НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И КИЧЪТ
В зората на родното пасажерско плаване, през 1959-а година, каботажните корабчета „Калиакра” и „Емона” бяха обявени с насмешка от морячеството за клас „лодка за разходка”. На скромните им палуби хиляди чешки, полски, руски и източногермански летовници обикаляха родното крайбрежие, хем да се насладят на красотата му, хем да изпитат тръпката на морското пътешествие. Моряците на тези кораби пренебрежително наричахме „финикийци”, но в очите на пасажерите те със сигурност са били истински морски вълци.
В горещ летен ден м/к „Калиакра” е натоварил във Варна цветна група чужденци за предстоящото плаване чак до ... Бургас.
Капитан Сафа (Серафимов) дава последни указания, а моряците оглеждат по - засуканите пътнички. Това прави и мотористът Митьо Текезесето, докато допълва разходния воден танк в димохода. Поради тази причина той слага маркуча не в гърловината на танка, а в ауспуха на двигателя.
Сафа с любов оглежда за последно екипажа си в сини дочени робошки, редом с тълпата добре облечени пасажери и дава ход на машината. От димохода изригва облак от мръсна вода и сажди...
Сега вече между пътниците и екипажа разлика няма. Всички са мръсни и мокри.
Пасажерите се свестяват от мощната корабна свирка, която моряците мрат да надуват. По време на прехода винаги има моряшко музикално шоу. Павката Моряка пее своята любима песен и ще си позволя да я цитирам с уважение към незабравимия и неповторим моряшки кич:
Началниците всички, сложиха звездички, още по една,
А ние от запаса, пияната класа, викаме ура.
Ах запас, ти запас, пак довтаса ти при нас.
По три дена гладни, седем дена жадни,
Мамка ви да ...
Концертна дирекция нямаше власт над корабната анимация и това придаваше на песните кичозна, но и сурова красота. Чуйте само още три реда от репертоара на Павката Моряка:
В конските вагони
Рязахме пирони
Чак до сутринта...
Почти като хайку звучи...
Втори месец стоим на ремонт в Рио де Жанейро с м/к „Додо”. Шумът и глъчката по улиците ми напомнят за родината, но хората тук са много по-пълни от българите. Особено жените и най-вече - дупетата им. Любопитното е, че те въобще не се стремят да маскират този факт. Напротив - подчертават го!
Румънският електрик на м/к „Додо” домнуле Щефан също е възпълничък. Той много обича цветята. В кабината си румънецът „гледа” две.
Едното е бразилско, пластмасово и купено от магазина за 20 долара. „Цветето” свети с различни цветове, те преливат един в друг и се сменят. Щефан гаси осветлението в кабината и се наслаждава с часове на цветовата феерия. Често кани и мен на бира и светлинно шоу.
Другото цвете е в отрязана пластмасова бутилка пълна с вода. Откраднато е от някоя улична леха. Три - четири листенца, продълговати, тъжно и красиво кафявозелени.
В следващия порт Щефан чака смяна.
- Домнуле, ще ми оставиш ли цветето като си тръгнеш за дома ?
- Шефе, само 20 долара струва, иди и си го купи от магазина.
- Главо глупава румънска, кой те моли за пластмасата...
Погледнете кориците на книгите в България. Кичът е повсеместен. И как не се умориха от тази простотия някои издателства, които работят и за „нашия” бранш. Говорил съм с тях. Скъпо им идвало да плащат на художник...
Гледам корицата на „Моторни песни”. Стихосбирката е издадена в епохата на „монархофашизма”, а Вапцаров не е бил богат моряк, но книгата му е оформил Борис Ангелушев - един от най - добрите български художници за всички времена...
Лошото е, че читателите свикнаха с кича по кориците. Последната стилна „моряшка” книга, която съм видял е „Ура! Стихове от Долната земя на Бен Мак Бен” от 1993 г. Издаде я моят приятел капитан далечно плаване Кольо Дързев. Печатарите и дизайнерите са абсолютно неизвестни провинциалисти, та си позволявам да подозирам, че заслугата е на приятеля ми - моряк. Тогава той ми подари един екземпляр от книгата, а аз и до днес я пазя на видно място в дома си като ненадминат образец за добър вкус и естетическа култура.
Някои моряци се самоиздадоха, самооформиха, та чак и самоилюстрираха. Не вярвам да се гордеят с резултата. Всички военноморски издания са непонятно и досадно клише, а тези на Морското училище ме карат да изпитвам срам и вина...
Някой може да каже, че и чалгата е кич. Всъщност тя е свръхагресивна проява на кича. Защото има и велик кич: Салвадор Дали, Джеф Кунс...
