийнали мъже, които безмилостно нищели световната, национална и местна политики. Безспорен фаворит в пиенето и приказките бил самият кръчмар Качо Бараката. „Качо” е типично име за оня край. Към него се добавя Количка, Кюнец, Фунда и няма нужда от други имена. И един мой съсед се казваше Качо, но той бе Пикалецо, спортист и побойник, докато Бараката бе човек на духа, на изящната мисъл и гениалното премълчаване. Висок, кокалест, с мефистофелски профил, небрежно елегантен, малко повече небрежен, отколкото елегантен, заклет ерген и всепризнат лидер на градската бохема.
И така, лениво и безидейно минавали дните. Денем хората тичали по работа, а вечер градският елит навестявал „Ловния дом”, където се обменяли информация, клюки и знания. Един ден в кръчмата дошли ревизори. Открили липса на голяма сума в касата, написали акт на Качо и си заминали... На другия ден „Ловния дом” останал затворен, на следващия - също. Градът станал по - малко весел и много сив.
През това време Качо седял сам на тезгяха и пиел. Само портретът на цар Борис Трети висял традиционно срещу него и го гледал някак укоризнено...
По едно време Качо се взрял с пиянски поглед в царя, смътна мисъл озарила спиртосания му мозък, той взел лист и писалка, и почнал:
„Ваше Величество,
Казвам се Камен Замфиров, но хората ми викат Качо Бараката и държа кръчмата при Ловния дом във Фердинанд. Обичам работата си и активно участвам в духовния отдих на моите съграждани, като не само изпълнявам поръчките им, но и активно се включвам в разговорите и веселбите им.
Фердинанд е малък град и народът повече работи, а по-малко мисли и приказва. Бидейки по душа интелигент и мечтател, аз винаги оставам неудовлетворен след като и последният клиент напусне кръчмата. Затова сядам пред портрета
Първите възрастни хора, които срещнах в живота си, бяха по-големите от мен момчета. Нямаше тогава радио, телевизия и вестници. Всичко, с което разполагахме, бе животът. Нашият собствен и този на другите.
Момчетата от селото, след завършване на седми клас, отиваха да бачкат. От махалата само двама продължиха да учат - Благой на Аврам и Ванчо Кабзата. Благой се ожени млад и напусна селото, но Ванчо изкара и висше, дори работеше в някакво посолство. Беше майтапчия и добър футболист.
Пешо, Ванчо и Стоян от Джоринци, все мои роднини, работеха тежък физически труд, бяха немногословни и много яки. То от Джоринци всичките сме яки...
Наш съсед бе Венко, когото зовяхме Хрушчов, поради физическата прилика. Венко бе добродушен, обработваше голям двор и гледаше няколко биволици. Той бе стар ерген и Кабзата казваше, че бил председател на ергенското дружество „ПЕС”, без да уточнява значението на абревиатурата...
Благой и Петко бяха синове на дребния веселяк Радион. Първият бе бачкер в ЖеПе-то, а Петко - милиционер, но добър и уважаван човек.
Качо Пикалецо бачкаше в строителството и бе вратар на селския футболен отбор. Срещу Качо живееше най-достойният младеж от махалата - Ванчо на Линко Чвръко. Той бе изкарал една година във ВИТИЗ (НАТФИЗ), а после разви модерно градинарство в двора на баща си.
Характерно за повечето от тия момчета бе постоянното и самородно чувство за хумор. Те бяха великодушни към нас по-малките. Допускаха ни до разговорите си, а понякога и до забавленията. Сред тях нямаше ярки лидери. Всеки бе личност и другите се съобразяваха с това. Носеха на майтап и не съм ги чул да се карат...
В Михайловград най-известният мъж без никакво съмнение бе Качо Бараката. Той поддържаше своя имидж ежедневно, сядал е дори и с мен по градските кръчми, но голямата си популярност дължеше на една случка още от преди Девети септември. Случката станала някъде в навечерието на Втората световна война. Градът се казвал Фердинанд и бил малък, спокоен и самобитен. Септемврийските събития от 23-та били далеч в миналото, а предстоящият 9 септември 44-та хич няма да бъде и усетен от местните. Животът се влачел мудно и скучно. Единственото „по-горещо” място била кръчмата „Ловен дом”. Вечер тя се изпълвала с пийнали мъже, които безмилостно нищели световната, национална и местна политики. Безспорен фаворит в пиенето и приказките бил самият кръчмар Качо Бараката. „Качо” е типично име за оня край. Към него се добавя Количка, Кюнец, Фунда и няма нужда от други имена. И един мой съсед се казваше Качо, но той бе Пикалецо, спортист и побойник, докато Бараката бе човек на духа, на изящната мисъл и гениалното премълчаване. Висок, кокалест, с мефистофелски профил, небрежно елегантен, малко повече небрежен, отколкото елегантен, заклет ерген и всепризнат лидер на градската бохема.