Сходен е и случаят с „Дийп Пърпъл”. Блекмор и
В зората на родното пасажерско плаване, през 1959-а година, каботажните корабчета „Калиакра” и „Емона” бяха обявени с насмешка от морячеството за клас „лодка за разходка”. На скромните им палуби хиляди чешки, полски, руски и източногермански летовници обикаляха родното крайбрежие, хем да се насладят на красотата му, хем да изпитат тръпката на морското пътешествие. Моряците на тези кораби пренебрежително наричахме „финикийци”, но в очите на пасажерите те със сигурност са били истински морски вълци.
В горещ летен ден м/к „Калиакра” е натоварил във Варна цветна група чужденци за предстоящото плаване чак до ... Бургас.
Капитан Сафа (Серафимов) дава последни указания, а моряците оглеждат по - засуканите пътнички. Това прави и мотористът Митьо Текезесето, докато допълва разходния воден танк в димохода. Поради тази причина той слага маркуча не в гърловината на танка, а в ауспуха на двигателя.
Сафа с любов оглежда за последно екипажа си в сини дочени робошки, редом с тълпата добре облечени пасажери и дава ход на машината. От димохода изригва облак от мръсна вода и сажди...
Сега вече между пътниците и екипажа разлика няма. Всички са мръсни и мокри.
Пасажерите се свестяват от мощната корабна свирка, която моряците мрат да надуват. По време на прехода винаги има моряшко музикално шоу. Павката Моряка пее своята любима песен и ще си позволя да я цитирам с уважение към незабравимия и неповторим моряшки кич:
Началниците всички, сложиха звездички, още по една,
А ние от запаса, пияната класа, викаме ура.
Ах запас, ти запас, пак довтаса ти при нас.
По три дена гладни, седем дена жадни,
Мамка ви да ...
Концертна дирекция нямаше власт над корабната анимация и това придаваше на песните кичозна, но и сурова красота. Чуйте само още три реда от репертоара на Павката Моряка:
В конските вагони
Рязахме пирони
Чак до сутринта...
Почти като хайку звучи...
Втори месец стоим на ремонт в Рио де Жанейро с м/к „Додо”. Шумът и глъчката по улиците ми напомнят за родината, но хората тук са много по-пълни от българите. Особено жените и най-вече - дупетата им. Любопитното е, че те въобще не се стремят да маскират този факт. Напротив - подчертават го!
Румънският електрик на м/к „Додо” домнуле Щефан също е възпълничък. Той много обича цветята. В кабината си румънецът „гледа” две.
Едното е бразилско, пластмасово и купено от магазина за 20 долара. „Цветето” свети с различни цветове, те преливат един в друг и се сменят. Щефан гаси осветлението в кабината и се наслаждава с часове на цветовата феерия. Често кани и мен на бира и светлинно шоу.
Другото цвете е в отрязана пластмасова бутилка пълна с вода. Откраднато е от някоя улична леха. Три - четири листенца, продълговати, тъжно и красиво кафявозелени.
В следващия порт Щефан чака смяна.
- Домнуле, ще ми оставиш ли цветето като си тръгнеш за дома ?
- Шефе, само 20 долара струва, иди и си го купи от магазина.
- Главо глупава румънска, кой те моли за пластмасата...
Погледнете кориците на книгите в България. Кичът е повсеместен. И как не се умориха от тази простотия някои издателства, които работят и за „нашия” бранш. Говорил съм с тях. Скъпо им идвало да плащат на художник...
Гледам корицата на „Моторни песни”. Стихосбирката е издадена в епохата на „монархофашизма”, а Вапцаров не е бил богат моряк, но книгата му е оформил Борис Ангелушев - един от най - добрите български художници за всички времена...
Лошото е, че читателите свикнаха с кича по кориците. Последната стилна „моряшка” книга, която съм видял е „Ура! Стихове от Долната земя на Бен Мак Бен” от 1993 г. Издаде я моят приятел капитан далечно плаване Кольо Дързев. Печатарите и дизайнерите са абсолютно неизвестни провинциалисти, та си позволявам да подозирам, че заслугата е на приятеля ми - моряк. Тогава той ми подари един екземпляр от книгата, а аз и до днес я пазя на видно място в дома си като ненадминат образец за добър вкус и естетическа култура.
Някои моряци се самоиздадоха, самооформиха, та чак и самоилюстрираха. Не вярвам да се гордеят с резултата. Всички военноморски издания са непонятно и досадно клише, а тези на Морското училище ме карат да изпитвам срам и вина...
Някой може да каже, че и чалгата е кич. Всъщност тя е свръхагресивна проява на кича. Защото има и велик кич: Салвадор Дали, Джеф Кунс...
Сходен е и случаят с „Дийп Пърпъл”. Блекмор и
Матей Матеев, 2006 г., „Море и мъка“, 30х40 см, маслени бои, платно. Картината е собственост на Община Шабла.
Медузата - изключително интересна форма и отвратително съдържание. Снимката е направена на 23 септември т.г. след обяд на Южния плаж на Варна, фотограф Пресиян ПАНАЙОТОВ.
Още един вариант на „Море и мъка“, фотограф Искрен БДИНСКИ.
Инсталация само от корабни части, поставена в района на Морска гара Бургас, фотограф Искрен БДИНСКИ.
Още един поглед към инсталацията само от корабни части, поставена в района на Морска гара Бургас, фотограф Искрен БДИНСКИ.
Пърпъл са велика група само на изток от Калотина и на запад от Поморие. За останалия свят те са просто добра група, а велики са „Лед Цепелин“.
През 2002-а на малкото площадче в пристанището Монфалконе имаше моноспектакъл - „Каква история!” на италианския комик Марко Дела Ноче. С м/к „Плана” стоим по цяла седмица в градчето, така че не пропускаме келепира с безплатните прожекции и представления в центъра. От кораба си носим меки подложки за сядане и редовно се вреждаме най - отпред.
На следващия ни престой - пак моноспектакъл, пак на площад „Република”, а ние отново сме на първия ред с меки възглавнички за дъ-то. Протагонистът този път се казва Енио Марчето. Мим.
Час и половина ръкоплясках като луд заедно с още триста италианци и десетина български моряци. Енио с талант и усмивка, но безмилостно пунтираше звездите на световния шоу бизнес. От Тина, Мина и Фреди Меркюри, чак до Мерилин Монро. Добре, че никой от тях не присъстваше на шоуто...
Ще ви кажа, че Марчето имитираше и дуети, и квартети. Как ли? При дуета Ела Фицжералд - Луис Армстронг, певицата (кукла) седеше на раменете на Сачмо (Марчето). Двамата си отваряха устите в абсолютен синхрон с мелодията, а накрая Армстронг се пльосна на сцената под тежестта на яката Ела.
След края на представлението половин час целият площад стоя прав и приветства артиста. Какъв кич, какво изкуство, каква красота!
Ваня Щерева е известна българска спортистка, музикантка, писателка, сценаристка, дизайнерка, участничка във Вип Брадъра ... последният да затвори вратата.
Интервюто на Щерева е само от преди дни: велика свобода било да се пее чалга, чалгарите са „супер готини”, последната й позната чалгаджийка е много умна жена, рови се във „нюз фийда” (какво ли ще да е туй), оплаква се, че я хейтят, „дикпик”..., тука спирам да чета...
Като малък харесвах и пеех такава песен: „Джипси, джипси, Белене...” Звучеше ми кичозно, но нещо ме привличаше към нея. Минаха много години, докато разбера, че правилният текст е „Джип след джип за Белене /новия курорт./ Пет години бачкане /хич не ми е гот.” Малка промяна, а се измени не само смисълът, но и звученето на песента...
Сашко Тангото е мой приятел още от техникума по леярство. Той е от Бели Мел. Диво и безпросветно място. Турлаци! Та този Сашко е обявил Менделсон за престъпник. А човекът си е гений. Виж, „Сватбеният марш” пада малко кич, но на гения е позволено да се шегува. Всъщност, този марш е саундтрак към пиесата на Шекспир „Сън в лятна нощ”...
Абе, за саундтрак е добре, но за останалото, Тангото е прав!
М/к „Сакар” 2001-а - купувам си албум на групата „Тито и тарантула” - алтернативен метъл. Много яка група. Комшиите до мен са капитанчета от Морското. Те слушат Лия и Кондю. Издуваме ние уредбите, кефим се, а корабът си върви...
Един ден викам на младите ми съседи: „А бе няма ли веднъж да сбъркате и барем Бритни Спиърс да пуснете?”
- Чак до там не сме паднали - викат - но скоро ще има латино!
- А, не! Благодаря. Продължавайте с Кондю.
Преди много години най - великият глас на Земята се наричаше Имма Сумак. Перуанка с пет октави в гласа си...
Сигурно сте слушали великолепния кавър на „Ел кондор паса” в изпълнение на Саймън и Гарфънкъл. Слушал съм тази перуанска народна песен в изпълнение на Имма Сумак. Няма текст. Само глас. А в гласа - цялата природа, че и Вселената. На това му викам гениален кич!
Такъв гениален кич в ония години бе и съветският филм „Бялото слънце на пустинята”. Главният герой е червеноармеец с фамилия Сухов. Ето как в лирично писмо до жена си товарищ Сухов описва обстановката:
„Хората тук се случиха мили и душевни, направо сладури.” Ще ви изброя „сладурите”, с които се хвали Сухов: мълчалив убиец, смотан червеноармеец, няколко контрабандисти, двайсетина разбойници и харемът на източен мафиот в пълен състав...
Невероятен и незабравим кич е този филм!