И така, лениво и безидейно минавали дните. Денем хората тичали по работа, а вечер градският елит навестявал „Ловния дом”, където се обменяли информация, клюки и знания. Един ден в кръчмата дошли ревизори. Открили липса на голяма сума в касата, написали акт на Качо и си заминали... На другия ден „Ловния дом” останал затворен, на следващия - също. Градът станал по - малко весел и много сив.
През това време Качо седял сам на тезгяха и пиел. Само портретът на цар Борис Трети висял традиционно срещу него и го гледал някак укоризнено...
По едно време Качо се взрял с пиянски поглед в царя, смътна мисъл озарила спиртосания му мозък, той взел лист и писалка, и почнал:
„Ваше Величество,
Казвам се Камен Замфиров, но хората ми викат Качо Бараката и държа кръчмата при Ловния дом във Фердинанд. Обичам работата си и активно участвам в духовния отдих на моите съграждани, като не само изпълнявам поръчките им, но и активно се включвам в разговорите и веселбите им.
Фердинанд е малък град и народът повече работи, а по-малко мисли и приказва. Бидейки по душа интелигент и мечтател, аз винаги оставам неудовлетворен след като и последният клиент напусне кръчмата. Затова сядам пред портрета
Ловният дом е зад кипарисите в ляво.
БеЗеНеСе, катерушки и сладки спомени ... за моя дядо.
Цар Борис III, 1933 г., - портрет от татков приятел.
Велик съгражданин от възрастните. Редяхме се на опашка за хляб на една и съща фурна.
Царборисовата спирка е на стотина метра от двора на сестра ми...
Морякът Саво Савов - от възрастните. Очилата не са поза ...
Ви, който винаги е красял Ловния дом, наливам две чашки и така от дума на дума и от тема на тема, сме я откарвали чак до сутринта. За какво ли не сме си приказвали, Ваше Величество, какво ли не сме обсъждали и какво щях да правя ако не беше компанията Ви на фин и начетен човек. Сам разбирате, че в една такава компания нито ичкията, а още по-малко - мезетата, могат да бъдат каквито и да е.
Старал съм се всичко да е в съответствие с високия Ви сан, но преди два дена дойдоха ревизори и ме начетоха с … лева.
Ваше Величество, известен сте не само като мъдър и справедлив цар, но и като честен и достоен мъж. Считам, че е редно да поемете своя дял от сметката.
С уважение: Камен Замфиров“
Слага Качо писмото в плик, пише адрес и получател, пуска го в пощенската кутия и си ляга. Спи до обяд, събужда се, спомня си нощта и моментално изтрезнява. Тича до пощенската кутия и я отваря. Писмото го няма. Събира Бараката аверите си, все юнаци като него, проверяват всички писма в пощата, но неговото писмо вече е заминало за София. Тогава нашият герой минава в „нелегалност”. Спи в градината на собствения си дом, та когато дойдат стражарите да го арестуват, да може да избяга.
Фердинандският духовен живот замира. Минават двадесетина дни. Един следобяд пощаджията носи писмо до Качо. Горе в дясно на плика пишело „Канцелария на Негово Величество Борис Трети - цар на българите”. Ето и текстът на писмото:
„Уважаеми господин Замфиров,
Вашето писмо ме свари в твърде напрегнат ден, но трябва да призная, че съдържанието му чувствително ме ободри.
Споделам приятните спомени от съвместните ни беседи, защото винаги ми е било интересно да общувам с умни българи. След такива срещи съм се чувствал още по - уверен в пътя, по който съм поел.
Надявам се, че приложеният запис за … лева ще покрие моя дял от сметката.
С най добри чувства и пожелания: (подпис)
П.П. Господин Замфиров, видно е, че сте буден човек с широки интереси. Сигурен съм, че от вниманието Ви не е убягнала сложната вътрешна и международна обстановка. Ангажиментите ми стават все по-трудни и многобройни. Затова Ви моля да ме освободите от бъдещи присъствия в нашите традиционни сбирки, за да мога пълноценно да се посветя на важните народни и държавни дела.”
Това е епистолярната история.
С Качо се запознах, когато царят вече го нямаше, а народът почиташе петолъчки, сърпове и чукове... Слушал съм историята от оцелелия участник в случката, виждал съм с очите си хартиения носител на „царския отговор” и никога не съм се съмнявал в достоверността на събитието.
Цели двадесет години преди Качо Бараката, вземане - даване с цар Борис Трети е имала моята майка Мария. Тя е била малко момиче тогава и е живяла със сестра си и моя дядо Крум в кошара, точно на входа на града и до самия път към София. Дядо е отглеждал овце, нещо типично за нашия край по онова време.
Една привечер пред входа на кошарата спряла лъскава кола и при Крум, Мария и Ева влезли двама спортно облечени мъже. Високи до коляното гамаши, падащи над тях широки крачоли, елегантни вталени сака и карирани каскети. Двамата поздравили учтиво, а дядо Крум ги поканил да седнат и им налял мляко, защото било видно, че хората идват от дълъг път. В последвалия разговор по-младият от гостите разпитвал за живота на стопанина и трудностите при отглеждането на децата и овцете.