В защита на Павката Моряка ще кажа накрая, че ПОВЕЧЕТО ХОРА НЕ БИХА РАЗПОЗНАЛИ ХУБАВАТА МУЗИКА, ДОРИ АКО ТЯ ДОЙДЕ И ГИ УХАПЕ ПО ЗАДНИКА...
Сл. ПЕШКОВ - моряк
През 2002-а на малкото площадче в пристанището Монфалконе имаше моноспектакъл - „Каква история!” на италианския комик Марко Дела Ноче. С м/к „Плана” стоим по цяла седмица в градчето, така че не пропускаме келепира с безплатните прожекции и представления в центъра. От кораба си носим меки подложки за сядане и редовно се вреждаме най - отпред.
На следващия ни престой - пак моноспектакъл, пак на площад „Република”, а ние отново сме на първия ред с меки възглавнички за дъ-то. Протагонистът този път се казва Енио Марчето. Мим.
Час и половина ръкоплясках като луд заедно с още триста италианци и десетина български моряци. Енио с талант и усмивка, но безмилостно пунтираше звездите на световния шоу бизнес. От Тина, Мина и Фреди Меркюри, чак до Мерилин Монро. Добре, че никой от тях не присъстваше на шоуто...
Ще ви кажа, че Марчето имитираше и дуети, и квартети. Как ли? При дуета Ела Фицжералд - Луис Армстронг, певицата (кукла) седеше на раменете на Сачмо (Марчето). Двамата си отваряха устите в абсолютен синхрон с мелодията, а накрая Армстронг се пльосна на сцената под тежестта на яката Ела.
След края на представлението половин час целият площад стоя прав и приветства артиста. Какъв кич, какво изкуство, каква красота!
Ваня Щерева е известна българска спортистка, музикантка, писателка, сценаристка, дизайнерка, участничка във Вип Брадъра ... последният да затвори вратата.
Интервюто на Щерева е само от преди дни: велика свобода било да се пее чалга, чалгарите са „супер готини”, последната й позната чалгаджийка е много умна жена, рови се във „нюз фийда” (какво ли ще да е туй), оплаква се, че я хейтят, „дикпик”..., тука спирам да чета...
Като малък харесвах и пеех такава песен: „Джипси, джипси, Белене...” Звучеше ми кичозно, но нещо ме привличаше към нея. Минаха много години, докато разбера, че правилният текст е „Джип след джип за Белене /новия курорт./ Пет години бачкане /хич не ми е гот.” Малка промяна, а се измени не само смисълът, но и звученето на песента...
Сашко Тангото е мой приятел още от техникума по леярство. Той е от Бели Мел. Диво и безпросветно място. Турлаци! Та този Сашко е обявил Менделсон за престъпник. А човекът си е гений. Виж, „Сватбеният марш” пада малко кич, но на гения е позволено да се шегува. Всъщност, този марш е саундтрак към пиесата на Шекспир „Сън в лятна нощ”...
Абе, за саундтрак е добре, но за останалото, Тангото е прав!
М/к „Сакар” 2001-а - купувам си албум на групата „Тито и тарантула” - алтернативен метъл. Много яка група. Комшиите до мен са капитанчета от Морското. Те слушат Лия и Кондю. Издуваме ние уредбите, кефим се, а корабът си върви...
Един ден викам на младите ми съседи: „А бе няма ли веднъж да сбъркате и барем Бритни Спиърс да пуснете?”
- Чак до там не сме паднали - викат - но скоро ще има латино!
- А, не! Благодаря. Продължавайте с Кондю.
Преди много години най - великият глас на Земята се наричаше Имма Сумак. Перуанка с пет октави в гласа си...
Сигурно сте слушали великолепния кавър на „Ел кондор паса” в изпълнение на Саймън и Гарфънкъл. Слушал съм тази перуанска народна песен в изпълнение на Имма Сумак. Няма текст. Само глас. А в гласа - цялата природа, че и Вселената. На това му викам гениален кич!
Такъв гениален кич в ония години бе и съветският филм „Бялото слънце на пустинята”. Главният герой е червеноармеец с фамилия Сухов. Ето как в лирично писмо до жена си товарищ Сухов описва обстановката:
„Хората тук се случиха мили и душевни, направо сладури.” Ще ви изброя „сладурите”, с които се хвали Сухов: мълчалив убиец, смотан червеноармеец, няколко контрабандисти, двайсетина разбойници и харемът на източен мафиот в пълен състав...
Невероятен и незабравим кич е този филм!
В защита на Павката Моряка ще кажа накрая, че ПОВЕЧЕТО ХОРА НЕ БИХА РАЗПОЗНАЛИ ХУБАВАТА МУЗИКА, ДОРИ АКО ТЯ ДОЙДЕ И ГИ УХАПЕ ПО ЗАДНИКА...
Сл. ПЕШКОВ - моряк