След като си изпили млякото, гостите благодарили и си тръгнали, а по- възрастният се върнал заедно с шофьора на колата, който носел красиво дървено сандъче, поставил го на пода и излязъл. Възрастният гостенин казал така: „При вас на гости тази вечер беше цар Борис Трети.” Моята майка не притежаваше красноречието на Качо Бараката, нямаше и ясни спомени за висчайшото посещение, но помнеше добре консервите и шоколадите, с които било пълно сандъчето...
След тази случка автобусите за София започнали да спират пред кошарата на дядо Крум, а на специална табела там било написано „Цар Борисова спирка”.
До края на дните си баба Мария почиташе цар Борис Трети. Имахме и красива бъклица, на която доста сполучливо и в цвят бяха пирографирани Царя и Йоана като младоженци. Бъклицата бе подарък на майка ми за сватбата й...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Използваните снимки са от личния архив на автора
Старал съм се всичко да е в съответствие с високия Ви сан, но преди два дена дойдоха ревизори и ме начетоха с … лева.
Ваше Величество, известен сте не само като мъдър и справедлив цар, но и като честен и достоен мъж. Считам, че е редно да поемете своя дял от сметката.
С уважение: Камен Замфиров“
Слага Качо писмото в плик, пише адрес и получател, пуска го в пощенската кутия и си ляга. Спи до обяд, събужда се, спомня си нощта и моментално изтрезнява. Тича до пощенската кутия и я отваря. Писмото го няма. Събира Бараката аверите си, все юнаци като него, проверяват всички писма в пощата, но неговото писмо вече е заминало за София. Тогава нашият герой минава в „нелегалност”. Спи в градината на собствения си дом, та когато дойдат стражарите да го арестуват, да може да избяга.
Фердинандският духовен живот замира. Минават двадесетина дни. Един следобяд пощаджията носи писмо до Качо. Горе в дясно на плика пишело „Канцелария на Негово Величество Борис Трети - цар на българите”. Ето и текстът на писмото:
„Уважаеми господин Замфиров,
Вашето писмо ме свари в твърде напрегнат ден, но трябва да призная, че съдържанието му чувствително ме ободри.
Споделам приятните спомени от съвместните ни беседи, защото винаги ми е било интересно да общувам с умни българи. След такива срещи съм се чувствал още по - уверен в пътя, по който съм поел.
Надявам се, че приложеният запис за … лева ще покрие моя дял от сметката.
С най добри чувства и пожелания: (подпис)
П.П. Господин Замфиров, видно е, че сте буден човек с широки интереси. Сигурен съм, че от вниманието Ви не е убягнала сложната вътрешна и международна обстановка. Ангажиментите ми стават все по-трудни и многобройни. Затова Ви моля да ме освободите от бъдещи присъствия в нашите традиционни сбирки, за да мога пълноценно да се посветя на важните народни и държавни дела.”
Това е епистолярната история.
С Качо се запознах, когато царят вече го нямаше, а народът почиташе петолъчки, сърпове и чукове... Слушал съм историята от оцелелия участник в случката, виждал съм с очите си хартиения носител на „царския отговор” и никога не съм се съмнявал в достоверността на събитието.
Цели двадесет години преди Качо Бараката, вземане - даване с цар Борис Трети е имала моята майка Мария. Тя е била малко момиче тогава и е живяла със сестра си и моя дядо Крум в кошара, точно на входа на града и до самия път към София. Дядо е отглеждал овце, нещо типично за нашия край по онова време.
Една привечер пред входа на кошарата спряла лъскава кола и при Крум, Мария и Ева влезли двама спортно облечени мъже. Високи до коляното гамаши, падащи над тях широки крачоли, елегантни вталени сака и карирани каскети. Двамата поздравили учтиво, а дядо Крум ги поканил да седнат и им налял мляко, защото било видно, че хората идват от дълъг път. В последвалия разговор по-младият от гостите разпитвал за живота на стопанина и трудностите при отглеждането на децата и овцете.
След като си изпили млякото, гостите благодарили и си тръгнали, а по- възрастният се върнал заедно с шофьора на колата, който носел красиво дървено сандъче, поставил го на пода и излязъл. Възрастният гостенин казал така: „При вас на гости тази вечер беше цар Борис Трети.” Моята майка не притежаваше красноречието на Качо Бараката, нямаше и ясни спомени за висчайшото посещение, но помнеше добре консервите и шоколадите, с които било пълно сандъчето...
След тази случка автобусите за София започнали да спират пред кошарата на дядо Крум, а на специална табела там било написано „Цар Борисова спирка”.
До края на дните си баба Мария почиташе цар Борис Трети. Имахме и красива бъклица, на която доста сполучливо и в цвят бяха пирографирани Царя и Йоана като младоженци. Бъклицата бе подарък на майка ми за сватбата й...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
Използваните снимки са от личния архив на автора